някакво...
0 отговора
45 прегледа
някакво...
"...Една нищожна стъпка да направим през белия, неподозиран праг - и вече сме отвъд.
Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.
Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.
Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.
А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.
Безчувствени, усмихнати блажено.
И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня...
Поетът вървешком сънува едно бяло стихотворение. Сякаш снегът му го нашепва в ритъма на мудните му крачки сред виелицата.
Той никога няма да напише това стихотворение.
Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?
Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.
Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.
Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.
Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света..."
Из "Лавина"
Сънуваме, че все тъй бодро крачим напред, напред към мамещия връх, със слънце коронован.
Сънуваме, че все тъй щедро носим към хората ръцете си, прострени като уханен хляб.
Че все тъй сме сърцати, топли, млади и дишаме дълбоко с пълна гръд разтапящата пролет.
А без да знаем, вече сме сковани, с гипсирани клепачи от снега като на слепи статуи.
Безчувствени, усмихнати блажено.
И бие в нашите гърди парче от лед сред бялата пустиня...
Поетът вървешком сънува едно бяло стихотворение. Сякаш снегът му го нашепва в ритъма на мудните му крачки сред виелицата.
Той никога няма да напише това стихотворение.
Къде отиват ненаписаните стихове, неродените образи?
Въздухът е пълен със зародиши на неосъществени творби. Може би те са онази съставка на земната атмосфера, която дава живот на планетата.
Ние вдишваме поезията от въздуха, без да усетим.
Тя прониква в нас чрез ритъм на заглъхнали стъпки, чрез излъчвания от фантазията на непознати поети, отдавна мъртви, чрез душевни вибрации, които не могат да пресекнат.
Слепи и глухи минаваме през света, без да доловим поезията наоколо. Само когато кожата ни се провре през огъня и леда на някакво страдание, в нея се отварят рани като очи и уши. И докато раните не са още заръбнали, ние поемаме през тях на парещи глътки поезията на света..."
Из "Лавина"