Juan Ramon Jimenez

АЗ НЕ СЪМ АЗ.
Аз съм онзи,
който ходи край мене,но без да го виждам,
и когото съзирам понякога,
и когото понякога просто забравям,
който кротко замлъква, когато говоря,
който нежно прощава, когато изпитвам омраза,
който там се разхожда, където ме няма,
който прав ще остане, когато аз падна.

ОМ КРИЯ БАБАДЖИ НАМА АУМ

ЕСЕННО СВЕЧЕРЯВАНЕ

Хуан-Рамон Хименес

Превод от испански: Стоян Бакърджиев


В самотния, студен и тъмен час
на пладнето, внезапно ми се стори,
че кеят ме отнесе
до оня златен залез - кеят,
тъй мъничък, уви, и тъй подобен на играчка.
И аз, играчка тъмна и печална,
мечтая, възрастно дете,
- във новата игра, която преди час
помислих за последната реалност на човек,
който със смях си спомня многото играчки
от детството и книжните си лодки, -
играчка тъмна и печална, аз мечтая
за някакви възвишени неща,
които имат за играчки
морето и земята, и звездите.

още стихчета

Ten Short Poems by Juan Ramon Jimenez

Не си точно този аз,ама хайде,щом мислиш,че някой ще ти прощава за нещо,което вероятно не си извършила.

Не се отъждествявам с това стихотворение, но това не пречи да ми харесва много и да го пусна като тема... няма кой и за какво да ми прощава. Това което върша е открито винаги или с други думи , поемам отговорността за него...

Октомври

Лежах в Кастилия. Далеч пред мен
се виждаше простряна равнината;
и есента разръсваше позлата
от небосвода, вече свечерен.

Ореше плуг и в гаснещия ден
разравяше полето и позната
добра ръка разсипваше в нивята
зърна през тоя час благословен.

Да си изтръгна искал бих сърцето,
да го засея после сред браздите
и разбера дали през пролетта

ще израсте съвсем само в полето
и ще разкърши клонки упорити
всевечното дърво на любовта.

ТАКАВА БЕДНОСТ на мига!
Помислих да строша напълно
божествения труд на толкова невинни дни,
- на толкова самотни часове,
на толкова магически минути,
на толкова секунди,
тъй безкрайни -
да помета в едничък миг,
като абсурдна, грозна, безполезна,
пътеката на светлината.
И да се хвърля сам в калта,
непроменима и нищожна...
И аз нанесох удар върху всички
красиви, крехки скъпоценности,
проклех и братството , и любовта,
хареса ми да ям , да разговарям и да спя...

САМОТНИЯТ ПРИЯТЕЛ

И все едно , че сме
- ти жив, аз мъртъв-
на среща в някоя градина,
когато трябва да отиде този, който чакаше,
- с каква тъга! - към своята съдба,
и този , който трябваше да дойде, идва
към своята съдба тъй късно - и с какво усърдие!
Ще дойдеш ти и виждайки самотна
онази пейка, ти навярно ще отидеш
към нея,
за миг наоколо ще се огледаш
с очи, печални , заслепени
от вътрешното слънце
на твоя пламенен и ярък залез,
и бавно след това , като че с мене
ще си отидеш , тъй далече
от себе си, както самият аз.

в случая отговорността май е моя

"...Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме..." Н.В.

Да, така е !
Твоя е! Ти поемаш и усмивки и нападки...
За щастие усмивките са повече...

Естествено, че ще са повече! Това е зарад' черното проклятие, което всява смъртен ужас във всеки мой (или наш?) опонент...

(явно Божидар е имунизиран )

"...Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме..." Н.В.

О, не знаех за това проклятие ...
... не може ли малко да го смекчиш все пак (по - лек вариант)?

"смъртен ужас" е като почивка на Карибите, в сравнение с другите неща които ми идват наум.
Освен това страхът е полезен в разумни порции - раздвижва енергиите

"...Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме..." Н.В.

Страхът раздвижва наистина , но е той е голяма пречка по пътя ...

пречка за опонентите ни...

"...Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме..." Н.В.

Това е само една част ... другата е лично за нас самите

Целта понякога оправдава средствата/жертвите..

"...Душите сме си стиснали в зъбите,
ала не мислим да умираме..." Н.В.