бъдник
61 отговора
1584 прегледа
бъдник
младо дръвче – крушово -
е наскоро засадено насред двора, до асмата...
тънкото стъбълце е завито с царевичак, за да не измръзне...
насадено е на мястото на старата круша, която е отрязана – и наоколо се валят още неприбраните пънове от дебелия и ствол...
а недалеч от тези пънове – по предколедния рехав сняг –
както и друг път по това време - тримата – баща ми, брат ми и аз – извеждаме прасето –
както и друг път – то квичи до бога – но няма кой да му помогне под сивото небе - баща ми му вика – “ооо, Парчо, ооо, Парчо, не бой се – няма страшно!” – гътваме го - и го държим здраво –
както и друг път - единият от нас – свършва работата с ножа –
и - както и друг път – избърсва после потта от бледото си чело - и казва – “още една невинна душа си отиде...”
после – както и друг път – дебелата врата от работилницата е свалена – и кървавото туловище на прасето е положено върху нея – за да се отдели кожата и да се разфасова месото – а от другата страна на вратата – върху зелената олющена боя – има нарисувана мишена – и по нея много следи от забивани ножове и от стрелите, с които сме си играли с брат ми като деца... вдясно от мишената е написано с тебишир, с първолашки букви - “мили дядо, не тъгувай” – и отдолу – Владо - това го е написал синът ми, когато почина майка ми... после надписът е повторен по-дебело, а над Владо е дописано – и е станало – Пепа и Владо... това го е направила друга от внучките - тъй де – дамите са по-декоративни в своята емоционалност, трябва да се изтъкнат...
после – жените се захващат с прасето – и всичко си става – както трябва – и както и друг път - сядаме около мократа циментова маса – под сивото небе и оголялата асма – да опитаме първите пресни мръвки с лук...
отпивам от виното – и слушам по радиото – говорят за Коледата – и казват, че бъдникът трябва да бъде от крушово дърво – тъй повелявала традицията...
разгеле – казвам си – и от отрязаната стара круша избирам най-дебелия пън - от основата на стъблото – забивам пирони и с тел – му правя дръжка... после размислям – и го поставям в голяаама чанта – да не си кажат софиянците - като ме видат да слизам на гарата с тоя пън – абе, тая селяния почна да си носи и депутатите със себе си...
и тъй –
в едната ръка с куфар с коледния селско-прасешки материал, а в другата - с голямата чанта, с тежкия пън – съм на гарата в Брусарци – чакам вагоните от Лом да се съединят с тези от Видин – и да ме откарат в София...
оставям багажа си на перона до голямата акация – ама пък – тежи пустия му пън...
ходя напред-назад по празния перон, гледам на отсрещния баир - единствената светлина там е от прозорецът на църквата на манастирчето – и слушам в тъмнината разговорът на трима железничари - как ще правят хайка за вълци и чакали – щото много се навъдили, пък и бездомните кучета – бели правят... разказват си – къде им били набезите – и къде трябва да ги причакат – мисля си – абе тия хора – нямат ли си кмет, който да се казва - Брусарски, например – и който да поеме под своя защита тези невинни чакали, вълци и кучета... ми тъй де – природозащита си требе... после пък се сещам, че в Софията – само бездомни чакали си нямаме – ще бъде много атрактивно...
после разговорът се премества върху това – коя дърворезачка е по-добра – Хускварна или Щилка... сещам се, че по рекламите тия мощни дърворезачки - все разголени мацета ги държат – какво ли ще режат с тях, да не би патките да акселерират вече като дъбове, та ще трябва да се кастрят... нейсе – наум пожелавам на любителите на Хускварна или Щилка – подобни мацки да им носят дърворезачките по горите...
после от тъмното на коловозите изплува дребничкият железничар, който през другите сезони се маскира като Чаплин – сега е в дебела шуба – и само мустачките го издават – и това, че по чаплиновски премята дългия железничарски чук в ръцете си...
някаква самотна жена с кожено палто и лисича опашка и с повяхнало лице – пие кафе, пуши и разговаря в кафенето-барака с продавачкака...
една друга жена с униформа – смяната и е свършила - носи в едната си ръка кофа с брикети и дърва в нея, а в другата – дебела бутилка от минерална вода, пълна с вино – и потъва в тъмнината...
Пристигат вагоните – и със скърцане, свирки и опа-опа – ги съединяват... качвам се в полутъмен и полупразен вагон и оставям чантата с бъдника на пода на купето – тежи пустият му пън...
24 декември е... към 10 ще съм си в София...
Вече съм в къщи и лежа по корем пред камината – и гледам бъдника – и огънят, който пълзи по него... гледам как пламъците обхващат един по един годишните кръгове – и през цялата нощ – ще ги превърне на пепел – един по един - назад във времето...
броя кръговете – отвън-навътре, назад в историята – и определям годините -
ето – последните са кръговете на демокрацията,
ето и тези – на ражданията на децата ми –
малката ми дъщеря,
синът ми,
голямата ми дъщеря,
двата кръга на войниклъка ми,
петте кръга на студентството,
трите на гимназията в Лом,
кръговете на абитуриентския бал и на ученическите години в село...
а това е кръгът – когато асфалтираха главната улеца на селото – пътя Лом-Видин...
това пък е кръгът, когато прокараха електричеството в село - и баща ми купи радиото “Христо Ботев” със зеленото око – разтварящо се като завеска на театър - онзи същият, неделният радиотеатър от 16 часа...
ето го и първият кръг - кръгът – когато съм тръгнал ученик – и в ранната сутрин вървях срещу слънцето – а то ме заслепяваше – и не виждах хората, които ме питаха – “ооо, Сашко – къде си тръгнал?” - и хем се хилех, хем от срам си гледах ръбовете на изгладените нови тъмносини панталони - и когато влязох в училището – там ме посрещна най -, ама нааай-красивата жена на света...
огънят бавно и сигурно развива лентата на времето обратно и го превръща на пепел...
разглеждам пъна – и виждам себе си...
дъщеря ми – по-малката - е до мен – и ми припомня, че сме се хванали на бас – който от нас по Коледа - се задържи хоризонтално на две ръце – двайсет лева печели...
тя ходи на брейк – та затова е тоя бас...
аз си поставям двете ръце под гърдите и корема – и и казвам – гледай – гледай – тооолкова съвършенннно съм се издигнал на две ръце, хоризонтално – че съм на милиметър от пода... тя ми се смее – и ми казва – друг път, дигнал си се друг път...
после тя със зачервено лице – и упорство – нагласява ръцете си, концентрира се – и на първият опит не успява – но – на втория – се издига – и задържа хоризонтално на двете си ръце... бъркам веднага в подготвения си джоб – и си изпълнявам баса...
младо дръвче, крушово –
още в царевичак завивано...
прост селянин, ама много прост ви казвам !
е наскоро засадено насред двора, до асмата...
тънкото стъбълце е завито с царевичак, за да не измръзне...
насадено е на мястото на старата круша, която е отрязана – и наоколо се валят още неприбраните пънове от дебелия и ствол...
а недалеч от тези пънове – по предколедния рехав сняг –
както и друг път по това време - тримата – баща ми, брат ми и аз – извеждаме прасето –
както и друг път – то квичи до бога – но няма кой да му помогне под сивото небе - баща ми му вика – “ооо, Парчо, ооо, Парчо, не бой се – няма страшно!” – гътваме го - и го държим здраво –
както и друг път - единият от нас – свършва работата с ножа –
и - както и друг път – избърсва после потта от бледото си чело - и казва – “още една невинна душа си отиде...”
после – както и друг път – дебелата врата от работилницата е свалена – и кървавото туловище на прасето е положено върху нея – за да се отдели кожата и да се разфасова месото – а от другата страна на вратата – върху зелената олющена боя – има нарисувана мишена – и по нея много следи от забивани ножове и от стрелите, с които сме си играли с брат ми като деца... вдясно от мишената е написано с тебишир, с първолашки букви - “мили дядо, не тъгувай” – и отдолу – Владо - това го е написал синът ми, когато почина майка ми... после надписът е повторен по-дебело, а над Владо е дописано – и е станало – Пепа и Владо... това го е направила друга от внучките - тъй де – дамите са по-декоративни в своята емоционалност, трябва да се изтъкнат...
после – жените се захващат с прасето – и всичко си става – както трябва – и както и друг път - сядаме около мократа циментова маса – под сивото небе и оголялата асма – да опитаме първите пресни мръвки с лук...
отпивам от виното – и слушам по радиото – говорят за Коледата – и казват, че бъдникът трябва да бъде от крушово дърво – тъй повелявала традицията...
разгеле – казвам си – и от отрязаната стара круша избирам най-дебелия пън - от основата на стъблото – забивам пирони и с тел – му правя дръжка... после размислям – и го поставям в голяаама чанта – да не си кажат софиянците - като ме видат да слизам на гарата с тоя пън – абе, тая селяния почна да си носи и депутатите със себе си...
и тъй –
в едната ръка с куфар с коледния селско-прасешки материал, а в другата - с голямата чанта, с тежкия пън – съм на гарата в Брусарци – чакам вагоните от Лом да се съединят с тези от Видин – и да ме откарат в София...
оставям багажа си на перона до голямата акация – ама пък – тежи пустия му пън...
ходя напред-назад по празния перон, гледам на отсрещния баир - единствената светлина там е от прозорецът на църквата на манастирчето – и слушам в тъмнината разговорът на трима железничари - как ще правят хайка за вълци и чакали – щото много се навъдили, пък и бездомните кучета – бели правят... разказват си – къде им били набезите – и къде трябва да ги причакат – мисля си – абе тия хора – нямат ли си кмет, който да се казва - Брусарски, например – и който да поеме под своя защита тези невинни чакали, вълци и кучета... ми тъй де – природозащита си требе... после пък се сещам, че в Софията – само бездомни чакали си нямаме – ще бъде много атрактивно...
после разговорът се премества върху това – коя дърворезачка е по-добра – Хускварна или Щилка... сещам се, че по рекламите тия мощни дърворезачки - все разголени мацета ги държат – какво ли ще режат с тях, да не би патките да акселерират вече като дъбове, та ще трябва да се кастрят... нейсе – наум пожелавам на любителите на Хускварна или Щилка – подобни мацки да им носят дърворезачките по горите...
после от тъмното на коловозите изплува дребничкият железничар, който през другите сезони се маскира като Чаплин – сега е в дебела шуба – и само мустачките го издават – и това, че по чаплиновски премята дългия железничарски чук в ръцете си...
някаква самотна жена с кожено палто и лисича опашка и с повяхнало лице – пие кафе, пуши и разговаря в кафенето-барака с продавачкака...
една друга жена с униформа – смяната и е свършила - носи в едната си ръка кофа с брикети и дърва в нея, а в другата – дебела бутилка от минерална вода, пълна с вино – и потъва в тъмнината...
Пристигат вагоните – и със скърцане, свирки и опа-опа – ги съединяват... качвам се в полутъмен и полупразен вагон и оставям чантата с бъдника на пода на купето – тежи пустият му пън...
24 декември е... към 10 ще съм си в София...
Вече съм в къщи и лежа по корем пред камината – и гледам бъдника – и огънят, който пълзи по него... гледам как пламъците обхващат един по един годишните кръгове – и през цялата нощ – ще ги превърне на пепел – един по един - назад във времето...
броя кръговете – отвън-навътре, назад в историята – и определям годините -
ето – последните са кръговете на демокрацията,
ето и тези – на ражданията на децата ми –
малката ми дъщеря,
синът ми,
голямата ми дъщеря,
двата кръга на войниклъка ми,
петте кръга на студентството,
трите на гимназията в Лом,
кръговете на абитуриентския бал и на ученическите години в село...
а това е кръгът – когато асфалтираха главната улеца на селото – пътя Лом-Видин...
това пък е кръгът, когато прокараха електричеството в село - и баща ми купи радиото “Христо Ботев” със зеленото око – разтварящо се като завеска на театър - онзи същият, неделният радиотеатър от 16 часа...
ето го и първият кръг - кръгът – когато съм тръгнал ученик – и в ранната сутрин вървях срещу слънцето – а то ме заслепяваше – и не виждах хората, които ме питаха – “ооо, Сашко – къде си тръгнал?” - и хем се хилех, хем от срам си гледах ръбовете на изгладените нови тъмносини панталони - и когато влязох в училището – там ме посрещна най -, ама нааай-красивата жена на света...
огънят бавно и сигурно развива лентата на времето обратно и го превръща на пепел...
разглеждам пъна – и виждам себе си...
дъщеря ми – по-малката - е до мен – и ми припомня, че сме се хванали на бас – който от нас по Коледа - се задържи хоризонтално на две ръце – двайсет лева печели...
тя ходи на брейк – та затова е тоя бас...
аз си поставям двете ръце под гърдите и корема – и и казвам – гледай – гледай – тооолкова съвършенннно съм се издигнал на две ръце, хоризонтално – че съм на милиметър от пода... тя ми се смее – и ми казва – друг път, дигнал си се друг път...
после тя със зачервено лице – и упорство – нагласява ръцете си, концентрира се – и на първият опит не успява – но – на втория – се издига – и задържа хоризонтално на двете си ръце... бъркам веднага в подготвения си джоб – и си изпълнявам баса...
младо дръвче, крушово –
още в царевичак завивано...
прост селянин, ама много прост ви казвам !
Редактирано от ceлянинът на
Това за бъдника
Много е добро селянино. Много! Може би най-доброто до сега. Дали пък другите неща не са избледняли в моя изпепеляващ дънер а това, щото е прясно ... та затова?
Два пъти го прочетох. Две удоволствия ми достави, демек. Благо те даря!
Дано да ги събираш! Да не се изпепелят и те, барабар с тебе (нас).
Сполай ти.
Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш
Два пъти го прочетох. Две удоволствия ми достави, демек. Благо те даря!
Дано да ги събираш! Да не се изпепелят и те, барабар с тебе (нас).
Сполай ти.
Колкото повече знаеш, виждаш колко повече не знаеш
Re: бъдник
Благодарности за творбата за крушовите дървета. Така е и в живота, едни идват други си отиват, едни безгрижни, други угрижени, отговорни и беззотговорни, но навиват своя кръг на живота, както започнахме и ние този новия за 2004 година. Ха наздраве и весела да ти е тоси 2004 кръг.
Блед, но винаги ВАШ
Блед, но винаги ВАШ
Re: бъдник
Много ми прилича тази история ... "на мене си".
Прасето, асмата, двора, надписът с тебешира, зеленото око на радиото, влаковете и гарите ... преди много години ...
Но си пазя радиото със зеленото око - високоговорителят му е изгорял и сигурно още някоя и друга лампа и може някой хубав ден да се хвана да го оправя.
Прасето, асмата, двора, надписът с тебешира, зеленото око на радиото, влаковете и гарите ... преди много години ...
Но си пазя радиото със зеленото око - високоговорителят му е изгорял и сигурно още някоя и друга лампа и може някой хубав ден да се хвана да го оправя.
Re: бъдник
Ех, че хубаво :-)
опитах се да застана хоризонтално - не успях (таз една секунда не се брои - или? а? ) - а можееех, в по-вътрешните кръгове, някога...
Сега чакам да се върне младото дръвче крушово, да видя дали то може, дали достатъчно е с царевичак завивано :-)
опитах се да застана хоризонтално - не успях
(таз една секунда не се брои - или? а? ) - а можееех, в по-вътрешните кръгове, някога...
Сега чакам да се върне младото дръвче крушово, да видя дали то може, дали достатъчно е с царевичак завивано :-)
Re: бъдник
Мили ми селяндур,разплака ме.Спомних си детските години,когато имах пълен комплект баби и дядовци.Дано сега не ни гледат от небето,защото май не оправдахме всичките им очаквания.Сега моите родители са много по-стари от тях по онова време,а ги няма онези дух и красота на битието.Благодаря за спомените,които ми възвърна.