Поезия

"Под ударите на вдъхновението
Поетът пише
Но има хора, на които ударът не причинява нищо."

Борис Виан

Отварям тази тема тук за най-различни поетични опити - собствени или чужди - без значение.
За всичко, което ви е ударило като с парен чук, за всичко, което ще умре, ако не бъде споделено.
За поезията, във всички нейни форми и измерения.
За нас.

"The purpose of life is to end"

"Когато някой си отива, трябва
в морето да захвърли
шапката със миди, сбирани през лятото
и да си тръгне със коса развята;
той трябва да катурне масата
с любов покривана,
остатъка от винената чаша
в морето да изсипе,
да раздаде на рибните пасажи хляба
и капка кръв в морето да размеси,
а ножа да пречисти във вълните,
да погребе в обувките си трябва
сърце, котва, кръст
и нека си замине със коса развята.
Тогава ще се върне пак.
Кога?
Не питай."

Ингебор Бахман


"The purpose of life is to end"

Ако чакаме достатъчно дълго,
ще дойде.
Още днес ли, пита детето.
Днес или утре. Един кораб,
да знаеш, се нуждае от време.
Толкова дълго и широко като морето.
Тогава ще си голям.
Тогава ще се качим
и ще пътуваме.
Заедно. Ние двамата.
И всеки по свой начин.

...I follow you...

ЧАТЪР
Седиш и чатиш ... чатиш до забрава
В мегабайти вече се измерваш ти
Лицето ти в реалността само остава
Атук е само моето айпи
А скрит зад него
аз съм вече всичко
брутален тип , манияк и пришълец
и с глас отдавна да звучи отвикнал
се смея на пореден сайбър-скеч
И със поредна чатърка влюбчива
аз недокоснал в реалноста жена
се изживявам кат Дон Жуан красивия
и слагам я пред мен на колена
Но ужас - тъкмо си в начална фаза
прекъсва връзка ... гавра ... бе-те-ка
поредна майна, потрес див, омраза
задето пак съм убитак в реалноста
И чакайки с копнеж аз pulse-сигнала
с поглед мътен, как ли заблуден
съзирам мойта стая овдовяла
прашасал телефон, умиращ ден...

май съм аз?!

"The purpose of life is to end"

"Питаш дали и другите
съм ги обичала така.
Не. Няма две любови.
Нека другите кръстят чувствата си
както пожелаят.
Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Един лингвист ми каза:
Ескимосите нямат дума за лед.
Има син лед, бял лед, прозрачен лед,
сух лед и всякакъв друг.
Питаш ги: Как казвате лед изобщо?
Покажи ни го, казват, и ще го назовем.
Защото в света няма лед изобщо,
и няма абстрактен огън.

Аз твърдя: само ние се обичаме
само този път.
Другите да си намерят дума."

Ина Григорова

"The purpose of life is to end"

Извинявай,но ми cтана cмeшно

"The purpose of life is to end"

От К.
Благодаря!
:))

"Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!"

Дамян Дамянов

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

...И само нощем..
...И само нощем, нощем
кога и господ спи, свит в здрача,
си позволявам аз разкоша
във тъмното да си поплача.
Защо ли? Ей така, от нерви,
От жар, от нежност и от мисли.
Причини - колко щеш. Все черни.
И само плач човек да иска!
............
И само нощем, нощем дръзвам
Да си поплача тъй, от слабост.
Но съмне ли - пак вълк безсълзен,
Възглавка мокра скривам бързо.
...

Красотата ще спаси света...

ДА!

Наистина е ... !

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

ВЪЛШЕБСТВО

Аз искам звездите, луната, небето
да претворя в кристал
и тоз кристал да отнеса където
самотен някой е ридал.

Аз искам пясъка, морето и вълните,
просторната небесна шир,
зелените гори и планините
да претворя в зефир.

Така - събрала в себе си звездите,
слънцето, морето, висините,
самотника аз в блясъка на дните
ще тласна и ще спра сълзите.

"Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов . . . "

Някой да има идея как се убива това чудо?
Че вече май ми се струва прекалено късно за каквото и да било...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Ето едно от любимите ми:

Дъждовни капки

Понякога в душата ти
внезапно опустява
като градина след дъжд
някакви неща
по контурите в края
се приплъзват
ти усещаш
проблясва керемида
или може би лист
накланя се
надолу увисва
вода
изтегля се
окръгля се
капка
по капка
устремно
неясно
падат натрошават се
и пак гъвкаво меко
се сливат
разпръскват се
и накрая замират
ти знаеш
локвите ще пресъхнат
в този миг душата ти
пак ще бъде огряна от топлото слънце

Дзян Хъ

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Тук с лапи увиснали зъзне елшак
тук птица тревожно свирука.
Живееш сред лес омагьосан и как,
и как ще избягаш оттука?

И да вее череша бельо на студа,
и люляк в порой да се срине -
аз пак ще те грабна и сам отведа
в дворец, озвънен с окарини.

Твоят свят е магьосан за много лета,
а за мен и лъчите - дамгосан.
А ти мислиш, че няма по-чудни неща
от този твой лес омагьосан.

Нека дойде без росни листа утринта,
смръщен месец да спори с небето.
Все едно ще те грабна и сам отведа
и светъл трем със балкон към морето.

В кой ден от неделята, в колко часа
ти ще тръгнеш със зоркост прикрита,
на ръце да те взема и там отнеса,
дето няма да бъдеш открита?

Ще те грабна, щом кражбата в тебе пламти.
Колко сили прахосах по тебе?
И на рай във колиба пожертвай се ти,
ако някой двореца обсеби.


Чета и ме обзема нежност...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

"По звездни булеварди

Скита мракът.

Луната пак поведе

Лунна свита

На лов за сънища

И здрач.

Сънят самотен пак се сгуши

В полите на безкрая.

И в миг изплуваха звездите

С коси – вечерен мак."

Ваня Минчева

подаръци стихчета..... еех :)

Балада за ремсистката с дългите коси
Евстати Бурнаски

Отведоха я призори,
когато
звездите се разтваряха в росата
и месецът, с полу изгризан сърп,
носеше пролетна, небеска скръб...
Вървеше тя, сломена от уплаха.
Над голите момински рамене косите и тежаха,
като стряха,
за да прикрият раните поне.

Вървеше мълчаливо между двама,
тя - сломена, някак,
и голяма,
разбрала, че смъртта ще заличи
зорницата от нейните очи.
Боляха я ходилата подути.
Звънецът на последния й час
прогонваше последните минути
със своя равен, ужасяващ глас.
През цевите на двата автомата
към себе си я теглеше земята.
И глухата, студена тишина
блоеше стъпките й отстрана.
Но двамата я караха да бърза.
Спокойствието бягаше от тях.
Душите им се стягаха на възел
и по-жестоки ставаха от страх...

Под ствола
на една топола
тихо й казаха да спре.
Не я убиха.
Оставиха я само да виси
обесена на своите коси.

...




Metaphor for a missing moment
Pull me in to your perfect circle

Kubla Khan

In Xanadu did Kubla Khan
A stately pleasure-dome decree:
Where Alph, the sacred river, ran
Through caverns measureless to man
Down to a sunless sea.
So twice five miles of fertile ground
With walls and towers were girdled round:
And here were gardens bright with sinuous rills
Where blossomed many an incense-bearing tree;
And here were forests ancient as the hills,
Enfolding sunny spots of greenery.
But oh! that deep romantic chasm which slanted
Down the green hill athwart a cedarn cover!
A savage place! as holy and enchanted
As e'er beneath a waning moon was haunted
By woman wailing for her demon-lover!

And from this chasm, with ceaseless turmoil seething,
As if this earth in fast thick pants were breathing,
A mighty fountain momently was forced;
Amid whose swift half-intermitted burst
Huge fragments vaulted like rebounding hail,
Or chaffy grain beneath the thresher's flail:
And 'mid these dancing rocks at once and ever
It flung up momently the sacred river.
Five miles meandering with a mazy motion
Through wood and dale the sacred river ran,
Then reached the caverns measureless to man,
And sank in tumult to a lifeless ocean:
And 'mid this tumult Kubla heard from far
Ancestral voices prophesying war!

The shadow of the dome of pleasure
Floated midway on the waves:
Where was heard the mingled measure
From the fountain and the caves.
It was a miracle of rare device,
A sunny pleasure-dome with caves of ice!
A damsel with a dulcimer
In a vision once I saw:
It was an Abyssinian maid,
And on her dulcimer she played,
Singing of Mount Abora.
Could I revive within me
Her symphony and song,
To such a deep delight 't would win me
That with music loud and long,
I would build that dome in air,
That sunny dome! those caves of ice!
And all who heard should see them there,
And all should cry, Beware! Beware!
His flashing eyes, his floating hair!
Weave a circle round him thrice,
And close your eyes with holy dread,
For he on honey-dew hath fed,
And drunk the milk of Paradise.