Любов?!
26 отговора
1284 прегледа
Заключена
Любов?!
Защо е толкова трудно да се пише за любов, като едновременно с това се абстрахираш от преживяното, от разбитото някога сърце?Какво е любовта?За мен понякога е изтръпване на главата. Друг път е тъга. Съвсем реална, истинска, и жестока. Дори по-скоро е само тъга. Изтръпването на главата го има само в началото, когато още е весело, когато всичко е розово и приятно. Но после, когато дойде раздялата, става тъжно. Дълго е тъжно. Много дълго. Слънцето свети някак си тъпо. И вятърът духа тъпо. Всички хора наоколо се усмихват тъпо. Дърветата и те са тъпи.При вас може би е друго, не знам. При мен е така.
И какво от това? В момента, в който си спомниш за всички подарени цветя, за всички усмивки... за целувките, откраднати пред входната врата... Как да не ти стане тъжно? Минало е, да... Така ще кажат някои. Но това променя ли нещата? Не, обаче така само става по-гадно. Пък и реално погледнато нищо не може да ги промени. Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш.
И все пак любовта показва завидна издържливост и не иска да умира. Дълго време след това ти горчи в устата... Мяркат се спомени за неоправено легло, полуизпита чаша кафе стои самичка на шкафчето... Идва ти да виеш от мъка, но си казваш: "Шшш, ало! Я се дръж малко!" И то не за друго, ами просто защото не искаш да изглеждаш слаб в очите на хората. Или пък не искаш да те вземат за луд. И това затваряне в себе си те кара да се чувстваш още по-зле. Споменаваш на този малко за терзанията си, на онзи пък нещо друго, но пак малко. Така че един човек да не може да сглоби цялостна картина на чувствата ти... Затова я и разпръсваш сред множеството познати (и непознати).Но защо? Защо е така? Защо любовта не иска да си отиде? На мен тя вече не ми трябва! Не я искам! Носи ми само разочарования, тъга, и въобще нищо хубаво не остава след нея. Дали? А може би не?! Приятните спомени, които се бият в главата с неприятните, не могат да спечелят. Насъскваш лошотията си срещу красотата на загубената вече връзка.Повтаряш безспир"Глупак, защо именно аз се излъгах и се влюбих в теб, защо именно в теб" и в същото време знаеш, че не е така че точно този е бил човекът който те обичаше и който сигурно продължава да те обича въпреки всичко.
Наистина няма светлина... няма слънце... няма време... всичко е сиво и мрачно като в... като в нищото... Едновременно с това те гони самото време, чувстваш как то свършва. Идва краят... Но преди да дойде краят, ти се мъчиш... Мъчиш се, защото не си наясно със самия себе си. Мислиш си, че вината е единствено и само у теб. Макар че не е така... Или може би не е така, но ти никога не си сигурен. Както обикновено. Двоумиш се дали все пак, въпреки цялата си увереност, не си сгрешил някъде, в нещо... Естествено, за една връзка са необходими двама души, а те и двамата допускат грешки. Всъщност май има два вида хора, преживели раздяла, които ти си срещал. Или може би три. Първите са идиотите като теб, които вземат всичко така навътре. Вторите се правят на корави, но понеже са нежни души, споделят тайните си пред приятели.Третите... уфф, какво за третите - знаеш ги, това са ония, които не се притесняват да дебилстват, ония с ампутираните чувства.
Не ми се пише повече.. стана ми малко кофти.... спомних си за една истинска любов... или поне за някого беше такава
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
И какво от това? В момента, в който си спомниш за всички подарени цветя, за всички усмивки... за целувките, откраднати пред входната врата... Как да не ти стане тъжно? Минало е, да... Така ще кажат някои. Но това променя ли нещата? Не, обаче така само става по-гадно. Пък и реално погледнато нищо не може да ги промени. Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш.
И все пак любовта показва завидна издържливост и не иска да умира. Дълго време след това ти горчи в устата... Мяркат се спомени за неоправено легло, полуизпита чаша кафе стои самичка на шкафчето... Идва ти да виеш от мъка, но си казваш: "Шшш, ало! Я се дръж малко!" И то не за друго, ами просто защото не искаш да изглеждаш слаб в очите на хората. Или пък не искаш да те вземат за луд. И това затваряне в себе си те кара да се чувстваш още по-зле. Споменаваш на този малко за терзанията си, на онзи пък нещо друго, но пак малко. Така че един човек да не може да сглоби цялостна картина на чувствата ти... Затова я и разпръсваш сред множеството познати (и непознати).Но защо? Защо е така? Защо любовта не иска да си отиде? На мен тя вече не ми трябва! Не я искам! Носи ми само разочарования, тъга, и въобще нищо хубаво не остава след нея. Дали? А може би не?! Приятните спомени, които се бият в главата с неприятните, не могат да спечелят. Насъскваш лошотията си срещу красотата на загубената вече връзка.Повтаряш безспир"Глупак, защо именно аз се излъгах и се влюбих в теб, защо именно в теб" и в същото време знаеш, че не е така че точно този е бил човекът който те обичаше и който сигурно продължава да те обича въпреки всичко.
Наистина няма светлина... няма слънце... няма време... всичко е сиво и мрачно като в... като в нищото... Едновременно с това те гони самото време, чувстваш как то свършва. Идва краят... Но преди да дойде краят, ти се мъчиш... Мъчиш се, защото не си наясно със самия себе си. Мислиш си, че вината е единствено и само у теб. Макар че не е така... Или може би не е така, но ти никога не си сигурен. Както обикновено. Двоумиш се дали все пак, въпреки цялата си увереност, не си сгрешил някъде, в нещо... Естествено, за една връзка са необходими двама души, а те и двамата допускат грешки. Всъщност май има два вида хора, преживели раздяла, които ти си срещал. Или може би три. Първите са идиотите като теб, които вземат всичко така навътре. Вторите се правят на корави, но понеже са нежни души, споделят тайните си пред приятели.Третите... уфф, какво за третите - знаеш ги, това са ония, които не се притесняват да дебилстват, ония с ампутираните чувства.
Не ми се пише повече.. стана ми малко кофти.... спомних си за една истинска любов... или поне за някого беше такава
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
в отговор на ritanata_zelka
#2
Re: Любов?!
Изпитвам същото.
Но не мога да го опиша толкова красиво.
Или просто не мога да го споделя, защото боли.
Или не искам, пак заради това...
Едно нещо ми се наби в главата и още кънти там, не питай защо :
" Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш. "
I'm Wanting
Но не мога да го опиша толкова красиво.
Или просто не мога да го споделя, защото боли.
Или не искам, пак заради това...
Едно нещо ми се наби в главата и още кънти там, не питай защо :
" Миналото си е минало. То умира съвсем, когато загубиш и последната илюзия, че можеш да си го върнеш. "
I'm Wanting
в отговор на ritanata_zelka
#4
Re: Любов?!
за друго може и да не кажа ама че картинката живот е грозна не съм съгласен
хич.
ам хич не съм съгласен.
хич.
ам хич не съм съгласен.
в отговор на ritanata_zelka
#7
Re: :))
отиди до една болница
мини през гробищата
и би трябвало да ти е ясно че резултата е 1 на нула за теб до тук.
живота не е само любов.
шарен е
за гледните точки е така
ако си сложила тъмните очила е едно
ако ги свалиш е друго
живота си е живот
зависи от тъмните очила само
мини през гробищата
и би трябвало да ти е ясно че резултата е 1 на нула за теб до тук.
живота не е само любов.
шарен е
за гледните точки е така
ако си сложила тъмните очила е едно
ако ги свалиш е друго
живота си е живот
зависи от тъмните очила само
в отговор на ritanata_zelka
#10
Re: Любов?!
Ще мине, винаги минава.
Понякога е полезно да си поплачеш, макар и сам.
Може пък да е за добро...
Представи си, че те чака още по-хубава любов с всичките трепети и красиви мигове...
Пожелавам ти го.
Понякога е полезно да си поплачеш, макар и сам.
Може пък да е за добро...
Представи си, че те чака още по-хубава любов с всичките трепети и красиви мигове...
Пожелавам ти го.
в отговор на sharen_sviat
#11
Re: Любов?!
Така е, минава, минава с времето.. с времето.. чувствата отминават.. стават все по-слаби и все по слаби.. и накрая наистина изчезват.. а тогава.. не се ли чувстваш празен?!
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
в отговор на ritanata_zelka
#12
Re: Любов?!
Знаеш ли, много пъти ми се е искало да спра да чувствам, ама наистина. Понякога ми се струва, че да не чувстваш е истинска благословия. Винаги, когато се разделя с любим човек и след него остане само болката и, както ти казваш, слънцето грее тъпо... моля се часовете да минават по-бързо, да отлитат дните и да идва забравата. Но винаги има една мъничка надежда, която остава в теб, надеждата, че една любов ще те опровергае, че това не е краят и че макар сега силно да те боли, отново ще се влюбиш. От болката поне ти става ясно, че си още жив и не си загубил способността си да чувстваш. И колкото и да ти е празно и болно, когато дори спомените за изгубената любов се размиват, винаги идва “утре”, в което, макар да не ти се вярва, отново си готов да отвориш сърцето си. Просто помни хубавото в любовта и не се предавай на празнотата.
Hug4e
Hug4e
в отговор на sharen_sviat
#13
Парад
на посредствеността. Скодоумието няма почивка.
Началния постинг е достачно силен и смислен.
целуни дъжда
Началния постинг е достачно силен и смислен.
целуни дъжда
в отговор на sharen_sviat
#14
Re: Любов?!
Човек не може да спре да чувства.. колкото и да му се иска да спре в един момент. Просто това не е концерт по желание и не става. относно за болката.. ами колкото повече боли толкова по-бавно отминава и толкова по трудно отваряш сърцето си за следващата любов.
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
в отговор на ritanata_zelka
#15
Re: Любов?!
V gorata ne vsichki darveta sa kuhi ot osnovata do varha si...Ima dosta izgnili,viarno e...No vse si mislia,che niakude tam ima i nesto po-svejo i razchupeno...Ne,che ti kazvam da tragvash da go tarsish-taka sas sigurnost niama da go namerish...Prosto gore glavata,kolkoto i banalno da zvuchi!
в отговор на _Razlichna_
#16
Re: Любов?!
Не във всяка гора има дървета. В моята всички са отсечени....всичките до едно.. нито едно не беше кухо. просто някак си изсъхваше постепенно. От върха до корените.
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
Всички сме ангели с едно крило, можем да летим само ако се прегърнем един друг
в отговор на ritanata_zelka
#17
Re: Любов?!
Ехо Човече Горе главата нали знаеш Клин клин избива.Знам ще те боли още много но ще дойде друга любов Виж няма да те лъжа болката при спомена за неоправеното легло и неизпитата чаша кафе ще останат любимата ви песен като я чуеш също ще те натъжава .Не мисли че някога ще я забарвиш тази любов като крадец ще се промъква в съня ти и ще ти напомня за себе си.Разбира се ще останат само хубавите спомени с времето.Знам че звуча жестоко.Просто се опитай да забравиш за момент и да потърсиш отдушник и утеха.
Живота не е свършил.Огледай се около себе си виж само колко много хора жадуват за любов
Живота не е свършил.Огледай се около себе си виж само колко много хора жадуват за любов
в отговор на ritanata_zelka
#19
Re: ...бял брокат...
Утопията е "трагичен герой" в съзнанието на бродещите, създадени в миг от разруха и самота сенки...
Мигове в живота си много можем да притежаваме, но не се ли губим именно и по този начин в опияненението от наличието им и дадения им смисъл...?! Не! Аз отричам... Не това е моята истина... мечтая и бленувам... само веднъж да живея, веднъж да страдам, веднъж да се радвам и усмихвам, меднъж сълза в откровение и преклонение пред болката да отроня... Веднъж мига си да притежавам, веднъж, но да бъде мой... да ме усмихне и цвета да ми покаже. Тогава бях... Сега - Не съм... някъде по пътя... чакам, притаила дъх... И знам! Всичко е преходно, но в желание изгарям, очите ми блестят заслепени от илюзията - моята... ;)
В стаята... тонове отекават... красота и нежност душата ми изпълват все по найстойчиво в арогантността си... и чувствам, че ураган от неубозданост в мен се заражда... не мога ли да го спра или не искам - нима той така желаното чувство за живост ми придава?! - да... не искам! - искам в мен той да бушува... от агонията ми да ме избави и друга аз в лъжата си да се родя...! Часовникът отброява, а каледнара зее в черно - бяла краска... предусещам вече - часът ми мина... и в безкрая на времето и дните си се рея... истина не търся вече... разбрах - тя не би ми била дадена само и единствено поради доброто желание и дивната необходимост... на черен фон в бял контраст, като на гвоздейче стоящо и чакащо ме, аз я търсих... оказа се обаче, че фона далеч така едноцветен и ясен в отблъскващата красота и суета не е.... че стремежа ми към еднообразие в привидното спокойствие на очевидната дисхармония, не е нищо друго освен последен вопъл на умиращата същност... Мраморна, студена и далечна красота - не е за мен... ценител съм и съдник, но не и безразсъдник... исках стерилност, защото в нея покой откривах... сега искам динамичност... дъха ми нека секне... и мигът ми нека се изгуби сред множеството, но нека знам сега и тук, че той някога е бил!... Знам - нагла, дръзка и егоистична в желанието си съм... сега... друго не ми остана...
Бях слаба, бях силна, бях щастлива, бях обичана... Бях! - а сега... образа размазан... границата и края - далечни... а такава неистова, нечовешка нужда имам... Божичко и Пак и Пак при теб се връщам... от прегръдката ти бягам, а все в теб завръщам се... слаба, изгубила се, копнееща, желаеща не теб, не лъжата, че Си, не поредната измама - Не! Искам Живот. ЖИВОТ!!! - много ли е - може би... Искам топлина да ме прониже през мен да мине, да остане, да оцелее, да Бъде! Нагла съм... смела и дръзка в жаждата си, която окрилява остатъка от същноста ми... плачеща, скърбяща, обгърната от мрак и болка...
И чувствам, че изгубих, че погубих се - сама - в измама... мисхлех, че в забрава я оставих... мислех, че щастието в анфас пред мен изправи се, че взех, че и повярвах си! и мина време... и чух и усетих как вълната се разби... тази, в която уют и опинявяваща глътка живец открих...
Нпоносима болка през тялото ми мина и показа ми, че винаги има... има за какво да се живее и страда още и още и почнах в захлаз, опиянена от болката си да питам: Защо, защо, Господи!? Защо, когато взема, че се почувствам жива и щастлива се случва нещо и мига ми бива иззвзет... неспособна да го оценя и притежавам ли съм?! мамка му... тихо проклинам деня, секундата и мига... и пак в самотен бродник се превъплащавам... и сама и ранена... боли ме, а в заблудата живях, че повече едва ли би могло... неусетно физическото ми страдание се стопи и за първи път разбрах - изтласкването и подтисването на една болка е неизменно свързано с друга такава налична, по - силна и остра от наличната ни преди. Колко време само ми бе нужно... и омърсена, и предадена, и тъжна, и ненужна и обречена в забрава се чувствам... :'(((
Хаос... лъжа... страх и болка преплетени в водовъртежа на дълбоката смисленост и душевност... Стъклен свят... свят съкровен, таен и красив... плод на съществото на копнежа и бляна... илюзорно, ефирно и толкова крехко, нежно и ранимо... в миг създадено и изкрадено в миг и разрушено... замислям се и се сещам за Содом и Гомор... двата града изпепелени и заличени... грях ли е да се обича, грях ли е да живееш... "Кръвта е грях" - най - големия... за мен и в мен...!
НЕУДОБНО МИ Е - СЛЕДОВАТЕЛНО ЖИВЕЯ ;)
Мигове в живота си много можем да притежаваме, но не се ли губим именно и по този начин в опияненението от наличието им и дадения им смисъл...?! Не! Аз отричам... Не това е моята истина... мечтая и бленувам... само веднъж да живея, веднъж да страдам, веднъж да се радвам и усмихвам, меднъж сълза в откровение и преклонение пред болката да отроня... Веднъж мига си да притежавам, веднъж, но да бъде мой... да ме усмихне и цвета да ми покаже. Тогава бях... Сега - Не съм... някъде по пътя... чакам, притаила дъх... И знам! Всичко е преходно, но в желание изгарям, очите ми блестят заслепени от илюзията - моята... ;)
В стаята... тонове отекават... красота и нежност душата ми изпълват все по найстойчиво в арогантността си... и чувствам, че ураган от неубозданост в мен се заражда... не мога ли да го спра или не искам - нима той така желаното чувство за живост ми придава?! - да... не искам! - искам в мен той да бушува... от агонията ми да ме избави и друга аз в лъжата си да се родя...! Часовникът отброява, а каледнара зее в черно - бяла краска... предусещам вече - часът ми мина... и в безкрая на времето и дните си се рея... истина не търся вече... разбрах - тя не би ми била дадена само и единствено поради доброто желание и дивната необходимост... на черен фон в бял контраст, като на гвоздейче стоящо и чакащо ме, аз я търсих... оказа се обаче, че фона далеч така едноцветен и ясен в отблъскващата красота и суета не е.... че стремежа ми към еднообразие в привидното спокойствие на очевидната дисхармония, не е нищо друго освен последен вопъл на умиращата същност... Мраморна, студена и далечна красота - не е за мен... ценител съм и съдник, но не и безразсъдник... исках стерилност, защото в нея покой откривах... сега искам динамичност... дъха ми нека секне... и мигът ми нека се изгуби сред множеството, но нека знам сега и тук, че той някога е бил!... Знам - нагла, дръзка и егоистична в желанието си съм... сега... друго не ми остана...
Бях слаба, бях силна, бях щастлива, бях обичана... Бях! - а сега... образа размазан... границата и края - далечни... а такава неистова, нечовешка нужда имам... Божичко и Пак и Пак при теб се връщам... от прегръдката ти бягам, а все в теб завръщам се... слаба, изгубила се, копнееща, желаеща не теб, не лъжата, че Си, не поредната измама - Не! Искам Живот. ЖИВОТ!!! - много ли е - може би... Искам топлина да ме прониже през мен да мине, да остане, да оцелее, да Бъде! Нагла съм... смела и дръзка в жаждата си, която окрилява остатъка от същноста ми... плачеща, скърбяща, обгърната от мрак и болка...
И чувствам, че изгубих, че погубих се - сама - в измама... мисхлех, че в забрава я оставих... мислех, че щастието в анфас пред мен изправи се, че взех, че и повярвах си! и мина време... и чух и усетих как вълната се разби... тази, в която уют и опинявяваща глътка живец открих...
Нпоносима болка през тялото ми мина и показа ми, че винаги има... има за какво да се живее и страда още и още и почнах в захлаз, опиянена от болката си да питам: Защо, защо, Господи!? Защо, когато взема, че се почувствам жива и щастлива се случва нещо и мига ми бива иззвзет... неспособна да го оценя и притежавам ли съм?! мамка му... тихо проклинам деня, секундата и мига... и пак в самотен бродник се превъплащавам... и сама и ранена... боли ме, а в заблудата живях, че повече едва ли би могло... неусетно физическото ми страдание се стопи и за първи път разбрах - изтласкването и подтисването на една болка е неизменно свързано с друга такава налична, по - силна и остра от наличната ни преди. Колко време само ми бе нужно... и омърсена, и предадена, и тъжна, и ненужна и обречена в забрава се чувствам... :'(((
Хаос... лъжа... страх и болка преплетени в водовъртежа на дълбоката смисленост и душевност... Стъклен свят... свят съкровен, таен и красив... плод на съществото на копнежа и бляна... илюзорно, ефирно и толкова крехко, нежно и ранимо... в миг създадено и изкрадено в миг и разрушено... замислям се и се сещам за Содом и Гомор... двата града изпепелени и заличени... грях ли е да се обича, грях ли е да живееш... "Кръвта е грях" - най - големия... за мен и в мен...!
НЕУДОБНО МИ Е - СЛЕДОВАТЕЛНО ЖИВЕЯ ;)
в отговор на ritanata_zelka
#20
Re: Любов?!
и вече го няма..или я няма...обаче ти все още вярваш..вярваш, че любов все пак има, че думите, които още чуваш и които така са те наранили са били лъжа и че целувката, която сякаш още усещаш на устните си не е била последната...Хората правят грешки, нали? Може би той е сгрешил, но всъщност си сгрешила ти, защото си му дала да ти отнеме и мислите, и сънищата, и мечтите, да обсеби съзнанието ти...и боли, и боли, и боли, и нито приятелите, нито вкички, които знаеш че са до теб, могат да ти спесят болката и самотните вечери, и сълзите, и тъжните песни, и спомените.....Защото от тях може да те спаси само той, а него вече го няма...Нима наистина вярваше, че след като потръпваше всеки път щом той докоснеше ръката ти, сега ще бъдете "само приятели"?! Не можеш да спреш да мислиш за него...и вече не искаш да чуваш "Забрави го, ще си намериш друг!". Не искаш друг нали, искаш само него и него, и него, и него...и отново чуваш гласа му и усещаш ръката му и си спомняш къде сте били и колко си била щастлива. И не искаш да го забравяш никога, макар че знаеш вече истината...Но ще има и други след него...и пак ще ти бъде същото, защото любовта е болка, но без любов не може да се живее...Останалото е сън...Но вече не знам кое...И не знам него ли сънувах или сънувах, че съм без него...
Ako liubovta moje da ni narani, to tq ni naranqva.
Ako liubovta moje da ni narani, to tq ni naranqva.