Из тунелите

Отвори очи бавно и мързеливо.Мрак!"Какво става?"Разтърка с ръце очите си.Още един опит.Пак мрак."Боже!Май ослепях".
- Не.Не съм сляпа.Сега.Само спокойно.Трябва да има логично обяснение.-разнесе се тихо мърморене в тъмнината.Ослуша се,опита се да разбере къде се намира.Подът под нея беше студен и грапав.Миришеше на мухъл.Беше влажно.
-Добре.Едно на нула за мен.Не съм сляпа.Просто е прекалено тъмно.-въдъхна дълбоко и се замисли сериозно по въпроса къде я беше пратила фантазията й този път.Имаше тази уникална способност да се пренася на места,които виждаше в сънищата си.Те бяха творение на собствените й мисли и емоции.Но...бяха и дяволски реални.
Опита се да се изправи и....дан!...удари главата си в ниския таван.Ох!Това не беше предвидено.Добре.Това беше нещо ново...
Надигна се предпазливо и определи чрез опипване колко високо беше помещението.Разбра,че единственият начин да се придвижи беше чрез пълзене.
- Направо чудесно...Сеаг и пълзене.Ако има и гадинки може да си поиграем на гоненица.
"Що за оптимизъм?Не би ли трябвало да съм притеснена?Защо не се страхувам?".
Разбра отговора почти веднага.
- Здрасти!Виждам ,че пак си се набутала в някаква гадост.Не ти ли омръзна?
Колко обичаше този глас!Усмихна се в тъмното.Разбира се,че той не беше тук физически,но мислено бе с нея и й даваше кураж.
- Да не мислеше,че щях да те оставя сама тук?Няма ли да се научиш най-сетне?
"Да,да.Мрънкай си колкото искаш.И аз те обичам!".
-Сега...Тръгни право напред ,бавно и внимателно.Мисля,че има доста голяма дупка пред теб и трябва да я заобиколиш.
- Щом казваш.Ъъъъ...Кери,страх ме е малко.
- Знам,знам.Но....
- Не съм сама.И аз знам.
И той се усмихна.Не можеше да я види,но си я представи в мрака,малка и безпомощна и...все пак така силна.Мислено я прегърна и си пое дълбоко въздух.
- Давай да се измъкваме от тая каша,че имам да ти показвам един куп неща.Не ми се ще да си губим времето в тая мръсна,влажна дупка.
-Добре.Тръгваме.
И тя започна внимателно да опипва пътя пред себе си.Крачка по крачка.Беше мъчително и бавно.Беше досадно.И болеше...Подът беше твърд и скоро ръцете и коленете й се разраниха от влаченето.Оставяше след себе си кървава диря.
"Като Хензел и Гретел,а?".Разсмя се.
- Сега пък за какво се смееш?Знаеш ли,че си луда?
- Знам,разбира се.Кажи нещо ново.Но ти заради това ме обичаш,нали?
"Обичам когато изрича моите мисли на глас"-помисли си той.
Целуна я по челото и си наложи да мисли за ситуацията.
- Какво беше това?-стресна се тя.
- Ми целунах те ...какво какво?
"Нищо,нищо..."
- Ох!Нещо ме ухапа!Нали не беше ти? - попитя тя докато потриваше ухапаното.
В първия момент той се захили,но....
- По дяволите!Нещо наистина ме ухапа!И боли!Бързо,бързо!
И те трескаво се понесоха по незнайния тунел.Мракът не намаляваше даже напротив.Ставаше все по-тъмно и по-тъмно.
Цялата се обля в студена пот.Изтръпна.Не искаше да стои тук повече.Беше студено и ужасно влажно.
Започна да усеща слабост,дишането й се учести и тя спря.Опря гръб на мухлясалата стена и замълча.Неопредолима нужда от сън я връхлетя.Притисна я към стената,хвана я за гърлото и направи опит да я превземе.
- Ази?Какво става,Ази?Хайде!Защо спря?
Но тя не го чуваше.Вече заспиваше.Предаваше се на онази успокояваща ласка на съня,която обещаваше покой.Вечен покой.
- Ази!Стегни се!Какво става?Говори ми!Чуваш ли какво ти казвам?
Тя само тихо измърмори нещо в мрака.
-Умирам,Кери...
- Я не ми говори глупости!Хайде,мила!Ще се справим.Знаеш го!Хайде!Само тръгни отново.Само още една крачка.Първата крачка винаги е най-трудна.
Няма да ми умираш сега,Ази!Чу ли?Няма да ти позволя!Ставай!
Но тя не помръдна.Той се стъписа.Тишина.Прегърна я,но тялото й беше студено.Боже,тя нямаше пулс!
- Ази!Ставай,по дяволите!Обичам те!Не ме оставяй сам!Моля те!
Отново тишина.Нищо не отговори на неговите викове.Нямаше дори ехо.Отчаянието го превзе като морска вълна.Потопи го в болката,отне му Светлината,прати го в Ада.
- Моля те,моля те,моля те... - заглъхваше гласът му ,а сълзи се стичаха по бузите му.Падна до нея,хвана я за ръка, впери невиждащи очи в мрака и се приготви да я намери отново отвъд,в смъртта.
Дълбоко вдишване.Той подскочи.ДАН!......
- Нали ти казах,че таванът е много нисък...-изхриптя тя с немощен глас.
Радост лумна в сърцето му и заглуши болката.
- Уф....защо ме измъчваш така?Хайде да се махаме.Обещала си ми ягодов сладолед,забрави ли?Обещаното си го търся като наследство...
"Благодаря ти,че се върна".
"Благодаря ти,че си тук".
И те се затътриха отново в мрака.Дращеха,влачеха се,нараняваха се,кървяха...
И точно когато мракът станаха най-гъст...светлинка.Мъничка,срамежлива,крехка светлинка.
Несигурна радост и въодушевление.Продължиха нататък.Скоро мракът започна да отстъпва.Вече се вижаше краят на този влажен,тъмен тунел.
- Ази,ще се видим след малко.Целувам те!
И той изчезна.Тя остана сама,но знаеше,че той е наблизо.Продължи да се влачи из мръсотията.Времето се точеше като ластик.Искаше навън!
Ето го изхода!Измъкна тялото си навън и замря.Ослепителната слънчева светлина я блъсна като стена и я остави без дъх за миг.Отпусна се на земята и остана да полежи там.
- Другият път искам полянка с много мащерка!Никакви тунели,пещери и други такива гадости!Ясно ли е?
Тя погледна нагоре.Обичаше го.Усмихна се измъчено.Опита се да се изправи.
Той я подхвана за ръката и я повдигна.
- И си искам сладоледа!
Притисна я силно към себе си,целуна я и благодари отново,че се измъкнаха живи и невредими.Тя се усмихна.
Изтупаха праха от себе си.Целувка.Хванаха се за ръце и се отправиха по пътеката през гората.Сигурно отиваха на така желаната полянка с мащерка.

Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...

Защо ли момичетата винаги се забиват в някоя дупка като тази и продължават само ако някой ги измъкне от там ?

Ако не беше Кери, май Ази щеше да си замине без много шум. Или пък рискът е бил преценен и тя само се е преструвала ?

Знам със сигурност едно:
Ази е голяма късметлийка, че се появи този Кери, който я обича толкова лудо.

п.п.
Кери май точно за това я обича: заради нейната сила да се измъкне сама от кашата (е с малко морална помощ).

Хахаха.Ох..много се смях като прочетох мнението ти.Знаеш ли...не се бях замисляла до сега дали го е направила нарочно.Доколкото я познавам обича да се забърква в каши,които сама създава.Казвам "познавам",защото Ази и Кери са реални личности,които виждам всеки ден и много ги обичам.
Мисля си,че ако не беше се появил Кери Ази щеше да се справи.Но на цената на много кръв,усилия,болка и отчаяние.Мисля още,че когато успееше да излезе навън нямаше да забележи слънцето,аромата на тревата,птичките,които пеят.Най-вероятно щеше да измърмори нещо и да се затътри към някой ъгъл където да се самосъжалява.
Да,прав си.Азарел е голяма късметлийка,че се появи Кери.И да,той лудо я обича.
Не мога да ти кажа защо Кери я обича.Определено си има причини.Може би трябва сам да го попиташ.
Знам обаче едно със сигурност.И двамата са забележителни личности,които рано или късно ще намерят щастието заедно,ръка за ръка.

П.П Наистина трябва да помисля дали Азарел се набутва в тия дупки само,за да бъде спасявана....

Life in every breath,in every cup of tea,in every life we take...

Благодаря ти, че го описа по този прекрасен начин, Наташа. И двамата знаем каква изключителна жена е Ази, макар че понякога предпочита да стои в тунела си. Е, аз пък няма да я оставя там сама. Не се съмнявам в силата й. Просто мястото ми е до нея.
Може двамата с Dark Dirk да сте прави за нейния късмет, но има нещо, което остава някак скрито. Моят късмет. Аз съм голям късметлия, че срещнах Ази. Че намирам в нейно лице обич и разбиране, за които съм копнял през целия си съзнателен живот.
Не мога да опиша причините, поради които се чувствам така. Мога да им дам име. Азарел. Сигурен съм, че ще се измъкнем на светло. Ще намерим нашата полянка с мащерка и ще се наслаждаваме на Живота. Заедно. Ръка за ръка.
Пожелавам на всички ви да намерите такава Любов.

Обичам те, Ази!

Прочетох пак разказа ти и помислих по това дали Азарел се набутва в дупките само, за да бъде спасявана ...

И изведнъж ми просветна:
Човек има нужда от трудности, които да преодолява, от предизвикателства, с които да се заема, от върхове, които да преодолява ...
Азарел не се набутва в дупките, за да бъде спасявана. Както ти каза: "Ази щеше да се справи". Азарел се набутва в дупките, защото е видяла някакво предизвикателство в този тунел, защото е имало нещо необяснимо там, защото е искала да се почувства жива .

Най-после разбрах смисъла на фразата казана от Джордж Гарлин:
"Животът не се мери с броя вдишвания,а с моментите,които спират дъха ни!"

Това изявление е достойно да бъде закачено в рамка и да се позлатят крайщата й.

Мисля, че ще намерите вашата полянка с мащерка и ще се завръщате там след всяко предизвикателство, с което се справите заедно .

п.п.
И никога незабравяйте, че и двамата сте големи късметлии.

Благодаря Казвам само каквото чувствам. Няма да забравим късмета си. Виждаме го всеки ден в очите си