Исихазъм
5 отговора
119 прегледа
Исихазъм
Исихазъм
Исихазъм е пътека на съвършенство в любовта към Бога в пълното спокойствие на дух и тяло
“Исихазъм” е гръцка дума, която преведена буквално значи мълчание (от “исихия” - “мълча”). Този превод не е най-добрият, по-точно е да се каже безмълвие.
Първият учител на българския исихазъм е Теодосий Търновски (около 1300 - 1363). Той приема монашески сан в манастира “Св. Николай” край Видин, после се премества в търновския манастир “Св. Богородица - Пътеводителка”. Когато научава за великия исихаст Григорий Синаит и за неговия новопостроен манастир в Парория, той се отправя за там. В лицето на Теодосий, Григорий Синаит има един от най-верните и най-образовани свои ученици. Той е един от първите му последователи и може би затова е тъй мощно исихасткото движение в България.
Макар исихазмът да намята своята защитна багреница срещу външната философия, нашият най-бележит исихаст Патриарх Евтимий не остава чужд и на това знание. Той преминава всички школи на обучение, всички огнища на посвещение, за да получи универсално знание. И когато идва моментът да покаже своята жертвоготовност, Патриарх Евтимий не пощадява нищо от себе си, дава всичко в служба на родината си
Колкото и “неудобен” да изглежда исихазмът в тези години на предречена скръб, Патриарх Евтимий го изповядва, прилага и душевно отстоява. Той проявява вътрешната устойчивост в съдбовния момент за държавата в 1393 година. Когато османските орди са под стените на Търново, а цар Иван Шишман е далеч от столицата, Патриарх Евтимий поема защитата. Заради спасението на Търново той отива в турския лагер да измоли от техния предводител Челеби (син на султан Баязид) народът да бъде пощаден от заколение, а градът - от разрушение. Впечатлен и изпълнен с почит към патриарха, Челеби не допуска кръвопролития при превземането на Търново. Но наскоро след заминаването му от града поставеният от него заместник избива сто и десет столични първенци, събрани с измама в една от градските църкви. Тогава идва величавият повик на Патриарх Евтимий - Ако е трябвало да се сече някой, то аз трябва да бъда на първо място
Патриархът смело изобличава османския повелител за неговата подлост и тогава идва отсъждането - да бъде посечен на Лобната скала в Търново. Тук има една легенда - когато той е изправен на Лобната скала и палачът замахва, за да изпълни присъдата, ръката му се вковава. Възможна ли е такава проява? Да! Този, който владее силите, може да извика енергия, която да спре всяко действие. А Патриарх Евтимий владее тайната наука, владее т.нар. в исихазма “умна молитва”. Разбира се, рационалното мислене ще отрече възможността да се упражни такава властна духовна сила, че една ръка да се вцепени.
Това е легендата за патриарха, който е могъл с мисъл да вкове ръката на палача.
И затова историята си служи с легенди -за да извини разума, че не може да схване всички тайни.
Теодосий при Григорий Синаит
Теодосий премина бавно крачките, които го деляха от стареца, спъвайки се в неравния каменен под на килията, като чуваше ясно туптенето на сърцето си. Всичко околно той видя като в просъница само черните очи на пустинника, които го следяха, без да мигат, със съсредоточен и тежък поглед, останаха сами за себе си откъснати от тялото като два лъчисти пламъка.Старецът не помръдна устни, за да попита нещо, нито ръцете — за да го покани. Неподвижният и мълчалив поглед говореше сам, добър и едновременно изпитателен. Теодосий не удържа и още далеч от него, падна ничком на земята пред нозете му, които можеше да достигне само с върха на пръстите си. Той прошепна със задавен от вълнение глас:
— Умна молитва! — възкликна Теодосий, — разтълкувай това слово, отче! Чувах вече да ми говорят за това чудно твое деяние, а как става това, не уразумявам ясно.
Отец Григорий не отвърна веднага, но блясъкът на погледа му стана тъй остър, че Теодосий си наведе очите към земята.
— Теодосие, с една дума ли искаш да ти дам уразумение? —отговори старецът бавно и сякаш укорно, като измерваше речта си. — Все също е то да научиш неукия да чете буквите изведнъж от алфа до омега. И не само че е трудно да се разправи, а и със сърце трябва да се възприеме.
— Умната молитва — повтори той — не е ни писана, ни съчинена, ни с думи се предава, нито се пее. Ала нищо да не ти кажа, чедо мое, е както да не дам гостоприемство на пътника, който тропа на вратата ми. Слушай това, що е най-малкото всред неизмеримото, уразумей не буквите, а отделните им черти, от които те са съставени.
И все по-съсредоточен продължи:
— Бог е мир, който се намира на другата страна на шума и суетата. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Какво са нашите слова, що е гласът ни пред Неговото мълчание! Ако искаш да вършиш истинска молитва, подражавай на гусларя, който навежда главата си и обърнал, ухо към струните, изкусно удря по тях, наслаждавайки се на техния напев. Гусларят нищо не вижда и не чува освен гуслата, с която се услажда. И умът във време на молитва не бива да внимава освен в Бога. Ясен ли ти е тоя пример, Теодосие? Моли се Богу не с думи, но с помисли. Защо искаме от Бога това и онова, като че Той не е в нашите сърца, в нас самите? В сърцето си търси Бога и чрез сърцето с Него говори. Истинското начало на молитвата е сърдечната топлота. Повтаряй неотстъпно в ума си: «Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй ме!» — и това стига. Нека молитвата бъде кратка, за да не се вмъкне в душата чрез думите някаква прелест и съблазън и да смути твоя дух. Не променяй думите, тъй като не пущат корен дървета, които често се присаждат. Изгони своя ум от главата и го събери само в сърцето. Тоя, който може да събере всичките си мисли в една точка, прилича на острие. Тъпият предмет не може да премине през препятствие — него трябва да наострим и той ще прониже всичко. И да се пее е ненужно, и псалмопението не винаги е добро. Който се труди, нека пее, ти, като безмълствуваш, по е прилично да твориш умна молитва. Знай ти, Теодосие, безмълвието на пустинника прилича на сянка. Като че няма Бог, а Той е там, в него, нечут и невидим, също както слънцето, което не грее в сянката, а само я създава.
От прага на вратата Теодосий се поклони на двамата старци. Той не погледна отца Варсануфия, а само Григория Синаита. Преподобният го следваше със същия бляскав поглед, в който трептяха сълзи на благодарност и на бащинско умиление.
Евтимий Търновски
Св. патриарх Евтимий Търновски е роден около 1327 г. в тогавашната столица Търново. Произхожда от знатния болярски род Цамблаковци. Като дете, той бил дълбоко религиозен, с вродено влечение към богосъзерцателен живот. Около 1350 г. той се присъединява към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски в Килифарския манастир. През 1371 г. Евтимий си избира за жилище една пещера на
10-ина километра от Търново, по течението на река Янтра. Там той построява и църквата “Св. Троица”. Скоро около него се събират ученици и поставят началото на цял манастир. Избран е за Търновски патриарх през 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий.
През последната четвърт на XIV в. България е на върха на своята литературна слава. Търновската книжовна школа начело с патриарх Евтимий печели популярност далеч зад пределите на България. Търново е наречен „царица на градовете". Но ето, нова буря се надига откъм югоизток. Връхлитат османските турци. Балканските владетели губят време и сили в дребни вражди, подценяват опасността, не се обединяват за общ отпор срещу врага. Шишман прави усилие да спаси държавата, като дава сестра си за жена на Мурад I — „заради българския род, ако и да не желаеше". Но това е временно отлагане на трагедията. През 1393 г. след героична съпротива престолният град на второто българско царство пада в турски ръце. След три години пада и Видин, където управлява шишмановият брат Страцимир. Новият завоевател изповядва чужда вяра, на която робува фанатично. Още в първите месеци след завладяването на Търново започват помохамеданчванията — едни са принудени да приемат исляма със сила, други с подкуп, трети с обещания или измама. За това свидетелствува Йоасаф Бдински, посетил Търново една година след падането му.
Патриарх Евтимий оглавява църквата ни през най-тежкото време за българския народ. Турците постепенно превземат Балканския полуостров и земите на Българската държава. Евтимий помнел пророчеството на своя духовен старец, св.Теодосий Търновски, че по време на неговото патриаршество България ще попадне под агарянско иго, а самият той ще се сдобие с апостолски окови и гонение. Упора му давали думите на апостол Павел: “Живеем ли или умираме – Господни сме.” . За неговия подвиг Иван Вазов пише: Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!”
В момента, в който палачът замахнал, за да отсече святата глава на патриарха, ръцете му се вцепенили, а мечът паднал на земята. Ужасени от станалото и от силата на християнския Бог, турците решили да не повтарят присъдата. Те изпратили Евтимий на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастиря с паството е описана от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: “Той излизаше заедно с народа като втор Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи.” Всеки желаел да се доближи до светия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети – полите му; някои късали тревата под стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Сред народа се чул вопъл: “На кого ни оставяш, добрий пастирю? Просълзен, патриарх Евтимий отвърнал: “На Светата Троица ви оставям – и сега, и навеки!”
Къде точно е бил заточен великият патриарх на осиротяла България не се знае. Предполага се, че е издъхнал през 1401 – 1402 г.
През следващите XVI—XVII в. историята на България познава редица единични масови помохамеданчвания, ограничаване на българското богослужение, забрана да се строят високи и големи църкви. Българите нямат покровители, нямат патриарх, не могат да имат високо образовани хора, социалната експлоатация е жестока. И все пак българщината има свои бранители и пазители. Едни от тях са българската народна песен и културa.
"Не ме лъжете - аз ги виждам отсъстващите!"
Исихазъм е пътека на съвършенство в любовта към Бога в пълното спокойствие на дух и тяло
“Исихазъм” е гръцка дума, която преведена буквално значи мълчание (от “исихия” - “мълча”). Този превод не е най-добрият, по-точно е да се каже безмълвие.
Първият учител на българския исихазъм е Теодосий Търновски (около 1300 - 1363). Той приема монашески сан в манастира “Св. Николай” край Видин, после се премества в търновския манастир “Св. Богородица - Пътеводителка”. Когато научава за великия исихаст Григорий Синаит и за неговия новопостроен манастир в Парория, той се отправя за там. В лицето на Теодосий, Григорий Синаит има един от най-верните и най-образовани свои ученици. Той е един от първите му последователи и може би затова е тъй мощно исихасткото движение в България.
Макар исихазмът да намята своята защитна багреница срещу външната философия, нашият най-бележит исихаст Патриарх Евтимий не остава чужд и на това знание. Той преминава всички школи на обучение, всички огнища на посвещение, за да получи универсално знание. И когато идва моментът да покаже своята жертвоготовност, Патриарх Евтимий не пощадява нищо от себе си, дава всичко в служба на родината си
Колкото и “неудобен” да изглежда исихазмът в тези години на предречена скръб, Патриарх Евтимий го изповядва, прилага и душевно отстоява. Той проявява вътрешната устойчивост в съдбовния момент за държавата в 1393 година. Когато османските орди са под стените на Търново, а цар Иван Шишман е далеч от столицата, Патриарх Евтимий поема защитата. Заради спасението на Търново той отива в турския лагер да измоли от техния предводител Челеби (син на султан Баязид) народът да бъде пощаден от заколение, а градът - от разрушение. Впечатлен и изпълнен с почит към патриарха, Челеби не допуска кръвопролития при превземането на Търново. Но наскоро след заминаването му от града поставеният от него заместник избива сто и десет столични първенци, събрани с измама в една от градските църкви. Тогава идва величавият повик на Патриарх Евтимий - Ако е трябвало да се сече някой, то аз трябва да бъда на първо място
Патриархът смело изобличава османския повелител за неговата подлост и тогава идва отсъждането - да бъде посечен на Лобната скала в Търново. Тук има една легенда - когато той е изправен на Лобната скала и палачът замахва, за да изпълни присъдата, ръката му се вковава. Възможна ли е такава проява? Да! Този, който владее силите, може да извика енергия, която да спре всяко действие. А Патриарх Евтимий владее тайната наука, владее т.нар. в исихазма “умна молитва”. Разбира се, рационалното мислене ще отрече възможността да се упражни такава властна духовна сила, че една ръка да се вцепени.
Това е легендата за патриарха, който е могъл с мисъл да вкове ръката на палача.
И затова историята си служи с легенди -за да извини разума, че не може да схване всички тайни.
Теодосий при Григорий Синаит
Теодосий премина бавно крачките, които го деляха от стареца, спъвайки се в неравния каменен под на килията, като чуваше ясно туптенето на сърцето си. Всичко околно той видя като в просъница само черните очи на пустинника, които го следяха, без да мигат, със съсредоточен и тежък поглед, останаха сами за себе си откъснати от тялото като два лъчисти пламъка.Старецът не помръдна устни, за да попита нещо, нито ръцете — за да го покани. Неподвижният и мълчалив поглед говореше сам, добър и едновременно изпитателен. Теодосий не удържа и още далеч от него, падна ничком на земята пред нозете му, които можеше да достигне само с върха на пръстите си. Той прошепна със задавен от вълнение глас:
— Умна молитва! — възкликна Теодосий, — разтълкувай това слово, отче! Чувах вече да ми говорят за това чудно твое деяние, а как става това, не уразумявам ясно.
Отец Григорий не отвърна веднага, но блясъкът на погледа му стана тъй остър, че Теодосий си наведе очите към земята.
— Теодосие, с една дума ли искаш да ти дам уразумение? —отговори старецът бавно и сякаш укорно, като измерваше речта си. — Все също е то да научиш неукия да чете буквите изведнъж от алфа до омега. И не само че е трудно да се разправи, а и със сърце трябва да се възприеме.
— Умната молитва — повтори той — не е ни писана, ни съчинена, ни с думи се предава, нито се пее. Ала нищо да не ти кажа, чедо мое, е както да не дам гостоприемство на пътника, който тропа на вратата ми. Слушай това, що е най-малкото всред неизмеримото, уразумей не буквите, а отделните им черти, от които те са съставени.
И все по-съсредоточен продължи:
— Бог е мир, който се намира на другата страна на шума и суетата. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Истинският разговор с Бога е безмълвието. Какво са нашите слова, що е гласът ни пред Неговото мълчание! Ако искаш да вършиш истинска молитва, подражавай на гусларя, който навежда главата си и обърнал, ухо към струните, изкусно удря по тях, наслаждавайки се на техния напев. Гусларят нищо не вижда и не чува освен гуслата, с която се услажда. И умът във време на молитва не бива да внимава освен в Бога. Ясен ли ти е тоя пример, Теодосие? Моли се Богу не с думи, но с помисли. Защо искаме от Бога това и онова, като че Той не е в нашите сърца, в нас самите? В сърцето си търси Бога и чрез сърцето с Него говори. Истинското начало на молитвата е сърдечната топлота. Повтаряй неотстъпно в ума си: «Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй ме!» — и това стига. Нека молитвата бъде кратка, за да не се вмъкне в душата чрез думите някаква прелест и съблазън и да смути твоя дух. Не променяй думите, тъй като не пущат корен дървета, които често се присаждат. Изгони своя ум от главата и го събери само в сърцето. Тоя, който може да събере всичките си мисли в една точка, прилича на острие. Тъпият предмет не може да премине през препятствие — него трябва да наострим и той ще прониже всичко. И да се пее е ненужно, и псалмопението не винаги е добро. Който се труди, нека пее, ти, като безмълствуваш, по е прилично да твориш умна молитва. Знай ти, Теодосие, безмълвието на пустинника прилича на сянка. Като че няма Бог, а Той е там, в него, нечут и невидим, също както слънцето, което не грее в сянката, а само я създава.
От прага на вратата Теодосий се поклони на двамата старци. Той не погледна отца Варсануфия, а само Григория Синаита. Преподобният го следваше със същия бляскав поглед, в който трептяха сълзи на благодарност и на бащинско умиление.
Евтимий Търновски
Св. патриарх Евтимий Търновски е роден около 1327 г. в тогавашната столица Търново. Произхожда от знатния болярски род Цамблаковци. Като дете, той бил дълбоко религиозен, с вродено влечение към богосъзерцателен живот. Около 1350 г. той се присъединява към монашеското братство на преподобния Теодосий Търновски в Килифарския манастир. През 1371 г. Евтимий си избира за жилище една пещера на
10-ина километра от Търново, по течението на река Янтра. Там той построява и църквата “Св. Троица”. Скоро около него се събират ученици и поставят началото на цял манастир. Избран е за Търновски патриарх през 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий.
През последната четвърт на XIV в. България е на върха на своята литературна слава. Търновската книжовна школа начело с патриарх Евтимий печели популярност далеч зад пределите на България. Търново е наречен „царица на градовете". Но ето, нова буря се надига откъм югоизток. Връхлитат османските турци. Балканските владетели губят време и сили в дребни вражди, подценяват опасността, не се обединяват за общ отпор срещу врага. Шишман прави усилие да спаси държавата, като дава сестра си за жена на Мурад I — „заради българския род, ако и да не желаеше". Но това е временно отлагане на трагедията. През 1393 г. след героична съпротива престолният град на второто българско царство пада в турски ръце. След три години пада и Видин, където управлява шишмановият брат Страцимир. Новият завоевател изповядва чужда вяра, на която робува фанатично. Още в първите месеци след завладяването на Търново започват помохамеданчванията — едни са принудени да приемат исляма със сила, други с подкуп, трети с обещания или измама. За това свидетелствува Йоасаф Бдински, посетил Търново една година след падането му.
Патриарх Евтимий оглавява църквата ни през най-тежкото време за българския народ. Турците постепенно превземат Балканския полуостров и земите на Българската държава. Евтимий помнел пророчеството на своя духовен старец, св.Теодосий Търновски, че по време на неговото патриаршество България ще попадне под агарянско иго, а самият той ще се сдобие с апостолски окови и гонение. Упора му давали думите на апостол Павел: “Живеем ли или умираме – Господни сме.” . За неговия подвиг Иван Вазов пише: Евтимий, на Търново в дните ужасни последний бранител и последний цар!”
В момента, в който палачът замахнал, за да отсече святата глава на патриарха, ръцете му се вцепенили, а мечът паднал на земята. Ужасени от станалото и от силата на християнския Бог, турците решили да не повтарят присъдата. Те изпратили Евтимий на заточение на юг, вероятно в Бачковския манастир. Раздялата на архипастиря с паството е описана от автора на житието му, Киевския митрополит Григорий Цамблак: “Той излизаше заедно с народа като втор Йеремия, при което самите камъни на града плачеха със сълзи.” Всеки желаел да се доближи до светия заточеник: едни целували ръцете му, други нозете му, трети – полите му; някои късали тревата под стъпките му за благословение и спомен, а други отдалеч измолвали неговия прощален благослов. Сред народа се чул вопъл: “На кого ни оставяш, добрий пастирю? Просълзен, патриарх Евтимий отвърнал: “На Светата Троица ви оставям – и сега, и навеки!”
Къде точно е бил заточен великият патриарх на осиротяла България не се знае. Предполага се, че е издъхнал през 1401 – 1402 г.
През следващите XVI—XVII в. историята на България познава редица единични масови помохамеданчвания, ограничаване на българското богослужение, забрана да се строят високи и големи църкви. Българите нямат покровители, нямат патриарх, не могат да имат високо образовани хора, социалната експлоатация е жестока. И все пак българщината има свои бранители и пазители. Едни от тях са българската народна песен и културa.
"Не ме лъжете - аз ги виждам отсъстващите!"
