един друг...

Страх


Страх
ме бе
като дете от тъмното

и помня

цялата обреченост на стъпките
цялата тревожност на целувките:
щяха да загасят лампите
възрастните
щяха да си лягат
щяха да ме изоставят с силуетите
на дърветата
и на нещата
по стените.

Страх ме бе от асансьора стар
- от шахтата -
страх ме бе да се обърна с гръб
очите
винаги ме наблюдаваха
нещо много тъмно и безформено
се спотайваше
спотайваше и чакаше
и протягаше отдолу пипала
всеки път когато не поглеждах:

всеки път,
когато не поглеждах
аз ги мярвах
в периферията на зрението си.

Ала аз сподавях ужаса
гълтах своя страх дълбоко в гърлото
аз потисках заешкото си сърце
с детска и невежа упоритост
няма нищо
няма нищо в тъмното
няма нищо там,
дете

култивирал своето високомерие
аз измислях своите оръжия

помня

как с треперещи ръце
пясък хвърлях с детската лопатка
по главата на чудовището в шахтата…


Тази вечер аз не съм дете:
майка ми не ми загася лампата.
Ще си легна стар и уморен
ще си легна все така невеж
все така
високомерно храбър.
Ще забравя онзи хилав мъж
онзи лигав
хладен
тъмен мъж,
онзи мъж със дъх на гнила шахта
онзи мъж със пипала, а не с ръце

ще забравя,
ще забравя и лопатата
кървавите кубчета, които
аз изрязах от размазаното тяло

ще забравя:
тъмния градеж

на ужасното си
дневно
аз.

Забравил си
пред прага къщен
едната своя половина.
И тя безумно по луната вие
и свива се на две, премръзнала.
Забравил си
на чергата отвънка
душата си преполовена
и тя се мъчи през ключалката да влезе
и да се стопли по завивките до мене.
Забравил си отвънка,
под перваза,
на малкото прозорче към мазето,
на рошавия нощен страх
едната половинка
и ужасените очички там присветват.
Оставил си отвън едната своя половина
и тихо и спокойно спиш до мене,
положил цялата увереност
в завивките и сънните постели.
А аз стоя във тъмното,
по-будна от нощта и мълчаливо
говоря със забравените половинки,
говоря им без думи
и бавно ги приспивам,
да не тревожат
твоя сън невинен
във който се сънуваш смел и светъл
и само аз усещам как струи до мене
от липсващата половинка на сърцето ти
една трепереща, мъглива светлина
изплашена, премръзнало-студена.

On ne voit bien qu'avec le coeur. L'essentiel est invisible pour les yeux.

и досегa по тъмни коридори
очите му
опитвaт се прободaт гърбa ми
–
стрaхувaм се понякогa
от себе си
зaщото могa дa съм пепелище

ще забравя,
ще забравя и лопатата
кървавите кубчета, които
аз изрязах от размазаното тяло

ще забравя:
тъмния градеж

на ужасното си
дневно
аз.


знaеш ли кaкво?
нямa кaкво повече дa се добaви!

Тук идвa крaя нa товa пътувaне. И нaчaлото нa всяко следвaщо

pi6e6 got

iskreno e i spokojno obektivno, mai mai tva si mislja, ma ne samo.

jako e.

Това е изцяло завършено. Сякаш не би могло да се каже нито с по-малко, нито с повече, нито с други думи. Сякаш е отлежало до есенция. Онова, което ме смущава е обема му - ако есенцията се съдържа в толкова думи, то колко бездънен е бъркочът на чувствата?
Сънят с котката също ми харесва, котката ми харесва, (харесва ми и Чеширската котка там, но това е друго). Но Сънят не е толкова завършен, недоизгладен като ритъм ми звучи. А може би ритъмът не отговаря на формата - не знам, ще го погледна пак.

Не е лошо и aз обичaм дa плaшa