Кръчмарко...

Кръчмарко

Стрехи и зид варосан, и дълъг сенчест двор
на веселата кръчма с табелката “Сполука”

Пол Верлен

Кръчмарко проклета, налей ми поредното
Чашата празна с пръсти държа.
Изобщо не казвай че за мене е вредно
защото това е голяма лъжа.

Голяма лъжа е живота ни сложен,
Който ни пие бавно. Добре –
защо тогава му се нагаждаме
щом гълта ни бавно, и то без мезе.

Кръчмарко, красива, ти бързаш навярно
прибираш ми каната с нервни ръце.
Главата си тръскам и те гледам коварно,
за стола съм вързан с дебело въже.

Лъскав тромпет окачен на стената,
с напукани устни и в стара тъга
по бурните нощи и вино пролято
с укор ме гледа през бистра мъгла.

Не мога да мръдна а искам да свиря
Да пея аз искам и да троша,
дали ще оставя в сърцето си диря,
отсервирай ми ножа, запали ми свеща.

Кръчмарко сърдита, виж ми очите
Помътнели навярно от дълъг запой.
Салфетки не искам но ще те попитам,
Вали ли навънка. Дали е порой?

Кръчмарко, любима, хайде последно,
побързай, твойто такси отвънка ще спре.
Тебе те чакат – за мене е време
гневно да чакам поредния ден.

Тук ли си. Махай се. Аз ще остана..
Ето ти сметката, ти я вземи.
Ресто не искам, но дай ми в замяна
малко несбъднати млади мечти.

Бъдете добри!!!

Добре, де. Тръгвам с Артюр Рембо да пия бира.

Бъдете добри!!!

"In vino veritas"

Съд за вино съм само
и повече нищо.
Вина много,
различни,
всякакви,
вино във вино.
Вкус във вкус,
аромат в аромат.
Все наливам, наливам
и незнайно защо се събира
и къде точно отива.
Не прелива.
Без да искам трепвам понякога
и тогава разливам.
Как ли не ме наричаха.
Езици много,
различни,
всякакви,
и мъртви, и живи.
Когато се раждах мъж
ме наричаха Сизиф.
Моят камък бе моята участ,
а нагоре по склона
пак за вино ми съхнеха устните.
Все питах -
…“защо”…
…“докога”…
после спрях.
И защо ли наистина
себе си лъгах,
че ще ми отговори камъкът -
та нали съд за вино съм само
и повече нищо…

П.П.:
Не мога да се примирявам с бирата.
Тва е.
От едно неподходящо другарче.

Франсоа Вийон
ЗАКЛЮЧИТЕЛНА БАЛАДА

Дотука всичко завеща
и свърши клетият Вийон.
Разчуе ли се за смъртта,
червете се - достоен фон
е туй на гонен от нагон
любовен и загнил млад, -
че кле се в Божия хормон,
разделяйки се с този свят.
Измама няма - любовта
му смачка целия фасон,
далече го прокуди тя
да скита сам и без подслон:
ни храст, ни заек - стръмен склон,
по който той раздра отзад
едничкия си панталон,
разделяйки се с този свят.
Бедняшка бе му участта
под тегнещия небосклон:
пронизан от любов в гръдта,
умря един ездач без кон;
но с порив като скършен клон,
отрупан целият със цвят,
той бе достоен за поклон,
разделяйки се с този свят.

Във разрез със добрия тон
(на Ваша милост тъй познат!)
гаврътна чашата Вийон,
разделяйки се с този свят.

Превод от френски Васил Сотиров, 2000

-----------------------------------------------
* Франсоа Вийон пише "Голямото завещание" в края на 1461 г. То обхваща малко повече от две хиляди стиха, разпределени в 186 станси, 3 рондо и 16 балади. "Балада за някогашните жени", "Балада за парижките жени" и "Заключителна балада" са сред 16-те вмъкнати балади.
Мислех да ти постна "Балада за някогашните жени", но... друго ми е настроението.

Бъдете високи!

да си припомня едно четиристишие от Вийон, което преди време ми изпрати един приятел...четиристишието на смъртника
" И щом въжето мазно
палачът в клуп затегне,
вратът ми ще узнай
тежи ли моя задник."
Обичам го...четиристишието де и не, че и приятеля си не обичам, но той не знае

Лек ден и усмивки!

различна съм...и тъжна

е следният:

"Зоват ме Франсоа, комуто това тегне;
в Париж край Понтоаз роден и расъл странник,
но в мазен клуп въже палачът щом застегне,
вратът ми ще узнай тежи ли моят задник."

Преводът е на Божидар Божилов.
Не мога да намеря превода на Г. Милев, който, поне според мен, е най-добрият.

Бъдете високи!