Усмивката

Много от вас познават "Малкият принц", чудесната книга на Екзюпери. Много по-малко хора обаче са чели другите му творби , неговите романи и разкази. Написал е един пленителен разказ озаглавен "Усмивката". Тази история искам да ви разкажа сега. Не е ясно дали тя е автобиографична или измислена. Иска ми се да е била истинска. Екзюпери разказва как враговете го заловили и той бил хвърлен в затворническа килия.
" Бях сигурен, че ще ме убият. Станах много нервен и не можех да си намеря място. Затършувах из джобовете си ,за да проверя дали случайно не са ми останали цигари. Намерих една. Кибрит обаче нямах. Хвърлих поглед през решетките към надзирателя, но той не ми обърна внимание.
- Имате ли огънче, por favor?- извиках аз.
Той ме погледна , вдигна рамене и дойде , за да запали цигарата ми. Като се приближи и запали клечката, очите му неволно се впериха в моите. Тогава аз се усмихнах. Незная защо го направих. Каквато и да беше причината , аз се усмихнах. И в този миг ,сякаш някаква искра прескочи пропастта между нашите две човешки души. Зная ,че той не го искаше , но усмивката ми прескочи решетките и се появи върху неговите устни.
-Имаш ли деца?-ме попита
-Да ,ето ги тук- Извадих портфейла си и припряно затуршувах за снимките на семейството ми. Той също извади снимки на своите деца и започна да говори за плановете си и за надейдите , които им възлага.
След това , той отключи килията и мълчаливо ме поведе навън. Изведе ме извън града.Там ме освободи. Мълчаливо се обърна и си тръгна.
Животът ми беше спасен от една усмивка."
Да, усмивката-искрената, непринудената, естествената връзка между хората. Разказавам тази история, защото искам хората да разберат, че под всички защитни пластове, които изграждаме-достойнството, титлите, общественото положение и желанието ни да бъдем възприемани по съответния нячин-под всичко това е скрита нашата истинска същност. Такава ,каквато я е създала природата. Не се страхувам да нарека тази същност душа. Наистина вярвам ,че ако тези две същности-вашата и моята-намерят общ език, ние няма да сме врагове.Няма да се мразим, да си завиждаме или да се страхуваме един от друг. Болно ми е да го призная, но всички тези пластове, които толкова старателно градим през целият си живот, ни разделят и ни пречат да установим истински контакт. Историята на Екзюпери разказва за магическият момент , когато две души общуват помежду си.
Преживяла съм само няколко такива момента. Например , когато съм влюбена. Или когато наблюдавам някое бебе. Защо като видим бебе и се усмихваме?Може би, защото в този миг виждаме човек без защитни пластове, някого, чиято усмивка е наистина искрена и безхитростна. И душата на бебето, което дреме вътре в нас, се усмихва завистливо, признавайки това.
Нека се усмихнем, por favor

.......Колко нестандартна съм....питай ..Кати .....

ако приемеш, че живота е едно голямо огледало и всеки ден ти се оглеждаш в него по няколко пъти поне - колко пъти се усмихваш, колко пъти викаш, колко пъти плачеш, колко пъти...? Мисля си, че колкото повече се усмихваш, толкова повече и живота ще ти се усмихва защото наистина според мен всичко е едно огромно огледало на нас самите...

ето нещо и от мен по темата.щях да го пиша в the Drawer, обаче го пиша тук, за теб

He smiled understandingly- much more than understandingly.It was one of those rare smiles with a quality of eternal reassurance in it, that you may come across four or five times in life. It faces - or seemed to face- the whole eternal world for an instant, and then concentrated on you with an irresistible prejudice in your favour. It understood you just so far as you wanted to be understood, believed in you as you would like to believe in yourself, and assured you that it had precisely the impression of you that, at bast, you hoped to convey. Precisely at that point it vanished...

keep walking...