"Чуждата" дъщеря

Извинете ме, че се появявам във вашия клуб, без да съм една от вас, но ми се струва, че всички семейни сме потенциално разведени - понякога и в най-щастливите семейства в момент на отчаяние се прокрадва идеята за развод. Добре, че бързо отминава...
Обръщам се към вас, защото съм убедена, че житейските несгоди са по-добрият учител в живота от всички университети. Та ето въпросът ми: сблъсквал ли се е някой от вас с разбирането, че дъщерята е "чуждото" дете в семейството на своите родители, защото един ден ще се омъжи и ще заживее отделно, докато синът ще остане и ще наследи всичко? Същевременно от нея се очаква да подпомага по всякакъв начин майка си и семейството на брат си /бащата е починал/, без да се отчитат нуждите на собственото и семейство и двете и деца. С две думи - тя трябва да помага, но да не иска нищо, за да не накърни интересите на брат си. Години наред дъщерята се опитва да балансира между старото и новото си семейство, така че всички да са доволни, но единственото, което постига е, че си съсипва нервите. Накрая тя се изправя пред жестокия избор - или да разбие иначе хубавото си семейство, за да угоди на майка си и брат си, или да бъде отхвърлена от тях с всички произтичащи от това последствия, щом иска да запази брака си. Дъщерята избира второто, но постепенно осъзнава, че освен съпруга си и децата си тя е съвсем сама на този свят - всичките и роднини се отдръпват от нея.
Според вас правилно ли е постъпила дъщерята, имаха ли право най-близките и хора да я карат да избира между майка си и децата си? Нали от едно разбито семейство най-страдащи са децата? Ще спре ли някога да я боли и как да се справи с постоянно вменяваното и чувство за вина?

щеше да е добре човек да може да се развежда и с роднините си, ама...

Имам и аз една такава сестричка-героиня, дето се напъва да помага свръх силите си, даже и когато с брат ми нямаме въпиюща нужда от това.
И се сещам за времето, когато нямаше на кого да остави 4 годишната си дъщеря, за да отиде на работа... а аз се оправдавах, че имам лекции.
Не ми го е натяквала, а би трябвало.

Пробвай друга стратегия - не отсвирвай директно майка си и брат си, съгласявай се, когато ти искат нещо, ама казвай - в момента нямам възможност, другият месец, примерно... и така непрекъснато.
От друга страна им искай услуги, затрупвай ги с молби - да гледат децата, пари на заем, да помогнат при ремонт... ако нямаш какво да поискаш, измисляй нещо безсмислено. Не се депресирай от това, че ще ти отказват, целта е просто за всяко тяхно искане да имаш 10 смислени контра-искания.
Ако не се усетят до година-две... ами неспасяем случай са. Издай учебник по абсолютно погрешно възпитание с примери от общия ви живот и със средствата от него ги подпомагай, ако още държиш :)

Не се бъзикам... има страшно абсурдни ситуации понякога в междучовешките взаимоотношения. Направило ми е впечатление, че само най-абсурдните решения работят в такива случаи.

Успех... и не се сдухвай толкова. Ако роднините ти се отдръпват - толкова по-зле за тях. Наблегни на приятелите - те поне могат да се избират.


груууууух :)))

Значи, Hell е много права - ако все още не сте стигнали до етапа "или-или", просто почни да искаш от тях. Помощ лично за себе си, не от "семейното наследство".
Ако пък вече си избрала /както аз го разбирам/, значи няма какво да се тръшкаш. Имаш си свое семейство - съпруг и деца. Няма какво да съжаляваш за другото и да се самообвиняваш. В крайна сметка, човек дава и иска да получава. Е, често има претенциите да получава от човека, на когото дава, но това невинаги се случва. Дали така е редно - не е ясно.

Друг е въпросът как си стигнала до този ултиматум, но няма да го коментирам - ти си знаеш. Обикновено хората се качват на главата на този, който им го позволява.

А що се отнася до това, че дъщерята е "чужда" в семейството на своите родители - това е синдром отпреди 80 години. Днес нещата са различни, защото не само дъщерите, но и синовете хващат своя път. Освен това - родителите също гледат да са щастливи посвоему.

Айде стига толкова от мен, че ще стана груба..

Zdravei Fani,

Napravila si pravilnia izbor. Az biah v podobna situacia. Pomagah vinansovo na moite roditeli i na brat mi kato tova mi poprechi da uredia svoia jivot. V enin moment razbrah che sa prahvarlili imot na brat mi kato prakticheski po tozi nachin me lishavat ot nasledstvo. Poiskah pomosht kazaha mi che triabva da se opraviam sama. Stana mi strashno bolno i togava izbiagah ot tiah. Ne sam gi vijdala 4 godini no poddarjam formalni kontakti po telefona s tiah. Tova e.

ako bashta ti beshe jiv niamashe da e taka

Решението ти е правилно и градивно, защото залага на семейството, което ТИ градиш. На твоят живот.
Но никога няма да спре да те боли.
Изпитала съм го.

Qui scribit, bis legit.

Благодаря ви от все сърце за отговорите. Вероятно разбирате каква огромна нужда от подкрепа имах след толкова дълги колебания и раздвоения. Човек не може да има всичко - явно трябва да загубиш едно, за да спечелиш друго.
С моя съпруг започнахме от нулата, сами си построихме жилище - правото на строеж беше единственото, което получих от моите родители. По време на тоя строеж минахме буквално през ада, благодарение на всякакви роднински мизерии, но семейството ми сякаш напук оцеля и сега то е единственото ми богатство.
Главната причина за всичко това е, че моите родители не одобриха избора ми за съпруг, защото бил по-голям от мен, вече разведен и на всичкото отгоре - от село. Те видяха в него заплаха за имота си, защото трябваше да приемат един неблагонадежден според тях зет - зестрогонец. А ние двамата постигнахме всичко сами, въпреки пречките.
Hell, пробвах твоята стратегия, но уви... Дори децата ми разбраха, че баба им само ме използва и това доведе до напрежение в собственото ми семейство. Търпението на съпруга ми свърши и трябваше да прекратя всякакви контакти с майка ми и брат ми, защото наистина щяхме да стигнем до развод. Най-гадното е, че живеем в една къща, макар и на различни етажи.
Ако имах време щях да напиша не учебник, цял роман за всичко това, макар че животът на всеки човек е един ненаписан роман...Leoni, ти наистина си ми сестра по съдба, а аз си мислех, че съм единственият карък с такава участ.
Благодаря ви още веднъж.

твоята история ми прилича на тази на родителите ми... кажи речи същия сценарий. Само дето става дума за "чуждия" син и любимата дъщеря, явно наистина изборът на брачен партньор отблъсква някои родители. Баба ми и дядо ми никога не приеха майка ми като своя.

Не си го слагай много присърце, родителите ми вече 38 години са заедно и се обичат и разбират, децата им ги обожават, а баба ми и дядо ми... с напредване на възрастта се примириха и кротнаха.


груууууух :)))