огън

Дойде и ме погледна... Очите му са кафяви, но когато мисля за него, те са от кехлибар - толкова нежни и толкова топли.
Майка ми, която тъкмо ми говореше нещо, спря внезапно... и се обърна да го погледне :)
А той ме питаше вече:
- Имаш ли мъничко свободно време?
- Ще намеря - отвърнах му, а майка ми се разбърза да си тръгне.
- Как ще си тръгнеш на тоя жесток вятър? - попитах, макар да ми се искаше да си отиде и да остана насаме с този огнен поглед.
- О, не е толкова силен, - изсули се от високия стол и си тръгна дребничката ми като детенце мама. От прага ми каза довиждане... и лицето й сияеше.
Мисля, че отразяваше нашите лица...

lusinda .. това, което си написала .. ами то е хубаво, романтично, весело, жизнерадостно, ама, слагай някакъв смислен край, моля те! :) Караш ме да се размислям над някакво продължение. Чесно да ти кажа, то ме стряска! От мен не се получава нито хубаво, нито романтично, е малко е весело в някой моменти, но Ти едва ли би се смяла.

Мисълта ми е да допишеш още нещо след тия, последните три точки

_____________________
Езикът е безсилен даже
отчасти всичко да разкаже.

*Нали знаеш, че обичам именно смислените, весели и жизнерадостни завършеци:) Само че този път бе толкова... нелепо...*

Миличката ми майчица, не трябваше да я пускам навън в студа и режещия вятър... гледах го, привличането беше толкова силно, че ръцете ни почти се докосваха. Трябваше да отклоня поглед обаче, защото вече влизаха клиенти... мразех ги.
Прочел в очите ми молба за извинение, успя да пошепне.
- Да те изчакам ли?
- Можеш ли /това е единственото ми желание, добавех мислено/ ? - и със съвсем лек жест на китката посочих едно от съседните кафенета.
- Ще те чакам - само с устни маркира той и излезе.
Погледът ми сигурно е изрязявал мъка, защото една от клиентките промени изражението си от весело на съчувствено и се опитваше упорито да надникне в очите ми...
Опитвах се да претупам работата си, бързах, пак влизаха клиенти, пак бързане. Не можеха да се оплачат днес от моткане:))) Светкавично, но качествено обслужване... а той чакаше. Сърцето ми не беше на мястото си. Или може би не можех да го чуя, защото чувах само мислите си.
Набрах номера му.
- Ще се забавя, извинявай. Мисля че е по-добре да не ме чакаш повече, ужасно съжалявам.
- Ще те чакам. - Уверено ми заяви и на мен ми идваше да се смея с глас от радост, а също - да изпъдя всички:))
Не спираха да влизат.. обяснявах, че ме чакат за обяд и приключвах много бързо с всеки.. надпреварата с времето бе жестока...
Станах да изпратя последните. Влязоха още двама и тъкмо отворих да им кажа, че затварям... видях го пред витрината.
Очите му! Краткият миг, в който ме погледна, ме изпепели. После се усмихна, изпрати ми въздушна целувка само с устни... исках и аз... колко странно ме гледат тези мъже, дали пък не казах нещо на глас?
- Да, този е от най-скъпите компютри, да ще получите фактура с ДДС - чух се сякаш отдалеч...
Исках да го настигна... а вместо това продадох компютър... ирония на съдбата. И помрачня денят, изсипа се дъжд - знам, че мога да управлявам времето. Но защо не мога да го разтягам?

*Моля те, ewn, ако измислеш нещо в твой стил, замести горното, едва ли ще бъде по-нелепо и жестоко...*

О, колко бе нелепо и жестоко ... нарпаво ми хареса.


Слабохарактерните типове на момичето и момчето, които явно искат да се срещнат и останат на саме за малко са прекрасни!

Тя - загубено, много-влюбено момиче, кариеристка, която не мжое да стъпи на краката си и да направи каквото иска защото не знае точно какво иска.

Той - проскубан чаровник, комарджиям, идващ да моли отново за пари на заем. За съжаление с също така и човек със слаби нерви (те комарджиите са такива), на когото след пет минутен престой в кафенето му идва да удуши някого.

Майката - жена реалистка! Вижда истинската ситуация, и не може да понесе мисълта, че дъщеря и е така прехласната по този нехранимайко! Излага се на брулещия, пронизващ вятър само и само за да предостави самостоятелността на дъщеря си - правото на избор.

И моичето нищо не прави!

lus, нямам какво да добавям, много е готино!

_____________________
Езикът е безсилен даже
отчасти всичко да разкаже.

Знаех си, знаех си аз!!! :))))
Трябваше да те оставя да завършиш разказчето:) Щеше да го "довършиш" по възможно най-интересния начин:) А аз направо го развалих...
Толкова добре си ни обрисувал, всичките - и мен, кариеристката, и оня непрокопсаник, дето вися 45 минути в кафенето да ме чака, сякаш си няма работа:))) Пък и майка ми - вместо да ни издърпа ушите и на двамата, оставя ни най-безотговорно сами... е, с клиентите:) Пък и с тези характери - да не можем да устоим на някакакво си привличане от кой знае какъв съмнителен характер:))))))))
Ewn, благодаря ти:) Днес, като прочетох великолепния ти коментар, цял ден ме държа смешното настроение:) Смея си се още:)