Семейство?

С оглед на последните теми в клуба...искам да ви попитам нещо
Остават ли семейство родителите? Хм...малко е сложно за обяснение предполагам...при мен е така- хем са семейство...ама не съвсем....От друга страна какво се очаква от членовете на едно семейство- само не ми казвайте, че нищо не очаквате. Какво е за вас семейството? Кое е вашето семейство- това със съпруга/съпругата и/или това на вашите родители? Каква е разликата между тях?

Семейството е самостоятелна единица...в този ред на мисли родителите не остават семейство след твоя брак. Това е моето мнение и никого не ангажирам с него! Уважението, обичта, признателността остават, но това е друга тема.

Приеми семейството като едно множество от близки за теб хора, с които имате някакви взаимоотношения (роднински, имотни, съжителство... и каквото друго там се сетиш).

След като се омъжиш, понеже се предполага, че и твоят съпруг също произхожда от семейство - генерирате едно ново множество - семейство, към което вашите изходящи семейства се явяват като някакъв придатък... обединение в най-добрия случай.
Неговите родители не са твои родители и неговите роднински връзки не са твои, но вие се сродявате чрез акта на женитбата.
А новите семейства на братята и сестрите ни? Те какви са за нас и какво очакваме от тях?

За мен семейството е нещо променливо във времето. Ако родителите ми се разведат и всеки от тях се зажени отново, създаде деца и т.н., то семейството се е разпаднало и са се образували 2 нови. Към кое от тях принадлежа аз тогава? Към което ме приеме, към което си избера, към 2-те поравно или към никое? Прекалено е индивидуално, нали?

Родителите са ти родители за цял живот, дори и да не са семейство. Децата ти са ти деца по същия начин за цял живот... без значение ще създадат ли собствено семейство и колко пъти.
А какво очакваме един от друг зависи от много фактори. Аз се надявам на взаимно уважение и разбиране. Друго не ми трябва, а и рядко съм в състояние да предложа нещо повече.



груууууух :)))

Както и Hell вече ти е казала, понятието семейство е много относително и разтегливо и зависи от твърде много фактори. Няма унифицирано определение за семейството. Цели клонове от социологията и психологията са посветени на обяснението на това понятие и мястото и взаимоотношенията на отделните индивиди в него. Стотици хиляди страници научна и художествена литература са изписани и продължават да се пишат по въпроса.
Ако темата наистина те интересува, прочети няколко (поне два) научни труда по въпроса. Виж различните мнения и гледни точки. Обърни специално внимание на аргументите и доказателства, които различните автори са привели, за да докажат тезите си. Може би тогава ще можеш сама да си отговориш на въпроса или, най - малкото, ще намериш твоята дефиниция и твоята истина.
За мен задаването на подобен въпрос в клуба е некоректно и единственото, до което ще доведе е нова караница и яростен спор на няколко поддръжника на крайни мнения (както често се случва). Всеки човек си е изградил негова собствена дефиниция и бъди сигурна, че тя му служи чудесно Има ли значение определението, важното е да имаш хора, които чувстваш като семейство и да си щастлива с това семейство

Хубав въпрос, по който си имам съвсем конкретно мнение.

За мен родителите спират да са семейство и стават роднини, след като се ожениш/омъжиш. Иначе семейството ще стане адски голямо, включвайки твоите родители, тези на съпруга/та, баби, дядовци, братя, сестри и братовчеди и т.н. /ако си остават родителите семейство и след сватбата, съответно техните родители също са им семейство и т.н./

А това делене поне за мен е важно, за да е ясно кой има приоритет и кой не. Моите родители в това отношение са изключително стриктни - не ми се месят в семейството, не ми дават мнение ако не ги питам и не се опитват да ме карат да избирам м/у тях и мъжа ми, не ми идват на гости без няколкодневно предупреждение. От това не ги обичам и уважавам по-малко, дори напротив. Мога да разчитам на тях, както и те на мен. Но само толкова. Тези отношения с родителите ми са от момента, в който спряха да ме издържат и смятам, че така е коректно. След като си самостоятелен и можеш да се грижиш сам за себе си и не разчиташ на финансовата подкрепа на родителите си - редно е те леко да се оттеглят от водещата позиция в живота ти. Като не абсолютизирам това - знам, че ако ми се наложи, ще ми помогнат, както и аз на тях, но първо ще разчитам на съпруга си, защото той е моето семейство и чак след това на родителите.

За мен типичното патриархално българско семейство е нещо, което немога да приема. Не би ми било приятно роднините да ми се бъркат в живота, да ми казват какво, как и защо да правя, какъвто навик имат адски много хора /едната ми баба например/. Или да приемат моя дом за техен - да идват, когато им хрумне, да си отиват когато решат, да ровят навсякъде и т.н.

Накрая - от родителите си и роднините си очаквам уважение и подкрепа, когато я поискам. От съпруга си очаквам да е винаги зад мен и да мога да разчитам на него винаги и за всичко. Старая се да отвръщам със същото.

Това и през ума не ми е минавало!!!!!!! Сега ми посочваш какво би могло да стане, което ще е гадно, ако се получи.
Изобщо нямам намерение да споря с когото и да е било на тази тема...

С оглед на предишните ми беше интересно нещо по- общо, но не и по темите за бюджета и парите. Това са си съвсем конкретни случаи. В темата не коментирам нищо конкретно!!

Напълно естествено е, че всеки има различни разбирания, виждания и очаквания Иначе на какво ли щеше да прилича света

Аз самата си имам мое виждане по въпроса и не бих го сменила за друго различно. Единствено мога да се уча във времето.

Колкото до научните трудове- прекалено са професионални....обикновено се пишат на високо ниво- за хора разбиращи от материята. Там принципа е- колкото по- сложно пишеш, толкова повече те хвалят--както навсякъде- говориш ли леко неразбираемо с много специфични термини и без да си конкретен- значи си перфектният специалист и знаеш много.

Ще я изтрия за да не се заформи скандал, за което се права, че може да се получи

Немога да я изтрия?!?!??

Като че ли повечето хора приемат, че като наречеш определени хора 'семейство', трябва да очакват нещо повече от тях.
Не е ли по-важно кои са тези, които чувстваме близки?
Аз например, имам приятели, на които разчитам повече, отколкото на семейството си. На които вярвам повече и които уважавам повече, колкото и грозно да звучи...

_________
Никога не позволявай Компромисът да унищожи мечтите ти!

Не я трии, какво й е на темата, съвсем нормална тема. Нали е клуб "Семейство". Не виждам къде на друго място може да се постави.

О, аз не съм казала да я триеш! А не можеш, защото срокът, в който можеш да променяш/триеш мнения е 6ч, ако не ме лъже паметта.

Аз съм убедена, че не търсиш спор, но за съжаление в подобни теми, в които няма обективно истина, винаги се намира някой скандалджия да опорочи нещата
Трябва да призная, че доста се замислих да дефинирам за себе си понятието "семейство"... и изпитах сериозно затруднение на мен семейството като "близки кръвни роднини и роднини по сватовство" нещо не ми допада като определение.. не мога да кажа, че всички тях ги приемам като с-во, или пък само тях..
Затова за себе си си дадох отговора на въпроса: кой хора приемам за близки? За най - близки?
За мен това са хората, от които очаквам винаги разбиране и толерантност. Очаквам да разберат позициите ми по важните за мен въпроси, по въпросте, които ме касаят силно, и независимо дали са съгласни с мен и мнението ми, да го приемат и уважат. Очаквам да бъдат толерантни към вижданията ми и приоритетите ми. Не казвам, че това винаги се получава, но аз очаквам това от близките си хора (и именно затова ме боли ако не го получа).
По принцип, надявам се на толерантност и разбиране от всички познати, роднини, приятели, както и се старая (не винаги успешно, признавам) да им отвръщам със същото. Но това, което ги отличава от моите близкие, е гактът, че аз се надявам да получа разбиране, но не страдам и не съм болезнено изненадана при липсата на такова.
Именно разликата между "очаквам с убеждение и нагласа, че ще получа" и "надявам се, но не съм убедена", че ще получа разбиране и толерантност, разделя при мен хората на близки (образно казано семейство) и останали.
Надявам се да го обясних правилно

Семейство са ти онези хора, които чустваш като семейство. Може да ти е майка, но да не се разбирате и да сте студени помежду си. Може да ти е далечна братовчедка, но да сте много близки. Може да не ти е роднина, но да го чустваш като брат/сестра. Домът не е определено място, а определени хора. Хората, които са домът ти, са твоето семейство.

Here I am - on the road again...

Моето семейство за мен са всички онези хора които обичам и ме обичат. Независимо дали са ми роднини или не.
Не вярвам в идеала за "класическото семейство". Може би защото аз не съм израснала в такова, а може би защото живота постоянно ми показва и доказва, че семействата не винаги са това, което е прието да бъдат. Това, че майка, баща и деца от години не живеят заедно значи ли че не са семейство? Не мисля. Аз вярвам и виждам, че имам семейство независимо, че от много отдавна не живеем всички заедно и всеки от нас има свой живот.
Част от семейството ми са и всички онези хора на които разчитам и които разчитат на мен. Роднини, приятели - какво значение има какви са? Нали те са онези на които се обаждам в три през ноща, просто защото искам да поговоря с някой. Те са онези на които се обаждам когато нещо прекрасно се е случило в живота ми. Те са и онези на които се обаждам, когато загубя някого. Всички те са до мен в най-хубавите и весели моменти, но същите те ме подкрепят в най-лошите и тъжни моменти. Те са тези, които ме прегръщат когато плача. Те и се смеят с мен. Със същите тях бих могла да тръгна навсякъде без да се страхувам, че някъде по пътя ще остана сама. Те са и тези заради които винаги ще се връщам. Те са хората заради които понякога не спя от притеснение. Но и те са същите които ме карат да се чувствам щастлива виждайки тяхното щастие. Те са тези, които биха ме обичали и здрава и болна, и красива и грозна, и весела и тъжна, и всякава.
И сега кажи ми как да повярвам, че тези хора, родители, приятели, роднини и т.н. не са моето семемейство, само защото не живеем заедно? Не мога и не искам да вярвам в това. Те са мое семейство. И никога няма да повярвам в това, че един ден те трябва да спрат да ми бъдат такова. Тези хора не са влязли за един ден в живота ми, невъзможно е да си представя да излязат от него за един ден. Години наред с тях съм споделяла част от живота си. Един брак не би могъл да ме накара да ги почуствам по-малко близки или аут от "смейството". А този за когото ще се омъжа много отдавна е станал част от това което аз наричам семейство.
Няма значение къде ще отидеш, какво ще направи или как ще го направиш. Няма значение и дали ще успееш или ще се провалиш. Има значение само това да има къде да се връщаш. А там където се връщаме винаги, независимо дали след успех или след провал, там е нашия дом. А хората, които знаем, че ще намерим там и ще ни приемат и като победители и като победени, ето тези хора са нашето семейство. Аз не бих заменила тези хора за никое, пък било то и перфектното стандартно семейство с перфектен съпруг. Моето семейство е нестандартно, но аз си го обичам такова каквото е и даже и да можех не бих променила нищо в него

Не искам да влизам в спорове и до безкрайност да дъвчем едно и също, но от различни камбанарии. Уважавам мнението на тези за които семейството са само родителите, или само съпруга и децата. Те имат своите основания да мислят така. Но понякога ми се струва, че все се опитваме да вкараме тези неща в някакви рамки и единственото което се получава е че само си усложняваме живота. Защо вместо да се лутаме във въпросите - кое сега е моето семейство, вече имам няколко семейства ли и т.н. Защо вместо това не приемем, че всички тези които обичаме и ни обичат са част от нас и това ги прави много ама много ценни. Няма смисъл да ги слагаме в рамки и да се опитваме да им намерим определено място. Те са си те и значат много за нас. Толкова по-лесно е просто да ги обичаме и да се радваме на това, че са около нас, вместо да им търсим мястото. Така или иначе те вече отдавна са си го намерили някъде в сърцата ни и едва ли някакви си норми (или обичаи, или начини на разбиране и аз незнам как точно да го кажа) биха могли да ги изместят от там

А ако се разведеш, кой ще ти бъде семейство?

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

Формално погледнато днес моето семейство са мъжът ми и новородената ми дъщеря. Обаче аз съм женена за втори път. Значи едно семейство, основаващо се на брак не е нещо вечно. А какво би било, ако имах деца и от първия брак? Чие семейство щеше да е тяхно? И те щяха ли да са семейство за сегашния ми мъж? Много въпроси, на които не може да се даде толкова формален отговор.
Родителите ми са за цял живот. Както и брат ми. Те винаги ще бъдат моето семейство. Както и дъщеря ми. Или другите ми деца, които евентуално ще имам.
Що се отнася до мъжете - явно те могат да влизат и излизат от кръга на семейството ми, колко пъти - никога не се знае.
В заключение - кръвните роднини са завинаги семейство. Всичко друго е относително. Макар че хубаво би било човек да създаде семейство с някой, с когото да се обича завинаги!

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

Ами аз например съм сама, но не мога да кажа, че родителите още са ми семейството, въпрос на лично усещане:)

Ще се постарая да изградя такива отношения с дъщеря си, че винаги да съм нейното семейство. Дано успея!

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

Много ме озадачиха някои мнения тук...
Принципът на създаване на семейство е съвсем очевиден - същият, като принципа за създаване на човек. Двама души се събират и от това произлиза трети, отделен човек, който не е част от първите двама (нямат общи органи, нали така).
Същото е и със семейството, само дето се работи с множества, а не с единици - от двете семейства (на мъжа и на жената) се появява едно ново семейство, което е отделна единица, а не е част от нито едно от семействата, от които произхожда.
Така стоят обективно и съвсем отстрани погледнати нещата. Става дума за един и същи процес.

Странното за мен беше, че повечето, които се изказаха сякаш се възприемат като деца - част от семейството на родителите си, а не като глава на собственото си семейство.
Ако приемем, че всяко ново семейство си остава част от семейството на родителите, нали се сещате къде ще му излезе края!?

Как може да се каже, че мъжът и жената един за друг не могат да са семейство, защото могат да се разведат, докато майката и бащата са ти семейство до гроб?!?! Ами майката и бащата един на друг какви са си?!
Тук не искам да се увличам в коментари.
Само ще спомена, че разпадането на семейството е отново еквивалентно както от позицията на детето, така и от позицията на жената. В смисъл, че както се развеждаш с някой и разваляш семейството си с него, по същия начин се случва някой от родителите да умре. И от гледна точка на детето се случва същото разпадане на семейството, както и от гледна точка на жената, която се развежда.
Както тя после може да се омъжи за друг и да създаде ново семейство, така и родителят вдовец може да си намери друг партньор и пак да се закърпи семейството.
Както детето е имало първо родител (временно), който после е бил заместен с друг човек, така и жената първо е имала един мъж, после се е омъжила за друг.

Мисля, че няма нужда да продължавам, аналогиите станаха ясни.
Чудно ми е само кога човек престава да се възприема като детето на мама и татко и осъзнава своята роля на родителя, като глава на собственото си семейство.

Ако обичаш себе си... значи си открил вечната любов.

Ами ние с мъжа ми не сме женени, така че на практика немога да се разведа .

А иначе сериозно - и аз съм като НЯКОЯ - родителите ми не са ми 'семейство' от преди да срешна мъжа си. Не в лошия смисъл на думата. Просто за мен семейството са хора, с които се съобразяваш най-много и за които правиш компромиси най-често, дори против собствените си разбирания. И пак не е точно както искам да го обясня .

Просто родителите ми са ме научили на самостоятелност и ме уважават като отделна личност, а не като тяхно дете, което да напътстват и да съветват и след като е минало 18 отдавна. Друг е въпроса, че моите бяха пестеливи от към натрапчиви съвети и бъркане в личния ми живот и когато живеехме заедно. В един момент просто престанах да им бъда 'детето' и сега се държим един с друг като равностойни възрастни хора. Мисля, че и ти би искала същото за дъщеря си.

Искам да съм толкова близка с дъщеря си, колкото съм с майка си. Всъщност искам да ме обича най-много на света.

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

Ама не набеждавай другите! Само аз се изживявам като детето на мама и татко в цялата тема! От зодията ми е!

Когато Господ затваря врати, отваря порти.