Copy - Paste
1 отговора
103 прегледа
Copy - Paste
Майка си отива
Сега
Сега, когато пиша тези думи, очите на майка почиват върху мен. Тези очи, внимателни и нежни, питат мълчаливо "какво те тревожи синко...?" Отговарям с усмивка "нищо... всичко е наред, наистина, Мамо", "и все пак - казва Майка - какво те безпокои?..." Отвръщам глава, гледам през прозореца...
Очите на майката всевиждащи гледат раждането гледат през целия живот и гледат след смъртта от "онзи свят". Дори ако синът се е превърнал в машина за убиване или животно убиец очите на майката го гледат с любов... гледат.
Когато майката отвърне очи от своето дете детето започва да се лута и се изгубва в света лишен от любов и топлина.
Утре е Денят на Майката. Не помня дали в моето детство имаше такъв официален ден... В моето детство всеки ден от годината беше ден на Майка. Всяко утро беше ден на майката. И следобедът и вечерта и нощта.
Знаеш ли, Мамо, само на Теб мога да кажа това на стари години, мога да го кажа, защото вече съм по-стар от Теб... не смеех да Ти го кажа, в живота... аз съм Поет. Боях се от тази дума никога не го казах на Татко... не знаех може ли да се говори такова нещо.
Влязох в света на поезията като в светлина а сега се готвя за изхода, в тъмното... преминах пеша страната на поезията видях я с окото на риба къртица птица дете мъж и старец защо е толкова трудно да се кажат тези две думи: "поет съм", търсят се думи заместители за да бъде съобщен този "факт" на света, на Майката. Разбира се, Майка знае. Никога не съм мислил да кажа подобно нещо на баща ми... също на Баща ми никога не казах "Татко...Тате... аз съм поет"... не знам дали баща ми би обърнал внимание на такива думи... щеше да е толкова далече... че би ме попитал (докато чете вестник, яде, облича се, чисти си обувките...) "какво казваш (Таджо)?"... беше някаква "глупост" "какви ги приказваш?"... не можах да повторя още веднъж и по-силно "Татко, Тате... аз съм поет"... Баща ми вероятно би вдигнал очи от чинията, от вестника... поглежда учудено а и да не погледне само кимва с глава и казва "добре... добре" или нищо не казва. Написах стихотворението Баща ми (през 1954)1 "Върви през сърцето ми/ старият ми баща..." не знам дали баща ми е прочел това стихотворение, никога не каза и дума... всъщност и аз никога не му прочетох това стихотворение... сега е 1999... и говоря толкова тихо, че Родителите не могат да уловят думите ми "Мамо, Татко, аз съм поет"... "знам Синко" казва Майка "винаги съм го знаела" "говори по-ясно" нищо не чувам казва Баща ми...
Обещанията на поета
Дълги години обещавах на Мама три неща, че ще я поканя в Краков, че ще й покажа Закопане и планините, че ще отида с Мама на море. Мама никога през живота си не видя Краков. Не видя нито Краков нито планините (С Морске Око по средата) нито морето. Не изпълних обещанията си... От смъртта на Мама мина почти половин век... (всъщност, преставам да се интересувам от календара и часовника). Защо не я заведох до Краков и не й показах Сукеннице, Мариацката църква, Вавел... Висла.
Ами да! Синът живя в Краков... млад "обещаващ " поет... и този поет който написа толкова стихотворения за майката и толкова стихотворения за всички майки... не доведе своята Майка до Краков през 1947 нито през 1949... Никога не ми напомни, не ме упрекна.
Мама не е виждала Варшава. Мама никога не е летяла със самолет, не е плувала с кораб. Никога не съм бил с Мама на сладкарница, на ресторант, в кафене, на театър, опера... Нито на концерт... бях поет... написах поема Разказ за старите жени, написах стихотворение Стара селянка върви по брега на морето... Не заведох Мама на море... не седнах с нея на брега, не донесох мидички или кехлибарено камъче. Нищо... и тя никога няма да види морето... и никога няма да видя Лицето й и очите и усмивката когато гледа морето... поет. Да не би поетът да е човек, който пише със сухи очи трени, защото трябва ясно да вижда тяхната форма? Трябва да вложи цялото си сърце в това формата да е "съвършена"...? Поет, човек без сърце? А сега този плач пред публиката на панаира на книгата на тържеството на поезията, на литературната борса. И нямам дори утехата, че на "онзи свят" Мама се разхожда из Плантите, в Краков, на Вавел... Дали на "небето" има море край което седят нашите Майки в бедни наметки, палта, стари пантофи и шапки?... но и сега пиша - със сухи очи - и "поправям" тези мои просешки трени...
В центъра на живота
Минаха шейсет години от избухването на Втората световна война.
На 77, 78 години съм. Аз съм поет. В началото на пътя не вярвах в това чудо... че някога ще стана поет, понякога през нощта събуден от сънни страхове и таласъми се спасявах с мисълта с копнежа "ще бъда поет" ще прогоня таласъмите тъмнината смъртта... Ще вляза в светлината на поезията, музиката на поезията, Тишината.
Сега когато пиша тези думи спокойните внимателни очи на Майка почиват върху мен. Гледа ме от "онзи свят" от онази страна в която не вярвам. В света отново се води война. Една от стоте каквито се водят без прекъсване от края на Втората световна война чак до ден днешен...
Моят свят, който се опитвах да градя половин век се разпада под руините на домове, болници и светини умира човекът и богът, умира човекът и надеждата, човекът и любовта.
Някога, отдавна, през 1955 написах стихотворението В центъра на живота...
След свършека на света
след смъртта
се оказах в центъра на живота
създавах себе си
съзиждах живот
хора животни пейзажи
Това е маса си казвах
това е маса
на масата има хляб и нож
ножът ни служи да режем хляба
с хляба се хранят хората
човека трябва да го обичаш
ден и нощ на това се учех
кого да обичам
отговарях: човека
поет! Застаря, стои на "прага на смъртта" и още не е разбрал, че ножът служи за рязане на глави за рязане на носове и уши за какво служи ножът? за рязане на глави... там някъде, надалеч? наблизо? и за какво още служи ножът? за отрязване на езици които говорят на чужд език и за разпаряне на коремите на бременни жени за рязане на гърдите на кърмещите за рязане на гениталии за издълбаване на очи... и какво още може да се види по Телевизията? да се прочете във вестниците? да се чуе по радиото?
за какво служи ножът
служи за рязане на вражески глави
служи за рязане на глави
"на жени деца старци"
(така се пише във вестниците
от сто години...)
сега когато пиша тези думи спокойните очи на майка почиват върху мен върху моята ръка върху тези осакатени ослепели думи.
очите на нашите майки проникващи в сърцето и мислите са нашата съвест съдят ни и ни обичат
изпълнени с обич и страх
очите на майката
Майката гледа сина си когато той прави първите крачки и после когато си търси път, гледат когато синът си отива, обгръщат с поглед и живота и смъртта на сина
може тези мои думи да стигнат до майки, които са захвърлили децата си на бунището или до деца забравили своите родители в болници и приюти
спомням си, че Майка ни каза
но май само веднъж... бях на пет години... един единствен път
ни каза "ще ви оставя... непослушни сте...
ще си отида и никога
няма да се върна"... три малки момчета бяха непослушни... помних цял живот
страха и тъмното отчаяние в което изпаднахме тримата...
помня как ми се сви сърцето (точно "сърцето ми се сви")
озовах се в пустота и тъмнина... само веднъж каза това Мама
и до ден днешен помня отчаянието и плача си...
но мама не си отиде беше с нас и ще бъде...
сега когато пиша тези думи... ме гледат изпитващите очи на майка
вдигам глава, отварям очи... не намирам пътя, падам, надигам се, думи изпълнени с ненавист със смъртна отрова избухват разкъсват любовта вярата и надеждата... отварям уста да кажа нещо "човекът трябва да се обича" не поляка немеца албанеца италианеца евреина гърка... трябва да се обича човекът... белия черния червения жълтия
знам, че тези мои просешки трени са лишени от "добър вкус"...
и знам, че от нещата на този свят ще остане... какво ще остане?!
Великият гениалният смешният Норвид е казал:
От нещата на този свят ще останат само две,
Две само: поезията и добротата... и повече нищо...
Велики Дон Кихоте! Остана Нищото. И ако ние хората не
се вразумим и не овладеем това разрастващо се Нищо тогава... какво тогава?! кажи, не се страхувай! какво ще стане... ще си устроим такъв ад, тук на земята, че Луцифер ще ни се стори ангел, наистина паднал ангел, но не лишен от душа, все още горделив но изпълнен с тъга по изгубеното небе изпълнен с меланхолия и печал... политиката ще се превърне в кич, любовта в порнография, музиката в шум, спортът в проституция, религията в наука, науката във вяра.
Тадеуш Ружевич
Сега
Сега, когато пиша тези думи, очите на майка почиват върху мен. Тези очи, внимателни и нежни, питат мълчаливо "какво те тревожи синко...?" Отговарям с усмивка "нищо... всичко е наред, наистина, Мамо", "и все пак - казва Майка - какво те безпокои?..." Отвръщам глава, гледам през прозореца...
Очите на майката всевиждащи гледат раждането гледат през целия живот и гледат след смъртта от "онзи свят". Дори ако синът се е превърнал в машина за убиване или животно убиец очите на майката го гледат с любов... гледат.
Когато майката отвърне очи от своето дете детето започва да се лута и се изгубва в света лишен от любов и топлина.
Утре е Денят на Майката. Не помня дали в моето детство имаше такъв официален ден... В моето детство всеки ден от годината беше ден на Майка. Всяко утро беше ден на майката. И следобедът и вечерта и нощта.
Знаеш ли, Мамо, само на Теб мога да кажа това на стари години, мога да го кажа, защото вече съм по-стар от Теб... не смеех да Ти го кажа, в живота... аз съм Поет. Боях се от тази дума никога не го казах на Татко... не знаех може ли да се говори такова нещо.
Влязох в света на поезията като в светлина а сега се готвя за изхода, в тъмното... преминах пеша страната на поезията видях я с окото на риба къртица птица дете мъж и старец защо е толкова трудно да се кажат тези две думи: "поет съм", търсят се думи заместители за да бъде съобщен този "факт" на света, на Майката. Разбира се, Майка знае. Никога не съм мислил да кажа подобно нещо на баща ми... също на Баща ми никога не казах "Татко...Тате... аз съм поет"... не знам дали баща ми би обърнал внимание на такива думи... щеше да е толкова далече... че би ме попитал (докато чете вестник, яде, облича се, чисти си обувките...) "какво казваш (Таджо)?"... беше някаква "глупост" "какви ги приказваш?"... не можах да повторя още веднъж и по-силно "Татко, Тате... аз съм поет"... Баща ми вероятно би вдигнал очи от чинията, от вестника... поглежда учудено а и да не погледне само кимва с глава и казва "добре... добре" или нищо не казва. Написах стихотворението Баща ми (през 1954)1 "Върви през сърцето ми/ старият ми баща..." не знам дали баща ми е прочел това стихотворение, никога не каза и дума... всъщност и аз никога не му прочетох това стихотворение... сега е 1999... и говоря толкова тихо, че Родителите не могат да уловят думите ми "Мамо, Татко, аз съм поет"... "знам Синко" казва Майка "винаги съм го знаела" "говори по-ясно" нищо не чувам казва Баща ми...
Обещанията на поета
Дълги години обещавах на Мама три неща, че ще я поканя в Краков, че ще й покажа Закопане и планините, че ще отида с Мама на море. Мама никога през живота си не видя Краков. Не видя нито Краков нито планините (С Морске Око по средата) нито морето. Не изпълних обещанията си... От смъртта на Мама мина почти половин век... (всъщност, преставам да се интересувам от календара и часовника). Защо не я заведох до Краков и не й показах Сукеннице, Мариацката църква, Вавел... Висла.
Ами да! Синът живя в Краков... млад "обещаващ " поет... и този поет който написа толкова стихотворения за майката и толкова стихотворения за всички майки... не доведе своята Майка до Краков през 1947 нито през 1949... Никога не ми напомни, не ме упрекна.
Мама не е виждала Варшава. Мама никога не е летяла със самолет, не е плувала с кораб. Никога не съм бил с Мама на сладкарница, на ресторант, в кафене, на театър, опера... Нито на концерт... бях поет... написах поема Разказ за старите жени, написах стихотворение Стара селянка върви по брега на морето... Не заведох Мама на море... не седнах с нея на брега, не донесох мидички или кехлибарено камъче. Нищо... и тя никога няма да види морето... и никога няма да видя Лицето й и очите и усмивката когато гледа морето... поет. Да не би поетът да е човек, който пише със сухи очи трени, защото трябва ясно да вижда тяхната форма? Трябва да вложи цялото си сърце в това формата да е "съвършена"...? Поет, човек без сърце? А сега този плач пред публиката на панаира на книгата на тържеството на поезията, на литературната борса. И нямам дори утехата, че на "онзи свят" Мама се разхожда из Плантите, в Краков, на Вавел... Дали на "небето" има море край което седят нашите Майки в бедни наметки, палта, стари пантофи и шапки?... но и сега пиша - със сухи очи - и "поправям" тези мои просешки трени...
В центъра на живота
Минаха шейсет години от избухването на Втората световна война.
На 77, 78 години съм. Аз съм поет. В началото на пътя не вярвах в това чудо... че някога ще стана поет, понякога през нощта събуден от сънни страхове и таласъми се спасявах с мисълта с копнежа "ще бъда поет" ще прогоня таласъмите тъмнината смъртта... Ще вляза в светлината на поезията, музиката на поезията, Тишината.
Сега когато пиша тези думи спокойните внимателни очи на Майка почиват върху мен. Гледа ме от "онзи свят" от онази страна в която не вярвам. В света отново се води война. Една от стоте каквито се водят без прекъсване от края на Втората световна война чак до ден днешен...
Моят свят, който се опитвах да градя половин век се разпада под руините на домове, болници и светини умира човекът и богът, умира човекът и надеждата, човекът и любовта.
Някога, отдавна, през 1955 написах стихотворението В центъра на живота...
След свършека на света
след смъртта
се оказах в центъра на живота
създавах себе си
съзиждах живот
хора животни пейзажи
Това е маса си казвах
това е маса
на масата има хляб и нож
ножът ни служи да режем хляба
с хляба се хранят хората
човека трябва да го обичаш
ден и нощ на това се учех
кого да обичам
отговарях: човека
поет! Застаря, стои на "прага на смъртта" и още не е разбрал, че ножът служи за рязане на глави за рязане на носове и уши за какво служи ножът? за рязане на глави... там някъде, надалеч? наблизо? и за какво още служи ножът? за отрязване на езици които говорят на чужд език и за разпаряне на коремите на бременни жени за рязане на гърдите на кърмещите за рязане на гениталии за издълбаване на очи... и какво още може да се види по Телевизията? да се прочете във вестниците? да се чуе по радиото?
за какво служи ножът
служи за рязане на вражески глави
служи за рязане на глави
"на жени деца старци"
(така се пише във вестниците
от сто години...)
сега когато пиша тези думи спокойните очи на майка почиват върху мен върху моята ръка върху тези осакатени ослепели думи.
очите на нашите майки проникващи в сърцето и мислите са нашата съвест съдят ни и ни обичат
изпълнени с обич и страх
очите на майката
Майката гледа сина си когато той прави първите крачки и после когато си търси път, гледат когато синът си отива, обгръщат с поглед и живота и смъртта на сина
може тези мои думи да стигнат до майки, които са захвърлили децата си на бунището или до деца забравили своите родители в болници и приюти
спомням си, че Майка ни каза
но май само веднъж... бях на пет години... един единствен път
ни каза "ще ви оставя... непослушни сте...
ще си отида и никога
няма да се върна"... три малки момчета бяха непослушни... помних цял живот
страха и тъмното отчаяние в което изпаднахме тримата...
помня как ми се сви сърцето (точно "сърцето ми се сви")
озовах се в пустота и тъмнина... само веднъж каза това Мама
и до ден днешен помня отчаянието и плача си...
но мама не си отиде беше с нас и ще бъде...
сега когато пиша тези думи... ме гледат изпитващите очи на майка
вдигам глава, отварям очи... не намирам пътя, падам, надигам се, думи изпълнени с ненавист със смъртна отрова избухват разкъсват любовта вярата и надеждата... отварям уста да кажа нещо "човекът трябва да се обича" не поляка немеца албанеца италианеца евреина гърка... трябва да се обича човекът... белия черния червения жълтия
знам, че тези мои просешки трени са лишени от "добър вкус"...
и знам, че от нещата на този свят ще остане... какво ще остане?!
Великият гениалният смешният Норвид е казал:
От нещата на този свят ще останат само две,
Две само: поезията и добротата... и повече нищо...
Велики Дон Кихоте! Остана Нищото. И ако ние хората не
се вразумим и не овладеем това разрастващо се Нищо тогава... какво тогава?! кажи, не се страхувай! какво ще стане... ще си устроим такъв ад, тук на земята, че Луцифер ще ни се стори ангел, наистина паднал ангел, но не лишен от душа, все още горделив но изпълнен с тъга по изгубеното небе изпълнен с меланхолия и печал... политиката ще се превърне в кич, любовта в порнография, музиката в шум, спортът в проституция, религията в наука, науката във вяра.
Тадеуш Ружевич