Макс Фриш

"Светът едва ли би бил различен, ако
литературата не съществуваше, но на
него щеше да се гледа различно, а
именно така, както биха искали да го
виждат консуматори от всякакъв вид:
неподлежащ на съмнение."

Макс Фриш

това не е ли за друг клуб?

Бъдете високи!

нали и без това това е желанието на утвърждаващото се в момента консумативно общество - колкото по-примитивно, толкова по-лесно за консумиране. За това и не му трябва литература. Делитературизацията е планетарен процес и несъмнено потвърждава правотата на Фриш.
Не пей ми се, не смей ми се, | от днес веч ще да блея.

------------------------
Слушай беззвучието...

Явно консуматор е новата обидна дума.
Само че не виждам защо.
Аз съм консуматорка, признавам си го веднага и без срам.
Консумирам книги (и много други неща, но поради тематиката на клуба казвам само за книгите). Но преди да ги изконсумирам си ги купувам. От моите пари печатарят купува на детето си хляб, а авторът - шоколадче.
Разказвам книгата на някого и този някой, вдъхновен от моя разказ, отива и също си купува книгата. И отново - хляб и шоколадче.
Къде е тук лошото?

П.П. За М. Фриш вече съм се изказвала.

Естествено, че всички сме консуматори и който се опита да го отрече е доста наивен.
Въпросът обаче не в това дали сме консуматори или не, а какво консумираме...
И, уви, все още не сме измислили нова дума, която да разграничи едното от другото, така че ще трябва, май, да се примириш с несъвършенството на българския и да не се чувстваш веднага обидена

Не се чувствам обидена по никакъв начин и нито веднага, нито след малко:)
Просто съм против крайностното разделяне на черно и бяло, независимо кой го прави.

Да, консуматор е обидна дума. И въобще не нова. Обидата идва от там как и каво консумираш. На каква цена и какво произтича след твоята кнсумация.

------------------------
Слушай беззвучието...

Видях, че някой ме е изпреварил и ми е взел думите от устата. Разбираш, нали? Консуматорът живее, за да консумира и това е единствено важното в живота му. Живея, за да ям! - реклама на една фирма за внос и търговия с хранителни стоки. Уцелили са, нали.

------------------------
Слушай беззвучието...

не една от любимите ми книги - "Ще се нарека Гантенбайн":“...След това ковчегът продължи сам, ту с нозете, ту с главата напред, все едно трябваше да изпробва коя поза ще е най-удобна за дългото пътешествие. При това течението го отнасяше надясно, тъй че той скоро се блъсна в крайбрежната стена, и то няколко пъти, заплашвайки да се прекатури, това стана при Гаровия мост, където не го забелязаха веднага. Не всеки, ако не вижда полиция, поглежда от перилата. Докато блокадата на Земеделския мост, макар излишна, не се вдигаше, тук нямаше и помен от полиция и мършата си отдъхна, още повече че там стената е доста висока; виждаха го как се клатушка в ковчега, но не можеха да вземат никакви мерки. След като на няколко пъти се блъсна в стената, ковчегът се наклони; от него се провеси ръка. Също и регулировчикът, когото повикаха, нищо не успя да свърши; той свали белите си ръкавици, явно сам обзет от напрежение как да постъпи, с това се и приключи. Мнозина извръщаха глави. Най-вече ръката, изглежда ги ужасяваше, защото се движеше във водата, макар едва-едва, от време на време, но се движеше. Само регулировчикът, с белита ръкавици в юмрук, не извърна глава, сякаш в дълг пред униформата си. Решението му да се обади в комендантството и да доложи за произшествието бе единственото разумно решение; мършата, изглежда, сама чакаше това. Но едва що регулировчикът се отдалечи, за да се обади от обществена телефонна кабина, достатъчен бе един водовъртеж и ковчегът отново пое на път. Без да се прекатури. С плавен завой той уцели отвора под Гаровия мост и без спънки излезе от другата страна на моста, и то с главата напред; от тук нататък все с главата напред; спял беше да се върти, оставаше впечатление, че е придобил решителност, и там, при учрежденските сгради, изглежда, ускори ход, сякаш още днес искаше да стигне морето. Дали някой в учрежденските сгради в момента гледаше от прозореца, не зная. Ковчегът наистина закачи единия от стълбовете на новия мост Валхе, което обаче не го забави много; завъртя се само веднъж, без да се прекатури, и продължи да плува, сега наклонен на другата страна, покрай потъналия в лятна зеленина парк на Швейцарския национален музей, сега отново с нозете напред, клатушкайки се, но неудържимо напред, и вече създаваше впечатлението, че Цюрих наистина не ще успее да го спре – Цюрих, който се връщаше към поредната точка от дневния ред: лебедите, спокойно-бели, под плачещата върба на Хелмхаус, високо горе чайките върху короната на Карл Велики, наместо камбанния звън в единайсет сега откъм катедралата се чу сигналът за точно време, блокадата на Земеделския мост бе вдигната, регулировчикът отново размахваше бели ръкавици от кулата си...Някаква майка са детска количка по-късно съобщи в полицията, по настояване на мъжа си, според когото длъжни били да съобщят; видели го край така наречената “Малка ковачница”, където има бент, който трябва да го е изненадал: отвореният ковчег бил застанал почти отвесно в клокочещата вода, трупът в него полуизправен.
По лицето на Камила се изписа ужас.
- Да – казвам, - така беше.
- Отвратително!
- При това насмалко да успее – казвам с поглед към ноктите си, които отново са в ред, - насмалко...
- Какво да успее?
- Да отплува без житейска история.

Сякаш нищо не се е случило...Септемврийски ден е и когато излизаме отново на светло от мрачните и съвсем не прохладни гробници, ние примигваме, тъй ослепиталан е денят; виждам червените буци пръст в нивите над гробниците, далечно и тъмно - есенното море, пладне, всичко е настояще, вятър в прашни тръни, дочувам звуци на флейта, ала това не са етруските флейти в гробниците, а вятърът в жиците, под треперливата сянка на маслинено дърво стои колата ми, посивяла от прах и нажежена, зверски пек въпреки вятъра, но ето че отново е септември: ала всичко е настояще и ние седим на сенчеста маса и похапваме хляб, докато се изпържи рибата, хващам бутилките с ръка, проверявам дали и виното (“Вердикио”) е изстудено, жажда, после глад, животът ми харесва...”