Дали е късно?...
10 отговора
584 прегледа
Дали е късно?...
Неизпратено писмо.
Когато аз мразех и псувах света и живота, ненавиждах хората и пищях от ужас, че живея сред тях, когато дните ме изгаряха жарни и дълги, а нощите ме поглъщаха и затваряха в себе си, сякаш завинаги..., когато не исках да обичам, не исках да очаквам,
не исках да мечтая, да се надявам..., когато исках само да мразя, да бъда сама, и да живея напук, когато демоните се превърнаха в мои идули и посвещавах всяко свое усещане на тях, когато исках да мамя хората с чувства, да бъда подла и лицемерна, когато исках да забравя какво е да бъдеш нежен, да забравя как се обича... - се появи Ти.
Изникна неканен, нечакан, неподозиран... от мрака.
Нощта си играеше с пръсти върху усещанията ми и сякаш мой пътеводител ми
шепнеше тихо...:
"... да... да... да...." - Като далечно, отвяно ехо на красиви децки мечти.
Взирах се дълго в очертанията ти, докато не се престраших и не ги докоснах.
Погалих силуета ти плахо, а той се обагри в най-цветни нюанси и откри
приказната картина на твоето същество.
И аз не можех да не я видя, въпреки нежеланието ми.
Страхувах се.
От Теб... и от себе си.
Ослепяваше ме блясъкът в очите ми, виждайки го отразен в Твоите.
И замижавах.
Сякаш набързо и без старание нахвърлян някога проект изникваше в съзнанието ми и крещеше как мислената, преливаща рамка на Него прегръща плътно твоите контури.
Доближих се до Съществото Ти... и го влях в себе си.
Жадно.
Хиляди пъти се отрекох от любовта.
Хиляди пъти се заклех, че ще мразя.
Хиляди пъти съжалих, че съм обичала.
И се превърнах в демона на любящите.
Смехът ми в мрака плашеше и най-смелите.
Защото можеше да нарани или убие... всяка нежност, всяка ласка, всяка
любов.... бсяко его.
Ти дойде от нищото и ме накара да задуша този смях в гърдите си.
Не развали черната магията, но успя да ме накараш аз да го направя.
За Теб.
Благодаря на мрака, че те пусна да минеш през него.
Днес аз дори го обичам, защото ти от него се роди.
Показа ми, че имам в себе си повече, отколкото подозирах че ми е останало.
Помогна ми да си припомня, че аз всъщност съм ужасно щастлив човек.
А щастието никак не е моментно състояние. То е константна величина.
Човек или е нещастник или е щастлив човек. Друг вариант няма.
Благодаря Ти, че ми подсказа за моя вариант в момента, в който се
колебаех кой да си избера този път.
Благодаря Ти, че те има, и че ми позволи да те обичам.
14.04.03г.
Или никога не е късно?... да благодариш... и да кажеш Обичам те...
... и след Тогава... пак ще се усмихвам.
Когато аз мразех и псувах света и живота, ненавиждах хората и пищях от ужас, че живея сред тях, когато дните ме изгаряха жарни и дълги, а нощите ме поглъщаха и затваряха в себе си, сякаш завинаги..., когато не исках да обичам, не исках да очаквам,
не исках да мечтая, да се надявам..., когато исках само да мразя, да бъда сама, и да живея напук, когато демоните се превърнаха в мои идули и посвещавах всяко свое усещане на тях, когато исках да мамя хората с чувства, да бъда подла и лицемерна, когато исках да забравя какво е да бъдеш нежен, да забравя как се обича... - се появи Ти.
Изникна неканен, нечакан, неподозиран... от мрака.
Нощта си играеше с пръсти върху усещанията ми и сякаш мой пътеводител ми
шепнеше тихо...:
"... да... да... да...." - Като далечно, отвяно ехо на красиви децки мечти.
Взирах се дълго в очертанията ти, докато не се престраших и не ги докоснах.
Погалих силуета ти плахо, а той се обагри в най-цветни нюанси и откри
приказната картина на твоето същество.
И аз не можех да не я видя, въпреки нежеланието ми.
Страхувах се.
От Теб... и от себе си.
Ослепяваше ме блясъкът в очите ми, виждайки го отразен в Твоите.
И замижавах.
Сякаш набързо и без старание нахвърлян някога проект изникваше в съзнанието ми и крещеше как мислената, преливаща рамка на Него прегръща плътно твоите контури.
Доближих се до Съществото Ти... и го влях в себе си.
Жадно.
Хиляди пъти се отрекох от любовта.
Хиляди пъти се заклех, че ще мразя.
Хиляди пъти съжалих, че съм обичала.
И се превърнах в демона на любящите.
Смехът ми в мрака плашеше и най-смелите.
Защото можеше да нарани или убие... всяка нежност, всяка ласка, всяка
любов.... бсяко его.
Ти дойде от нищото и ме накара да задуша този смях в гърдите си.
Не развали черната магията, но успя да ме накараш аз да го направя.
За Теб.
Благодаря на мрака, че те пусна да минеш през него.
Днес аз дори го обичам, защото ти от него се роди.
Показа ми, че имам в себе си повече, отколкото подозирах че ми е останало.
Помогна ми да си припомня, че аз всъщност съм ужасно щастлив човек.
А щастието никак не е моментно състояние. То е константна величина.
Човек или е нещастник или е щастлив човек. Друг вариант няма.
Благодаря Ти, че ми подсказа за моя вариант в момента, в който се
колебаех кой да си избера този път.
Благодаря Ти, че те има, и че ми позволи да те обичам.
14.04.03г.
Или никога не е късно?... да благодариш... и да кажеш Обичам те...
... и след Тогава... пак ще се усмихвам.
Re: Дали е късно?...
Извинявай! Темата ти е хубаво написана, това което съм написала е защото бях ядосана на нещо съвсем друго, просто прочетох твоята тема след това и реагирах глупаво
късно е вече да го трия, но не е късно да ти кажа -Извинявай!
ето казвам ти Извинявай!
closer than appear
късно е вече да го трия, но не е късно да ти кажа -Извинявай!
ето казвам ти Извинявай!
closer than appear
