Съвети и статии
27 отговора
5162 прегледа
Закачена
Филе от бяла риба
Една много добра храна е филе от бяла риба - замразено и след това настъргано на ренде, става идеално за даване на рибките. Ако пък се смеси с чесън (4-5 скилидки на 1 кг. филе) и се пасира, а след това се замрази, действа прекрасно срещу вътрешни паразити, както и профилактично, за прочистване на храносмилателната система (особено на рибки с по-дълъг стомашно-чревен тракт, каквито са малавийските цихлиди например).
Да се внимава с количеството чесън!!! По добре първоначално по-малко да се сложи.
Рецептата е дадена от Boby_
Да се внимава с количеството чесън!!! По добре първоначално по-малко да се сложи.
Рецептата е дадена от Boby_
Редактирано от Niky на
Re: Niki
много добра идея,поздравявам те и за тази инициатива.Наистина си много добьр модератор.Но мога ли и аз да предложа сьщо една много важна тема
"Болести по рибките".Аз специално сьм срещал доста болести,но наскоро както сигурно си разбрал вече,една много ме изпоти и дори тьрся и помощ за нея тука.Иначе мисля че мога да ви помогна с много полезни сьвети в тази област.
"Болести по рибките".Аз специално сьм срещал доста болести,но наскоро както сигурно си разбрал вече,една много ме изпоти и дори тьрся и помощ за нея тука.Иначе мисля че мога да ви помогна с много полезни сьвети в тази област.
Re: Niki
Тези неща не помня кой ги е писал, аз си ги бях разпечатал за да не ги загубя:
Борба с водорасли път:
Еритромицин или бензицилин - еднократно по 2,5 - 5 мг/л
Стените на аквариума се чистят лесно със самобръсначка от еднодневките, на която е отчупен ластмасовият предпазител под ножчето. Стените се 'бръснат' отдолу нагоре и водораслите остават като налеп по ножчето. После изплакваш в кофата и хайде пак. За да не се мъти водата плакнеш след всяка обръсната ивица.
Връзване на Ричия за камъни/клони под водата:
Единственото условие е да имаш много силна светлина, защото ричията обича по-добра осветеност, а когато е на дъното на аквариума това важи в още по-голяма степен. Моята Ричия вързах с корда - като израстне тя я скрива напълно и изглежда много естествено. Освен това е много приятен акцент в аквариума особно сложена да по-тъмнозалени растения. След като опизрастне обаче започва да се откъсва в гоните части а тези, които са били без светлина загниват, така че на около 2-3 седмици ще трябва да я навързвате отново, но играта си струва. А и след няколко месеца ако не си оставяте ричия да плува ще трябва да я подмените с нова, защото се 'изхабява' да живее непрекъснато потопена.
Борба с водорасли път:
Еритромицин или бензицилин - еднократно по 2,5 - 5 мг/л
Стените на аквариума се чистят лесно със самобръсначка от еднодневките, на която е отчупен ластмасовият предпазител под ножчето. Стените се 'бръснат' отдолу нагоре и водораслите остават като налеп по ножчето. После изплакваш в кофата и хайде пак. За да не се мъти водата плакнеш след всяка обръсната ивица.
Връзване на Ричия за камъни/клони под водата:
Единственото условие е да имаш много силна светлина, защото ричията обича по-добра осветеност, а когато е на дъното на аквариума това важи в още по-голяма степен. Моята Ричия вързах с корда - като израстне тя я скрива напълно и изглежда много естествено. Освен това е много приятен акцент в аквариума особно сложена да по-тъмнозалени растения. След като опизрастне обаче започва да се откъсва в гоните части а тези, които са били без светлина загниват, така че на около 2-3 седмици ще трябва да я навързвате отново, но играта си струва. А и след няколко месеца ако не си оставяте ричия да плува ще трябва да я подмените с нова, защото се 'изхабява' да живее непрекъснато потопена.
GH, KH и pH за напреднали акваристи
GH, KH и pH за напреднали акваристи
от Боб Диксън
Когато четем интернет дискусии за гледане на южноамерикански или западноафрикански риби, изглежда, че винаги има по някой новобранец с проблем, който звучи примерно така:
“Добавих препарат за сваляне на pH-то, за да стане то 5.5, но след това KH-то падна до 2.0. Добавих калциев карбонат, за да го върна обратно до 6, но след това pH-то пак се качи до 8. Купих си “Discus Buffer” и сложих според инструкцията. Това свали pH-то до 6.0, но дори още една доза от препарата за сваляне на pH не можа да го смъкне повече. След това открих, че KH-то пак е паднало на 2.5. Един приятел ми каза да добавя малко бакпулвер и това качи KH-то ми обратно на…”
По времето, когато прочетете края на постинга на бедния човек, той вече не е в състояние да хване дори и охлюв с кепчето си, защото водата в аквариума му е станала на желе. Похарчил е 172 долара за химикали, които е изсипал в 5-галонния си аквариум (бел. прев. – 1 американски галон се равнява приблизително на 4.4 литра), а рибките му вече са подали оплакване за токсично замърсяване до екоминистерството.
Той така и не е постигнал ония параметри на водата, които е искал, защото всъщност е напълно невеж по отношение на това какво точно означават всички тия параметри. Онзи, от когото нашият човек си е купил рибките, му е казал, че те имат нужда от ниско pH. Продавачката в магазина, която си няма и най-бегла представа как изглежда Pelvicachromis taeniatus, му казва, че ще му се вдигне много киселинността, ако KH-то падне под определено ниво. Съседът му пък, който си има соленоводен рифов аквариум, го съветва да сложи от всички ония нещица, които той си слага, но не бива дори да бъдат доближавани до пресноводен аквариум. А акваристиката трябвало да е забавна. Трябвало и да е лесна. Не се предполага, че ще трябва да даваш двуседмичната си заплата за химикали веднъж на всеки седем дни.
Написах тази статия, за да помогна да се избегне този сценарий. Надявам се, че след като я прочетете, ще се насладите на хобито си още повече.
Има пет основни параметри на водата, които играят роля в създаването на онези условия, които да позволят на рибите ни да бъдат щастливи и да процъфтяват.
Температура
pH
Обща твърдост
Карбонатна твърдост
Електропроводимост
Забележете, че не включвам в този списък амоняк, нитрати или нитрити – те не част от параметрите на водата, освен може би за онези, които отглеждат основно водни растения. От гледна точка на любителя на рибки обаче амонякът, нитритите и нитратите са показатели за качеството на водата, а не нейни основни параметри.
Нека кажа това сега, за да не ми се налага да го казвам отново. Правете редовни и чести частични смени на водата. Дръжте нивата на азотните остатъци и разтворените органични съединения ниско. “Как да го направя?” – ще попитате. Като правите редови и чести частични смени на водата. О, дали не забравих да спомена, че трябва да правите редовни и чести частични смени на водата?
Температура:
Няма да си правя труда да дискутирам тук температурата. Тя е нещо сравнително лесно за контролиране и регулиране. Повечето от нас знаят как да разчетат показанията на термометъра. Ще спомена все пак преди да мина нататък – трябва периодично да проверяваме термометъра. Най-малкото можем да натопим пръст във водата веднъж седмично. Нагревателите имат склонността с времето да изместват температурата, която поддържат, така че дръжте ги под око. Другите четири параметъра са химически по своята природа и като такива, са свързани помежду си по начини, които понякога забравяме. Ако следвате няколко прости и лесни за запомняне правила, никога няма да се окажете в положението на бедния човек от началото на статията.
Не можем да разберем тези четири взаимосвързани параметри, без накратко да обсъдим общите закони на природата на определени елементи и съединения. Понеже не съм химик, ще направя всичко възможно да съм точен и коректен от научна гледна точка и все пак изложението ми да остане разбираемо.
Всички химикали, които не са “чисти” химични елементи, са химични съединения, съставени от два или повече елемента. Тези съединения остават свързани от йонни или ковалентни връзки. Разликата между тези връзки идва от природата на химическите реакции.
Всички елементи са съставени от атоми, които на свой ред имат различен брой протони и неутрони в зависимост от това за кой конкретен елемент говорим. Това на кой елемент е даден атом може да се определи по броя протони в ядрото му. Разбира се, за това е нужен наистина голям и мощен микроскоп. За нашите практически нужди ще е достатъчно да разглеждаме атомите като цяло и да определяме какви точно са по техните физични характеристики.
Всеки атом има по един електрон за всеки протон. Тези електрони се “закрепят” за протоните посредством електрическия си заряд, който е противоположен по полярност на този на протоните. Движението точно на тези електрони от атом към атом е онова, което наричаме “електричество”. Това привличане не ги държи съвсем на едно място – електроните обикалят около ядрото на атома.
Орбитата им не е кръгла, каквато е орбитата на планета около слънцето – електроните обикалят по неравни траектории.
Тези електрони, въпреки странното си движение, всъщност са доста добре организирани. Образуват групи или пластове, които физиците наричат електронни слоеве. Най-външния от тях се нарича валентен слой. Точно това е мястото, където се случват всички онези химически реакции, които правят света ни интересен.
Водородът има само един протон и един електрон, а хелият – по два. Хелият не реагира химически, защото двата му електрона са една щастлива двойка. Те просто се закачат един за друг и не искат компания, нито пък са склонни да се откъснат и да скитат. Тези две частици са от валентния слой (който всъщност е единствен) и понеже са щастливи и се чувстват удобно заедно, се смята, че валентният слой е пълен.
Но единственият електрон на водорода е много самотен и му липсва компанията на други сродни нему души, субатомни частици. Затова той често е склонен или да хукне нанякъде в търсене на другарчета, или, ако пропусне тази възможност, е “отворен” да приеме компания. Само по един гост във всеки момент, наистина, но и това е компания. Когато електронът избяга от оковите на дома, той напуска водородния атом заедно със своя отрицателен електрически заряд, като така оставя атома само с положителния заряд на протона в ядрото му. Така целият атом получава положителен заряд и се нарича “йон”, а още по-точно – “катион”, положителен йон. Когато електронът има посетител, те образуват пълен валентен слой, който има един допълнителен отрицателен електрически заряд. Това е причината водородният атом да стане “анион”. За разлика от “положителните” и “отрицателните” хора, това не се отразява върху умственото състояние на атома, а само върху електрическия му заряд.
“Майката природа” предпочита атомите и да останат балансирани. Заради електрическите заряди един положителен водороден йон ще намери отрицателен такъв и двата ще “залепнат” един за друг като магнити. Това е естественото състояние на газа водород. Той съществува винаги като молекула, съставена от два атома. Електроните непрекъснато прескачат напред-назад от валентния слой на единия атом към този на другия, като сякаш обикалят около цялата молекула. Това се нарича ковалентна връзка.
Литият, който има три протона, има също и трети електрон, който допълва другите два, но стои самотен във втори електронен слой. Първите два все така се чувстват добре като двойка, но за третия има една дребна спънка – никой слой след първия не е пълен, докато в него няма осем електрона. Това принуждава третия електрон да тръгне да скита, ако иска да си намери компания, като така литиевият атом се превръща в положителен катион.
Берилият, следващият елемент, има два от тези самотни електрона и така нататък. Хлорът и флуорът имат седем електрона във валентния си слой. Кислородът и сярата имат шест и са заети през цялото време да си попълнят празните места. Когато два йона с противоположни заряди “залепнат” един за друг, те формират нещо, което се нарича молекула. Понякога атомите се свързват и си “поделят” електроните, като така формират ковалентна връзка. Когато електроните останат в орбита около атома, а не около цялата молекула, това електрическо привличане се нарича йонна връзка. Йонните връзки не са много здрави и са сравнително лесни за разрушаване, когато има разтворител, какъвто е водата например. Точно тук се включваме и ние, акваристите.
PH:
Това много често е първият параметър, за който научаваме, когато започваме с хобито и за нещастие много често разбираме най-малко. Ако искате, направете си този кратък тест и вижте как ще се справите.
1) Какво означава съкращението pH?
2) Колко пъти по-кисела е вода с pH 4.5 от вода с pH 5.5?
Виждате ли? В крайна сметка не разбираме много от pH. Отговорите са съответно “per Hydrion” и “десет път” . Нека обясня.
Водородът в състоянието си на катион е известен като hydrion. Скалата pH е логаритмична скала и може да бъде наречена още моларна концетрация на водородни катиони. Сега сигурно се почесвате по главата и си казвате “Хмммм”? Мол е химически термин, с който се обозначава определено количество молекули, което се нарича число на Авагадро. Представете си числото 602, само че с двадесет и една нули, които се влачат след него. Това е един мол. Моларна концентрация е броят молове от водородни катиони в литър вода. Тъй като броят йони е по-малък от един мол, можем да очакваме моларната концентрация да се изразява с дроб (чувам пъшкане от неизкушените от математиката). Когато видите pH със стойност X, това всъщност означава, че моларната концентрация е 1/(10*X) мола водородни катиони на всеки литър вода. Ако например имаме pH 5.0, това означава, че на всеки мол вещество от пробата (в нашия случай – вода) се падат 1/105 или 0.00001 мола водородни катиони. Не звучи кой знае колко много, но не забравяйте, че един мол е наистина голямо число. Може би си мислите, че нещо, което съдържа 602,000,000,000,000,000,000,000 водородни катиони, тежи ужасно много, но се заблуждавате – всъщност е само грам. Това означава, че литър вода с pH 5.0 има само десет микрограма или десет милионни части от грама водородни катиони. PH 6.0 показва концентрация от 0.000001 или една милионна част от грама.
Ще попитате какво значи pH 5.1? Или 5.2, 5.3 и така нататък. Не забравяйте, че това е логаритмична скала, тъй че тя като че се извива през целия си път, като разликата между 5.0 и 5.1 е по-голяма от тази между 5.1 и 5.2 и т. н. в същия дух.
На това място искам да ви представя една научна конвенция. Научните конвенции са неща, за които учените се съгласяват, з да могат да комуникират помежду си (обзалагам се, че отначало сте си помислили, че това е тълпа разбеснели се диваци в бели лабораторни престилки, които се опитват да превземат някой хотел). Когато един водороден атом е в състояние на водороден катион, той се обозначава с “H+”. Когато атомът има допълнителен електрон и заради това е с отрицателен заряд, той се бележи с “H-“. Химичният символ за калций е Ca. Когато калцият е в йонна форма, той ще е с два електрона по-малко. Това ще рече, че той ще има двоен положителен заряд и ще го означаваме с Ca++. Елегантно, а?
Нека уточним и още нещо – вече изяснихме какво се мери с мол (брой молекули, разтворени в литър вода). Нека разгледаме същото нещо, но от друга гледна точка – като маса от дадено вещество, която е разтворена в литър вода, ще получим още една мярка – mg/l (милиграми на литър) или mmg (микрограми на литър). Това определение ще ни потрябва малко по-късно, така че запазете го в някое ъгълче на съзнанието си за бъдеща употреба.
Сега вече сме готови да обсъдим идеята, че вода с pH под 7.0 е киселинна, а такава с pH над 7.0 се смята за ... основна (или алкална). Ако дестилирате вода с абсолютна чистота и успеете да я опазите от всичко, което би могло да се разтвори в нея, дори въздух, тя ще има pH точно 7.0. Защо? Защото водата е йонно съединение и като такова, химичните и връзки не са толкова силни, колкото изглеждат на пръв поглед.
Всъщност част от водата се разпада на водородни катиони или H+ и хидроксидни аниони или OH- и то се разпада така, че имаме еднакво количество и от двете – 1/107 мола. Тук идваме и до момента за pOH или “per Hydroxide”. POH измерва количеството OH- йони, плуващи наоколо независимо един от друг и удрящи се един в друг, във водните молекули и в H+ йоните. Тези йони не остават разделени, а се превръщат обратно във водни молекули, докато някои от водните молекули пък се разпадат на йони.
Това непрестанно формиране на йони и водни молекули се контролира от сили вътре в йоните. То протича с еднаква скорост в двете посоки и затова се формира динамично равновесие. Докато няма някакво външно въздействие, винаги ще има 1/107 (0.0000001) мола H+ и OH- йони на всеки литър вода. В този момент е съвсем очевидно, че имаме pH 7.0 и не чак толкова очевидно, че ще имаме и pOH 7.0. Много важен за предстоящата дискусия е фактът, че сборът от стойностите на pH и pOH винаги е равен на 14.0. Четете нататък и ще видите.
Някои може би се чудят какво е онова външно въздействие, което може да разстрои прекрасното ни равновесие. Аз поне се чудех. И ето какво открих.
Да допуснем, че сте сложили малко водороден сулфид във водата. Ако се върнете към началото на тази статия, ще си спомните, че сярата има само шест електрона във валентния си слой. Тъй като всеки водороден атом има само един, това съединение се изписва като H2S, което ще рече, че два водородни атома са свързани с един серен. Какво се случва на този чудесен H2S, когато го сложим във вода? Тъй като и това е съединение с йонни връзки, то се разпада на един S- йон и два H+ йона. Това увеличава броя на H+ йоните, които танцуват бесния си танц във водата, а оттам – и броя на сблъсъците, при които H+ и OH- йони се намират и се свързват, за да станат пак вода.
Тъй като има повече H+ йони, отколкото OH-, равновесието ни ще се измести, но сумата от двете логаритмични стойности пак ще е 14, така че ако имаме pH 6.0 или 1/106 (0.000001) мола на литър H+ йони, ще имаме 1/108 (0.00000001) мола на литър OH- йони, което пък ще рече, че pH + pOH = 14.
Разтворът на водороден сулфид, който е известен още и като сярна киселина, може да бъде доста гаден, когато pH-то падне достатъчно ниско. Ако решим да възстановим баланса, можем да сложим нещо с много OH- йони като калциев хидроксид например (CaOH2). Точното количество ще компенсира допълнителните H+ йони и ще върне pH-то и pOH-то на 7.0. Ако сложим твърде много, равновесието ще се люшне в другата посока.
Колкото е по-високо pH-то, толкова е по-ниско pOH-то и колкото повече водородни катиони имаме, толкова са по-малко хидроксидните аниони. Това състояние с много хидроксидни аниони се нарича основна вода. Колкото е по-ниско pH?то, толкова е по-високо pOH-то и колкото по-малко са водородните катиони, толкова повече са хидроксидните аниони. Това се нарича кисела вода. Колкото по-кислела или по-основна става водата, толкова повече активни (дори агресивни) и некомпенсирани йони ще имаме. Те търсят нови противоположни йони, за да се свържат с тях и така да постигнат атомното щастие, към което се стремят. Ето защо киселините разтварят метали и основи. Когато станат достатъчно силни, те атакуват дори и стъклото, от което е направен аквариумът ви. Е, това не е нещо, което трябва да ни притеснява, дори да гледаме рибки, които имат нужда то кисела вода.
Сега, когато вече знаем за pH-то повече, отколкото сме си мислели, че изобщо е човешко да се знае, нека минем нататък. Докато дискутираме останалите параметри, ще открием връзките между тях.
Твърдост:
Когато говорим за твърдост, използваме съкращението GH. GH всъщност означава обща твърдост (General Hardness). Това е информативно, но какво, по дяволите, означава твърдост? Има две различни истории за това как се е появил терминът твърдост. Едната е свързана с факта, че когато водата е твърда, е трудно да насапунисаме кожата си. Това е вярно. Но в такъв случай трябва да очакваме, че обратното на твърда вода би било лесна вода (бел. прев. – това е непреводима игра на думи, на английски hard означава както твърд, така и труден). Вместо това тя се нарича мека вода и това придава малко повече достоверност на втората история. В нея железничарите и други хора, работещи с бойлери, забелязали, че в някои райони има вода, която оставя твърд слой по вътрешната стена на бойлера, докато другаде водате оставя съвсем тъничък мек слой или изобщо не оставя такъв.
Учените в САЩ и Германия започнали да изучават този феномен и открили, че твърдата вода съдържа много йонни химикали с катиони с валентност +2. По-рано споменахме, че берилият (Be) и калцият (Ca) имат валентност +2 (бел. прев. с други думи имат само шест електрона във валентния си слой, като не им достигат два до нужните осем). Същата валентност имат и магнезият (Mg), стронцият (Sr), барият (Ba) и радият (Ra). В някои случаи и желязото (Fe) може да има валентност +2. Учените в различни страни разработили скала за измерване на твърдостта. В САЩ се използва GH или скала за общата твърдост. В Германия (те наричат страната си Deutschland) използват термина DH или Deutch Hardness (немска твърдост). Понякога се случва да попаднем на тестове за измерване на твърдостта, обозначени с DH, друг път – на такива с GH. Тези две скали се различават минимално, но разликата не е съществена за никого, който не е облечен с лабораторна престилка през по-голямата част от денонощието.
И двете измерват твърдостта в части на милион. Но какво означава “части на милион”? Друга научна конвенция определя, че mg/l не е използваемо за неща, разтворени в алкохол, масло или дори въздух. Тъй че използваме части на милион (parts per million) или съкратено ppm. Една част на милион означава, че за всеки милион грама разтвор един грам се пада на това, което е разтворено. Нещото, което разтваря (в нашия случай – вода), също трябва да си има научно име и затова го наричаме разтворител. Мярката части на милион е използваема независимо дали мерим в грамове, фунтове, унции, камъни или каквато и да е друга мярка, която се ползва някъде по света.
И как сега ще свържем това ново ppm с мярката mg/l? За щастие използваме вода като разтворител. Когато учените решили да изобретят нов, научнооправдан и универсален стандарт за измерване, те измислили метричната система. Първо установили мярка за дължина – непроменливо разстояние между две определени точки на Земята, за да имат надежден стандарт, с който да сравняват. Не помня кои точно са били тези две точки, но това така или иначе няма значение, защото се оказало, че са измерили разстоянието погрешно и не го открили чак докато вече не било решено какъв ще е стандартът за дължина.
Непоколебими въпреки тази първоначална неточност, те още решили да създадат стандарт за измерване на тегло и обем, базиран на новата мярка за дължина, наречена метър. Открили, че ако вземат дължина от една стотна (1/100) от метъра, която оттогава насетне е известна като сантиметър (представката санти- е взета назаем от латинската дума за сто), и направят кубче от нея, тогава сто от тези малки кубчета ще станат нещо близко до една кварта (бел. прев. Кварта – мярка за обем, равна приблизително на 1,14 л.). Нарекли тези сто кубични сантиметра литър. Това всъщност прави от кубичния сантиметър милилитър, защото мили- идва от латински и означава хиляда. Можем да съкращаваме тези термини, като използваме см (cm) за сантиметър, л. (l) за литър и мл (ml) за милилитър. Нека сега видим как всичко това ни помага, когато работим с ppm и mg/l във вода. Е, учените също разбрали, че един литър вода тежи малко повече от два фунта (бел. прев. фунт – мярка за тегло, равна приблизително на 0.453 кг). Те решили, че тези два фунта в литър вода ще се казват килограм. Освен това един милилитър (още известен като cc) е точно един грам вода. {Забележчица: Тия учени наистина са преровили древногръцкия и латинския за термини, с които да обозначават нещата. Трябва да проуча дали лабораторната престилка не произхожда директно от римската тога.} Един милиграм или мг (mg) е една хилядна от cc, което го прави една милионна от литъра, разбира се, само когато говорим за вода. Така че за водни разтвори една част на милион (1 ppm) e едно и също с един милиграм на литър (mg/l).
Колкото повече разтваряме в литър вода, толкова повече тежи този литър. Нашето пряко превръщане от ppm в mg/l започва да губи от точността си, когато количеството разтворени вещества нараства. Въпреки това за нас като акваристи това несъответствие никога няма да стане достатъчно голямо в сладководен аквариум, за да притесни рибите ни. Не бива да го оставяме да притеснява и нас самите. За нашата дискусия ще приемем, че ppm и mg/l са синоними, когато говорим за сладководен аквариум.
Нека сега се върнем на твърдостта. Учените установили стандарт за градуси твърдост. Посредством научния метод (който също ще е обект на бъдеща дискусия), те открили, че в повечето естествени водоизточници има съвсем незначителни количества Be, Sr или Ba и, разбира се, няма никакъв Ra (който би превърнал водата в нещо, което свети на тъмно). Основната част била калций, малко по-малко бил магнезият, като имало само следи от другите елементи. Учените разработили тестове, които се използват, като се капе определена течност в проба вода, докато тя смени цвета си, като междувременно капките се броят. Тъй като не успели да се договорят дали да използват за измерване DH или GH, тестовете на някои производители използват дори и ppm като мярка.
Обаче имало и все още има и друг проблем с тези тестове. Те измерват всички йони като калций. Когато използвате тест или дори доклад за качеството на водата от някоя ваша локална служба по водата, ще получите твърдостта в ppm или mg/l като калций или дори по-лошо, като CaCO3, калциев карбонат.
За да се определи точното тегло на всеки от различните йони с валентност +2 в разтвора, трябва първо да се измери с друг тест колко точно е калцият. След това полученото се изважда от общия брой йони, остатъкът се разпределя по елементи чрез сравняване на атомните тегла... и след това има огромно количество математика.
За наше щастие, на рибите ни изглежда не им пука особено кои точно йони с валентност +2 им правят компания във водата, само колко са. Така че ако ги третираме всички като Ca++, положението ще е ОК. Това ни облекчава невероятно.
Карбонатна твърдост:
По дефиниция карбонатната твърдост обозначава способността на определен обем вода да противостои на това да стане по-кисела. В акваристиката е известна още като “капацитет за буфериране” (бел. прев. не знам у нас да е разпространено такова понятие, затова го превеждам буквално) или стабилност на pH-то. За акваристите, които се опитват да гледат рибки, произхождащи от дъждовните гори на Южна Америка и нуждаещи се от мека вода, това означава само много главоболия.
Убеден съм, че в един или друг момент всеки от нас е слагал някакъв препарат за понижаване на pH-то в аквариума си само за да види как то отново “отскача” обратно нагоре. Нали знаете какво е да отскочи нагоре? Нека имате чешмяна вода с pH примерно 7.8. Добавяте солидно количество препарат за понижаване на pH-то, така че то става 6.0 и си лягате спокойни и щастливи, като знаете, че на сутринта аквариумът ви ще е готов да приеме онази двойка от много специални апистограми. Ставате сутринта и установявате с ужас, че pH-то в аквариума мистериозно се е върнало на 7.6 или може би дори чак на 7.8. Слагате още от онова нещо, сваляте пак pH-то на колкото ви трябва, после отсъствате за пет часа, за да идете да вземете рибките. Когато се върнете, познайте какво. М-да, pH-то си е пак 7.4.
Какво се случва? Карбонатна твърдост. Карбонатната твърдост се базира на химичната реакция между водородния катион и буфера. Помните ли какво правеше водата кисела или основна? Съотношението между H+ йони и OH- йони. Ако имате повече H+ йони, тогава водата ви е кисела. Колкото повече H+ йони имате, толкова по-кисела става тя. Ако отнемем малко H+ йони, тя ще стане по-основна.
Сигурно ще кажете “Абе какво е това “буфер” и как е влязло то в моя аквариум? Аз със сигурност не съм го сложил там!”
Боя се, че сте. То си е било във водата, която е изтекла от чешмата, после в кофата, с която сте я пренесли до аквариума и сте я изсипали в него. Помните ли, че по-рано говорихме за твърдостта и йоните с валентност +2? Дори преди това споменахме, че майката природа обича баланса. Е, това е онзи същият баланс. За всеки заряд на катион във водата има по един на анион. Ще е безотговорно да кажем, че за всеки катион има по един анион, защото само зарядите трябва да се уравновесяват.
Вече споменахме и сярната киселина, както и това, че всяка молекула от нея има един S- йон и два H+ йона. Един анион, но два катиона. Някои от тези аниони реагират отново и много бързо с водородните катиони, като ги елиминират от равновесието между H+ и OH- йоните. Точно тези бързодействащи аниони се наричат буфери.
Нека проследим в дълбочина връзката между анионите и катионите. Да си представим еднолитров аквариум с чиста дестилирана вода. Нека сега в него добавим един мол калциев дихлорид (CaCl2). След това нека добавим един мол натриев нитрат (Na2No3). Сега сигурно си мислим, че имаме разтвор с един мол CaCl2 и един мол Na2No3. Всъщност имаме един разтвор с шест мола йони. Един мол Ca, два мола Cl, два мола Na и един мол NO3 . Забележете, че последното, нитратът, само по себе си е съединение, тъй като е съставено от един азотен йон и три кислородни йона. В повечето химични реакции обаче нитратът се държи като единичен атом. Това е защото връзката му е повече ковалентна, отколкото йонна – електроните от валентния слой се въртят по-скоро около цялата молекула, отколкото около един или два от атомите.
Може да се каже, че калцият и хлорът се “сдружават”, защото определено имат влечение един към друг. Ако оставите водата да се изпари, утайката на дъното ще е смес от калциев хлорид, калциев нитрат, натриев хлорид и натриев нитрат.
В една типична чаша вода от чешмата в дома ви имаме един вид супа от йони. На някои места тази супа е доста разредена, на други тя е доста гъста, повече като яхния. Катионите и анионите плуват наоколо и свободно отскачат един от друг из водата.
Когато определени йони се сблъскат помежду си, се осъществява химична реакция. В общи линии това означава, че определени йони реагират с по-голямо желание, отколкото други и имат предпочитания с кого точно да реагират – няма да навлизаме в подробности, защото това ще ни отнеме някъде около половината от доста дебела книжка.
Пример за калциево съединение, разтворено във вода, е хидрофлорната киселина, която още се нарича хидроген флуорид. Хидрофлорната киселина е особено гадно нещо и е високо реактивна. Тя дори може да прояде стъкло, което я прави доста неудобна за разнасяне. Ако някой ви предложи, отрежете го – това е едно наистина много, много опасно нещо.
Но да предположим, че сме достатъчно глупави, за да си имаме работа с нея и добавим HF (което пък е формулата на тази същата хидрофлорна киселина) към вода, която съдържа калциеви йони. Ще се формира CaF2. По-голямата част от него ще е твърдо вещество, което ще се утаи на дъното. H+ йоните, които останат, ще се свържат с този анион, с който калцият е бил свързан първоначално.
Вече сме готови да обсъдим онова за буфера. Споменах, че нитратът е анион, съставен от други атоми, като съединение. Всъщност много аниони са такива. Освен нитратни, те са фосфатни, силикатни, нитритни и др. Тези, които са ни най-интересни, когато говорим за карбонатна твърдост, са карбонатните (CO3).
Карбонатът е много нестабилен йон. Той изпитва непреодолимо желание да се закача за водородните катиони. Докато си плува наоколо в йонната супа, той внезапно се блъска в H+ йон. Когато се блъсне достатъчно пъти в някой такъв, той започва да ги привлича и задържа само за частица от секундата. Ако в даден момент се получи така, че има задържани два H+ йона едновременно, цялата тая работа се превръща в H2CO3, която пък се нарича въглена киселина. Въглената киселина след това отново се разпада, но не на тези йони, от които е произлязла. Двата H+ йони ще принудят единия от трите O- йона да напусне групичката и да формира с тях нова молекула. Тези атоми се превръщат в сравнително по-стабилната H2O молекула и зарязват другите три, които пък стават CO2. Добре де, това вече трябва да е въглероден диоксид (или двуокис постарому), което пък е друга доста стабилна молекула. Така нестабилният карбонат и още по-нестабилните H+ катиони си намериха нещо, което повече им харесва.
За нещастие това елиминира два H+ катиона от водата, което пък от своя страна кара равновесието между H+ и OH- във водата да се измести в полза на OH- анионите. Това пък от своя страна покачва pH-то.
Колкото по-ниско пада pH-то, толкова повече се приближава до онази точка, която ще обозначи възникването на равновесие между H+ катионите и карбоната (CO3 ). Ако добавите още киселина отвъд тази точка, като така повишите концентрацията на водородни катиони, ще предизвикате по-чести сблъсъци между карбоната и H+ йоните, а това пък ще причини по-чести взаимодействия между тях, като така отново ще се постигне равновесие. Това ще спре вашето pH от спадане до момента, в който не намалите достатъчно концентрацията на карбонат.
Ако добавим към алкална (или основна) вода много карбонат, pH-то ще се покачи, но това не е свързано пряко с нивото на карбоната. То е свързано със съотношението на H+ към OH- йони. CO3- ще реагира с H+ йоните, като ги елиминира. Това пък ще причини разпад на повече H2O молекули на H+ и OH- йони. Поради това, че вече има известно количество OH- йони, това пък ще измести pH-то нагоре и ще направи водата основна.
Докато добавянето на карбонат ще направи водата по-основна до определена точка, добавянето на хидроксид като натриев хидроксид (NaOH) например няма да направи водата по-алкална. С други думи добавянето на хидроксид няма да направи pH-то на водата стабилно и устойчиво на спад.
Ако приключвате с четенето на тази част от дискусията и помните само, че карбонатната твърдост е способността на pH-то да противостои на спадане, а не просто високо pH, значи сте разбрали нещо много важно.
Други аниони могат също да причинят алкалност. Търговските добавки за повишаване на pH често са базирани на фосфати. В общи линии никога не бих ги използвал, защото могат да причинят бум на алгите (бел. прев. алги – микроскопични водорасли). Всъщност алгите са единственото семейство растения, с чието отглеждане досега не съм имал никакви проблеми.
Електропроводимост:
Нека пак разгледаме нашата йонна супа (или яхния, или манджа – в зависимост от това каква вода тече от чешмата ви). Всички тия катиони и аниони плуват из водата заедно със своите положителни или отрицателни електрически заряди. Това означава, че нашите катиони имат в повече протони, а анионите ни – в повече електрони. Ако помните началото на нашата дискусия, тези допълнителни електрони са там, защото са скитали наоколо и не са имали нищо против да отскачат от йон на йон.
По-рано споменах, че електричеството (на езика на лаика, разбира се) е именно движението на тези електрони. Така че наличието на йони и съответно на техните електрони прави възможно протичането на електричество през водата, което ще тласне и насочва тези електрони нанякъде. Логично е, че колкото повече йони има, толкова повече свободни електрони ще имаме и съответно електричеството ще “пътува” през нашата вода по-лесно. Тази способност на водата да провежда електричество се нарича електропроводимост.
Това, което дава на акваристите електропроводимостта, е обща представа за онова, което е разтворено във водата. Винаги има разни разтворени във водата неща, основно органични съединения, свързани с ковалентни връзки, които не влияят на електропроводимостта. Като я измерваме обаче, ние можем да си създадем обща картинка за това колко йони имаме във водата. Амазонските и западноафриканските рибки не обичат във водата им да има много йони и ще е много малко вероятно да покажат родителския си инстинкт, ако електропроводимостта е висока.
Електропроводимостта се измерва в сименси, а самото измерване става с електронно устройство.
Заключение:
Трябва да разбираме тези няколко различни параметъра на водата и връзките между тях. Ето едно основно правило, което всеки трябва да запомни, когато ги измерва и се опитва да ги регулира:
1) Не можете да снижите pH-то и да задържите карбонатната твърдост висока. Няма да се получи.
2) Колкото повече неща слагате във водата, без да си давате сметка за химическия и състав, толкова по-далеч ще сте накрая от това, което искате да постигнете.
3) Повечето от това, което разтваряте във водата, ще повиши електропроводимостта и и ще разстрои рибките ви.
И най-важното от всичко – поменете правилото KISS (Keep It Simple Stupid – колкото по-просто, толкова по-добре). Когато имате нужда, питайте за различни подходи, чрез които да решите проблемите си с параметрите на водата. Ако някой ви даде шишенце със “Суперпрепарат-оправя всичко” и не може да ви обясни как точно действа той на вашата йонна супа, идете другаде и попитайте някой друг. Отговори има, но понякога е нужно малко усилие, за да достигнем до тях. Водата във всеки район е различна и всеки от нас трябва да разбере кое е най-доброто в неговата конкретна ситуация.
Успех на всички в търсенето и не спирайте да ги развъждате! О, да, споменах ли редовните и чести частични смени на водата?
Превел - Boby_
от Боб Диксън
Когато четем интернет дискусии за гледане на южноамерикански или западноафрикански риби, изглежда, че винаги има по някой новобранец с проблем, който звучи примерно така:
“Добавих препарат за сваляне на pH-то, за да стане то 5.5, но след това KH-то падна до 2.0. Добавих калциев карбонат, за да го върна обратно до 6, но след това pH-то пак се качи до 8. Купих си “Discus Buffer” и сложих според инструкцията. Това свали pH-то до 6.0, но дори още една доза от препарата за сваляне на pH не можа да го смъкне повече. След това открих, че KH-то пак е паднало на 2.5. Един приятел ми каза да добавя малко бакпулвер и това качи KH-то ми обратно на…”
По времето, когато прочетете края на постинга на бедния човек, той вече не е в състояние да хване дори и охлюв с кепчето си, защото водата в аквариума му е станала на желе. Похарчил е 172 долара за химикали, които е изсипал в 5-галонния си аквариум (бел. прев. – 1 американски галон се равнява приблизително на 4.4 литра), а рибките му вече са подали оплакване за токсично замърсяване до екоминистерството.
Той така и не е постигнал ония параметри на водата, които е искал, защото всъщност е напълно невеж по отношение на това какво точно означават всички тия параметри. Онзи, от когото нашият човек си е купил рибките, му е казал, че те имат нужда от ниско pH. Продавачката в магазина, която си няма и най-бегла представа как изглежда Pelvicachromis taeniatus, му казва, че ще му се вдигне много киселинността, ако KH-то падне под определено ниво. Съседът му пък, който си има соленоводен рифов аквариум, го съветва да сложи от всички ония нещица, които той си слага, но не бива дори да бъдат доближавани до пресноводен аквариум. А акваристиката трябвало да е забавна. Трябвало и да е лесна. Не се предполага, че ще трябва да даваш двуседмичната си заплата за химикали веднъж на всеки седем дни.
Написах тази статия, за да помогна да се избегне този сценарий. Надявам се, че след като я прочетете, ще се насладите на хобито си още повече.
Има пет основни параметри на водата, които играят роля в създаването на онези условия, които да позволят на рибите ни да бъдат щастливи и да процъфтяват.
Температура
pH
Обща твърдост
Карбонатна твърдост
Електропроводимост
Забележете, че не включвам в този списък амоняк, нитрати или нитрити – те не част от параметрите на водата, освен може би за онези, които отглеждат основно водни растения. От гледна точка на любителя на рибки обаче амонякът, нитритите и нитратите са показатели за качеството на водата, а не нейни основни параметри.
Нека кажа това сега, за да не ми се налага да го казвам отново. Правете редовни и чести частични смени на водата. Дръжте нивата на азотните остатъци и разтворените органични съединения ниско. “Как да го направя?” – ще попитате. Като правите редови и чести частични смени на водата. О, дали не забравих да спомена, че трябва да правите редовни и чести частични смени на водата?
Температура:
Няма да си правя труда да дискутирам тук температурата. Тя е нещо сравнително лесно за контролиране и регулиране. Повечето от нас знаят как да разчетат показанията на термометъра. Ще спомена все пак преди да мина нататък – трябва периодично да проверяваме термометъра. Най-малкото можем да натопим пръст във водата веднъж седмично. Нагревателите имат склонността с времето да изместват температурата, която поддържат, така че дръжте ги под око. Другите четири параметъра са химически по своята природа и като такива, са свързани помежду си по начини, които понякога забравяме. Ако следвате няколко прости и лесни за запомняне правила, никога няма да се окажете в положението на бедния човек от началото на статията.
Не можем да разберем тези четири взаимосвързани параметри, без накратко да обсъдим общите закони на природата на определени елементи и съединения. Понеже не съм химик, ще направя всичко възможно да съм точен и коректен от научна гледна точка и все пак изложението ми да остане разбираемо.
Всички химикали, които не са “чисти” химични елементи, са химични съединения, съставени от два или повече елемента. Тези съединения остават свързани от йонни или ковалентни връзки. Разликата между тези връзки идва от природата на химическите реакции.
Всички елементи са съставени от атоми, които на свой ред имат различен брой протони и неутрони в зависимост от това за кой конкретен елемент говорим. Това на кой елемент е даден атом може да се определи по броя протони в ядрото му. Разбира се, за това е нужен наистина голям и мощен микроскоп. За нашите практически нужди ще е достатъчно да разглеждаме атомите като цяло и да определяме какви точно са по техните физични характеристики.
Всеки атом има по един електрон за всеки протон. Тези електрони се “закрепят” за протоните посредством електрическия си заряд, който е противоположен по полярност на този на протоните. Движението точно на тези електрони от атом към атом е онова, което наричаме “електричество”. Това привличане не ги държи съвсем на едно място – електроните обикалят около ядрото на атома.
Орбитата им не е кръгла, каквато е орбитата на планета около слънцето – електроните обикалят по неравни траектории.
Тези електрони, въпреки странното си движение, всъщност са доста добре организирани. Образуват групи или пластове, които физиците наричат електронни слоеве. Най-външния от тях се нарича валентен слой. Точно това е мястото, където се случват всички онези химически реакции, които правят света ни интересен.
Водородът има само един протон и един електрон, а хелият – по два. Хелият не реагира химически, защото двата му електрона са една щастлива двойка. Те просто се закачат един за друг и не искат компания, нито пък са склонни да се откъснат и да скитат. Тези две частици са от валентния слой (който всъщност е единствен) и понеже са щастливи и се чувстват удобно заедно, се смята, че валентният слой е пълен.
Но единственият електрон на водорода е много самотен и му липсва компанията на други сродни нему души, субатомни частици. Затова той често е склонен или да хукне нанякъде в търсене на другарчета, или, ако пропусне тази възможност, е “отворен” да приеме компания. Само по един гост във всеки момент, наистина, но и това е компания. Когато електронът избяга от оковите на дома, той напуска водородния атом заедно със своя отрицателен електрически заряд, като така оставя атома само с положителния заряд на протона в ядрото му. Така целият атом получава положителен заряд и се нарича “йон”, а още по-точно – “катион”, положителен йон. Когато електронът има посетител, те образуват пълен валентен слой, който има един допълнителен отрицателен електрически заряд. Това е причината водородният атом да стане “анион”. За разлика от “положителните” и “отрицателните” хора, това не се отразява върху умственото състояние на атома, а само върху електрическия му заряд.
“Майката природа” предпочита атомите и да останат балансирани. Заради електрическите заряди един положителен водороден йон ще намери отрицателен такъв и двата ще “залепнат” един за друг като магнити. Това е естественото състояние на газа водород. Той съществува винаги като молекула, съставена от два атома. Електроните непрекъснато прескачат напред-назад от валентния слой на единия атом към този на другия, като сякаш обикалят около цялата молекула. Това се нарича ковалентна връзка.
Литият, който има три протона, има също и трети електрон, който допълва другите два, но стои самотен във втори електронен слой. Първите два все така се чувстват добре като двойка, но за третия има една дребна спънка – никой слой след първия не е пълен, докато в него няма осем електрона. Това принуждава третия електрон да тръгне да скита, ако иска да си намери компания, като така литиевият атом се превръща в положителен катион.
Берилият, следващият елемент, има два от тези самотни електрона и така нататък. Хлорът и флуорът имат седем електрона във валентния си слой. Кислородът и сярата имат шест и са заети през цялото време да си попълнят празните места. Когато два йона с противоположни заряди “залепнат” един за друг, те формират нещо, което се нарича молекула. Понякога атомите се свързват и си “поделят” електроните, като така формират ковалентна връзка. Когато електроните останат в орбита около атома, а не около цялата молекула, това електрическо привличане се нарича йонна връзка. Йонните връзки не са много здрави и са сравнително лесни за разрушаване, когато има разтворител, какъвто е водата например. Точно тук се включваме и ние, акваристите.
PH:
Това много често е първият параметър, за който научаваме, когато започваме с хобито и за нещастие много често разбираме най-малко. Ако искате, направете си този кратък тест и вижте как ще се справите.
1) Какво означава съкращението pH?
2) Колко пъти по-кисела е вода с pH 4.5 от вода с pH 5.5?
Виждате ли? В крайна сметка не разбираме много от pH. Отговорите са съответно “per Hydrion” и “десет път” . Нека обясня.
Водородът в състоянието си на катион е известен като hydrion. Скалата pH е логаритмична скала и може да бъде наречена още моларна концетрация на водородни катиони. Сега сигурно се почесвате по главата и си казвате “Хмммм”? Мол е химически термин, с който се обозначава определено количество молекули, което се нарича число на Авагадро. Представете си числото 602, само че с двадесет и една нули, които се влачат след него. Това е един мол. Моларна концентрация е броят молове от водородни катиони в литър вода. Тъй като броят йони е по-малък от един мол, можем да очакваме моларната концентрация да се изразява с дроб (чувам пъшкане от неизкушените от математиката). Когато видите pH със стойност X, това всъщност означава, че моларната концентрация е 1/(10*X) мола водородни катиони на всеки литър вода. Ако например имаме pH 5.0, това означава, че на всеки мол вещество от пробата (в нашия случай – вода) се падат 1/105 или 0.00001 мола водородни катиони. Не звучи кой знае колко много, но не забравяйте, че един мол е наистина голямо число. Може би си мислите, че нещо, което съдържа 602,000,000,000,000,000,000,000 водородни катиони, тежи ужасно много, но се заблуждавате – всъщност е само грам. Това означава, че литър вода с pH 5.0 има само десет микрограма или десет милионни части от грама водородни катиони. PH 6.0 показва концентрация от 0.000001 или една милионна част от грама.
Ще попитате какво значи pH 5.1? Или 5.2, 5.3 и така нататък. Не забравяйте, че това е логаритмична скала, тъй че тя като че се извива през целия си път, като разликата между 5.0 и 5.1 е по-голяма от тази между 5.1 и 5.2 и т. н. в същия дух.
На това място искам да ви представя една научна конвенция. Научните конвенции са неща, за които учените се съгласяват, з да могат да комуникират помежду си (обзалагам се, че отначало сте си помислили, че това е тълпа разбеснели се диваци в бели лабораторни престилки, които се опитват да превземат някой хотел). Когато един водороден атом е в състояние на водороден катион, той се обозначава с “H+”. Когато атомът има допълнителен електрон и заради това е с отрицателен заряд, той се бележи с “H-“. Химичният символ за калций е Ca. Когато калцият е в йонна форма, той ще е с два електрона по-малко. Това ще рече, че той ще има двоен положителен заряд и ще го означаваме с Ca++. Елегантно, а?
Нека уточним и още нещо – вече изяснихме какво се мери с мол (брой молекули, разтворени в литър вода). Нека разгледаме същото нещо, но от друга гледна точка – като маса от дадено вещество, която е разтворена в литър вода, ще получим още една мярка – mg/l (милиграми на литър) или mmg (микрограми на литър). Това определение ще ни потрябва малко по-късно, така че запазете го в някое ъгълче на съзнанието си за бъдеща употреба.
Сега вече сме готови да обсъдим идеята, че вода с pH под 7.0 е киселинна, а такава с pH над 7.0 се смята за ... основна (или алкална). Ако дестилирате вода с абсолютна чистота и успеете да я опазите от всичко, което би могло да се разтвори в нея, дори въздух, тя ще има pH точно 7.0. Защо? Защото водата е йонно съединение и като такова, химичните и връзки не са толкова силни, колкото изглеждат на пръв поглед.
Всъщност част от водата се разпада на водородни катиони или H+ и хидроксидни аниони или OH- и то се разпада така, че имаме еднакво количество и от двете – 1/107 мола. Тук идваме и до момента за pOH или “per Hydroxide”. POH измерва количеството OH- йони, плуващи наоколо независимо един от друг и удрящи се един в друг, във водните молекули и в H+ йоните. Тези йони не остават разделени, а се превръщат обратно във водни молекули, докато някои от водните молекули пък се разпадат на йони.
Това непрестанно формиране на йони и водни молекули се контролира от сили вътре в йоните. То протича с еднаква скорост в двете посоки и затова се формира динамично равновесие. Докато няма някакво външно въздействие, винаги ще има 1/107 (0.0000001) мола H+ и OH- йони на всеки литър вода. В този момент е съвсем очевидно, че имаме pH 7.0 и не чак толкова очевидно, че ще имаме и pOH 7.0. Много важен за предстоящата дискусия е фактът, че сборът от стойностите на pH и pOH винаги е равен на 14.0. Четете нататък и ще видите.
Някои може би се чудят какво е онова външно въздействие, което може да разстрои прекрасното ни равновесие. Аз поне се чудех. И ето какво открих.
Да допуснем, че сте сложили малко водороден сулфид във водата. Ако се върнете към началото на тази статия, ще си спомните, че сярата има само шест електрона във валентния си слой. Тъй като всеки водороден атом има само един, това съединение се изписва като H2S, което ще рече, че два водородни атома са свързани с един серен. Какво се случва на този чудесен H2S, когато го сложим във вода? Тъй като и това е съединение с йонни връзки, то се разпада на един S- йон и два H+ йона. Това увеличава броя на H+ йоните, които танцуват бесния си танц във водата, а оттам – и броя на сблъсъците, при които H+ и OH- йони се намират и се свързват, за да станат пак вода.
Тъй като има повече H+ йони, отколкото OH-, равновесието ни ще се измести, но сумата от двете логаритмични стойности пак ще е 14, така че ако имаме pH 6.0 или 1/106 (0.000001) мола на литър H+ йони, ще имаме 1/108 (0.00000001) мола на литър OH- йони, което пък ще рече, че pH + pOH = 14.
Разтворът на водороден сулфид, който е известен още и като сярна киселина, може да бъде доста гаден, когато pH-то падне достатъчно ниско. Ако решим да възстановим баланса, можем да сложим нещо с много OH- йони като калциев хидроксид например (CaOH2). Точното количество ще компенсира допълнителните H+ йони и ще върне pH-то и pOH-то на 7.0. Ако сложим твърде много, равновесието ще се люшне в другата посока.
Колкото е по-високо pH-то, толкова е по-ниско pOH-то и колкото повече водородни катиони имаме, толкова са по-малко хидроксидните аниони. Това състояние с много хидроксидни аниони се нарича основна вода. Колкото е по-ниско pH?то, толкова е по-високо pOH-то и колкото по-малко са водородните катиони, толкова повече са хидроксидните аниони. Това се нарича кисела вода. Колкото по-кислела или по-основна става водата, толкова повече активни (дори агресивни) и некомпенсирани йони ще имаме. Те търсят нови противоположни йони, за да се свържат с тях и така да постигнат атомното щастие, към което се стремят. Ето защо киселините разтварят метали и основи. Когато станат достатъчно силни, те атакуват дори и стъклото, от което е направен аквариумът ви. Е, това не е нещо, което трябва да ни притеснява, дори да гледаме рибки, които имат нужда то кисела вода.
Сега, когато вече знаем за pH-то повече, отколкото сме си мислели, че изобщо е човешко да се знае, нека минем нататък. Докато дискутираме останалите параметри, ще открием връзките между тях.
Твърдост:
Когато говорим за твърдост, използваме съкращението GH. GH всъщност означава обща твърдост (General Hardness). Това е информативно, но какво, по дяволите, означава твърдост? Има две различни истории за това как се е появил терминът твърдост. Едната е свързана с факта, че когато водата е твърда, е трудно да насапунисаме кожата си. Това е вярно. Но в такъв случай трябва да очакваме, че обратното на твърда вода би било лесна вода (бел. прев. – това е непреводима игра на думи, на английски hard означава както твърд, така и труден). Вместо това тя се нарича мека вода и това придава малко повече достоверност на втората история. В нея железничарите и други хора, работещи с бойлери, забелязали, че в някои райони има вода, която оставя твърд слой по вътрешната стена на бойлера, докато другаде водате оставя съвсем тъничък мек слой или изобщо не оставя такъв.
Учените в САЩ и Германия започнали да изучават този феномен и открили, че твърдата вода съдържа много йонни химикали с катиони с валентност +2. По-рано споменахме, че берилият (Be) и калцият (Ca) имат валентност +2 (бел. прев. с други думи имат само шест електрона във валентния си слой, като не им достигат два до нужните осем). Същата валентност имат и магнезият (Mg), стронцият (Sr), барият (Ba) и радият (Ra). В някои случаи и желязото (Fe) може да има валентност +2. Учените в различни страни разработили скала за измерване на твърдостта. В САЩ се използва GH или скала за общата твърдост. В Германия (те наричат страната си Deutschland) използват термина DH или Deutch Hardness (немска твърдост). Понякога се случва да попаднем на тестове за измерване на твърдостта, обозначени с DH, друг път – на такива с GH. Тези две скали се различават минимално, но разликата не е съществена за никого, който не е облечен с лабораторна престилка през по-голямата част от денонощието.
И двете измерват твърдостта в части на милион. Но какво означава “части на милион”? Друга научна конвенция определя, че mg/l не е използваемо за неща, разтворени в алкохол, масло или дори въздух. Тъй че използваме части на милион (parts per million) или съкратено ppm. Една част на милион означава, че за всеки милион грама разтвор един грам се пада на това, което е разтворено. Нещото, което разтваря (в нашия случай – вода), също трябва да си има научно име и затова го наричаме разтворител. Мярката части на милион е използваема независимо дали мерим в грамове, фунтове, унции, камъни или каквато и да е друга мярка, която се ползва някъде по света.
И как сега ще свържем това ново ppm с мярката mg/l? За щастие използваме вода като разтворител. Когато учените решили да изобретят нов, научнооправдан и универсален стандарт за измерване, те измислили метричната система. Първо установили мярка за дължина – непроменливо разстояние между две определени точки на Земята, за да имат надежден стандарт, с който да сравняват. Не помня кои точно са били тези две точки, но това така или иначе няма значение, защото се оказало, че са измерили разстоянието погрешно и не го открили чак докато вече не било решено какъв ще е стандартът за дължина.
Непоколебими въпреки тази първоначална неточност, те още решили да създадат стандарт за измерване на тегло и обем, базиран на новата мярка за дължина, наречена метър. Открили, че ако вземат дължина от една стотна (1/100) от метъра, която оттогава насетне е известна като сантиметър (представката санти- е взета назаем от латинската дума за сто), и направят кубче от нея, тогава сто от тези малки кубчета ще станат нещо близко до една кварта (бел. прев. Кварта – мярка за обем, равна приблизително на 1,14 л.). Нарекли тези сто кубични сантиметра литър. Това всъщност прави от кубичния сантиметър милилитър, защото мили- идва от латински и означава хиляда. Можем да съкращаваме тези термини, като използваме см (cm) за сантиметър, л. (l) за литър и мл (ml) за милилитър. Нека сега видим как всичко това ни помага, когато работим с ppm и mg/l във вода. Е, учените също разбрали, че един литър вода тежи малко повече от два фунта (бел. прев. фунт – мярка за тегло, равна приблизително на 0.453 кг). Те решили, че тези два фунта в литър вода ще се казват килограм. Освен това един милилитър (още известен като cc) е точно един грам вода. {Забележчица: Тия учени наистина са преровили древногръцкия и латинския за термини, с които да обозначават нещата. Трябва да проуча дали лабораторната престилка не произхожда директно от римската тога.} Един милиграм или мг (mg) е една хилядна от cc, което го прави една милионна от литъра, разбира се, само когато говорим за вода. Така че за водни разтвори една част на милион (1 ppm) e едно и също с един милиграм на литър (mg/l).
Колкото повече разтваряме в литър вода, толкова повече тежи този литър. Нашето пряко превръщане от ppm в mg/l започва да губи от точността си, когато количеството разтворени вещества нараства. Въпреки това за нас като акваристи това несъответствие никога няма да стане достатъчно голямо в сладководен аквариум, за да притесни рибите ни. Не бива да го оставяме да притеснява и нас самите. За нашата дискусия ще приемем, че ppm и mg/l са синоними, когато говорим за сладководен аквариум.
Нека сега се върнем на твърдостта. Учените установили стандарт за градуси твърдост. Посредством научния метод (който също ще е обект на бъдеща дискусия), те открили, че в повечето естествени водоизточници има съвсем незначителни количества Be, Sr или Ba и, разбира се, няма никакъв Ra (който би превърнал водата в нещо, което свети на тъмно). Основната част била калций, малко по-малко бил магнезият, като имало само следи от другите елементи. Учените разработили тестове, които се използват, като се капе определена течност в проба вода, докато тя смени цвета си, като междувременно капките се броят. Тъй като не успели да се договорят дали да използват за измерване DH или GH, тестовете на някои производители използват дори и ppm като мярка.
Обаче имало и все още има и друг проблем с тези тестове. Те измерват всички йони като калций. Когато използвате тест или дори доклад за качеството на водата от някоя ваша локална служба по водата, ще получите твърдостта в ppm или mg/l като калций или дори по-лошо, като CaCO3, калциев карбонат.
За да се определи точното тегло на всеки от различните йони с валентност +2 в разтвора, трябва първо да се измери с друг тест колко точно е калцият. След това полученото се изважда от общия брой йони, остатъкът се разпределя по елементи чрез сравняване на атомните тегла... и след това има огромно количество математика.
За наше щастие, на рибите ни изглежда не им пука особено кои точно йони с валентност +2 им правят компания във водата, само колко са. Така че ако ги третираме всички като Ca++, положението ще е ОК. Това ни облекчава невероятно.
Карбонатна твърдост:
По дефиниция карбонатната твърдост обозначава способността на определен обем вода да противостои на това да стане по-кисела. В акваристиката е известна още като “капацитет за буфериране” (бел. прев. не знам у нас да е разпространено такова понятие, затова го превеждам буквално) или стабилност на pH-то. За акваристите, които се опитват да гледат рибки, произхождащи от дъждовните гори на Южна Америка и нуждаещи се от мека вода, това означава само много главоболия.
Убеден съм, че в един или друг момент всеки от нас е слагал някакъв препарат за понижаване на pH-то в аквариума си само за да види как то отново “отскача” обратно нагоре. Нали знаете какво е да отскочи нагоре? Нека имате чешмяна вода с pH примерно 7.8. Добавяте солидно количество препарат за понижаване на pH-то, така че то става 6.0 и си лягате спокойни и щастливи, като знаете, че на сутринта аквариумът ви ще е готов да приеме онази двойка от много специални апистограми. Ставате сутринта и установявате с ужас, че pH-то в аквариума мистериозно се е върнало на 7.6 или може би дори чак на 7.8. Слагате още от онова нещо, сваляте пак pH-то на колкото ви трябва, после отсъствате за пет часа, за да идете да вземете рибките. Когато се върнете, познайте какво. М-да, pH-то си е пак 7.4.
Какво се случва? Карбонатна твърдост. Карбонатната твърдост се базира на химичната реакция между водородния катион и буфера. Помните ли какво правеше водата кисела или основна? Съотношението между H+ йони и OH- йони. Ако имате повече H+ йони, тогава водата ви е кисела. Колкото повече H+ йони имате, толкова по-кисела става тя. Ако отнемем малко H+ йони, тя ще стане по-основна.
Сигурно ще кажете “Абе какво е това “буфер” и как е влязло то в моя аквариум? Аз със сигурност не съм го сложил там!”
Боя се, че сте. То си е било във водата, която е изтекла от чешмата, после в кофата, с която сте я пренесли до аквариума и сте я изсипали в него. Помните ли, че по-рано говорихме за твърдостта и йоните с валентност +2? Дори преди това споменахме, че майката природа обича баланса. Е, това е онзи същият баланс. За всеки заряд на катион във водата има по един на анион. Ще е безотговорно да кажем, че за всеки катион има по един анион, защото само зарядите трябва да се уравновесяват.
Вече споменахме и сярната киселина, както и това, че всяка молекула от нея има един S- йон и два H+ йона. Един анион, но два катиона. Някои от тези аниони реагират отново и много бързо с водородните катиони, като ги елиминират от равновесието между H+ и OH- йоните. Точно тези бързодействащи аниони се наричат буфери.
Нека проследим в дълбочина връзката между анионите и катионите. Да си представим еднолитров аквариум с чиста дестилирана вода. Нека сега в него добавим един мол калциев дихлорид (CaCl2). След това нека добавим един мол натриев нитрат (Na2No3). Сега сигурно си мислим, че имаме разтвор с един мол CaCl2 и един мол Na2No3. Всъщност имаме един разтвор с шест мола йони. Един мол Ca, два мола Cl, два мола Na и един мол NO3 . Забележете, че последното, нитратът, само по себе си е съединение, тъй като е съставено от един азотен йон и три кислородни йона. В повечето химични реакции обаче нитратът се държи като единичен атом. Това е защото връзката му е повече ковалентна, отколкото йонна – електроните от валентния слой се въртят по-скоро около цялата молекула, отколкото около един или два от атомите.
Може да се каже, че калцият и хлорът се “сдружават”, защото определено имат влечение един към друг. Ако оставите водата да се изпари, утайката на дъното ще е смес от калциев хлорид, калциев нитрат, натриев хлорид и натриев нитрат.
В една типична чаша вода от чешмата в дома ви имаме един вид супа от йони. На някои места тази супа е доста разредена, на други тя е доста гъста, повече като яхния. Катионите и анионите плуват наоколо и свободно отскачат един от друг из водата.
Когато определени йони се сблъскат помежду си, се осъществява химична реакция. В общи линии това означава, че определени йони реагират с по-голямо желание, отколкото други и имат предпочитания с кого точно да реагират – няма да навлизаме в подробности, защото това ще ни отнеме някъде около половината от доста дебела книжка.
Пример за калциево съединение, разтворено във вода, е хидрофлорната киселина, която още се нарича хидроген флуорид. Хидрофлорната киселина е особено гадно нещо и е високо реактивна. Тя дори може да прояде стъкло, което я прави доста неудобна за разнасяне. Ако някой ви предложи, отрежете го – това е едно наистина много, много опасно нещо.
Но да предположим, че сме достатъчно глупави, за да си имаме работа с нея и добавим HF (което пък е формулата на тази същата хидрофлорна киселина) към вода, която съдържа калциеви йони. Ще се формира CaF2. По-голямата част от него ще е твърдо вещество, което ще се утаи на дъното. H+ йоните, които останат, ще се свържат с този анион, с който калцият е бил свързан първоначално.
Вече сме готови да обсъдим онова за буфера. Споменах, че нитратът е анион, съставен от други атоми, като съединение. Всъщност много аниони са такива. Освен нитратни, те са фосфатни, силикатни, нитритни и др. Тези, които са ни най-интересни, когато говорим за карбонатна твърдост, са карбонатните (CO3).
Карбонатът е много нестабилен йон. Той изпитва непреодолимо желание да се закача за водородните катиони. Докато си плува наоколо в йонната супа, той внезапно се блъска в H+ йон. Когато се блъсне достатъчно пъти в някой такъв, той започва да ги привлича и задържа само за частица от секундата. Ако в даден момент се получи така, че има задържани два H+ йона едновременно, цялата тая работа се превръща в H2CO3, която пък се нарича въглена киселина. Въглената киселина след това отново се разпада, но не на тези йони, от които е произлязла. Двата H+ йони ще принудят единия от трите O- йона да напусне групичката и да формира с тях нова молекула. Тези атоми се превръщат в сравнително по-стабилната H2O молекула и зарязват другите три, които пък стават CO2. Добре де, това вече трябва да е въглероден диоксид (или двуокис постарому), което пък е друга доста стабилна молекула. Така нестабилният карбонат и още по-нестабилните H+ катиони си намериха нещо, което повече им харесва.
За нещастие това елиминира два H+ катиона от водата, което пък от своя страна кара равновесието между H+ и OH- във водата да се измести в полза на OH- анионите. Това пък от своя страна покачва pH-то.
Колкото по-ниско пада pH-то, толкова повече се приближава до онази точка, която ще обозначи възникването на равновесие между H+ катионите и карбоната (CO3 ). Ако добавите още киселина отвъд тази точка, като така повишите концентрацията на водородни катиони, ще предизвикате по-чести сблъсъци между карбоната и H+ йоните, а това пък ще причини по-чести взаимодействия между тях, като така отново ще се постигне равновесие. Това ще спре вашето pH от спадане до момента, в който не намалите достатъчно концентрацията на карбонат.
Ако добавим към алкална (или основна) вода много карбонат, pH-то ще се покачи, но това не е свързано пряко с нивото на карбоната. То е свързано със съотношението на H+ към OH- йони. CO3- ще реагира с H+ йоните, като ги елиминира. Това пък ще причини разпад на повече H2O молекули на H+ и OH- йони. Поради това, че вече има известно количество OH- йони, това пък ще измести pH-то нагоре и ще направи водата основна.
Докато добавянето на карбонат ще направи водата по-основна до определена точка, добавянето на хидроксид като натриев хидроксид (NaOH) например няма да направи водата по-алкална. С други думи добавянето на хидроксид няма да направи pH-то на водата стабилно и устойчиво на спад.
Ако приключвате с четенето на тази част от дискусията и помните само, че карбонатната твърдост е способността на pH-то да противостои на спадане, а не просто високо pH, значи сте разбрали нещо много важно.
Други аниони могат също да причинят алкалност. Търговските добавки за повишаване на pH често са базирани на фосфати. В общи линии никога не бих ги използвал, защото могат да причинят бум на алгите (бел. прев. алги – микроскопични водорасли). Всъщност алгите са единственото семейство растения, с чието отглеждане досега не съм имал никакви проблеми.
Електропроводимост:
Нека пак разгледаме нашата йонна супа (или яхния, или манджа – в зависимост от това каква вода тече от чешмата ви). Всички тия катиони и аниони плуват из водата заедно със своите положителни или отрицателни електрически заряди. Това означава, че нашите катиони имат в повече протони, а анионите ни – в повече електрони. Ако помните началото на нашата дискусия, тези допълнителни електрони са там, защото са скитали наоколо и не са имали нищо против да отскачат от йон на йон.
По-рано споменах, че електричеството (на езика на лаика, разбира се) е именно движението на тези електрони. Така че наличието на йони и съответно на техните електрони прави възможно протичането на електричество през водата, което ще тласне и насочва тези електрони нанякъде. Логично е, че колкото повече йони има, толкова повече свободни електрони ще имаме и съответно електричеството ще “пътува” през нашата вода по-лесно. Тази способност на водата да провежда електричество се нарича електропроводимост.
Това, което дава на акваристите електропроводимостта, е обща представа за онова, което е разтворено във водата. Винаги има разни разтворени във водата неща, основно органични съединения, свързани с ковалентни връзки, които не влияят на електропроводимостта. Като я измерваме обаче, ние можем да си създадем обща картинка за това колко йони имаме във водата. Амазонските и западноафриканските рибки не обичат във водата им да има много йони и ще е много малко вероятно да покажат родителския си инстинкт, ако електропроводимостта е висока.
Електропроводимостта се измерва в сименси, а самото измерване става с електронно устройство.
Заключение:
Трябва да разбираме тези няколко различни параметъра на водата и връзките между тях. Ето едно основно правило, което всеки трябва да запомни, когато ги измерва и се опитва да ги регулира:
1) Не можете да снижите pH-то и да задържите карбонатната твърдост висока. Няма да се получи.
2) Колкото повече неща слагате във водата, без да си давате сметка за химическия и състав, толкова по-далеч ще сте накрая от това, което искате да постигнете.
3) Повечето от това, което разтваряте във водата, ще повиши електропроводимостта и и ще разстрои рибките ви.
И най-важното от всичко – поменете правилото KISS (Keep It Simple Stupid – колкото по-просто, толкова по-добре). Когато имате нужда, питайте за различни подходи, чрез които да решите проблемите си с параметрите на водата. Ако някой ви даде шишенце със “Суперпрепарат-оправя всичко” и не може да ви обясни как точно действа той на вашата йонна супа, идете другаде и попитайте някой друг. Отговори има, но понякога е нужно малко усилие, за да достигнем до тях. Водата във всеки район е различна и всеки от нас трябва да разбере кое е най-доброто в неговата конкретна ситуация.
Успех на всички в търсенето и не спирайте да ги развъждате! О, да, споменах ли редовните и чести частични смени на водата?
Превел - Boby_
Редактирано от Niky на
Как да обеззаразим закупените растения
Заедно с карантинирането на новите рибки, обеззаразяването на растенията се оказва една добра практика.Това може да се прави с използването на обикновенна белина (натриев хипохлорид, bleach) – течност използвана за миене на вани и тоалетни. 5%-тов разтвор белина се разтваря в съотношение 1:20 с вода и в него се потапят растенията за няколко минути. След това растенията трябва щателно да се промият на течащта вода. Някои растения (особенно дългостеблените с меки листа елодея, кабомба) лошо преживяват такава процедура – затова времето на престояване на растението в разтвора трябва да се съкрати (или въобще да не се прилага). Споменатата процедура не унищожава някои видове водорасли (например синьо-зелените – но те се забелязват ясно още при покупката на растението. “Черната брада” се унищожава при подобна баня. Тази процедура може да се използва периодично – например за премахване на “черна брада” при анубиас, който обичайно се явява нейна първа жертва. Анубиасът понася подобни процедури без проблем.
Също така може да се използва и калиев перманганат или водороден прекис вместо белина.
Ето още един практичен съвет по използването на този метод:
“Белината” (разтвор на натриев хипохлорид) има неизвестна концентрация на активен хлор, зависеща от технологията на производителя и/или условията на съхранение. Може да се пробва така: 1. Разтваря се в съотношение 1:30, взима се лист обрасъл с “брада”. Потапя се в разтвора за 2 мин. Ако водораслото за това време побелее смело се добавят още 4 дози вода. Достатъчната концентрация се достига когато след двуминутна обработка и половинчасова промивка цвета на “брадата” не се изменя. Но след повторна двуминутна баня започва да изсветлява. В такъв разствор да се прави едноминутна баня на растенията еднократно, избягвайки попадането на белина по корените. "Брадата" умира след това в аквариума. Валиснерията и стрелолистниците дори и след такава обработка могат да загният, а може и нищо да не им стане. Najas и Ceratophylum умират винаги. Echinodorus parviflorus дори и да преживее банята започва да вехне. Без видими последствия банята преживяват бакопата, ратолата, Hygrophila Striolata, , Echynodorus Tenellus, Nomaphila stricta и анубиаса.
По материали от [линк]
Превел - GeorgeR
Също така може да се използва и калиев перманганат или водороден прекис вместо белина.
Ето още един практичен съвет по използването на този метод:
“Белината” (разтвор на натриев хипохлорид) има неизвестна концентрация на активен хлор, зависеща от технологията на производителя и/или условията на съхранение. Може да се пробва така: 1. Разтваря се в съотношение 1:30, взима се лист обрасъл с “брада”. Потапя се в разтвора за 2 мин. Ако водораслото за това време побелее смело се добавят още 4 дози вода. Достатъчната концентрация се достига когато след двуминутна обработка и половинчасова промивка цвета на “брадата” не се изменя. Но след повторна двуминутна баня започва да изсветлява. В такъв разствор да се прави едноминутна баня на растенията еднократно, избягвайки попадането на белина по корените. "Брадата" умира след това в аквариума. Валиснерията и стрелолистниците дори и след такава обработка могат да загният, а може и нищо да не им стане. Najas и Ceratophylum умират винаги. Echinodorus parviflorus дори и да преживее банята започва да вехне. Без видими последствия банята преживяват бакопата, ратолата, Hygrophila Striolata, , Echynodorus Tenellus, Nomaphila stricta и анубиаса.
По материали от [линк]
Превел - GeorgeR
Редактирано от Niky на
Re: Как да обеззаразим закупените растения
В тази връзка прилагам един превод, кото направих от [линк] за възстановяването на растенията след баня с белина.
Аквариумните растения, покрити с твърди, плътни водорасли, зелена слуз или дълги hair algie са много неприятни за окото и е много трудно да се отървем от тях. Един вид лечение се дискутира често в интернет като последна мярка за борба с водораслите – банята с белина. Формулата е 1 част белина на 19 части вода. 2 – 3 минутно потапяне и после усилено изплакване.
Пол Кромбхолц, който първи е използвал такова лечение ни дава някои насоки за него – как да го използваме, без междувременно д убиваме растенията;
Запомнете, че целта на банята с белина е да се отървете от косматите водорасли завинаги. Когато веднъж сте освободили аквариума си от тях, единственият път да се заразите пак е чрез нови растения, които не сте обеззаразили преди да ги засадите или чрез нови охлюви или риби, които върху себе си носят частички водорасли, които при охлювите могат дори да си растат върху черупката. Идеята на засаждането на растенията след банята с белина е да ги сложите веднага след нея в аквариум със следните условия:
(1) Ярка светлина
(2) Никакви космати водорасли в аквариума, ианче всичките усилия са били нахалост.
(3) Някакви вече растящи там растения (Ceratopteris са особено подходящи.
(4) Липса на азот, но много Ca Mg, K, and S. (не зная защо, но Rotala и някои от другите видиве не се захващат добре при наличие на много азот). Също така ‘зелена вода’ и цианобактерии по-трудно биха се появили така.
(5) Добавка на CO2 във водата (листната повърхност може и да е разрушена от белината, но стъблата и ризомите са здрави. Ще последва нов растеж на базата на резервите на растението и на фотосинтезатана стъблата и ризомите. СО2 помага много за възстановяването.
(6) Добавено желязо във водата. Растенията ще образуват нови корени и може да им липсва желязо. Освен това белината, която не е била измита от растенията ще реагира с желязото до безобидни съединения.
Видовете Ambulia издържат до 3 минути в белината, но, както и всички други видове трябва да бъдат добре измити веднага след изваждането им от нея. Аз съм имал Java moss ,който издържа 2 минути без проблем. Всъщност не са много растенията, които не могат да издържат 2-3 минути в белина. Всъщност се сещам само за Najas, Java moss and Ceratophyllum.
Бележка на преводача – всъщност за всякакви видове с нежни листа като Кабомба, водна чума и подобни белината е направо смъртоносна, дори и за 1,5 минути, както горчивият ми опит сочи. Валиснерията и тя не е фен на белината, докато всякакви твърдолистни я понасят без проблем, дори яванският мъх (3 минути), за който авторът е писал, че е нежен.
<
когато си глупав, обикновено е завинаги
>
Аквариумните растения, покрити с твърди, плътни водорасли, зелена слуз или дълги hair algie са много неприятни за окото и е много трудно да се отървем от тях. Един вид лечение се дискутира често в интернет като последна мярка за борба с водораслите – банята с белина. Формулата е 1 част белина на 19 части вода. 2 – 3 минутно потапяне и после усилено изплакване.
Пол Кромбхолц, който първи е използвал такова лечение ни дава някои насоки за него – как да го използваме, без междувременно д убиваме растенията;
Запомнете, че целта на банята с белина е да се отървете от косматите водорасли завинаги. Когато веднъж сте освободили аквариума си от тях, единственият път да се заразите пак е чрез нови растения, които не сте обеззаразили преди да ги засадите или чрез нови охлюви или риби, които върху себе си носят частички водорасли, които при охлювите могат дори да си растат върху черупката. Идеята на засаждането на растенията след банята с белина е да ги сложите веднага след нея в аквариум със следните условия:
(1) Ярка светлина
(2) Никакви космати водорасли в аквариума, ианче всичките усилия са били нахалост.
(3) Някакви вече растящи там растения (Ceratopteris са особено подходящи.
(4) Липса на азот, но много Ca Mg, K, and S. (не зная защо, но Rotala и някои от другите видиве не се захващат добре при наличие на много азот). Също така ‘зелена вода’ и цианобактерии по-трудно биха се появили така.
(5) Добавка на CO2 във водата (листната повърхност може и да е разрушена от белината, но стъблата и ризомите са здрави. Ще последва нов растеж на базата на резервите на растението и на фотосинтезатана стъблата и ризомите. СО2 помага много за възстановяването.
(6) Добавено желязо във водата. Растенията ще образуват нови корени и може да им липсва желязо. Освен това белината, която не е била измита от растенията ще реагира с желязото до безобидни съединения.
Видовете Ambulia издържат до 3 минути в белината, но, както и всички други видове трябва да бъдат добре измити веднага след изваждането им от нея. Аз съм имал Java moss ,който издържа 2 минути без проблем. Всъщност не са много растенията, които не могат да издържат 2-3 минути в белина. Всъщност се сещам само за Najas, Java moss and Ceratophyllum.
Бележка на преводача – всъщност за всякакви видове с нежни листа като Кабомба, водна чума и подобни белината е направо смъртоносна, дори и за 1,5 минути, както горчивият ми опит сочи. Валиснерията и тя не е фен на белината, докато всякакви твърдолистни я понасят без проблем, дори яванският мъх (3 минути), за който авторът е писал, че е нежен.
<
когато си глупав, обикновено е завинаги
>
За хибридите или риба-папагал - що е то?
Във форума стана дума за хибриди и изкуствени цветни разновидности. Ето нещо в тая връзка – за “папагалите”, най-фрапиращите хибриди, които могат да се видят и в България.
Автор на статията е д-р Рон Колеман, асистент по билогогия в Kалифорнийския университет в Сакраменто и преподавател по ихтиология в същия. Пускам статията без мой личен коментар, защото мнението ми съвпада до последната дума с това на автора. Приятно четене и чакам коментари – темата е интересна и спорна.
Риба-папагал – що е то?
В последно време получавам доста въпроси за “папагалите”, затова реших да напиша тази статия с отговори на някои от основните въпроси за тези риби и да представя възгледите си за тях и за това как те се отразяват на акваристиката.
Какво е “папагал”?
Има два вида цихлиди, наричани “папагал”. Hoplarchus psittacus е оригиналната цихлида-папагал. Това е голяма зелена цихлида, произхождаща от каналите на реките Амазонка и Ориноко в Южна Америка. Едрите мъжки могат да пораснат доста над 30 см на дължина. Тази риба е получила името си заради голямата си уста, която прилича на папагалска човка. Видът е много рядък сред акваристите и е развъждан успешно едва няколко пъти.
Другият вид цихлида-папагал е твърде разпространена в зоомагазините. Когато тези рибки се появиха за пръв път преди няколко години, цветът им беше оранжев. Сега вече съм ги виждал в цветове в цялата гама от оранжево до пурпурночервено. Нататък ще наричам тази риба цихлида-папагал или само “папагал”. [Забележка: Наскоро видях в няколко зоомагазина тази риба, обозначена като Holarchus psittacus – това е абсолютно и напълно погрешно.]
“Папагалът” е създаден от човека хибрид. Точният му произход не е известен, но по всяка вероятност е кръстоска между южноамериканска цихлида, вероятно северум (Heros severus) и централноамериканска - Amphilophus citrinellus или червен дявол (Amphilophus labiatus).
Какво е научното име на цихлидата-папагал?
Поради факта, че “папагалът” е създаден от човека хибрид, той нито има, нито пък някога ще има научно име.
Какво е естественото местообитение на тази риба?
По същата причина - това е създадена от човека риба – тя си няма естествено местообитание. Въпреки това като имаме предвид изискванията на “родителите”, “папагалите” би трябвало да се чувстват добре във вода с неутрално pH – така или иначе те не са особено придирчиви нито към параметрите на водата, нито пък към храната.
Колко големи стават?
Цихлидите-папагали могат да пораснат до около 20 см на дължина и могат да преживеят няколко години.
Разбират ли се с другите цихлиди?
Това винаги е труден въпрос. Никога не съм ги отглеждал, но предполагам, че малката им уста и кръгло тяло ще ги поставят в доста неизгодна ситуация в сравнение с голяма възрастна централно американска цихлида. Именно формата на тялото им е онова, което най-много обижда ентусиастите - любители на цихлиди. Това е риба, която не би могла да оцелее дори за малко в дивата природа.
Цветове
Както вече споменах, “папагалите” могат да са с различни цветове. В последно време много хора забелязват, че техните “папагали” променят цвете си с времето. Това не е изненада, ако се има предвид, че и двата вида, от които произлизат “папагалите”, правят това и то в много голяма степен.
Размножаване
“Папагалите” правят опити да се размножават в аквариум. Някои двойки го правят много често (на всеки няколко седмици). Двойката започва да се ухажва, разчиства си място за “гнездо” и после хвърля там хайвер. В повечето случаи яйцата не се излюпват. Родителите продължават да се грижат за тях няколко дни - докато яйцата се покрият с плесен, след което ги изяждат.
Интересното е, че напоследък все повече хора твърдят, че техните “папагали” са се размножили успешно.
Поведение
Хората казват, че това, с което тези рибки ги привличат, е непрекъснатото им движение из аквариума.
Етичната страна на въпроса
Говорил съм със собствениците на много зоомагазини за тези риби и всички те неизбежно ми отговарят едно и също: “папагалите” се продават добре (и то на висока цена) и затова магазините не могат да си позволят да не ги продават. Това е силен аргумент, особено при положение, че много от зоомагазините са на ръба на съществуването.
Въпреки това мисля, че не е етично зоомагазините да продават тези риби, без да информират потенциалните купувачи, че това не е истинска цихлида и че най-вероятно няма да може да се размножава успешно. Получавал съм множество писма по електронната поща от хора, които са дълбоко натъжени от това да гледат рибките си да се опитват отново и отново без успех.
Нещата, които трябва да имаме предвид
Лично аз съм противник на създаването на хибриди. Има над 2300 вида цихлиди и мисля, че това е повече от достатъчно разнообразие за всеки да намери онова, което би го задоволило. Зоомагазините могат да поддържат само определен брой видове и мястото, отделено за “папагалите”, е място, от което е лишен някой друг, далеч по-интересен вид.
Една риба е нещо много повече от красиво оцветено тяло, плуващо във водата. Цихлидите (а и другите риби) са това, което са, защото при тях никога не е спирал процесът на естествена селекция, който ги е направил наистина разкошни създания, прекрасно адаптирани към света, в който живеят.
Цветът и формата на дивата цихлида са такива по много причини и разбирането на тези причини и на начина на живот на рибите в естествената им среда увеличава многократно удоволствието от гледането им в аквариум. Ние имаме голям късмет, защото е възможно да създадем в аквариума среда, която е невероятно близо до условията, с които се сблъскват цихлидите в дивата природа и заради това можем да станем свидетели на голяма част от естественото им поведение, включително ухажване, съперничество и размножаване.
Аз съм твърдо против избирателната селекция на цихлиди с цел създаване на “подобрени” цветове или нови цветни разновидности. Ако погледате как цихлидите използват цветовете си, за да комуникират помежду си и си обменят съобщения за ухажване, родителство, агресия или териториални претенции, ще разберете, че да им отнемем тази способност означава да ги направим напълно неми и неспособни да общуват.
Призовавам ви да се радвате на рибите си като на невероятно сложни и комплексни живи организми, на които можем да се наслаждаваме, от които можем да се учим и които могат да ни очароват срещу скромна цена - да са щастливи и здрави в нашия аквариум.
Заключение
Ако обмисляте дали да не си вземете “папагали”, но все още не сте го направили, препоръчвам ви да помислите дали да не ги смените с истинска цихлида. Можете да пробвате с Cichlasoma Nigrofasciatum. Помислете за цихлиди от африканските езера (Малави, Танганайка, Виктория). Апистограмите също са много интересни. Цихлидите от о-в Мадагаскар стават все по-достъпни. Някои от цихлидите от реките на Западна Африка са ненадминати с очарователното си поведение... толкова много цихлиди, толкова малко време.
Статията е преведена от Boby_
Автор на статията е д-р Рон Колеман, асистент по билогогия в Kалифорнийския университет в Сакраменто и преподавател по ихтиология в същия. Пускам статията без мой личен коментар, защото мнението ми съвпада до последната дума с това на автора. Приятно четене и чакам коментари – темата е интересна и спорна.
Риба-папагал – що е то?
В последно време получавам доста въпроси за “папагалите”, затова реших да напиша тази статия с отговори на някои от основните въпроси за тези риби и да представя възгледите си за тях и за това как те се отразяват на акваристиката.
Какво е “папагал”?
Има два вида цихлиди, наричани “папагал”. Hoplarchus psittacus е оригиналната цихлида-папагал. Това е голяма зелена цихлида, произхождаща от каналите на реките Амазонка и Ориноко в Южна Америка. Едрите мъжки могат да пораснат доста над 30 см на дължина. Тази риба е получила името си заради голямата си уста, която прилича на папагалска човка. Видът е много рядък сред акваристите и е развъждан успешно едва няколко пъти.
Другият вид цихлида-папагал е твърде разпространена в зоомагазините. Когато тези рибки се появиха за пръв път преди няколко години, цветът им беше оранжев. Сега вече съм ги виждал в цветове в цялата гама от оранжево до пурпурночервено. Нататък ще наричам тази риба цихлида-папагал или само “папагал”. [Забележка: Наскоро видях в няколко зоомагазина тази риба, обозначена като Holarchus psittacus – това е абсолютно и напълно погрешно.]
“Папагалът” е създаден от човека хибрид. Точният му произход не е известен, но по всяка вероятност е кръстоска между южноамериканска цихлида, вероятно северум (Heros severus) и централноамериканска - Amphilophus citrinellus или червен дявол (Amphilophus labiatus).
Какво е научното име на цихлидата-папагал?
Поради факта, че “папагалът” е създаден от човека хибрид, той нито има, нито пък някога ще има научно име.
Какво е естественото местообитение на тази риба?
По същата причина - това е създадена от човека риба – тя си няма естествено местообитание. Въпреки това като имаме предвид изискванията на “родителите”, “папагалите” би трябвало да се чувстват добре във вода с неутрално pH – така или иначе те не са особено придирчиви нито към параметрите на водата, нито пък към храната.
Колко големи стават?
Цихлидите-папагали могат да пораснат до около 20 см на дължина и могат да преживеят няколко години.
Разбират ли се с другите цихлиди?
Това винаги е труден въпрос. Никога не съм ги отглеждал, но предполагам, че малката им уста и кръгло тяло ще ги поставят в доста неизгодна ситуация в сравнение с голяма възрастна централно американска цихлида. Именно формата на тялото им е онова, което най-много обижда ентусиастите - любители на цихлиди. Това е риба, която не би могла да оцелее дори за малко в дивата природа.
Цветове
Както вече споменах, “папагалите” могат да са с различни цветове. В последно време много хора забелязват, че техните “папагали” променят цвете си с времето. Това не е изненада, ако се има предвид, че и двата вида, от които произлизат “папагалите”, правят това и то в много голяма степен.
Размножаване
“Папагалите” правят опити да се размножават в аквариум. Някои двойки го правят много често (на всеки няколко седмици). Двойката започва да се ухажва, разчиства си място за “гнездо” и после хвърля там хайвер. В повечето случаи яйцата не се излюпват. Родителите продължават да се грижат за тях няколко дни - докато яйцата се покрият с плесен, след което ги изяждат.
Интересното е, че напоследък все повече хора твърдят, че техните “папагали” са се размножили успешно.
Поведение
Хората казват, че това, с което тези рибки ги привличат, е непрекъснатото им движение из аквариума.
Етичната страна на въпроса
Говорил съм със собствениците на много зоомагазини за тези риби и всички те неизбежно ми отговарят едно и също: “папагалите” се продават добре (и то на висока цена) и затова магазините не могат да си позволят да не ги продават. Това е силен аргумент, особено при положение, че много от зоомагазините са на ръба на съществуването.
Въпреки това мисля, че не е етично зоомагазините да продават тези риби, без да информират потенциалните купувачи, че това не е истинска цихлида и че най-вероятно няма да може да се размножава успешно. Получавал съм множество писма по електронната поща от хора, които са дълбоко натъжени от това да гледат рибките си да се опитват отново и отново без успех.
Нещата, които трябва да имаме предвид
Лично аз съм противник на създаването на хибриди. Има над 2300 вида цихлиди и мисля, че това е повече от достатъчно разнообразие за всеки да намери онова, което би го задоволило. Зоомагазините могат да поддържат само определен брой видове и мястото, отделено за “папагалите”, е място, от което е лишен някой друг, далеч по-интересен вид.
Една риба е нещо много повече от красиво оцветено тяло, плуващо във водата. Цихлидите (а и другите риби) са това, което са, защото при тях никога не е спирал процесът на естествена селекция, който ги е направил наистина разкошни създания, прекрасно адаптирани към света, в който живеят.
Цветът и формата на дивата цихлида са такива по много причини и разбирането на тези причини и на начина на живот на рибите в естествената им среда увеличава многократно удоволствието от гледането им в аквариум. Ние имаме голям късмет, защото е възможно да създадем в аквариума среда, която е невероятно близо до условията, с които се сблъскват цихлидите в дивата природа и заради това можем да станем свидетели на голяма част от естественото им поведение, включително ухажване, съперничество и размножаване.
Аз съм твърдо против избирателната селекция на цихлиди с цел създаване на “подобрени” цветове или нови цветни разновидности. Ако погледате как цихлидите използват цветовете си, за да комуникират помежду си и си обменят съобщения за ухажване, родителство, агресия или териториални претенции, ще разберете, че да им отнемем тази способност означава да ги направим напълно неми и неспособни да общуват.
Призовавам ви да се радвате на рибите си като на невероятно сложни и комплексни живи организми, на които можем да се наслаждаваме, от които можем да се учим и които могат да ни очароват срещу скромна цена - да са щастливи и здрави в нашия аквариум.
Заключение
Ако обмисляте дали да не си вземете “папагали”, но все още не сте го направили, препоръчвам ви да помислите дали да не ги смените с истинска цихлида. Можете да пробвате с Cichlasoma Nigrofasciatum. Помислете за цихлиди от африканските езера (Малави, Танганайка, Виктория). Апистограмите също са много интересни. Цихлидите от о-в Мадагаскар стават все по-достъпни. Някои от цихлидите от реките на Западна Африка са ненадминати с очарователното си поведение... толкова много цихлиди, толкова малко време.
Статията е преведена от Boby_
Редактирано от Niky на
Великите езера (разказче с картинки)
Говорим си за цихлиди, показатели на водата, начин на хранене, обаче рядко си представяме откъде идват рибките ни в действителност. Реших, че може да ви е интересно да видите откъде идват моите и защо са толкова красиви, умни и интересни. 
Великите езера на Източна Африка
Статията е от Boby_
Великите езера на Източна Африка
Статията е от Boby_
Редактирано от Niky на
Сушена дафния – няма по-лоша храна!
Ето една министатия за сушената дафния. Преведох я от руски от книгата на Дмитрий Карпенко "Акрвариумистика. Это должен знать каждый."
Надявам се да е полезна за начинаещите акваристи тук - забелязвам, че все още има хора, които хранят рибите си с това, при положение, че не бива дори да се доближават до сушена дафния.
Сушена дафния – няма по-лоша храна!
Нека в началото направя малко встъпление. Почти всеки, който някога е имал аквариум, познава сушената дафния. Това познанство не може да донесе нищо по-различно от отрицателни емоции, не само за рибите, но и за собствениците им. Работата е там, че в сухата дафния практически не остават нищо друго освен балстни, т. е. непитателни вещества. Заради това много риби я ядат с доста голяма неохота. Освен това дори при минимално прехранване са възможни усложнения със стомаха на рибите – той може направо да се пръсне, защото сухата дафния набъбва във водата и значително увеличава размерите си. Освен това при прехранване често може да се наблюдава взривообразен ръст на количеството бактерии, които не само развалят водата, но и нарушават биологичното равновесие в аквариума. Но дори това все още не е всичко – сушената дафния е и много силен алерген. Гореизброените ужасни недостатъци са присъщи в една или друга степен и на всички подобни сушени храни – циклопс, хирономус и др.
[Тук следва един абзац, който описва още по-ужасните недостатъци на сушената дафния, продавана от една определена руска фирма, които не вярвам да интересуват някого тук.]
Надявам се, че никой от прочелите тези редове повече никога няма да изпита желание да мъчи себе си и своите питомци с такива, ако изобщо могат да се нарекат така, “храни”.
Статията е преведена от Boby_
Надявам се да е полезна за начинаещите акваристи тук - забелязвам, че все още има хора, които хранят рибите си с това, при положение, че не бива дори да се доближават до сушена дафния.
Сушена дафния – няма по-лоша храна!
Нека в началото направя малко встъпление. Почти всеки, който някога е имал аквариум, познава сушената дафния. Това познанство не може да донесе нищо по-различно от отрицателни емоции, не само за рибите, но и за собствениците им. Работата е там, че в сухата дафния практически не остават нищо друго освен балстни, т. е. непитателни вещества. Заради това много риби я ядат с доста голяма неохота. Освен това дори при минимално прехранване са възможни усложнения със стомаха на рибите – той може направо да се пръсне, защото сухата дафния набъбва във водата и значително увеличава размерите си. Освен това при прехранване често може да се наблюдава взривообразен ръст на количеството бактерии, които не само развалят водата, но и нарушават биологичното равновесие в аквариума. Но дори това все още не е всичко – сушената дафния е и много силен алерген. Гореизброените ужасни недостатъци са присъщи в една или друга степен и на всички подобни сушени храни – циклопс, хирономус и др.
[Тук следва един абзац, който описва още по-ужасните недостатъци на сушената дафния, продавана от една определена руска фирма, които не вярвам да интересуват някого тук.]
Надявам се, че никой от прочелите тези редове повече никога няма да изпита желание да мъчи себе си и своите питомци с такива, ако изобщо могат да се нарекат така, “храни”.
Статията е преведена от Boby_
Редактирано от Niky на
Оптималните параметри за различни риби
Понеже тук надълго и нашироко обсъждахме pH, твърдост и др. подобни параметри, реших, че не е зле да обобщя това в една табличка нуждите на различни видове рибки. Може да е полезно за някого, който се чуди кои риби могат да се комбинират:
Данните са от Boby_
Данните са от Boby_
Редактирано от Niky на
още за белината
тук смятам да споделя собственият си опит от обеззаразяването с белина , който се оказа повече от успешен за мое огромно учудване при пренареждането на аквариума ми.
Значи номерът е да си набавите не западна белина (защото тя съдържа не само хлор в много големи концентрации а и разни други помощни химикали, които даже не са детайлно описани), а чисто българска такава. Струва 40 стотинки.
На тази, която аз си взех пишеше "25 г/л" т.е. 2.5%. Тъй като препоръчителната концентрация за баня е 0.5% (т.е. 1/20 разредена 5% белина) аз използвах съотношение 1 част белина към 9 части вода - полученият разтвор е съвършено безцветен и с лек мирис на хлор (ако е белезникав, значи в белината ви има други вещества).
Банята, на която подложих растенията и обраслите си с мъх мангрови корени (последните - за да им махна hair водораслите) бе с продължителност 2 минути за повечето, 3 за анубиаса, 2.5 за мангровите корени и криптокорините, 1.5 за валиснерията и кабомбата. Последва изплакване с хладка вода на чешмата, плакнене в междинен съд и после престой в "карантинен" съд (съд като казвам - леген ) за половин час (не исках да ги бухам направо в аквариума, за да не е останала някаква белина по тях).
Резултатите бяха повече от добри - рястенията се развиват добре и листата им не увяхват, образуват се нови (където листата са били наранени обаче - започват да жълтеят и вероятно ще окапят), зелените водорасли (които от по-големите листа изтрих с памуче) са станали сиви и очевидно гният мъртви, а черната брада, заради която се наложи цялата операция придоби много красив керемиденочервен цвят и също е предала богу дух. Дори кабомбата с фините си листа понесе белината повече от добре.
<
когато си глупав, обикновено е завинаги
>
Значи номерът е да си набавите не западна белина (защото тя съдържа не само хлор в много големи концентрации а и разни други помощни химикали, които даже не са детайлно описани), а чисто българска такава. Струва 40 стотинки.
На тази, която аз си взех пишеше "25 г/л" т.е. 2.5%. Тъй като препоръчителната концентрация за баня е 0.5% (т.е. 1/20 разредена 5% белина) аз използвах съотношение 1 част белина към 9 части вода - полученият разтвор е съвършено безцветен и с лек мирис на хлор (ако е белезникав, значи в белината ви има други вещества).
Банята, на която подложих растенията и обраслите си с мъх мангрови корени (последните - за да им махна hair водораслите) бе с продължителност 2 минути за повечето, 3 за анубиаса, 2.5 за мангровите корени и криптокорините, 1.5 за валиснерията и кабомбата. Последва изплакване с хладка вода на чешмата, плакнене в междинен съд и после престой в "карантинен" съд (съд като казвам - леген
) за половин час (не исках да ги бухам направо в аквариума, за да не е останала някаква белина по тях).
Резултатите бяха повече от добри - рястенията се развиват добре и листата им не увяхват, образуват се нови (където листата са били наранени обаче - започват да жълтеят и вероятно ще окапят), зелените водорасли (които от по-големите листа изтрих с памуче) са станали сиви и очевидно гният мъртви, а черната брада, заради която се наложи цялата операция придоби много красив керемиденочервен цвят и също е предала богу дух. Дори кабомбата с фините си листа понесе белината повече от добре.
<
когато си глупав, обикновено е завинаги
>
Re: още за белината
Въпросът е дали си успял да премахнеш изцяло "брадата". При мен например след третиране с бензицилин за 5 дни "брадата" също стана червеникава, после поизгни, а след това израстна отново, сякаш нищо не е било.
Проблемът не е как да я махнем, а как да не и позволим да се появи отново. Ако имаш прекалено много риби и филтрацията не е достатъчна, почти нямаш шансове според мен. Ако слагаш добавки за растения - също. Осигуриш ли на брадата достатъчно фосфати и нитрати, просто няма отърване.
Проблемът не е как да я махнем, а как да не и позволим да се появи отново.
Ако имаш прекалено много риби и филтрацията не е достатъчна, почти нямаш шансове според мен. Ако слагаш добавки за растения - също. Осигуриш ли на брадата достатъчно фосфати и нитрати, просто няма отърване.
в отговор на Пeшo Пyxмaлиeв
#18
Добавки
Аз слагам добавки за растенията, а нямам и следа от брада!!!
Така че, всичко е от брой риби, растения и филтрация.
Така че, всичко е от брой риби, растения и филтрация.
Брадата не е като зелените водорасли - трябва да влезе веднъж, не си идва с чешмяната вода.Азотният цикъл
Азотният цикъл
"В природата нищо не се създава и нищо не се губи, всичко се трансформира" - Лавоазие.
Първите няколко седмици на новия аквариум са решаващи за неговия успех. Преди да мислим за купуване на риби, които да пуснем в него, трябва да подготвим бъдещия им “дом”. Аквариумът е един миниатюрен жив свят, а да го създадем означава да осигурим такива условия, които ще позволят основните му обитатели да водят един здравословен живот в своя малък, затворен свят. Отпадъците от жизнената дейност на рибките, остатъците от храна и всичката останала органична материя, които се натрупват в аквариума, не могат да изчезнат просто така, като с вълшебна пръчица. Те се преработват от различни микроорганизми, като често в резултат на този процес се отделят токсични вещества. Но природата си “знае работата” – има създания, които се хранят точно с тези вещества, като ги разлагат до други съединения, които пък от своя страна могат да бъдат използвани от други микроорганизми. Една от най-важните за нас групи съединения, които възникват като резултат от това разлагане, са веществата на основата на азот. Процесът, при който те претърпяват постепенна трансформация, се нарича азотен цикъл.
Кой и как извършва тези трансформации? Правят го микроскопични същества, които се наричат нитрифициращи бактерии. Ролята им в природата е да разлагат азотните съединения. Когато създаваме нов аквариум, тези бактерии ги има в него, но в много малко количество – попаднали са във водата, дошли са с грунда и т. н. Затова е много важно през първите няколко седмици да направим така, че тази колония от бактерии да се умножи, докато достигне брой на бактериите, достатъчен, за да могат те да преработят отпадъците от рибите, които предстои да живеят в аквариума. Животът на рибките ни ще зависи от това дали ще успеем да създадем една добра колония от нитрифициращи бактерии. Този процес обикновено отнема между 2 и 6 седмици.
Нека се опитаме да разберем какво представлява азотният цикъл. Азотът (N) е химически елемент, който влиза в състава на две много важни групи от органични молекули – протеините и нуклеиновите киселини. Въпреки че се среща в голямо количество във въздуха, малко живи същества са в състояние да го усвоят във формата му на газ (N2). Само един обособен клас бактерии, основно Cianobacteria (които често биват наричани синьо-зелени водорасли) могат да усвоят N2, за да го използват за синтеза на съдържащи азот органични молекули. Тези бактерии се наричат азотни посредници. Те биват изяждани от други организми, които пък от своя страна стават храна на по-големи животни и така нататък, докато азотните съединения се разпространят из цялата екосистема.
Когато тези азотни съединения се освободят (при смърт на организма или част от него или пък чрез екскрементите му), те биват преработени от бактерии, които ги разлагат и един от основните продукти на това разлагане се явява газът амоняк (NH3). При контакт с вода амонякът формира амониев хидроксид (NH4OH), което пък е едно много токсично вещество и при висока концентрация има силен корозивен ефект. Амонякът е много опасен за рибите, като токсичността му зависи от температурата, pH-то и солеността на водата. Например колкото по-кисела е водата (с по-ниско pH), толкова амониевият хидроксид е по-малко отровен. По-високо pH пък означава по-опасен амоняк. За щастие това вещество се усвоява без проблем от бактерии, наречени Nitrosomonas, които при наличието на кислород трансформират амоняка в нитрит (NO2-), като по този начин получават енергия:
2 NH3 + 3 O2 ----> 2 HNO2 + 2 H2O + Енергия
HNO2 (азотиста киселина) също се разтваря във водата, като освобождава един нитритен йон (NO2-). Нитритът е още едно много токсично за растенията и животните съединение, но за щастие той не се натрупва във водата, защото бактериите, наречени Nitrobacter, го трансформират в нитрат (NO3-), като по този начин също печелят енергия чрез следната реакция:
2 HNO2 + O2 ----> 2 HNO3 + Енергия
Чак сега нашият азот, който започна като част от органични молекули, най-сетне придобива една доста по-слабо токсична форма. Като резултат от целия този процес нитратите започват бавно да се натрупват в аквариума. Разбира се, ние не трябва да им позволяваме да се натрупат в твърде големи количества, защото това може да доведе до прекомерен растеж на някои микроскопични водорасли, които ги използват за храна. За да избегнем това, трябва да правим редовни смени на част от водата и да засадим висши растения в аквариума си, тъй като те също използват нитратите за храна. Всъщност растенията се явяват и добър консуматор на амоняк, поради което са много полезни като средство да държим нивото на този токсин под контрол.
Нитрифициращите бактерии ще се закрепят на всяко място, където има достатъчно кислород (тъй като основната част от процеса на азотния цикъл е аеробна, т. е. осъществява се при наличието на кислород). Но колониите ще просперират там, където няма прекалено много светлина и където течението на водата няма да ги безпокои твърде много.
От гледна точка на акваристиката това е най-важната част от азотния цикъл, но той всъщност не свършва тук. Ако кислородът във водата намалее под определено ниво, нитратите могат да се преобразуват обратно в нитрити или (чрез процес, наречен денитрификация) да бъдат трансформирани в азотен газ (N2) от анаеробни бактерии, като така цикълът ще бъде вече напълно завършен.
Сега, когато вече знаем как действа азотният цикъл, можем по-добре да разберем какво да направим, за да може новият ни аквариум да осигури подходяща среда за нашите рибки. Процесът на създаване на колонии от тези бактерии се извършва сам, без външна намеса. Всичко, от което бактериите имат нужда, е източник на органична материя. След като веднъж аквариумът е напълнен с вода и филтрите са включени, трябва да добавим амоняк, за да дадем начало на цикъла. Понякога в чешмяната вода се съдържа малко амоняк, но обикновено е по-добре ние да прибавим. Нека кажем още веднъж – добър начин да “започнем” един аквариум е да засадим висши растения. Техният метаболизъм, както и листата, които падат и изгниват, могат да осигурят нужния първоначално азот, като в същото време растенията не позволяват нивото на амоняка да се покачи твърде много. Можем също така да добавим и малко суха храна или мъничко парченце месо от риба или скарида. На пазара има също така и няколко търговски продукта, предназначени да стимулират азотния цикъл. Друга добра идея е да използваме грунд и/или вода от по-стар аквариум, в който вече има създаден азотен цикъл, стига разбира се да сме сигурни, че другият аквариум е “здрав”.
Друга често срещана практика е да използваме рибки, които да ускорят процеса - 2 или 3 здрави и непретенциозни риби (зебровидни данио например), които да живеят в аквариума по време на установяване на цикъла. Това обаче не е добро решение, защото по този начин подлагаме тези рибки на ненужен стрес. Идеалното решение е да си купим пълен комплект тестове за сладководен аквариум (за pH, амоняк, нитрити, нитрати) и да проследим последователното повишаване и понижаване на нивата на амоняка и нитритите (бел. пр. – това идеално решение е доста скъпо за нашите условия, но ако имаме търпение и направим необходимата подготовка, след 2-3 седмици можем да сме почти сигурни, че нивата на нитритите и амоняка са спаднали до допустимо ниво). Когато нивото на нитритите спадне до нула, след като веднъж се е покачило, аквариумът е готов да приеме рибки. Но дори и тогава те трябва да бъдат пускани в него постепенно, за да позволим на бактериите да се адаптират към увеличеното количество органични вещества, с които им се налага да се справят.
Автори: Вани Девос, Тиаго Белтро и Маркос Авила
Превод и ужасно сериозни редакции (оригиналът беше написан на ужасяващ английски и се наложи да пренаписвам доста големи пасажи): Boby_
"В природата нищо не се създава и нищо не се губи, всичко се трансформира" - Лавоазие.
Първите няколко седмици на новия аквариум са решаващи за неговия успех. Преди да мислим за купуване на риби, които да пуснем в него, трябва да подготвим бъдещия им “дом”. Аквариумът е един миниатюрен жив свят, а да го създадем означава да осигурим такива условия, които ще позволят основните му обитатели да водят един здравословен живот в своя малък, затворен свят. Отпадъците от жизнената дейност на рибките, остатъците от храна и всичката останала органична материя, които се натрупват в аквариума, не могат да изчезнат просто така, като с вълшебна пръчица. Те се преработват от различни микроорганизми, като често в резултат на този процес се отделят токсични вещества. Но природата си “знае работата” – има създания, които се хранят точно с тези вещества, като ги разлагат до други съединения, които пък от своя страна могат да бъдат използвани от други микроорганизми. Една от най-важните за нас групи съединения, които възникват като резултат от това разлагане, са веществата на основата на азот. Процесът, при който те претърпяват постепенна трансформация, се нарича азотен цикъл.
Кой и как извършва тези трансформации? Правят го микроскопични същества, които се наричат нитрифициращи бактерии. Ролята им в природата е да разлагат азотните съединения. Когато създаваме нов аквариум, тези бактерии ги има в него, но в много малко количество – попаднали са във водата, дошли са с грунда и т. н. Затова е много важно през първите няколко седмици да направим така, че тази колония от бактерии да се умножи, докато достигне брой на бактериите, достатъчен, за да могат те да преработят отпадъците от рибите, които предстои да живеят в аквариума. Животът на рибките ни ще зависи от това дали ще успеем да създадем една добра колония от нитрифициращи бактерии. Този процес обикновено отнема между 2 и 6 седмици.
Нека се опитаме да разберем какво представлява азотният цикъл. Азотът (N) е химически елемент, който влиза в състава на две много важни групи от органични молекули – протеините и нуклеиновите киселини. Въпреки че се среща в голямо количество във въздуха, малко живи същества са в състояние да го усвоят във формата му на газ (N2). Само един обособен клас бактерии, основно Cianobacteria (които често биват наричани синьо-зелени водорасли) могат да усвоят N2, за да го използват за синтеза на съдържащи азот органични молекули. Тези бактерии се наричат азотни посредници. Те биват изяждани от други организми, които пък от своя страна стават храна на по-големи животни и така нататък, докато азотните съединения се разпространят из цялата екосистема.
Когато тези азотни съединения се освободят (при смърт на организма или част от него или пък чрез екскрементите му), те биват преработени от бактерии, които ги разлагат и един от основните продукти на това разлагане се явява газът амоняк (NH3). При контакт с вода амонякът формира амониев хидроксид (NH4OH), което пък е едно много токсично вещество и при висока концентрация има силен корозивен ефект. Амонякът е много опасен за рибите, като токсичността му зависи от температурата, pH-то и солеността на водата. Например колкото по-кисела е водата (с по-ниско pH), толкова амониевият хидроксид е по-малко отровен. По-високо pH пък означава по-опасен амоняк. За щастие това вещество се усвоява без проблем от бактерии, наречени Nitrosomonas, които при наличието на кислород трансформират амоняка в нитрит (NO2-), като по този начин получават енергия:
2 NH3 + 3 O2 ----> 2 HNO2 + 2 H2O + Енергия
HNO2 (азотиста киселина) също се разтваря във водата, като освобождава един нитритен йон (NO2-). Нитритът е още едно много токсично за растенията и животните съединение, но за щастие той не се натрупва във водата, защото бактериите, наречени Nitrobacter, го трансформират в нитрат (NO3-), като по този начин също печелят енергия чрез следната реакция:
2 HNO2 + O2 ----> 2 HNO3 + Енергия
Чак сега нашият азот, който започна като част от органични молекули, най-сетне придобива една доста по-слабо токсична форма. Като резултат от целия този процес нитратите започват бавно да се натрупват в аквариума. Разбира се, ние не трябва да им позволяваме да се натрупат в твърде големи количества, защото това може да доведе до прекомерен растеж на някои микроскопични водорасли, които ги използват за храна. За да избегнем това, трябва да правим редовни смени на част от водата и да засадим висши растения в аквариума си, тъй като те също използват нитратите за храна. Всъщност растенията се явяват и добър консуматор на амоняк, поради което са много полезни като средство да държим нивото на този токсин под контрол.
Нитрифициращите бактерии ще се закрепят на всяко място, където има достатъчно кислород (тъй като основната част от процеса на азотния цикъл е аеробна, т. е. осъществява се при наличието на кислород). Но колониите ще просперират там, където няма прекалено много светлина и където течението на водата няма да ги безпокои твърде много.
От гледна точка на акваристиката това е най-важната част от азотния цикъл, но той всъщност не свършва тук. Ако кислородът във водата намалее под определено ниво, нитратите могат да се преобразуват обратно в нитрити или (чрез процес, наречен денитрификация) да бъдат трансформирани в азотен газ (N2) от анаеробни бактерии, като така цикълът ще бъде вече напълно завършен.
Сега, когато вече знаем как действа азотният цикъл, можем по-добре да разберем какво да направим, за да може новият ни аквариум да осигури подходяща среда за нашите рибки. Процесът на създаване на колонии от тези бактерии се извършва сам, без външна намеса. Всичко, от което бактериите имат нужда, е източник на органична материя. След като веднъж аквариумът е напълнен с вода и филтрите са включени, трябва да добавим амоняк, за да дадем начало на цикъла. Понякога в чешмяната вода се съдържа малко амоняк, но обикновено е по-добре ние да прибавим. Нека кажем още веднъж – добър начин да “започнем” един аквариум е да засадим висши растения. Техният метаболизъм, както и листата, които падат и изгниват, могат да осигурят нужния първоначално азот, като в същото време растенията не позволяват нивото на амоняка да се покачи твърде много. Можем също така да добавим и малко суха храна или мъничко парченце месо от риба или скарида. На пазара има също така и няколко търговски продукта, предназначени да стимулират азотния цикъл. Друга добра идея е да използваме грунд и/или вода от по-стар аквариум, в който вече има създаден азотен цикъл, стига разбира се да сме сигурни, че другият аквариум е “здрав”.
Друга често срещана практика е да използваме рибки, които да ускорят процеса - 2 или 3 здрави и непретенциозни риби (зебровидни данио например), които да живеят в аквариума по време на установяване на цикъла. Това обаче не е добро решение, защото по този начин подлагаме тези рибки на ненужен стрес. Идеалното решение е да си купим пълен комплект тестове за сладководен аквариум (за pH, амоняк, нитрити, нитрати) и да проследим последователното повишаване и понижаване на нивата на амоняка и нитритите (бел. пр. – това идеално решение е доста скъпо за нашите условия, но ако имаме търпение и направим необходимата подготовка, след 2-3 седмици можем да сме почти сигурни, че нивата на нитритите и амоняка са спаднали до допустимо ниво). Когато нивото на нитритите спадне до нула, след като веднъж се е покачило, аквариумът е готов да приеме рибки. Но дори и тогава те трябва да бъдат пускани в него постепенно, за да позволим на бактериите да се адаптират към увеличеното количество органични вещества, с които им се налага да се справят.
Автори: Вани Девос, Тиаго Белтро и Маркос Авила
Превод и ужасно сериозни редакции (оригиналът беше написан на ужасяващ английски и се наложи да пренаписвам доста големи пасажи): Boby_
Редактирано от Niky на