Айдееее....
76 отговора
1274 прегледа
Re: Айдееее....
Не споделям мнението на проф.Катеринов,но е интересно да се прочете,тъй като е пример за начина на мислене на много Българи,живеещи отдавна извън България
Невярно е, че ако се въведе латиницата, ще загубим идентичността си
Wed 06 Dec 16:33:30 2000 EET
В началото на запознанството с италианския език винаги стои емоцията. Това може да е любовта към музиката на Пучини, мраморните статуи на Бернини, картините на Рафаело... Влюбени в италианското изкуство има навсякъде по земното кълбо. Много от тях обаче си приличат в едно: избират си български водач, който да ги преведе през лабиринта на италианския език. Катерин Катеринов е нещо като гуру на общността на италианистите. Който е взел макар и само няколко урока знае, че учебниците му са най-добрите. Японци, китайци, шведи, французи, американци – хора от всякакви раси и националности, научават най-мелодичния и чувстен език в света благодарение на методиката на българина. А той, след 37 години принудително изгнание в Италия, най-после си дойде у дома. За да види, че желязната завеса не е могла да опази в тайна неговите забележителни постижения. Но кой е Катерин Катеринов? Той винаги е бил италианист. Може би защото носи италианското в кръвта си: баща му е завършил ветеринарна медицина в Торино. За по-възрастното поколение той е известен китарист. Работил е с Леон Даниел във Военния театър, а през 1960 дори свири тайно на прием в Италианското посолство с дипломатическия корпус. Той е и глас от ефира – в края на 60-те пробива стената на мълчанието чрез микрофона на Радио „Ватикана“. Днес Катерин Катеринов е професор в Университета за чужденци в Перуджа, където се занимава с информатиката в преподаването. В ЕС пък оглавява проекта „Сократес“, където програмира обучението по италиански в европейските училища. Има славата на човек, разработил най-добрата методика за изучаване на езика от чужденци. Неговите 60 учебници и научни студии са познати по всички континенти. В Китай например приемат Катерин Катеринов с най-големи почести. Въпреки че г-н Сарди от неговия учебник е прекръстен на другаря Уан, който вместо кола си е купил велосипед, почистил е оръжието си, прекопал е нивата и т. н. Ако не се бе случил инцидентът, който го оставя пленник в Италия, Катерин Катеринов вероятно би бил един от прекрасните, но за жалост неизвестни специалисти на България подобно на Маргерита Кавалето, Иван Петканов ... След като е постигнал професионалните си мечти, професорът сега мечтае в личен план – да прекара първата си след 40 години ваканция в родината, да види пак морето, планините, да обходи всички кътчета, в които чергарският живот на семейството му го е отвял. А иначе най-голямата му радост е 21-годишната му дъщеря Илария – тя следва философия, говори английски като родния си италиански език и много държи да е самостоятелна. – Какво е чувството да си дойдеш в България след 37-годишно изгнание? – То е връщане към една епоха, която не може да се забрави, защото това е младостта. Тук всичко ми е ново и в същото време познато, особено центъра около университета, в който съм учил. Виждам много промени – някои ми харесват, други не толкова, но съм щастлив, че съм се върнал. – Въпреки че сте отсъствали физически, всеки, който се е докоснал до италианския език, ви познава, защото вашите учебници са много популярни. Тук обаче малко се знае, че хора от цял свят проговарят езика на Данте именно чрез вашите помагала. Как се случи, че един чужденец успя да почувства толкова добре този за него чужд език и да създаде най-достъпната методика? – Винаги съм бил италианист, дори и в България. После попаднах на много интересна среда. Моите учители бяха изключителни личности – Рикардо Пикио, Анджело – Мария Рибелина, който според мене е най-големият филолог в Италия. Това беше добра школа, която намерих по време на преподаването си в римския университет „Ла Сапиенца“ от 1964 до 1969 година. Новият ми живот обаче започна в Перуджа – извикаха ме в Университета за чужденци заради студентите славяни, с които никой не можеше да се оправи. Тогава се отдадох изцяло на италианския език. Имах много ученици на разположение, за да експериментирам. И тъй като бях много добре подготвен, прехвърлих всичките си теоретически познания на практична почва и видях, че функционира до ден днешен. Затова и в този момент мога да кажа – права сте, че моите учебници са най-разпространените в цял свят, а това е една щастлива комбинация. – Кога напуснахте България? – Бях изпратен като лектор по български език в Рим и тогава стана едно голямо недоразумение с тогавашния ни посланик Ламбо Теолов. И бях принуден да остана в Италия. – Какво точно се случи? – Имаше някакъв празник, организиран от Челкаш от вестник „Стършел“. Внезапно сред гостите се появи един от бившите министри на Мусолини, който дори искаше да представи италианските интелектуалци. Беше скандално. Присъстващите италиански комунисти бяха възмутени, а аз, нали бях най-младият, трябваше да стана изкупителен овен. Казваха ми: „За партията бих се качил на бесилото, дори и когато съм невинен“. Посланикът искаше от мене да се върна в България и да поема вината. Обърнах му гръб и си останах, защото знаех какво ме чакаше у нас. – Чувала съм, че в Италия щедро раздавате учебниците си на българите. Защо обаче те така и си остават индивидуалисти – не си помагат, нямат си доверие. Дали това все още е страхът да не попаднеш на някогашната Държавна сигурност, или е въпрос на манталитет? – Старият режим промени много българи. Дори в семейството си ние не говорехме свободно – родителите ми премълчаваха неща от страх да не би да кажа нещо на приятеля си, а той пък – да го сподели някъде навън. Това вече беше вкоренено в българския характер. Когато през 60-те сътрудничех на Радио „Ватикана“, с отец Георги Елдъров споделихме от ефира, че българите в чужбина обикновено стават космополити. Те се откъсват от България, а и моят случай е кподобен. Все пак аз имам в Италия няколко приятели българи. И после студентите веднага стават мои приятели – когато дойдат при мене, те влизат като в собствената си къща. Старая се, понеже стипендиите на българите са много ниски, да им купувам всичко, от което имат нужда и да им помагам. Освен това в историческия център на Перуджа съм превърнал четири средновековни апартамента в библиотека. В нея всеки, който има желание да се учи, може да чете, да преснима, и всичко е за моя сметка. А библиотеката ми по италиански език е по-богата от университетската и дори от националната „Аурора“ в града. – Вие обаче притежавате и една друга, по-ценна библиотека, защото в нея отлежават книгите, заради които хората бяха пращани в концлагери? – Благодарение на Италианската библиотечна асоциация, която успя да събере всички забранени книги от края на миналия и този век, моята библиотека е може би най-богатата в света. Ако някой иска да чете Ахматова, Солженицин, може да ги намери вкъщи. Затова и много българи, руснаци, изобщо хора от бившите социалистически страни често идваха при мене да четат. Аз исках дори да им подаря книги, те обаче се страхуваха да ги пренесат. Тази библиотека я събрах с голяма любов и все още я съхранявам. Тя обаче загуби онази ценност, която имаше. Сега нищо не е забранено, обаче не се и печата. А иначе – всички режими си приличат. Нацистите първо изгориха книгите, така стана и при комунизма със забранените заглавия. – България много рядко попада в новините на международните агенции, и то почти винаги с отрицателен знак. Когато в Италия кажеш България, те чуват Румъния. Защо не ни познават и ни бъркат? – В Италия се казва cose bulgare (българска работа), отнасяйки се за италиански лошо направени неща. Когато пък нещо става в изборите, казват elezioni bulgare (български избори). Всичко това е наследството от предишния режим. Защото как можеше да се спечелят избори с 99, 08 на сто? Сега се стремим, когато можем, да внушим на журналистите, че България се е променила. Както знаете обаче, пословиците и мъдростите трудно се изкореняват. Днес всички знаят, че България вече е друга държава, но въпреки това тя си остава като пример за нещо лошо. Италианците не казват руска работа, понеже всичко това беше от режима на Съветския съюз, а българска, тъй като България беше най-важният сателит. По тази причина и никой не казва румънска работа. – Споделяте ли идеята на австрийския българист Ото Кронщайнер, че трябва да въведем паралелна азбука на латиница, за да може страната ни да е отворена към Европа? – Да, напълно. Без да отричам това, което направиха Светите братя Кирил и Методий. Сега обаче историческото положение е съвсем различно, затова азбуката трябва да се опрости и уеднакви. В момента едно и също име в българските паспорти се пише по най-различни начини, както е хрумнало на чиновника в полицията. И това не може да продължава повече. Абсолютно невярно е, че ако се въведе латиницата, България ще загуби идентичността си. Японците, китайците опростиха своята азбука и това се направи паралелно. Така трябва да стане и с българския, като най-напред се уеднакви транскрипцията. Това значи например всички да пишат по еднакъв начин „Христов“, защото иначе кашата е голяма. – Какво ще спечелим, ако въведем паралелната азбука? – Най-големият принос ще е, че хората по света ще опознаят България по-добре. А страната ни може да бъде ценна с богатата си и оригинална култура, дължаща се на православната религия. Това са все неща, които са обект на интерес на много чужденци, които обаче като първа преграда срещат азбуката. Така че аз напълно споделям мнението на австрийския си колега кирилицата да продължи да съществува паралелно с латиницата. – Използването на най-съвременните технологии в обучението също е условие за присъствието ни в Европа. В СУ „Св. Кл. Охридски“ вие демонстрирахте какво може да се постигне с помощта на компютъра. – С компютъра може да се направи абсолютно всичко, и то с 15 – 20 пъти по-голяма бързина. Не може да се избяга от информационните технологии. Информатиката навлиза навсякъде, така че дори президенти, председатели на ООН не могат да кажат стоп на Интернет, защото законът на развитието не зависи от човешкото решение.
Невярно е, че ако се въведе латиницата, ще загубим идентичността си
Wed 06 Dec 16:33:30 2000 EET
В началото на запознанството с италианския език винаги стои емоцията. Това може да е любовта към музиката на Пучини, мраморните статуи на Бернини, картините на Рафаело... Влюбени в италианското изкуство има навсякъде по земното кълбо. Много от тях обаче си приличат в едно: избират си български водач, който да ги преведе през лабиринта на италианския език. Катерин Катеринов е нещо като гуру на общността на италианистите. Който е взел макар и само няколко урока знае, че учебниците му са най-добрите. Японци, китайци, шведи, французи, американци – хора от всякакви раси и националности, научават най-мелодичния и чувстен език в света благодарение на методиката на българина. А той, след 37 години принудително изгнание в Италия, най-после си дойде у дома. За да види, че желязната завеса не е могла да опази в тайна неговите забележителни постижения. Но кой е Катерин Катеринов? Той винаги е бил италианист. Може би защото носи италианското в кръвта си: баща му е завършил ветеринарна медицина в Торино. За по-възрастното поколение той е известен китарист. Работил е с Леон Даниел във Военния театър, а през 1960 дори свири тайно на прием в Италианското посолство с дипломатическия корпус. Той е и глас от ефира – в края на 60-те пробива стената на мълчанието чрез микрофона на Радио „Ватикана“. Днес Катерин Катеринов е професор в Университета за чужденци в Перуджа, където се занимава с информатиката в преподаването. В ЕС пък оглавява проекта „Сократес“, където програмира обучението по италиански в европейските училища. Има славата на човек, разработил най-добрата методика за изучаване на езика от чужденци. Неговите 60 учебници и научни студии са познати по всички континенти. В Китай например приемат Катерин Катеринов с най-големи почести. Въпреки че г-н Сарди от неговия учебник е прекръстен на другаря Уан, който вместо кола си е купил велосипед, почистил е оръжието си, прекопал е нивата и т. н. Ако не се бе случил инцидентът, който го оставя пленник в Италия, Катерин Катеринов вероятно би бил един от прекрасните, но за жалост неизвестни специалисти на България подобно на Маргерита Кавалето, Иван Петканов ... След като е постигнал професионалните си мечти, професорът сега мечтае в личен план – да прекара първата си след 40 години ваканция в родината, да види пак морето, планините, да обходи всички кътчета, в които чергарският живот на семейството му го е отвял. А иначе най-голямата му радост е 21-годишната му дъщеря Илария – тя следва философия, говори английски като родния си италиански език и много държи да е самостоятелна. – Какво е чувството да си дойдеш в България след 37-годишно изгнание? – То е връщане към една епоха, която не може да се забрави, защото това е младостта. Тук всичко ми е ново и в същото време познато, особено центъра около университета, в който съм учил. Виждам много промени – някои ми харесват, други не толкова, но съм щастлив, че съм се върнал. – Въпреки че сте отсъствали физически, всеки, който се е докоснал до италианския език, ви познава, защото вашите учебници са много популярни. Тук обаче малко се знае, че хора от цял свят проговарят езика на Данте именно чрез вашите помагала. Как се случи, че един чужденец успя да почувства толкова добре този за него чужд език и да създаде най-достъпната методика? – Винаги съм бил италианист, дори и в България. После попаднах на много интересна среда. Моите учители бяха изключителни личности – Рикардо Пикио, Анджело – Мария Рибелина, който според мене е най-големият филолог в Италия. Това беше добра школа, която намерих по време на преподаването си в римския университет „Ла Сапиенца“ от 1964 до 1969 година. Новият ми живот обаче започна в Перуджа – извикаха ме в Университета за чужденци заради студентите славяни, с които никой не можеше да се оправи. Тогава се отдадох изцяло на италианския език. Имах много ученици на разположение, за да експериментирам. И тъй като бях много добре подготвен, прехвърлих всичките си теоретически познания на практична почва и видях, че функционира до ден днешен. Затова и в този момент мога да кажа – права сте, че моите учебници са най-разпространените в цял свят, а това е една щастлива комбинация. – Кога напуснахте България? – Бях изпратен като лектор по български език в Рим и тогава стана едно голямо недоразумение с тогавашния ни посланик Ламбо Теолов. И бях принуден да остана в Италия. – Какво точно се случи? – Имаше някакъв празник, организиран от Челкаш от вестник „Стършел“. Внезапно сред гостите се появи един от бившите министри на Мусолини, който дори искаше да представи италианските интелектуалци. Беше скандално. Присъстващите италиански комунисти бяха възмутени, а аз, нали бях най-младият, трябваше да стана изкупителен овен. Казваха ми: „За партията бих се качил на бесилото, дори и когато съм невинен“. Посланикът искаше от мене да се върна в България и да поема вината. Обърнах му гръб и си останах, защото знаех какво ме чакаше у нас. – Чувала съм, че в Италия щедро раздавате учебниците си на българите. Защо обаче те така и си остават индивидуалисти – не си помагат, нямат си доверие. Дали това все още е страхът да не попаднеш на някогашната Държавна сигурност, или е въпрос на манталитет? – Старият режим промени много българи. Дори в семейството си ние не говорехме свободно – родителите ми премълчаваха неща от страх да не би да кажа нещо на приятеля си, а той пък – да го сподели някъде навън. Това вече беше вкоренено в българския характер. Когато през 60-те сътрудничех на Радио „Ватикана“, с отец Георги Елдъров споделихме от ефира, че българите в чужбина обикновено стават космополити. Те се откъсват от България, а и моят случай е кподобен. Все пак аз имам в Италия няколко приятели българи. И после студентите веднага стават мои приятели – когато дойдат при мене, те влизат като в собствената си къща. Старая се, понеже стипендиите на българите са много ниски, да им купувам всичко, от което имат нужда и да им помагам. Освен това в историческия център на Перуджа съм превърнал четири средновековни апартамента в библиотека. В нея всеки, който има желание да се учи, може да чете, да преснима, и всичко е за моя сметка. А библиотеката ми по италиански език е по-богата от университетската и дори от националната „Аурора“ в града. – Вие обаче притежавате и една друга, по-ценна библиотека, защото в нея отлежават книгите, заради които хората бяха пращани в концлагери? – Благодарение на Италианската библиотечна асоциация, която успя да събере всички забранени книги от края на миналия и този век, моята библиотека е може би най-богатата в света. Ако някой иска да чете Ахматова, Солженицин, може да ги намери вкъщи. Затова и много българи, руснаци, изобщо хора от бившите социалистически страни често идваха при мене да четат. Аз исках дори да им подаря книги, те обаче се страхуваха да ги пренесат. Тази библиотека я събрах с голяма любов и все още я съхранявам. Тя обаче загуби онази ценност, която имаше. Сега нищо не е забранено, обаче не се и печата. А иначе – всички режими си приличат. Нацистите първо изгориха книгите, така стана и при комунизма със забранените заглавия. – България много рядко попада в новините на международните агенции, и то почти винаги с отрицателен знак. Когато в Италия кажеш България, те чуват Румъния. Защо не ни познават и ни бъркат? – В Италия се казва cose bulgare (българска работа), отнасяйки се за италиански лошо направени неща. Когато пък нещо става в изборите, казват elezioni bulgare (български избори). Всичко това е наследството от предишния режим. Защото как можеше да се спечелят избори с 99, 08 на сто? Сега се стремим, когато можем, да внушим на журналистите, че България се е променила. Както знаете обаче, пословиците и мъдростите трудно се изкореняват. Днес всички знаят, че България вече е друга държава, но въпреки това тя си остава като пример за нещо лошо. Италианците не казват руска работа, понеже всичко това беше от режима на Съветския съюз, а българска, тъй като България беше най-важният сателит. По тази причина и никой не казва румънска работа. – Споделяте ли идеята на австрийския българист Ото Кронщайнер, че трябва да въведем паралелна азбука на латиница, за да може страната ни да е отворена към Европа? – Да, напълно. Без да отричам това, което направиха Светите братя Кирил и Методий. Сега обаче историческото положение е съвсем различно, затова азбуката трябва да се опрости и уеднакви. В момента едно и също име в българските паспорти се пише по най-различни начини, както е хрумнало на чиновника в полицията. И това не може да продължава повече. Абсолютно невярно е, че ако се въведе латиницата, България ще загуби идентичността си. Японците, китайците опростиха своята азбука и това се направи паралелно. Така трябва да стане и с българския, като най-напред се уеднакви транскрипцията. Това значи например всички да пишат по еднакъв начин „Христов“, защото иначе кашата е голяма. – Какво ще спечелим, ако въведем паралелната азбука? – Най-големият принос ще е, че хората по света ще опознаят България по-добре. А страната ни може да бъде ценна с богатата си и оригинална култура, дължаща се на православната религия. Това са все неща, които са обект на интерес на много чужденци, които обаче като първа преграда срещат азбуката. Така че аз напълно споделям мнението на австрийския си колега кирилицата да продължи да съществува паралелно с латиницата. – Използването на най-съвременните технологии в обучението също е условие за присъствието ни в Европа. В СУ „Св. Кл. Охридски“ вие демонстрирахте какво може да се постигне с помощта на компютъра. – С компютъра може да се направи абсолютно всичко, и то с 15 – 20 пъти по-голяма бързина. Не може да се избяга от информационните технологии. Информатиката навлиза навсякъде, така че дори президенти, председатели на ООН не могат да кажат стоп на Интернет, защото законът на развитието не зависи от човешкото решение.
Предложение!
С буквите все ще се оправим някак. Но можем да излезем с контрапредложение (с цел отклоняване на вниманието) - цяла Европа да мине на римски цифри! Какво е това да се използват цифри от друг континент (в случая - арабски)!? Въобще не е европейско! 
Ето така ще пишем приблизително числото 'пи' = III.XIV ...
Ето така ще пишем приблизително числото 'пи' = III.XIV ...
Аз предлагам първо да въведе латиница ...
... в китайския 
и ако опита е успешен, да продължи на Запад (първо през Русия)
А иначе, сериозно погледнато, всички езикови реформи обикновено водят до опростяване и обедняване на съответния език. Ние вече сме претърпяли подобна простотия с премахването на двойното "е", ъ-то в края на някои думи и т.н. Ама това е било, за да може един известен в миналото печатарски работник да се научи да пише що годе правилно.
Аз също съм против това, да си даваме Д-то...
и ако опита е успешен, да продължи на Запад (първо през Русия)
А иначе, сериозно погледнато, всички езикови реформи обикновено водят до опростяване и обедняване на съответния език. Ние вече сме претърпяли подобна простотия с премахването на двойното "е", ъ-то в края на някои думи и т.н. Ама това е било, за да може един известен в миналото печатарски работник да се научи да пише що годе правилно.
Аз също съм против това, да си даваме Д-то...