ГНЯВ!!!!!!!!!!!

От известно време Вики реагира на неуспехите си много странно и аз нямам идея каво да прявя. Дан някоиима сполучлив опит с подобни ситуации.
Иска да си обуе чорапчето несполучливо . Започва да пищи с цяли гърло след 2-3 опита, захапва чорапчето и почва да го дърла. Дърпа толкова яростно и гневно сякаш от това зависи живота и. Вратлето и се е подуло от напрежени и хубавото и личице се е изкривило .
Опитва се да сложи шапчицата на куклата. Същата история, Захапва главата на куклата и дърпа с все сила.и пищи от безсилна ярост.


Знам че вече трябва да сме много внимателни в поведението си ако не искаме да си отгледаме "бял боклук" . В последните 2 мес ми се случи да изпадна в ярост на няколко пъти дали пък не е от това.?

Веднъж беше след като поне 5 пъти я педупредих да не се приближава опасно близко до пътя - тя хукна на там . едвам успях да я стигна на 2 м от пътя . Сграбчих я за гръбчето и я понесох като щъркел. Отнесох я до къщата и я наовиках.
Веднъж беше като шиех. Тя се опитваше да се качи на плота на шевната машина. Уж имахме сделка и уговорка само да играе на плота тя все гледа да с покачи и да тури пръстче на иглата Избутах я няколко пъти доста яростно на леглото - тя не можа да разбере - за обида ли е за шега ли е и пак опита. Е вече ми пречерня - избутах я и почнах да удрям по маста и да крещя.
Тя се нацупи и тя започна да удря по масата. Едва не умрях . Така се шокирах и блокирах. Незнаех какво да правя. Да се разсмея. Да се потопя във вълната от вина или ........?1?
Вчера ми беше особено кошмарен ден. От петък с температурата до понеделник и после пук тая кашлица - сигурно чак до БГ се чува и това са 4 вечера подред -5 дена все се въртя краи нея а тя само мрънка. Горката да знаеш поне да си каже какво иска А то само ъъъъъъ ъъъъъъъъ ъъъъъ
ту да я вземе, ту слезе, ту вода иска, ту нещо друго. Палчето все в устата и забучено - фрустрирана до последно. Съответно и аз.
Не издържаи и и се развиках по едно време "Кажи ми какво искаш?" Нелепо и глупаво и безполезно и срамно иииииииии Осъзнах го на момента. излязох от стаята и тръшнах вратата. Тя горката ревна обидена и самотна. 3 дълбоки глътки въздух и се върнах отново при нея да я гушна



А кои се превъзнасяше, че било толкоз хубаво да дадеш живот
ГОЛЕМИЯ ВЪПРОС Е КАКВО ЩЕ ПРАВИМ КАТО ИЗПИЕМ ШАМПАНСКОТО - В СЕКИ БОЖИ ДЕН.

emi ti si luda prosto.
prodyljavai taka i ne samo shte hape chorapcheto, ami um shte ti zaide kakvo shte pravi po-natam.
prosto ne znaesh kakvo shte si dokarash do glavata s tvoite bezumni postypki.shte pravi tochno tova, koeto ti pravish s neia. shte te bie, shte te udria, i t.n., tochno kakto ti. shte ti vika, shte kreshti, taka che ako ti haresva prodyljavai taka da se dyrjish.

еееее, ти пък много жлъчно, тя не е казала, че систематично си овиква детето, а че на два пъти и се е случило

нормално е, не се коркай, само се дръж спокойно

при Вили беше наскоро и за около пет дни - направо се побърках, щото той никога не е ревал повече от минута и съвсем никога безутешно или истерично и изведнъж на година и седем месеца все едно се побърка... ама трая кратко, сега се сърди вече много лесно, но и лесно му минава, период е, ще си мине по реда като всички останали


ето ти да се четеш описание

ПЪРВО ЮНОШЕСТВО
(Първа част)
Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.
Но ако се опитаме да приложим тази схема към първо-родния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първи-те стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно то-гава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество", за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не" със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!" Тогава ни стана ясно - макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе дос-тигнал до своето „първо юношество".
Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца - всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.
Типичното поведение за първото юношество се забеляз-ва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.
Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по на-чина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на про-мените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята ин-дивидуалност върху всеки от тях.
Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от перио-ди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три го-дини) - на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-ста-билните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нес-табилните - с четни (2,4 години).
Ако искате просто й разбираемо за всяка майка опреде-ление за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.
Първото юношество е стадий на преход - първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество" заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество").
Преходът от детството към зрелостта се извършва меж-ду тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши три-найсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявя-ва самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към
по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обясни-ма. Тогава вече родителите могат да разберат защо юно-шата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изоб-що да се държи не така, както възрастните изискват от него.
Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетго-дишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!"
И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт. х
Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири ме-сеца и година и половина. То е още бебе. Как може приро-дата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Май-ката природа не може да извърши тази промяна, без да на-руши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!" още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.
Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причи-нят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.
Преди време една приятелка, не особено запозната с дет-ската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в мага-зина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и от-казала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.
Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?" Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две го-дини и половина!"
Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвремен-ната цивилизация" на д-р Гезел. Ето какво се казва там:
Ако накараме група родители да определят с тайно гла-суване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочи-ли две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на перда-ха достига своя връх точно тогава."
На този стадий детето не се вписва добре в никоя соци-ална група и не е истински склонно да общува със себепо-добните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.
Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смя-та за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протести-ра, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген-перфек-ционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за ]раз-лйка от ергена детето може изцяло и внезапно да се проме-ни. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порце-ланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и кате-горично отказва да приеме помощта ви. А когато забеле-жи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.
Този период е и време на силни изблици, на бури и нап-режения, на чести смени на настроението. На всякакви край-ности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, раз-търсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това" до „не го искам" и от „искам да правя еди какво си" до „не искам да правя нищо". Понякога взимане-то на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него ос-тра криза на нерешителност.
По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за ми-лост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опит-вало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходи-ма му е сигурността нагтарото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте ва-шата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с мно-го търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.
Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентуси-азъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от раз-витието си? Майката на такъв „пръв юноша" несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала май-ка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!" И нека бъдем честни - има немалко истина в тези майчини жалби.
Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на раз-витието му между тринайсет и деветнайсет години.)
Спомнете си, че новороденото не съзнава „аз"-а си. Трябва му известно време, за да различи своя „аз" от „не-аз"-а на вселената си. През стадия, за който говорим, вашето дете за пръв път придобива истинско чувство за уникалната си личност. И едно от нещата, което задължително трябва да направи, за да придобие това чувство за самоличност, е да се противопостави на родителите си, като възприеме отри-цателно поведение. За да определи какво представлява и какво иска, то трябва да премине през фазата на отричане и предизвикателство:
С други думи придобиването на отрицателно самосъзна-ние е част от борбата, водена на тази възраст за придобива-нето на положително самосъзнание.
Трудно е да се опише с думи разликата между чувствата за собствена индивидуалност у проходилото дете и у също-то дете по време на първото юношество. „Младият турист" притежава наивна, невинна, спонтанна способност за екс-панзия, защото е още бебе, макар да умее да се придвижва. Докато същото това дете в първото си юношество е загу-било своята наивност, невинност, спонтанност. За него животът вече не е еднопосочен, а има две посоки на движе-ние. За пръв дът в младия си живот то се сблъсква с мощни противоречиви тенденции вътре в себе си. Поведението му показва, че непрекъснато се пита: „Хей, накъде да се запъ-тя? Дали да се върна назад и пак да стана бебе, или да вървя напред и да се превърна в дете? Какво точно искам? Дали онова, което родителите ми ме карат, или онова, което ис-кам аз, тоест точно обратното? Пък и дали е само обратно-то? И кое е това „аз", което желае всичко това? И кой съм аз всъщност?"
Един пример от света на „големите" юноши може да ни помогне да уточним това типично поведение на двегодиш-ното дете. Петнайсетгодишна ученичка отива да си купува рокля с майка си. Пробва много рокли, но все не може да се реши. Накрая се обръща хъм майка си и я пита: „Коя да
взема?" Майката казва: „Струва ми се, че синята ще ти оти-ва". На което момичето сухо отвръща: „О, мамо, винаги се опитваш да ми повлияеш!"
След няколко месеца двете отново пазаруват, като този път търсят бална рокля, и момичето, което отново не може да вземе решение, се обръща към майка си за съвет. Поуче-на от предишния път, майката казва: „Сигурна съм, че мо-жеш да избереш сама." Девойката: „О, мамо, никога не ми помогаш, когато имам нужда!" Майката е абсолютно сра-зена. Когато ми разказа тази история, тя възкликна: „Стру-ва ми се, че никога няма да ги разбера тези юноши!"
А всъщност, стига човек да е информиран, не е трудно да се разбере противоречивото поведение на девойката. Юно-шеството е преход между детството и зрелостта. Първия път момичето е искало главно да бъде възрастен човек. Затова не е пожелало мама да му помогне. Втория път е изпитвало желание да бъде зависимо, да си остане моми-ченце, затова се е нуждаело от майчината помощ.
„Първото юношество" притежава сходни черти. Най-чес-то то се характеризира с „остави, мамо, мога и сам". Дете-то отказва помощта на майка си например в обличането и ядосано възкликва: „Аз сам!"
В други случаи обаче то се лепва за майка си, заявявай-ки, че е още бебе, и настоява тя да прави всичко вместо него. Също като юношата двегодишното дете всекичасно и всекидневно се люшка напред-назад между стремежа си към самостоятелност и желанието да остане в инфантилна зависимост от майка си. То приема облика на „господин Да-Не". Поради тази причина налаганите му ограничения трябва да бъдат гъвкави. Погрешно е да се принуждава дете на тази възраст да спазва строги принципи по отношение на обличането, часа за къпане и пр. Абсолютните и неиз-менни правила просто са неприложими на този стадий от развитието, дотолкова той е съставен от сложни чувства и стремежи. Общо взето, желателно е родителите да не нала-гат точни и ясно определени правила и ограничения, преди детето да навърши три години. Но между втория и третия рожден ден те биха могли печелившо да последват мъдрия съвет на Емерсън: „Глупавото постоянство е демонът на дребния дух".
Значи новата задача, поставена на детето през този ста-дий йа развитие, е да придобие силен усет за своята инди-видуалност, дълбоко чувство за това, което е. В същото вре-ме обаче то трябва да се научи да се съобразява с очаквани-ята на обществото (тоест на тази възраст главно на родите-лите).
И тук нещата могат да тръгнат на зле по два начина. Ако родителите упражняват твърде строг контрол и изискват абсолютно подчинение, детето става прекалено послушно. Сещам се за едно познато момченце, което така и не пре-мина през стадия на противопоставяне, типичен за двего-дишните, защото майка му просто не му позволи. Тя напра-во го дресира да бъде пасивно и покорно. Не търпеше ни-какъв импулсивен порив или емоционален изблик, така характерни за възрастта му. Напротив, награждаваше сина си всеки път, когато се държеше спокойно, пасивно и „ми-ло". Тази система действаше отлично в смисъл, че, за май-ката въпросният стадий на развитие съвсем не беше изпи-тание, напротив, премина относително безболезнено, но не свърши работа на детето. Когато то тръгна на детско учи-лище*, учителката забеляза, че е плахо, не си играе с други-те деца и е по-скоро затворено. Явно майката прекалено добре го бе приучила към пасивност и кротост. А подобно поведение можеше да го превърне в стеснителен и лишен от агресивност мъж, неспособен да се впусне в живота и да предприеме нещо ново.
Но не всички деца се огъват така лесно пред строгостта на родителите си. Някои малчугани по природа са по-издръжливи от други. Тогава излишъкът от строгост се сблъсква с яростната съпротива на детето, готово да се бори докрай, но не и да отстъпи. И цялото,първо юношество се превръща в конфликт между две воли -. на родителите и на детето. При това няма значение кой ще спечели, тъй като
* В САЩ т. нар. детски училища обхващат децата от три до шестгодишна възраст. - Б. пр.
детето със сигурност губи онова, което би могло да придо-бие през този период.
Възможно е също, като се натъкне на прекалена власт-ност, детето да се подчини външно, потискайки своята враж-дебност. То неохотно ще прави каквото се иска от него, но ще стане притворно. При всеки удобен случаи, когато не го виждат, ще освобождава по малко от враждебността си върху околните, ще счупи нещо, ще ощипе сестра си или ще извърши друго недоброжелателно или разрушително действие. А като порасне, нищо чудно да стане добродете-лен и нетолерантен моралист, външно изтъкан от благоче-стиви принципи, но дълбоко в себе си изпълнен с враждеб-ност. Точно като описаните от Исус фарисеи: „Варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота." (Евангелие от Матея, 23, 27)
Все по това време може да възникне и друг проблем -този на майката, която се бои да упражни авторитета си. Тя отстъпва на всички изисквания на детето,,като незабавно разширява определените от нея граници, щом то откаже да се вмести в тях. Така детето винаги има последната дума. Скоро се оказва, че ролите в семейството са разменени. Господар е детето, а не родителите. Така се стига до „синд-рома на гаменчето". Този тип деца абсолю'тно не се науча-ват да се съобразяват с реалностите през първото си юно-шество, а това им създава многобройни трудности, когато отидат в детски дом и открият, че учителката и другите деца изискват от тях елементарно уважение към обществе-ните норми. На такова уважение те са неспособни, защото майката не го е възпитала у тях през стадия на първото юношество.
Огледайте се около вас. Сигурно познавате ужасно стес-нителни и притеснени хора, както и хора покорни и кон-формистки настроени. Човек би казал, че те никога не се отпускат - толкова са напрегнати, докачливи, пълни с пред-разсъдъци. Други пък са винаги в опозиция. Можете да сте сигурни, че ще заемат обратното становище по какъвто и да е въпрос. В различните клубове и сдружения точно те винаги създават проблеми, тъй като имат психологическа потребност винаги да се борят срещу някого или нещо. Прекалено покорните възрастни, както и вечно непокор-ните са били в мнозинството си „зле подхванати" на прага на детството си> което обикновено започва с периода, наре-чен от нас „първо юношество".

А вдруг пришла справедливость?
А вдруг на нашей улице перевернулся грузовик с конфетами?

Емо ги прави същите работи, изпада в дива ярост ако не успее нещо. Някъде го бях чела, че е нормално да се ядосват на неуспехите си. Забелязах, че докато му растяха кътниците (избиха му 3 наскоро) беше много нервен и раздразнителен и доста често му се случваше да реагира така бурно на провалите си , даже понякога ей така без нищо почваше да хапе и да крешти. Сега вече е по спокоен, даже тия дни не се сещам да е правил така.
А аз отивах при него и му показвах как да направи това което иска или пък просто го правех вместо него и така. Мога да се разтърся в нас из книгите да видя какво пишеше и да ти го препиша ако искаш, и ако ми остане време де .

няма да тъся и да ти преписвам, че ЕТ хубаво нещо е постнала

Я помисли малко и пак пробвай да пишеш

anaili, и моята е същата. Когато не може да направи нещо, побеснява. Удря го, хапе го, мачка го. На бебетата неща като търпение, самоконтрол и воля са им чужди. Гневът изразява безсилие. Представи си примерно, че вкарваш конец в много малка игла, конецът непрекъснато се огъва, разцепва се на 2 и изобщо върти ти какви ли не номера. И ти, въпреки че си възрастна, разумна и търпелива, почваш да изпадаш в тих, а после и в не толкова тих бяс.
В такива случаи гледам да й помагам, обяснявам й, давам й пак да пробва, като тайничко и деликатно пак й помагам. Идеята ми е, да види, че може, макар и с моя помощ. Ясно ми е, че поемам риска винаги да ме търси, когато нещо й се опре, но за това ще му мисля после.

Моята, освен друго, когато й се карам, започва да си бие главата с ръце, или с някакъв предмет. Един вид: Абе как мога да съм такава тъпа патка, да направя така, че мама да ми се кара. И аз започвам да се чувствам гузна.

Разбирам с какво трябва да се справяш, нали си го имам у дома. За гнева на Вики при неуспехите - не е лесно да си toddler. Толкова неща искаш да правиш сам, а пръстчетата не те слушат. А и как да изразиш чувствата си, когато не можеш да говориш. Ние големите също не винаги успяваме да се справим адекватно с гнева си, не можем да очакваме от тях да се раждат научени да го правят. Какво ти да правиш в такава ситуация - говори, отрази нейните чувства с думи. Аз казвам например "ах, как не иска да се обува това чорапче!" и обикновено почваме да се смеем и двете. И обяснявай, че всяко нещо за да се постигне, трябват много опити.
За опасните ситуации - трудно е да не викнеш в такава ситуация, а понякога и си струва, ако се използва повишения тон само за опасни ситуации. И пак - говори, обяснявай. Тя още не говори, но това не значи, че не разбира. И не разчитай, че ще запомни, и че ще изпълнява сделката и уговорката ви. Много е малка за да си спазва обещанията.
Та - обяснения, хумор и занижени очаквания. Не е лесно, аз също не мога да реагирам всеки път подходящо на изблиците на дъщеря ми, но колко ли ще ни е мъчно за тези години когато станат тийнейджъри

Не мисля че дали се караш, викаш или не има някакво значение.
Аз сьм спокоен човек по принцип и никога не сьм повишавала тон на бебка(тя е още на 6,5 месеца), говоря с нея бавно спокойно
По скоро се притеснявам че не сьм достатьчно енергична понякога, тати е сьщо много спокойна натура. Какво наблюдаваме от няколко дни:
Валето се ядосва много на някои неща-
Като не иска да яде нещо, като иска да ставаме сутрин и като иска да се кьпе. Свива устнички и гледа много ядосано. Бие ни по лицето и направо ни се кара. Много ни разсмива, а това още повече я вбесява.
Та явно всички дечица преминават такава фаза- каквото и да прави човек.
От ден на ден бебка все по-силно си изразява негативните емоции.
Явно има нужда от това. Така е и в твоя случай.

Ще отмине.И при нас започва нещо такова.Хапе си блузката и дърпа.Като не стане неговата,реве,а от два дни се мъчи и да се тръшка на улицата.Направо не знам как ще се справяме.Опитвам се засега да му отвличам вниманието,но навън сме ужас-рев до дупка.Като е само с мен,не го прави,защото знае,че не ми минава,но с баща си или баби и дядовци-разиграва ги като маймуни.Все си повтарям,че ще го израсте и дано.
А моята майка беше много нервна и аз много внимавам да му говоря спокойно и да контролирам гнева си пред него.Не че винаги успявам де.И аз в опасни ситуации крясвам.Но и той знае,че като повиша тон,е сериозно и моментално се оттегля от мястото,накъдето се е бил запътил.Не се самообвинявай за гнева си.Само още повече ще се фрустрираш и ще задълбочиш проблема.На всяка от нас й се е случвало да стигне предела си,но от детенце отпуска не можеш да си вземеш и да си починеш.И на мен ми се е случвало да повиша тон с въпроса "Какво искаш сега?",като почне да мрънка,не се притеснявай.Ами и ние имаме нерви в крайна сметка,не сме роботи.Опитай се да си починеш,много ти е трудно,но няма как.Не се притеснявай.Дано отмине по-бързо!

gruhi
благодаря за разбирането и страховитата картина на бъдещето (там обаче не мож ме стигна)
Съжалявам обаче че си пропуснала да дадеш ценни конструктивни съвети по "контрол на гнева", което всъщност беше и моя въпрос.
Приемам просто, че тая дяволска машина компютърът ти е запецнал и се е запазило само това. Сигурна съм, че знаеш колко опасно може да е да натикваш някои отчаян и яростен човек по-дълбоко в задънената улица, в която се намира. И ми се ще да вярвам, че мислиш за това в отношенията с децата си.
Все пак много ще се раздвам ако се опиташ да възстановиш загубената част от постинга ти със съветите, които си ми дала

Много полезно четиво
Имаш ли още нещо - ти си направо енциклопедия. Отдавна съм го забелязала
Полезно ми беше описанието на симптомите и за гъвкавостта в режима. Нашия и без това не е стриктен. Полезноа беше и да не се притиска да прави нещата както аз ги искам
Това , което не разбрах е как хем да съм либерална хем да я приуча да се съобразява с реалиите
Дали е време вече да въвеждам Таима аут?
Тя дали ще го осъзнае.
Забелязвам, че плаче вече от обида, че е пренебрегната или когато по небрежност я ударя.

Анаили,
аз мисля, че по-скоро ти имаш проблем с контрола на гнева, не детето. Детето си преминава през нормален етап, за което този гняв е естествен. Виж за теб е друга работа. По повод на това съм се съветвала и с психолог( понеже родителите ми много се караха като бях малка) и трябва да ти кажа, че начина, по който реагираш не е никак нормален. На твое място аз бих се концентрирала да овладея първо своя гняв, а съм сигурна, че това ще даде резултати и при детето. Ти си в САЩ, нали? Там има чудесни курсове по контрол на гнева( малки групички ) защо не се запишеш? Не бива да си позволяваш подобно държание пред детето. Когато се почувстваш така по-добре напусни стаята и се навикай в другата,но в никакъв случай не пред детето. Децата са много чувствителни и дори повишаването на тон може да им възбуди нервната система така,че след това те да изпадат в такива пристъпи. А това, че я удраш.....нямам коментар. Според мен непременно се заинтересувай за тези групи за които ти казах. При който и психолог да отидеш ще ти препоръча. Мисля и че към Червения кръст имаше също.
Непременно се заинтересувай!

тази книга е жестока!!! Наистина нещата там са описани на достъпен език, и са толкова близки до ежедневните ни проблеми. Благодаря ти ЕТ - от време на време текста ми се вижда съвсем писан за нас.

абсолютно нормална реакция за тази възраст. И Лъки реагира точно така на всяко нещо в момента и те разбирам защо си толкова притеснена и изнервена. И аз се опитвам стоически да търпя нервните му изблици, но на моменти и на мен ми гръмват бушоните. И без това делника ни е толкова наситен с напрежение и като и вечер ни посрещне малксия сърдитко - много ми два на моменти. Естествено се старая да не избухвам и да туширам напрежението като го разсейвам и като му измислям забавления. Не се притеснявай, но се опитвай да не реагираш остро.
Стискам палци и успех.
Спокойно това е само период и той ще отмине, а следващия е много готин така че ще бъдеш възнаградена за търпението.

Еее, недей така и ти, щом го пише значи е осъзнала какво прави, а това си е голяма стъпка. Номера е, сега да се спре преди да я удари следващия път. Аз така Ралица веднъж я ударих, понеже много ме беше ядосала, но после само дето не умрях от мъка. Същото съм го преживяла като малка - майка ми за щяло и нещяло ме удряше, та знам какво е. И си казах не! няма да заприличам на майка си и точка! Сега някак успявам да се въздържам, въпреки че Ралица постоянно ми се качва на главата. И говоря, и обяснявам, но ефект до сега поне - никакъв.
Anaili, потърси някоя книга за позитивно възпитание. Там акцентират върху това когато детето се е заинатило за нещо просто да му се отвлече вниманието с друго по-приятно за него занимание. Пробвала съм и действа, по точно сега вече само така правя

Ралица, 20.Х.02г.

сигурно си голям специалист. Може би имаш опит -и си отгледала поне 4-5 деца. Не мога да разбера защо като някой спомене за проблем, всеки се чувства длъжен да му натрие носа.
Поне тона си да беше посмекчила малко - можеше и да си и по-полезна с някой от съветите си / каквито между впрочем не видях да има, въпреки че си направих труда да прочета два пъти постинга ти/.

Чакайте, чакайте, чакайте! Аз нещо май не разбирам. Тя се е скарала на детето си, защото то е щяло да изскочи на пътя и тя в ужаса си го е хванала и отнесла настрани. После е щяло да си пробие пръста и то го е избутала от плота. И от това съдим, че тя има жесток проблем в овладяването на гнева??? Аз мисля, че това вече е прекалено. Абсолютна фантазия е, че е една майка на дете на 18 месеца е вечно спокойна, усмихната, нежно обясняваща и ведра във всяка една ситуация и във всеки един момент от общуването си с детето. Това е несериозно!

Ако детето е на милиметър от котлона и ръчичката му е почти допряна до плочата какво, вместо да се затичам и да го хвана и да направя забележка с по-остър тон (а дори и леко да го плясна по ръката) ще се захвана меко и леко да го моля да престане? И това дете на 15-18 месеца? И то ще ме послуша и ще спре? Никак, ама никак не ми се вярва. Няма лошо да използваме остър или по-рязък тон, не е лошо да се скараш. Лошо е, когато се преминава границата и се стига до изстъпление - бой, истерични и неадекватни крясъци, системен тормоз. Тогава говорим за проблем с овладяването на гнева и нуждата от консултации със специалисти или терапевтични групи. Няма нужда да се вменява вина и да се насаждат угризения у Анаили. Аз от това, което прочетох, не останах с впечатление, че тя има сериозен проблем с овладяване на гнева. Е, може да си налага да се контролира малко повече, щом сама познавайки се усеща, че и се изплъзват нервите, но чак пък да я пращаме на терапевтична група...

Анаили, аз по принцип съм много строга майка. Например, никога не бих позволила на детето да се качи на плота. Това не е от полза нито за детето, нито за мен. А и води до неприятни инциденти. Не бих направила 5 пъти забележка. Няма полза. Ако до 2-рия, максимум 3-тия път няма ефект, значи със забележка не се получава. Не викам и не изпадам в амоци. Просто след втората забележка и при трети опт бих я хванала и накарала да седне до мен. Край на тичането и играта, щом не можем да стигнем до съгласие относно желанията си. Може би, за да не се стига до крайности, е по-добре да си по-малко отстъпчива и по-настоятелна в началото.

Въпреки това не смятам, че ти си причината за тези изблици на детето. По тази логика - понеже аз съм строга и свъсена - моите деца трябва да са някакви тежки, вечно намръщени борсуци. А те са едни живи, весели, вечно усмихнати и слънчеви дечица. Дори в ДГ една учителка се сбърка да ми каже, че не можела да си предтсави, че ТОЧНО моите деца са вечно усмихнати и никога не са виждани кисели или смръщени. Тя горката си мислеше, че ми прави комплимент, а аз не знаех дали да се усмихна учтиво или да й подметна някоя саркастична забележка и да я смразя. А и това, което ти описваш като неовладян гняв моите никога не са го правили.
Според мен просто тя минава през някаква такава фаза, при която трудно овладява емоциите и разочарованието си. Може би трябва да си по-търпелива и както каза Тинкърбел (май) да се опитваш да се намесваш с предложение за помощ и да я успокояваш, доколкото това е възможно в конкретната ситуация.

Ние не знаем какво е самотата
И до къде се простира тя...

Не бих направила 5 пъти забележка. Няма полза. Ако до 2-рия, максимум 3-тия път няма ефект, значи със забележка не се получава. Не викам и не изпадам в амоци. Просто след втората забележка и при трети опт бих я хванала и накарала да седне до мен.
Как точно? Как би я накарала ей така без викане и повишаване на тон да седне? А ако детето е много темпераментно и агресивно? И постоянно крещи и се опъва? Как? Моята е само на 9,5 месеца и досега не ми се е налагало да правя забележка или да и се карам, пък и тя ми е много кротичка(за сега) Аз също съм за строгата дисциплина,но без бой, без викане,каране, обиждане и тн., но моля те, обясни ми как това може да се приложи върху дете с голям инат?
Поздрави

Olivia,15-07-03

това с отразяването на чувствата е описано в тая книга като техника, не знам има ли го точно в горния пасаж, но е адски ефективно

като взе да реве Вили, първите два дни се ошашавихме - не искаше нищо - ни гушкане, ни кърмене, ни тихо спокойно утешаване, ни татко му да му пее, което досега беше последен и винаги работещ вариант, не искаше да е сам в стая, ходеше ми по петите, но не искаше и да съм близо - буташе ме, като се приближавам - направо ад

на втория ден вечерта се сетих да отразявам чувствата и равнах с него - веднага млнъкна - рева около 20 секунди след като почнах аз... пробвахме трика с баба му и с батко му и с кака му - работеше всеки път - няма значение кой реве заедно с него - отразяват ли се чувствата - утешаваше се моментално... а ревеше за всичко - иска дадена чашка, която обаче е мръсна, следва забавяне, докато я измия, и РЕЕЕЕЕВ, или обикновено с нищо не дразнещо събитие, което обаче променя дадено положение - да го извадим от ваната, от асансьора, да му разкопчаем якето

на луди ни направи, но мина много бързо

сега имаме бебе в пубертета - лесно избухливо, сръдливо и пискливо, но лесно утешимо и все пак контролируемо с думи в съвсем приемливи граници

единствено на улицата се налага да бъде грабнат и носен на ръце, ако се откъсне и хукне напосоки... не се пази от коли никак...

А вдруг пришла справедливость?
А вдруг на нашей улице перевернулся грузовик с конфетами?