Борхес

За мен ведростта, а може би и щастието, се откриват по - лесно в четенето
и размисъла, отколкото в другите неща на този свят...
За мен литературата е по - истинска, отколкото редица неща, по - истинска от обстоятелствата на собствения ми живот.


Сбогуване

Между моята любов и мен ще се възправят
триста нощи, сякаш триста зида,
и морето между нас - като магия.

Само спомени ще има.
О, заслужили страданието вечери,
нощи, скътали надежда да те видя,
равнини на моя път, небесен свод,
който виждам и полека губя...
Окончателно, като изваяно от мрамор,
твоето отсъствие ще натъжава други вечери.


Простота

Отваря се градинската вратичка
с покорството на страницата,
която с трайно почитание отгръщат често,
и погледите няма
защо навътре да се взират към предметите,
които вече са изцяло в паметта.
Познавам навиците и душите
и онова наречие от недомлъвки,
от цялата човешка общност изтъкавано.
Не ми е нужно да говоря,
ни привилегии да си измислям;
познават ме добре, които тук ме окръжават,
разбират моята печал и слабостта ми.
Това е да постигнеш най-върховното,
което може би ще ни дари Небето:
не почитания, ни тържествувания,
а просто да сме възприемани
като частица от една Реалност неоспорвана,
подобно камъните и дърветата.



Две форми на безсъние

Какво е безсъние?
Въпросът е реторичен; прекалено добре зная отговора.
Да се боя и да изброявам в дълбоката нощ тежките и съдбовни удари на часовника, да се опитвам с безплодна магия да дишам равномерно, бремето на едно тяло, което рязко сменя страната, да стискам клепачи, състояние, подобно на треската, което несъмнено не е бодърствуване, да произнасям откъслеци от книги, четени преди много години, да се чувствам виновен, че бдя, когато другите спят, желанието да потъна в сън и невъзможността да потъна в сън, ужасът да съм и да продължавам да съм, плахата зора.
Какво е дълголетие?
Ужасът да съм в човешко тяло, чиито сили отслабват, безсъние, което се мери с десетилетия, а не стрелки от стомана, тежестта на морета и пирамиди, на династии и на древни библиотеки, на зарите, които е видял Адам, съзнанието, че съм обречен на плътта си, на ненавистния си глас, на името си, на еднообразните спомени, на испанския, с който не умея да си служа, на носталгията по латинския, който не зная, желанието да потъна в смъртта и невъзможността да потъна в смъртта, да съм и да продължавам да съм.


Хорхе Луис Борхес

Розата,
неувяхващата роза, дето не разбулвам,
тази, дето е ухание и тежест само,
тази, в черната градина сред дълбока нощ,
тази, от коя да е градина или привечер,
розата, която се възражда от ефирната
пепел чрез изкуството на алхимика,
розата на персите и Ариосто,
тази, дето винаги единствена е,
тази, дето винаги е розата на розите,
младият платонов цвят,
огнената и незряща роза, дето не разбулвам,
розата непостижима.

Хорхе Луис Борхес