Пролетен дъжд

Дъждовни капки

Понякога в душата ти
внезапно опустява
като градина след дъжд
някакви неща
по контурите в края
се приплъзват
ти усещаш
проблясва керемида
или може би лист
накланя се
надолу увисва
вода
изтегля се
окръгля се
капка
по капка
устремно
неясно
падат натрошават се
и пак гъвкаво меко
се сливат
разпръскват се
и накрая замират
ти знаеш
локвите ще пресъхнат
в този миг душата ти
пак ще бъде огряна от топлото слънце

Во время дождя


я придумал тебя придумал тебя
от нечего делать во время дождя
пить до утра в ожиданьи рассвета -
какая тоска! -
я зажмурил глаза
и придумал тебя
ты стоишь у порога в белом плаще
с черных волос на паркет стекает вода
слишком поздно пытаться
тебя придумать назад -
твои тонкие пальцы лежат
на кнопке звонка

что мне делать с тобой?
что нам делать теперь?
звонок прозвенит - откроется дверь
ты войдешь в этот дом
и останешься в нем навсегда
у тебя больше нет никого
кроме того
кто придумал тебя

моя жизнь как вокзал
этот хлам на полу -
память о тех кто ждал здесь
свои поезда
а тебе больше некуда ехать -
выпей вина -
как жестоко с моей стороны
придумать тебя
во время дождя
я же знал что любовь
это игры с огнем
но как жить без огня
если дождь за окном?
ты войдешь в этот дом
и останешься в нем навсегда
ты уйдешь навсегда
вместе с тем
кто придумал тебя

наутилиус помпилиус

Красотата ще спаси света...

дъждовно - поетичната тема продължава


Космосът на водната капка

Една планина
в капка вода.

Един човек
в капка вода.

Росата се люлее върху листата на тревата.

Планината се люлее.
Лицето се изкривява.

Космосът пада и се чупи.



Дъжд

Тръгваш си днес и събираш всичките си неща.
От тъмни зори дъждът вали безгрижно.
Нека утре пак да вали, всеки ден да вали.

Моля те, не тръгвай по далечния път.
Докато се мръкне дъждът ще вали безгрижно.
Чувството, с което те спира, е по - силно от мен.

Ръкавът, който хванах, се изтръгна и ти тръгваш.
Приятният глас на дъжда прекъсна внезапно съня.
Поглеждам събраните твои неща и затварям очи.

Браво.

------------------------
Слушай беззвучието...

Моят прозорец


Всеки летен ден беше светла капка, оттичаща се от прозореца ми. Всяка имаше свой собствен цвят. Сутрин отварях очи, от които като топла невидима пара лъха сънят. Тогава се раждаше една от тях. Чувах как чука леко по прозореца като малко цветно сърчице на птичка и започва своя къс вълшебен път. Моят крехък прозорец се превърна в прозрачна длан с много цветни линии, по които вятърът се опитваше да гадае. Той беше мой чуден дневник. О, как мило неговите дантелени корици - пердетата - се мъчеха да го запазят в тайна - светла и малка - като живота на Лятото. Но не успяха. Моят хубав цветен прозорец се превърна в топъл празник за много сини гларуси. Те също като нас, хората, повярваха в рая. И всеки от тях мечтаеше как, падне ли мъртъв в своето солено синьо гнездо. морето, неговият парещ дъх ще се отдели и като лека въздушна камбанка ще кацне на моя цветен прозорец.

Русокоси облаци решеха меките си гъсти коси и искаха да му харесат. Вечер, загледана в него, аз чувствувах как сенките на цветовете му попиват в очите ми. Оттогава най-пъстрите очи са моите.

Но веднъж дойде дъждът. Той страдаше, че капките му са просто безцветна вода. Блъсна с яд гърдите си в прозореца. Неговите капки бяха много, като сиви милионни воини. Затъркаляха се смъртно ранени цветните капки по моя прозорец. Сляха се в малка тъмна струйка, която подскочи като морско конче и изчезна от очите ми. Дъждът избяга някъде, влачейки след себе си вината, а моят хубав прозорец се превърна в бяла болна женска длан.

Пердетата изтъняха, помътняха като сива паяжина. Аз много плаках. По бузите ми се търкаляха сълзи и всяка от тях е малка солена умираща планета...

Дъждът дойде пак. От срам не погледна към моя прозорец. Той беше нещастен. Спъваше се в бордюрите, блъскаше се в дърветата, стенеше и накрая спря тихо някъде там по дантелените корици на моя прозорец дневник. Спря на колене. Той целият трепереше.

Сега усещам, че очите ми горят, запазили пъстрите сенки на капките на моя хубав прозорец. Най-хубавият ми подарък. Най-хубавият ден от зимата. Дъждът изпива цветовете ми. И чудно - той не рукна пъстър над косите ми...



Петя Дубарова

Твоят дъжд понякога е по-красив от нечие заспиващо слънце. Твоят дъжд не е буря, той е сълза - необърсана, пропиляна. Твоят дъжд ми хареса. Нека понякога ни навали, ... но само понякога.

Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка


Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом - уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
червен и лъскав!
Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя

Веселин Ханчев

Това е стихотворение, на което винаги плача. Знам го наизуст, но не си го припомням, защото ще се разрева...
За дъжда, аз се сещам веднага за:
"Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха..."
и т.н....

On ne voit bien qu'avec le coeur. L'essentiel est invisible pour les yeux.

о, нежен шум на дъжда
по покривите и по дърветата...

на някой френски символист бе това

did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got

че Нона Йотова никак не го пее зле.

------------------------
Слушай беззвучието...

къде се загуби ве, братчед.

------------------------
Слушай беззвучието...

миткосвам си из моите клубчета
тук чета, но не ми се пише...защото в момента чета странни неща.

did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got

Това не е на символист, а на Фотев и ми е много любимо:

Тоя дъжд е със тяло на мъж
и със воля на мъж -
тоя дъжд
е внезапния дъжд на Април.
Аз мълчах. Той дойде изведнъж,
своя облак докрай разрушил...

On ne voit bien qu'avec le coeur. L'essentiel est invisible pour les yeux.

така си е. Аз си мисля освен това, че Силвия Кацарова никак не пее зле това:

Нощта пресича моя град надлъж,
Площадите отдъхват от мъглите,
Но аз дочаках пролетния дъжд
Измил нещата и душите.

и т.н.

On ne voit bien qu'avec le coeur. L'essentiel est invisible pour les yeux.