Събрани неща

Заедно


Възбудата

тъкмо придошла

се задържа като вода в локвите

след летния порой

и бързо се изгубва в червения ден

различен

с няколкото осветени от слънце

орехови листа с миризмата им

когато са смачкани

с малки блестящи капки по кожата

в края на този

колкото наш завинаги

толкова отдаден на ефимерното

следобед



Следим йероглифите на една светулка

блуждаем с пазача из градината

разказваме някакви неща

а не помним нищо

после само белезите

по телата са знак

че опитите продължават



Заети един с друг

не чухме как нощта отминава

с внезапни осветявания от фарове

и стряскащо блъсване на врата



Внимателно изпраните следи от вино



Няколко празни орехови черупки

пръснати по верандата



Няколко отчаяни докосвания

Силвия Чолева

*



Водни светове



1.

Щом душът спре,

на мястото си идва всичко.

Пак там са си парцалът въжест,

проснат върху кофа - жълта, мръсна;

отзад - познати препарати, увиснало пране в легена.

Всичко по рода си, но душа пусна ли отново,

водата пак потича в канала, сплетен с косми -

мои, твои.

Водата го заобикаля,

тече по струйки тънки, тъмни;

следва фугите на плочите, но първо

по тялото се стича - от прозрачна към не толкова.

Лирата ме вдъхновява.

За парата оставам няма.

В тръбата на живия отново душ топла е водата,

прекомерно дори.

Но студената вълна е на пътя си

и неизбежно се хвърля отгоре ми.

Вледенена пристъпвам в безкрайния коридор

и след мен се стеле облак сив, обгръща ме,

и все по-трудно става да намеря пътя до бельото

в този дъжд навън.



2.

Зелено петно в центъра на сив фон съзирам,

а в него - златна рибка.

Живописно видение!

Но това, изяснява се,

е гърне,

с остатъци в него.



3.

Душа в устата си бутам до края - да усетя

лимита на количеството вода.

Докато плюя, повръщам на струи и капки,

отново натискам - да почувствам вкуса на ръжда.



4.

Искам да живея на островите от суша в мокрото,

в лабиринтите от фуги и петна.

Там тихо е, щом изключа шума на течаща вода

и от мътното сияние на крушка в стъклено кълбо

придобивам тен неуловим.







Отражения



1.

Я, какъв зелен бидон!

Пластмасов и пълен с вода.

В отражението й се вижда

отворът на бидона,

от което целият изглежда по-тесен.

Зад две от четирите врати на тоалетните

се е скрило по едно момиче.

Дали да не си топна единия крак във водата?

А ако Ива беше тук, сигурно щеше да поиска

цялата да се потопи.

Трябва да я държа, за да не потъне.

А какво, ако й натисна главата?

Никой не заслужава участта си.



2.

Син варел. Или бидон?

Пак е пълен,

а на дъното - прах или отрова

е там това.

Бучки са и май се ронят,

бели бразди от тях,

а между водата плува салфетка -

полуцяла, полупрозрачнобялa.

Движение няма и все пак се носи,

обръща се.

Отражението ми е синьо като бидона

и бяло като праха.





*



Прозорците се затвориха с трясък,

на стъклата налитат гроздове бял сняг,

буря от цъфтежи на топола във въздуха

се борят кой да надделее - алергичните късове

или прах, пясък и торнадо с опасна сърцевина -

в очите да ослепи, насълзи, възпре

този, който дори и с неясна дестинация,

е тръгнал срещу мутациите на цивилизацията.

Като в хармония с този бял май месец,

медсестрите от вътрешната страна на стъклата

са даже по-бели и от валмата,

но само в униформите си.

А инак - крачат важно, вирнали високо носове

над сковани вратове, скрити от престилки,

а отдолу, ниско под тях, без значение са бримките.

Вън! е обичайният им поздрав към всеки късметлия,

успял да се докопа до стаята на свой близък.

За него неизвестно е, че болните за тях са общократно,

на ти са те с всичко жално, тъжно.

Светът на болното е тяхно царство

и единствено са там щастливи.





*



Той се усмихва - любезен, приятен,

а след това хваща каиша.

Налага, чертае по кожата ивици

и е възпитан, с обноски и мек глас.

Кани гости, разказва забавно, харесван е,

но после бича похваща и по гърба рисува в червено.

Обича децата, измисля игри, шегува се,

докосва им нослетата с показалец.

Но разхлабва колана - нужен му е,

за да зареди батериите

и пак да се усмихва.





*



Говоря с шофьора на нечовешки език,

обръща се назад и отваря уста,

широко и в квадрат. Моята уста

също е една трета от лицето ми,

защото е добила четири ръба.

Два квадрата крещят един на друг думи,

неразбираеми за всички останали

в маршрутката. Извънчовешкият език

е страшен, уродлив и насечен,

само че аз и шофьорът се разбираме

изцяло. Само дето звук няма,

а и сякаш никой друг не забелязва

диалога между два обезумели квадрата.


Ралица Стефанова

доволна съм,че ги прочетох,струва си.

strahotni popadeniq, baby, ama i takiwa banalizacii, che da ti se chudi chovek...sho taka be? niama da vi izdat horata ako ne napishete 'Lirata me omagiosva'...ama neise, kfo da kazhe zhovek, unishtozhavaiti si talantiti

Форд,-каза той- превръщаш се в пингвин. Престани.