Писна ми

от всичко

А слушала ли си Clawfinger - Nothing going on


Ако имаш подходящата нагласа, интересните проблеми сами ще те намерят

Недей така, Момиче, живота е толкова хубав.
Я се стегни.


Шампион-Пу-Пу

майната му на живота
човешкото съществуване е толкова безсмислено
някой има ли обяснение, защо, тъпанарщината му, човек се е пръкнал и продължава в безумното си умопомрчение продължава да се умножава
една, единствена причина за съществуването на общото човечество искам
какво даваме на вселената, на света като цяло
баси и безсмисления живот
ненавиждам го

и на мене ми писна, ама не от всичко

Заради цветята, заради дърветата, заради дъжда, заради снега, заради росата, заради изгревите и залезите, заради облаците и дъгата, заради уличните кучета и техните тъжни очи, заради човешкия допир, заради усмивките, заради погледите, заради любовта, заради ангелите, заради музиката, заради картините, заради спомените, заради възможностите, заради красотата, заради водата и огъня - въздуха и земята, заради себе си, заради мечтите, заради някой друг, заради всички други ...

Заради мъката, заради болката, заради израстването, заради УЧЕНЕТО и НАУЧАВАНЕТО, заради изводите, заради житейския опит, заради самия живот!

Успя ли да си харесаш? :)

Снайперистка, touched by an angel :)

не
чуда се дали смъртта е по-болезнена, от момента, в който човек няма за какво да живее

сега конкретно от какво ти писна...,
щото и на мен смисълът в дългосрочен план ми се губи, та се задоволявам ката ден, като се събудя да си намеря причина и да поотложа

да живея

Айде, бе - ако нямаше за какво да живееш, досега да си умряла.
Но ти все още си жива, значи има поне едно нещо, което те държи жива.
Дори и да е това да напишеш няколко постинга в дир-а.
Убедена съм, че всъщност хич не ти се умира.
Не ме разубеждавай тук, разубеди ме с действията си.
Сигурно ти е крив света, криви ти са всички, криво ти е всичко, ти самата си си крива - абе всичко.
И аз съм седяла на перваза на прозореца на стаята си на 12-тия етаж с провесени крака и съм си мислила колко е лесно просто да се подхлъзна малко по-напред и да си реша всички проблеми.
Но в няколкото мига, докато падам, ще осъзная целия ужас на това какво ме очаква там долу.
Цимент.
Достраша ме от болката, която щеше да изпитам, от ужаса на цялото ми същество, което осъзнава, че вече е твърде късно да поправи стореното.
Тогава си намерих причини да живея.
Точно четири причини:
1. Тялото ми не искаше да умре, не можех да мръдна и един сантиметър напред, просто се бях заковала и нямах никакъв контрол върху мускулите си, а цял хор клетки крещяха: `Не!`
2. Щях да причиня болка на едни трима души, които не заслужаваха да правя трудното им битие още по-трудно - те просто имат нужда от мен, дори само от мисълта, че още дишам и съм жива - аз съм част от пустата им надежда.
3. Не можех току така да изоставя още един човек без да съм му казала толкова неща.
4. Щях да оставя недовършени много неща, много сметки неразчистени, много хора ненаказани.

Ето, виждаш ли колко лесно човек намира цели 4 причини да живее, когато е на крачка от смъртта?
Така че изобщо не ми говори, че не ти се живее.
Живее ти се и още как.
Напий се и поспи.

Снайперистка, touched by an angel :)

няма да те успокоявам с думи, че и аз съм бил в твоето положение (макар, че нямам как да съм бил точно в твоето), дори и да съм бил преди време в много сходна ситуация и да съм искал да се махна от този свят.

Ако ти е писнало да живееш, знаеш какво можеш да направиш.
Ако не ти стиска да го направиш, значи имаш слабости, върху които да поработиш... - това би могло да е някакъв малък смисъл, който да осъществиш, след което, пак да си направиш равносметка дали ти се живее...

хм,
аз пък бях стигнал почти до края...
планът предвиждаше, ако въобще ме открият да е поне след 3-4 месеца, така че хората от точка втора да имат време да приемат мисълта и да изместят стопилата се надежда...
всичко беше готово - бях на определеното място, имах всички необходими "инструменти" за целта и ми оставаше да изпълня последните 2-3 стъпки, след което нямаше да има връщане назад...
и точно тогава си преставих как съм направил всичко това, представих си че всичко е свършило и изведнъж ми стана интересно: "Какво ли би станало със света след края" - моят край, естествено... Помислих си: "Ето, стигнах до КРАЯ. Сега имам шанс да започна всичко ОТ НУЛАТА - винаги можеш да започнеш отначало, АКО МОЖЕШ. Сега, всичко ,което направя, ще е НЕЩО, в сравнение с НИЩОТО, от което съм започнал"... и се усетих жив, усетих изтощението, усетих болките в мускулите от вложените усилията, докато осъществя всички стъпки от плана преди това и в същоот време усетих прилива на сили - сили, които вярвах че имам, за да се върна обратно и да започна на чисто...

да, единствената причина още да съм тук е един човек, който безумно много ще страда, ако спра да дишам.
Напиването няма да помогне, спането не помага, опитах се да спя, вече три нощи очите ми не се затварят за повече от половин час, опитах се да изляза, но не вижнах колите, които идват към мен.
Знаеш ли какво значи да живееш, а да не си жив. Да загубиш нещо, от което си имала най-много нужда.
Не виждам никого, не чувам никого, в главата ми няма друга мисъл освен една - че загубих
не искам да се чувствам по-добре, не искам да се изправя, не искам да се стегна, не искам да забравя

не искам да се връщам, не искам нищо на чисто
искам болката да спре
загубих нещото, което най-много исках, напълно го загубих

единствената слабост е любовта ми към човек, който много ще страда от смъртта ми
върху това не мога да поработя
този човек ще ме държи жива докато Господ не реши друго
нищо не мога да направя, въпреки че ми е писнало
много е страшно, когато живееш, а не си жив
нищо не искам вече
преди години умря едното нещо, което ни дава смисъл на живота
сега умря и другото

това преди колко време беше? така просто си питам...

Как смяташ, този човек не забелязва ли че ти се измъчваш от нещо?
Ако толкова държиш на него, би трябвало да искаш обратното - да направиш този човек щастлив.
Дали този човек се досеща какво те измъчва?
Опитай да поговориш с този човек за това което те измъчва...
Това едва ли ще го направи щастлив, но поне би спрял да се измъчва от това, че не знае какво измъчва теб.
Също така, ще укрепи доверивто ви един в друг.

ще ти кажа на ухо някой път, може ли?

Когато този човек не е до нея, а на другия край на света (образно, или съвсем буквално - няма значение), съветът ти е неприложим :)

______________

Ако искаш изненада, защо просто не се влюбиш?

Има болки, които могат да бъдат разбрани, имат причини, дължат се на ясни и видими грешки, много може да бъде направено и поправено. Те траят толкова, колкото е глупостта на човека.
Има и болки, които не могат да бъдат разбрани, чиято сила може да ти изтръгне сърцето. Те се дължат на събития, срещу които страдащият е напълно безсилен и именно от безсилието се страда.
Тези сякаш никога няма да свършат - ден след ден дълбаят с неподражаемата си жестокост и разкъсват.

Животът е черен, няма никакъв смисъл, дори топлата усмивка на най-добрия ти приятел е болка, защото на този свят друго просто не е останало.
Не можеш да избягаш, не можеш да спреш да мислиш за това, не можеш да насочиш вниманието си и за секунда към нещо друго, извън онова, което си загубил. Не можеш дори да приключиш със себе си, въпреки че неистово го желаеш. Кошмар, без събуждане. Давиш се на 100 метра под водата, нямаш въздух, дробовете ти изригват в пламъци от болка, костите ти пращят и се чупят, защото не могат да издържат на огромната тежест, кръвта ти се смесва с водата, а не умираш, до безкрайност.
Не искам! СТИГА!!
Но нима щеше да е кошмар, ако се случваше каквото поискаме?
Никой човек не иска болката. Дори мазохистът не иска болката, той също търси наслада. Не би имало болка, ако зависеше от хората и не би имало радост.
Дробовете ти изригват в пламъци, и усещаш как парченцата от костите ти пробиват мънички огнища от ожесточена болка навсякъде из тялото ти и никой и нищо не може да ти помогне.
Завинаги ..

Но,
дори и да не можеш да го осъзнаеш, нито да си го представиш в този момент на безкрайно отчаяние, всичко на този свят има край. Дори кошмарът, дори болката.
И въпреки че не виждаш как, този край ще дойде и това е далеч по-сигурно от факта, че утре слънцето ще изгрее отново.

Един ден ще разбереш, че все още можеш да се усмихваш :)
Истински ..
Че можеш да откриеш в сърцето си топлина, дори тя да се събира в чаена лъжичка.
Ще откриеш, че има за какво да се бориш, дори може би ще откриеш, че има кого да обичаш.
Един ден, без изобщо да подозираш, ще разбереш че отново можеш да плачеш от радост.

Времето минава. Час по час се обединяват в дни, дните в седмици, седмиците в месеци.
Когато лазейки отмине година, сякаш всичко на света се е побрало в нея, тя е така тежка, че никой и нищо не би могло да я повдигне.
Прелетят ли десет, човек е забравил дори какво е бил тогава, забравил е себе си.
Няма друго лекарство за някои болки, освен времето. Това са болки, от които човек никога не се излекува напълно, а всеки следващ ден, който го отдалечава от тази болка, го променя все повече. Едва когато човекът стане напълно различен, дотолкова че сам не би разбрал себе си, ако можеше да се види с предишните си очи, едва тогава болката оставя измореното му сърце на мира, поне през по-голямата част от времето.

И той е излекуван.

______________

Ако искаш изненада, защо просто не се влюбиш?