у града секи ден е сбор!

та - на млади години - ето този разказ много ме впечатли - и досега му се кефя:


ПАРИЖ ИМА ПОЧИВЕН ДЕН

Йордан Радичков

Бележки за Париж:
Париж се намира в Европа, столица
е на Франция и има Айфелова кула.
Не граничи с други градове.



Нощес пак заваля сняг. Церовата гора над Черказки още не бе прибрала соковете си в земята и дърветата почнаха да се пукат от студ. Те гърмяха през цялата нощ и селяните, дето ги слушаха, мислеха, че сутринта трябва да впрегнат шейните и да отидат горе на баира да си насекат дърва.
Кравите се намъшиха от студа и млякото им секна. Свинете провряха навън муцуните си, помирисаха снега, позамижаха и се вглъбиха в себе си: те се боеха от снега - не знаеха защо, но се боеха много. Магаретата тръгнаха из улиците, и тъй високо вдигаха краката си, като че маршируваха. Жената на Гоца Герасков бе забравила прането на двора и щом почна да го събира, цялото се накърши ­ толкова крехко бе станало.
Самият Гоца Герасков, който цяла нощ бе слушал трясъка на церовата гора и знаеше, че млякото на кравите ще секне, гледаше жена си как събира заледеното пране и си мислеше, че ще бъде най-добре да си приготви ногавиците от пърчова кожа. Бяха поизсъхнали, но той ги намокри и почна да ги връзва на нозете си. тези ногавици един гмитровченин му ги ощави миналото лято и тъй добре ги ощави, че никаква миризма на пръч не остана в кожата. Мислеше си, че в Париж едва ли имат такива ногавици, пък ако имат, най-много от козя или овча кожа да са. в Париж имало Айфелова кула, но кулата не е ногавица да си я туриш на краката.
Както и да е, Гоца Герасков взе ножа си, сбогува се с жената и є каза да не реве, защото той ще се върне. Жената стискаше замръзналото пране, а то се трошеше и падаше на купчина в краката й. Тя ревеше и казваше на мъжа си да є купи една шамия от Париж и да си облича пуловера, а той, без да се обръща, мърмореше: женски работи, пуловера да си обличал! Да не е дете - ако тя иска да знае, той даже няма и да го съблича! Ама има ли смисъл всичко да се обяснява на жените! Колкото повече им обясняваш, толкова повече няма да разберат.
По улиците на Черказки го срещаха селяни - те отиваха да точат ножовете при ковача. Свинете ги гледаха свирепо и къртеха със зъби кочините. Кокошките се нахвърлиха върху копаните да ядат топла храна, но свинете се вбесиха и изпоядоха сума кокошки. Селяните не обръщаха внимание на беса на свенете и като пожелаваха добър път на Гоца Герасков, му казваха да се пази от французойките, защото гащите им били с дантели. "Знам аз - казваше им Гоца Герасков, оглеждайки своите ногавици, - глейте си вие ножовете."
Край кладенеца се бяха струпали жени и подпрени на своите кобилици, си бъбреха за студа, за церовата гора и за млякото на кравите, което било секнало. Те казаха на Гоца Герасков да им донесе от Париж шамии. Той обеща да им донесе и ги подсети да не стоят много на кладенеца, за да не замръзнат котлите им, както миналата година. Напомняше им миналата година, защото, както си бъбреха тогава на кладенеца за големите студове, водата в котлите замръзна, те взеха да се пукат и да гърмят. Жените се втурнаха към котлите, блъснаха се една друга, всяка искаше да си проправи път с кобилицата и с лактите, но срещаше съпротивата на други кобилици и на други лакти, докато най-сетне блъснаха една жена върху леда и є се измести капачката на коляното.
Селянките си бъбреха, но сега бяха оставили бакърите празни. Човек се учи всяка година.
Като преминаваше с влака през европейските държави, Гоца Герасков си помисли, че те не приличат на село Черказки. А ако пък трябва да се хвалим, то и село Черказки не прилича на европейските държави. Но не е там работата, да се хвалим! Движейки се през Германия, той й каза да внимава и да не вземе да запали пак някоя световна война. Тъй я съветваше, както бе посъветвал и жените от кладенеца да не бъбрят много, защото ще замръзне водата в котлите.
Мислеше си още, че сега е много лесно да се пътува. Човек, тъй както си пътува, може чак и в Америка да отиде. Макар че Америка не е никак сега за посещения - там се стрелят като зайци. Кой кого срещне, го стреля. Че то даже и зайци така не се стрелят, сезон си има за тази работа!
Нека се стрелят!
Австрия минаха много бързо, та дори не можа да попита дали още произвежда триори и валцови мелници, каквато е черказката валцова мелница, закупена още преди войната от Австрия и наричана от черказци "огняната воденица".
На френска земя се качиха мъже и жени. Мъжете бяха без ногавици, жените бяха бузести, също като черказките селянки, и на нито една не є се показваха дантелите. (Много бузести били тези французойки!) Едни говореха, че са от Руан, а други говореха, че са от други места, малко по-далече от Руан, но че минават през Руан, когато отиват на пазар. Гоца Герасков не знаеше какво е Руан, а и не го интересуваше особено. Той се позаинтересува дали Франция още взема сенегалци за войници. Селянин с една гъска му каза, че туй е било отдавна, сега вече няма сенегалци във Франция. Ами дали има шамии в Париж? Сигурно има, впрочем те не знаели какво е това шамии, но в Париж всичко има.
Руанци, а и другите, които не бяха руанци, слязоха и влакът продължи право към Париж. Той бе почти празен, ако не се смятат кондукторите. Гоца Герасков стана, потегна ногавиците си и се изправи до прозореца. Влакът тичаше през снега, тъй както тича и влакът през черказкото поле, а ветровете носят бели облаци от сняг толкова много и с такъв вой, че нищо не се вижда.
После изведнъж спря. Гоца Герасков слезе на гарата. Тя бе тъй пуста и тъй студена сред снежния облак, че трябваше да потупа коленете си, за да се затопли.
- Къде е народът тук? - попита той машиниста.
- Кой народ? - не го разбра онзи.
- Парижкият - каза Гоца Герасков. - Това ли е прехваленият Париж?
- Разбира се, че е Париж - каза машинистът. - Ето там, вляво, е Айфеловата кула.
Гоца Герасков се взря и зърна между две въздишки на виелицата самата Айфелова кула; туй бе всичко, което видя.
- И нищо друго ли няма? - попита той.
- Как не! - каза машинистът. - Но днес Париж има почивен ден.
Гоца Герасков се повъртя на пустата гара, ядосан, че е дошъл тъкмо когато Париж има почивен ден. Реши да се върне, да наточи ножа и да заколи свинята, че докато той пътува, черказките селяни са наточили ножовете си и ще почнат клането на прасетата.
Тъй и направи. Върна се в Черказки, взе ножа и като излезе на двора, погледна свирепо свинята. Но свинята го изгледа още по-свирепо, защото виждаше в ръцете му ножа. Жената продължаваше да събира замръзналото пране, то се ронеше и нищо не оставаше в ръцете й. Само онези гащи, ватираните, с ластик на крачолите, не можаха да се начупят - бяха изстинали като кокал. Гоца знаеше това - че са много студени.
Той бе сигурен, че точно така е било всичко, защото си го е намислил, или пък си го е пожелал. Човек какви ли не работи си помисля между въздишките на виелиците и какво ли не си пожела








_________________________________________________
та - защо ме впечатлиха и разказите - и писателя -

- героите от Черкаски говорят в същият словоред, както и моите съселяни - от Добридол...
- зимните студове по село тогава бяха същите...
- и нашто село си има баир с гора с пукащи се дървета - точно нд крайните къщи - Чукара...
- типажите са, като че ли взети от село - литературният герой - славният Гоца Герасков, ловецът с кожените гамаши - в моята глава е разделен на три:
а/ имахме си една Баба ГОЦА - вдъхновена клюкарка и сладокусница - обичаше да ходи на гости и там да си похапва;
б/ имахме си един ГЕРАСКО Бирника - така да се каже - селският данъчен чиновник;
в/ и един ловец си имахме - Кольо Поручика - с кожените черни офицерски ботуши и ловната пушка - съм го запомнил...
- и накрая - мъжете много обичаха в кръчмата да си приказват за своите приключения в града... и често се чуваше фразата "у града секи ден е сбор" - тоест - в града всеки ден има такова оживление, каквото е по село в дните на селския сбор...
та - тая загадъчна фраза - "Париж има почивен ден" върви с мен из годините - и винаги си я контрирам с - "да, ама у града секи ден е сбор!"

а пък по това време видях и дантелите на парижанките - през 1968 год. беше Световният фестивал на младежта и студентите - и аз - тогава юноша бледен - бях в София - и стоях точно срещу сградата на Раковски 134, която - току-що построена - беше щаб на фестивала - и гледах дефилиращите младежки делегации...
и като мина делегацията на французите - с ококорени очи видях едни възгрозни, трътлести и белезникави - ах - французойки, които, като приветстваха зяпачите с вдигнати ръце - изпод късите им рокли се виждаха - може би модерни тогава - но - грозни дантелени гащи... юношата бледен остана много разочарован...


та - париж има почивен ден - да, ама у града секи ден е сбор...









голяма работа е Радичков...
хем, като че ли седи срещу теб на масата - и си говорите - хем не можеш да му кажеш - Бай Йордане...
и забележете - никой не му казва Бай Йордан - както Бай Тошо например...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

А клюводръвци имате ли си?

имаше един, на който постоянно му чувах КРРРРРРРРРР-то на крушата на бай Антанас - срещу прозореца ми, от другата страна на оградата... че даже и като си купих кинокамера - постоянно го дебнех да го снимам - но той изглежда чуваше ЖЖЖЖЖЖЖ-то на камерата - и спираше с КРРРРРРР-то... красива птица, с хубави червено-тъмносини и черни пера...

а крушата на бай Антанас беше до сами ореха - онзи орех с лисицата...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

Моята най-незабравима среща с Радичков е пиесата "Януари". Без преувеличение я гледах между пет и десет пъти, а може и повече. По едно време я знаех наизуст. Тогава бях студентка, а една приятелка живееше в къщата кооперация с тогавашния директор на Народния. Като правило той винаги разполагаше с две места-в средата на залата, там където е разделена на две, а когато нямаше на кого да даде билетите ги даваше на нея и ние двете всяка седмица ходехме да гледаме "Януари". Всеки път беше много смешно и винаги различно, защото ролите бяха поверени на майстори - Данаилов, Мамалев, В. Кънев, Радичев, М. Донкин и те явно се забавляваха с изпровизации. А основата на постановката- прекрасната драматургия на Радичков носи на импровизации и стимулира чувството за хумор.

Направо си е панаир. Всеки ден у града. Шаренийка, какво да се прави?! А щом има нещо по-така, защо му трябва почивен ден?! На Париж, разбира се.

Порастване

На баба ми Цветана

Там, където изгарящо догарят пътеки и моите стъпки по тях, и изпомачканата ми от светлината на сладострастно слънцестоене голота посред цъфнали кестени - невинна игра на падащи цветове с ръце заровили се в ЛЮБОПИТСТВОТО на къпинови храсти, там и сега, светът ми се затваря в спомен за детство, проходило сред снежните преспи на онези зими и гмурнало хладните вирове на онези лета, които дори плътта все още може да усеща като свой спомен, способен да се пренесе в ласка към тяло, което и не подозира извора на тази непотъмняващо дъхава нежност - онези тайни събирания на чувствеността, когато с погледа към чуждото, към другото тяло намираш друго желание и любопитство - преодолима самотност, търсеща ласката и дъха, с който да преодолее своето тяло, покрило къс земя под себе си, - сред цветове на нощ из невзрачната моминскост на разтворени детски бедра и свенливо приоткрити момчешки слабини светът на нощта се обърква от неочакваното боричкане на погледи и смутени подсмихвания, простенали от несмелостта на незнанието да сподели радостната вечност на миг желание, а тъмното изгрява от болка от несподелено отпътуващата съдбовност, но кой да ти подскаже, да ти каже или покаже, единствено в тази уж непрогледна тъмност помръква белега от протегната ръка, осмелила се да покаже онемялата воля за докосване.

Там са къщите скътани сред снега, вятъра и играта на сърца, срещнали лицата, думите, извивките на телата, прегракналия захлас на гласовете, за да ги събере вихрушка и диря да остави, в която спомнянето да е обич и приказките идват после от спомнения спомен за. всяко едно детство, прелъстяващ разказаното като онези топли филии хляб с олио и червен пипер, които устните докосваха със същото нетърпение както гладът - тялото.

Там останаха, но и сега са в мен широките поляни, населени от детските ни игри, жестоките преследвания и смиреността на техните очаквания, мечтите ни прогледнали по тези поляни като виковете по неравните спускания и съм техен, на онези лица и на онези тела, с които заедно се въргаляхме до забрава, до онази неповторимост на подвикването на име като неповторимото докосване до вселена.

Там думите ни бяха като нас, като изгряващата жадност на божествената ни порочност, когато всичко казване свещенодействаше в ласките, желаещи безкрайна действителност за света, който притежавахме, свили в прегръдка своите тела, своите страхове, а ръцете ни проговаряха всички езици на желанието, защото няма език способен да докосне, да измори всяко желание като човешката ръка, но там се втурваше ненаситността на очите, те се промъкваха дори преди ръцете, дори преди смелостта на ръцете, дори преди да повярват и разберат своята собствена дързост.

Там дори на светлина очите притъмняваха от целта на своето търсене, а по тъмно те бяха сянка на ръката, която в прокрадваща се ласка, осветена от неуверена усмивка, откриваше просвета на бедра, разтварящи истинно своята сърцевина на различие за една търсена топлина различно желаеща, знаеща и искаща за себе си.

Там живеем, докато умираме и там ще е последната детска игра на нашия живот, но там не можем да умрем мъчително защото смъртта е игра, а ние сме играли с нея - с дряновите лъкове на детската ни мъжкост, с детското си превъзходство над света, а стрелите на тези лъкове пронизваха светостта на всичко съществуващо, защото бяха майсторско творение на детските ни ръце, както и Бог е само едно дете, в своята радост и в своя гняв, предпазил се от глупостта на следващи възрасти.

Там се помнят нашите дадени, дарени, дори и онези неизпълнени клетви и те тежат над света на големите, неразбрали тяхната себеотричаща искреност, тази връзка между детето и умиращия, защото детето истинно желае живот, за когото обича, а умиращия вярва и се надява на тази клетва.

Там умираше моята баба като обичаше малкия, който я обичаше и това беше най-самоотвержената подкрепа между двама, които са се обичали, но не са успели докрай да си помогнат, а сега обещания и вярвания се срещат, кой знае как, в думи, в дела, в дири, които няма как да се открият, освен изгряващи поне в спомена за онова мое бягство и за онези паяжини под моста, подслонил крехкостта и увереността на една смелост, на едно уважение, и на една любов във възможността на защита и подслон в една къща сред този свят.

Там все още е къщата на моето детство, и не мога и няма как, и не искам да забравя, да усещам, да си спомням живия допир, прегръдката на всички онези пролети, зими, лета и есени, прахоляците изгазени, седенките проседени, приказките разказани, колената допирани, гонениците до без дъх, разхвърляни по улиците и гордите разходки сред неделната празничност, изслушаните духови оркестри, изгледаните летни кина, яхнатите магарета и почти непросънуваните ловни приключения.

Там сякаш единствено е възможно хоризонтът на човешкото отново да изгрее заради живота на едно следващо детство.




Там
в Берковица
Хари Паницидис

Хараламби Паницидис

"Там, където изгарящо догарят пътеки и моите стъпки по тях, и изпомачканата ми от светлината на сладострастно слънцестоене голота посред цъфнали кестени - невинна игра на падащи цветове с ръце заровили се в ЛЮБОПИТСТВОТО на къпинови храсти, там и сега, светът ми се затваря в спомен за детство, проходило сред снежните преспи на онези зими и гмурнало хладните вирове на онези лета, които дори плътта все още може да усеща като свой спомен, способен да се пренесе в ласка към тяло, което и не подозира извора на тази непотъмняващо дъхава нежност - онези тайни събирания на чувствеността, когато с погледа към чуждото, към другото тяло намираш друго желание и любопитство - преодолима самотност, търсеща ласката и дъха, с който да преодолее своето тяло, покрило къс земя под себе си, - сред цветове на нощ из невзрачната моминскост на разтворени детски бедра и свенливо приоткрити момчешки слабини светът на нощта се обърква от неочакваното боричкане на погледи и смутени подсмихвания, простенали от несмелостта на незнанието да сподели радостната вечност на миг желание, а тъмното изгрява от болка от несподелено отпътуващата съдбовност, но кой да ти подскаже, да ти каже или покаже, единствено в тази уж непрогледна тъмност помръква белега от протегната ръка, осмелила се да покаже онемялата воля за докосване."

За втори път откакто чета в клубовете, прочитам толкова дълго изречение. Първият път беше преди доста месеци. Сигурен съм, че автора на първото и автора на това по-горе е една и съща ЖЕНА. Сигурен съм също, че между първият път и сега, тази жена не се е обаждала. Може да е чела, но не е писала. Бих я разпознал веднага, както стана сега.
Първият път, също изкоментирах дължината на нескончаемите изречения. Както тогава, така и сега, не го направих от добри чувства. Точно обратното. Бях се вбесил. Бесен съм и сега. Още на третия ред, когато почувствах че губя връзката, ми идваша да я храсна през устата, за да я накарам да спре. Да сложи точка. Да започне нова мисъл, щото предишната й, няма кой да я проследи до край. И знаейки опасността, да я дебна. И когато новото изречение стигне към края на реда, да я храсна през устата отново. Да спре. И така до края. Белким я науча, че изречение не трябва да продължава повече от един ред на дължина. Най-добре е да свърши на половин ред. Ако толкова пък не може, да му отпусне каишката до края на реда, но не повече. Айде, от мен да мине, ред и половина. Ще й го простя от време на време.
НА КАКВО ПРИЛИЧА ТОВА? ПОЛОВИН СТРАНИЦА ЕДНО ИЗРЕЧЕНИЕ. ТАЯ ЖЕНА ЛУДА ЛИ Е? Моминскост??? Бе, ти добре ли си изобщо???

Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш

a moje bi prosto e liubuitelka na Marcel Proust i Michel Butor. V niakoi literaturi tozi tip pisane e klasika.

Не е жена, а мъж.
[линк]
Той не се интересува какво мислиш ти. Съществува въпреки теб.

"Нека бъдем в този си свят. Нашият. Единственият, в който можем да знаем и да си спомняме. В него сме обичали, обичаме и бихме могли, обичайки, да умираме..."


[линк]

)

това му харесвам на Радичков - че неговите герои са напълно естествени, имат си някак си собствен живот - и оттам - възможностите за импровизация... не е като някой - положителен образ на партиен секретар, например...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

в Париж е денонощно сбор, ама ей-туй видение - как Гоца Герасков слязъл на пустата гара - и разбрал, че Париж-ът има почивен ден - много ми харесва...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

хубав град - пък и като ученик съм бил четири пъти на летен лагер и бригада по баирите над града...

бригадирки-гимназистки - с дочени дрехи - а под дочените дрехи - едно такова - топло, еластично-меко и гладко - пък малините, пък ягодите, пък щурците...

прост селянин, ама много прост ви казвам !

Що,бе? Я виж как добре е композирано.Те обикновено Немците съчиняват таквиз засукани изречения,ама и ний не оставаме назад.

По някое време в интернет бе невъзможно да си поръчаш Пруст
Форуми с Пруст, Уеб логове с Пруст, Прусто тотално мания;
аз опитах да го чета кат млада
16 страници описание на храст !





[линк]

и в Странджа е такова времето и приказките им същите,
където и да го сложиш Радичков е все като у дома си
ако Онова Нещо все още гледа отгоре дано го прибере на хубаво място

и сенегалци още. И много муслими - затва и муслимски църквета.
Ама има мноо неща дето и у парижко ги нема
Апропо: От коя гара се вижда се вижда "там у лево" Айфеловата?

Абе, объркана работа ,тая парижката

нямаш шанс - използвай го

Американски /не англииски/ стил. Къси ясни изречения. У германско моеш да си градиш два метра думички - не изречения. Граматика, традиция
Ама от 20тина години...с научните публикации, почна да се налага американският стил. Едно от малкото неща идващи от Америка - които поздравявам

Късо, ясно, стегнато.
Като убаво българско маце.
Нема к'во да плямпа мнооо.
В дупето е поезията.
Не некви съчиниения - израза на дупето - говори томове.
Кръгло, ясно, стегнато. Късо.
Кви обяснения са ми нужни още?
Наръчник?
Баси...

нямаш шанс - използвай го

Прескочи Пруст и Бодлер.
Започни с Вион.
Пести мноо време и нерви

нямаш шанс - използвай го

Явно си много в час по хронологията на френската литература.

Аз пък предпочитам Пруст - във секи случай има доста повече неща за казване от някои в дир-а.