Бащата и децата

Ето какво е положението: децата ми са достатъчно големи - 15 и 14 годишни тийнейджъри. Бях споменала, че си съжителстваме много мирно, с едно малко изключение - винаги, когато трябва да се видят с баща си, започваме дружно да се караме. Те не искат да ходят, а аз ги карам да са малко по-разумни... или вариант, в който и двамата се карат, защото не могат да се разберат кога да излязат с него и накрая се включвам и аз...
С други думи - не искат да се виждат с него. Отиват по задължение или защото насила съм ги накарала. Срещите им са кратки и не много чести - впрочем той е свободен да ги вижда когато пожелае, не му преча ни най-малко. Но обикновено той използва срещите си с тях, за да им се нахвали със собствените си велики достижения - те усещат, че той не се интересува истински от тях... Връщат се кисели, и като ги попитам как е минало, са много едносрични и казват: Ами той пак ни разправяше какво е направил или ще направи... Ако имат проблем, никога не го споделят с него... Отначало той им купуваше разни скъпи неща (аз съм против такива работи) и те дори съвсем негласно прекаляваха с исканията си (за което им се поскарвах) После обаче той реши, че така няма да ги спечели и започна с обратната тактика - дори да го помолят за нещо съвсем дребно, не им го купува с назидателна цел.
Сега трябваше да заминат за три дни на екскурзия в провинцията - но не само с него, а с една цяла компания от тренировките му по източни бойни изкуства... едното дете решително и твърдо отказа, а другото отива като на заколение, т.е. - с напълно осъзнато чувство на задължение, няма как да се измъкне. Другото ще дойде с мен на пикника, за което заминаващото дете искрено ни завижда...
Е какво всъщност да правя!? Измъчвам децата си, като ги карам да стават участници във фарса Добрият баща и лошите, неблагодарни деца.... Не искам да губят връзка с баща си, ама насила хубост става ли?
Предварително казвам, че съветът: поговори с него - не върви тук, понеже съм пробвала хиляди пъти, абсолютно безуспешно, а и от известно време въобще не си говорим...

да правят нищо! Защо го правиш? - Да галиш суетата си, че можеш да упражняваш власт ли?

Питай ги винаги за желанията им - дори и за това какво да сготвиш утре за вечеря! И понеже мнението ми не значи много в този клуб - сега ще ти цитирам нещичко от любимия си писател - Дж. Д. Селинджър:
Ужасно е, когато казваш: "Обичам те", а от другия край да ти викат: "Какво? Какво?" Целия ден четох откъси от Ведата: "Тези, които се бракосъчетават, трябва да си служат един на друг. Да се издигат взаимно, да си помагат, да се поучават, да се подкрепят, но преди всичко да с л у ж а т един на друг. Детето е гост в къщата, то трябва да се обича и уважава, а не да се гледа на него като на собственост. (Дж.Селинджър. Девет разказа. Семейство Глас. 1985, Изд. Хр.Г.Данов, Пловдив)

И какво правиш ти с децата си? Решила си, че: Не искам да губят връзка с баща си - каквото си решила ти - това ли е щастието на децата ти? И можеш да се отнасяш с тях така само, защото си им майка ли? Как да вземаш решения вместо тях? Те са на възрастта на Шекспировата Жулиета, която се омъжи на 14 год.


Love should be everything or not at all...

Съжалявам много, но този път няма да се въздържа. Не е липса на толерантност - дори и спрямо теб. Не е и до умението ми да се владея. Става дума за мярката. За граници някакви...Но неее. Ти май не ги разбираш тези фини неща. Как изобщо ти хрумна, че е допустимо да се обърнеш точно по този груб начин към една жена, която най-човешки е споделила своя проблем и търси, може би не само съвет, а просто съчувствие? Поклон заслужава всяка една жена, майка на тийнейджъри, с разлика само година (от различен пол при това), която се справя с всичко сама и то очевидно доста добре...Знаеш ли колко са много децата на тази възраст, с които е непосилно да се намери форма на нормално общуване?
Начинът, по който си се изразил е циничен и недопустим - независимо от смисъла на посланието. А уж си "начетен". Ето, и Шекспир, и Селинджър си цитирал, "бургаски поети" около теб...Ами като не става, опитай с Достоевски!
Може би точно той ти е нужен - ще те научи да разбираш живота и хората по-добре, на повечко човещина може да те научи. Пък и нали ти се иска да минаваш и ти за "духовен човек"...
Нямаш любов в душата си, приятелю, това май ти пречи. Не любов към семейството и близките, а към себе си и към хората, към човека.

И друго:
Да, добрият родител трябва понякога и да упражни власт. Иначе би било безотговорно. Един ден ще бъде уважаван и заради това.
Когато твоите деца трябва да пият лекарства, а мрънкат, например, ти пак така ли ги питаш дали и кога ще поискат?.....................

Хайде, със здраве! Пък може и да опиташ да промениш поне тона си, ако не друго. А ти си пиши, пиши си.

Не, от опит знам, че с говорене не става. Веднъж говорим прилично, после ... далеч не толкова, а и това дето го говорим, става точно обратното. Нейсе. Децата винаги са заложници на една такава ситуация, което е лошо. Правя ред компромиси, но това пък от своя страна ме слага автоматично в ролята на виновна за всичко. Въпреки това обаче смятам, че насила или не децата трябва да си виждат бащата по ред причини - заради тях самите и контакта им с него, който все пак е важен. Заради това, че той е пълноправен родител и неможе да бъде лишаван от това си право, дори и те да са настроени срещу него /винаги трябва да се дава шанс нещата да се пооправят/ а и заради това, че в крайна сметка ако се поддадеш и не настояваш да се виждат, той ще реши, че ти ги настройваш и спираш и пак ще има ескалация на напрежението. Моите деца прекарват доста време с баща си, знам, че той намира начин лекичко и деликатно да поставя нещата не в моя полза, но те го обичат и той тях и съм готова да поема последствията от това да ги настрои постепенно срещу мен - влиянието му върху тях е голямо, а той по принцип е и добър психолог, поне за тях. Но това е положението поне в моя случай.

Добре, че поне хората винаги приемат мненията ти с резерви....да не кажа, че просто не ги приемат

Позната история,все едно аз съм я писала .Мисля че правилно постъпваш ,децата трябва да познават баща си какъвто и да е той.Моето момче е вече пълнолетен и изживя ужаса да бъде каран насила да ходи при баща си /апропо/ако не ги събирах от време на време ,баща му нямаше да го потърси .Има мъже който не стават за бащи,като твоя и моя...но това не значи че трябва да са освободени от ангажименти.Званя му всяка седмица и при най малката тревога.Ангажирам го изцяло.А за покупките,няма как да не знаеш колко е невъзможно да подържаш стандарт на двама тинейжери.Всичко дребно е от мен,всичко скъпо е от него/нали е велик бизнесмен/Ако го чуеш как говори пред хората ,той е най великия баща!!!!!Та колкото и да се ядосваш ,продължавай така ,момчетата ти имат нужда от баща си дори само материална ,а като пораснат ще разберат ,че си направила каквото трябва.....

Прекрасен ден за лов на рибка бананка, а!?
Веднъж в Москва си говорих с един американец, и го попитах: Ти обичаш ли Селинджър? А той ми вика гордо: Я русских авторов не читаю!!!

Та и ти така - де го чукаш, де се пука!

Много е деликатно положението. Възможно е силово, с налагане да постигнеш тяхното виждане с баща им. Но това ще е само за кратко време и ще прехвърлят вътрешният си гняв и протест от това действие срещу него.

Бих те посъветвал просто спокойно да предлагаш, да поднасяш аргументирано предложениета си за техни срещи. Но остави те да решават, да се почустват големи, че нещо зависи от тях. Те сами ще нацелят най-добрата за тях посока. Няма да ти е лесно. Просто се въоръжи с търпение, зверско търпение.

Късмет!

може би е време да опънеш трансперанта с надпис: "Добре дошли в реалния живот!" :)
Няколко урока по дипломация ще им дойдат добре на хлапетата ти :) Примерно - да си казват на висок глас желанията и предпочитанията и пред баща си и да устояват позицията си, без да те поставят теб на предна линия.
Винаги има достатъчно много извинителни причини да не отидат с него на екскурзия - училищен ангажимент, много уроци, поправка на оценки (от 5 и 1/2 на 6 примерно )... не се чувстват добре, в цикъл са (е тва е само за момичетата де)... а ако дребните извинения не са им по вкуса, просто да кажат: "Имаме други планове за тези дни, но следващият път ще дойдем с теб" - но тогава задължително трябва да отидат, когато отново ги повика за нещо подобно.

бтв това, че бившият ти им разказва за делата си и плановете си не е никак лошо. Посъветвай ги да наддават ухо от време на време и да запомнят същественото. Не се знае това инфо няма ли да им потрябва в един момент.
Откакто ми се наложи да разказвам на една дъщеря с какво точно се е занимавал баща й и от къде са идвали доходите в семейството им, спрях да смятам, че е еретизъм да занимаваш децата си подробности около бизнеса си. Ако и да им е скучно в момента.


груууууух :)))

Те тая дипломация и без мен си я владеят - аз се намесвам, когато почнат да прекаляват...
То е ясно, че в тая възраст нищо не става с насилие. Ако ги карам да ходят на срещи с пистолет на главата, болни ще се тръшнат и пак няма да отидат. Аз пробвам по пътя на убеждаването - нещо в смисъл, че да могат да схванат, че е обидно пък в крайна сметка за човека отсреща да се държат толкова отхвърлящо; че и той като баща има право да е тях, независимо от това какво те си мислят за него; да не говорим, че добре ще си прекарат... ей такива ми ти работи... Лошото е, че той винаги бърза за някаква си своя работа, те се дразнят и обиждат; например, веднъж прекратил срещата, като им казал, че бърза, защото е на рожден ден на майка си (ТЯХНАТА баба!) - не му е дошло наум да ги вземе със себе си, а после ги обвинява, че не се сещат за баба си и дори не са се обадили да й честитят рождения ден... А измъкването дори по много уважителни причини води до бързо 15-минутно привикване на другия ден за разясняване на темата: Ти май ме избягваш, а!?
И май затова ги карам да ходят - после той им го връща тъпкано по неговия си начин... опитвам се засега да намаля напрежението и в същото време да ги науча с практически тренировки как да държат на себе си и да се защитават от това някой да им насажда чувство за вина... Бе незнам...

Дъщеря ми е на 12 г.В началото баща й много държеше да я взима повече от разрешеното му.Съгласих се.Но и той като "великите бащи" не беше в час за проблемите на детето си,все великите му идеи и неговата личност бяха в центъра на вниманието.
Тя започна да мрънка,когато трябваше да ходи при него и все мен натоварваше с мисията да лъжа,че е болна или че има много за учене.
Разбира се аз понасях и упреците от баща й,защото той не ми вярваше ,че причината не е в мен.
И дойде един момент,когато й казах да не се крие зад мен,а да му каже истината.
Е,не му стана приятно.Последва период на пълна изолация.
Но,всяко чудо за три дни.
Постепенно нещата се подобриха като започнаха 2-3 часови разговори по телефона на теми,които нея я вълнуват.
Сега той е далече ,но няколко пъти в седмицата си говорят по телефона, даже чувам истории,които на мен не е разказала...
Така,че не ги насилвай,те да решат какво да правят ,но да кажат на баща си защо не искат да ходят при него.
Може и да е за добро.

абе децата са си голяма школа за общуване в общи линии...

С моят син от известно време процедираме така: ако по време на разговора той усети, че давам заето (обикновено щом заговори повече от 15 мин за компютърни игри) - тактично сменя темата към нещо общосмилаемо, като хардуер примерно :)
Ако аз усетя, че докато говоря, той е започнал да дава заето (предимно, щом се опре до сайтове, дизайн и планове за работа) - сменям темата на нещо общосмилаемо - пак хардуер примерно :)
На всичко останали теми успяваме да си говорим без да ни е досадно, но въпреки всичко, ако единият започне по-често от необходимото да казва: "Дааа... аха... да бе, вярно..." - значи е време да се заговори за хардуер :)


груууууух :)))

Моите родители се разведоха когато бях на 7 години. Майка ми цял живот ми е повтаряла, че той ми е баща и аз трябва да се държа подобаващо. Ходех редовно всяка събота докато беше жива баба ми, неговата майка, която ме е отгледала. Него почти не го виждах и ми беше по-добре. Когато почина баба ми, разредих визитите, това изобщо не се забеляза, започнах да ходя само на някакви празници и то с огромно неудоволствие. Държа да спомена, че през цялото това време, той никога не ме е потърсил и не се е поинтересувал какво става с мен. За мен нямаше рожден и имен ден, нямаше Коледа и Нова година... Но аз продължавах да му оказвам внимание по настояване на майка си. И се ненавиждах за това, че за да не я огорча го правех. Много по-късно и го казах, но тя продължаваше да държи на своето. И така и до ден днешен. Всичкото, което ми остана от това нейно "възпитание" е чувството на вина, ако някой път не отида, а само се обадя по телефона. На всичкото отгоре и той се опитва да се сърди, а когато отида, разговорът замира в първите пет минути, до такава степен него нищо, свързано с мен не го интересува. Не можете да си представите колко е тягостно всичко това... Затова, моят съвет е да не насилвате децата си да се виждат с баща си, ако те самите нямат потребност от това и да направите така, че да не се чувстват виновни ако не отидат при него. Защото в тези ситуации децата наистина не са виновни, че не изпитват препоръчаните от родителите им чувства.

чувство за хумор имаш... и много я владееш ядно тази хардуерна материя...

Qui scribit, bis legit.

след някоя друга годинка, когато щерка ти започне да говори за Age of... поредното там, Свен 22 версия (където нашата позната черна овца ще чука марсиански себеподобни и ще прехвърча от овчица на овчица със совалка), за irc канала на техния клас от гимназията (не се смей, племеницата си имат собствен канал на училището... колко му е и на класа да направят) и за сайта на гаджето си (каква сладка снимка си е сложил там).

А да те видим тогава...

А аз цялата неделя вечер строих с моя син мостове над едни водоеми и пускахме влак. Запецнахме на 15-то ниво, където познанията ми по механика и съпромат се оказаха крайно недостатъчни, за да спасим последния 4-ти вагон.
Извод: возете се близо до локомотива, че не се знае кой инженер си е правил дипломната работа на моста под вас. И колко е бил бюджета... мааму стара, що все 300$ не ми достигат, за да направя стабилна конструкция


груууууух :)))

Ми , то илиза , че съм баси късметлята дето майка ми само веднъж ме е накарала да ида да видя баща ми! И то така си и остана. Ще станат има -няма 20 години вече от тогава! Сега като се замисля ,той не се е обаждал от срам и за да не се чуствам виновен!

Ами направо си си щастлив, да ти кажа. Не си имал възможност през всичките тези години, всеки път като тръгваш да го правиш с омерзение, но все пак да го правиш. Много е гадно, повярвай ми! И това насадено чувство на вина - хем разбираш, че е неуместно, хем не можеш да се отървеш от него. Сега пак почвам да преживявам предстоящата визита...ще ходя на имен ден!