сръбска алчност

При подготовката на Ньойския мирен договор териториалните претенции на сърбите са източната им граница с България по цялото си протежение (от Беласица на юг до Дунав на север) да бъде изместена на изток с 20 до 70 км навътре в територията на България. Това искане, наречено ректификация на границата, се мотивира с несъстоятелни етнически и стратегически аргументи.
За да стане по-ясно, трябва да се каже, че тази ректификация обхваща районите на Видин, Кула, Белоградчик до вливането на р. Арчар в р. Дунав, Цариброд, Сливница, Драгоман, Трън, Перник, Радомир, Дупница, Кюстендил, Горна Джумая (Благоевград), Симитли, Мелник, Петрич. При тази граница столицата на България остава на около 20 км от границата със Сърбия.
В продължение на няколко месеца (януари - юли 1913 г.) сръбската делегация, подкрепяна от Франция и Италия, е непреклонна в гореизложените териториални искания към България. Делегацията на САЩ обаче се съпротивлява и доказва чрез своите експерти по географски и етнически въпроси (Броун, Хаус, Рол и др., които проучват исканите територии по места) несъстоятелността на сръбските претенции с обвинението, че желаят да създадат втори „македонски въпрос". Така сърбите са принудени да се задоволят с корекции в Тимошко, Царибродско, Босилеградско и Струмишко'

Kojto drugimu grob kopae, pada sam v nego !