Децата и ние

Пък едно време, като даваха по ТV сичките фанфарни БКП и КПСС конгреси, а сина ми е бил невръстно детенце, усвояващо речников фонд като за световно, притичвайки напред-назад, дочува и ЗАПАМЕТЯВА възгласите : КПСС - БКП ...Слава, слава, слава! - докато мама му се щура да му приготвя багажа, за да го отведе на гости при баба му. Удря часът на пътуването, яхваме ние трамвая и някъде към пл. Възраждане наблюдателното дете на мама съзира едни ми ти веещи се знамена по разни пилони и балкони... и тутакси ПРАВИЛНО асоциира. Че като заскандира ф трамвая: КПСС - БКП ...слава, слава, слава!... Ама със сичка сила... и повтаря и потретва. Ни е да му запушиш устата, ни е да го оставиш да те прави за резил....малиййййй.

Че като прихна тоя ми ти народ в трамвая. Аз потънах в земята.

И слизай от трамвая, стой в гръб, докато отмине, дръж лекции за подходящо поведение на обществени места...и на следващия трамвай - та до баба му

Косата ми дзилена, очите ми редки

уф,за малко те изтървах
пуснах в темата на Хипо-Усмивка,една детска песничка

Повече усмивки!

Нищо страшно няма, аз мога да си я издърпам и от там:)

Много е подходяща

Косата ми дзилена, очите ми редки

кои деца, бе?! кои ние!
цялото тва нещо би могло (не е обаче сигурно ) да се избегне, ако си спомняхме по-честичко и по-в подробности така какво е било, когато ние сме били деца.
аз, например, бех отличник.
особено що се отнася до аритметиките там, трудовото и граматиките, ама пишех бая грозно, щот с лявата ръка - толкова.
освен това бях къдрава, носех цайси и извопще - оФца. а, да, пеех в хора и свирех на цигулка, ако трябва да се допълни картинката.
и нали се сещаш - като си отличник и веднага решаваха, че си е съвсем в реда на нещата да си и обществена, детсевика, фигура.
активист му викаха.
ма не им дреме, че ти не можеш да участваш в рецитал, да държиш реч, да се резилиш е така пред разни непознати... ти си там, с връзката, бялата риза и плисетата и тва си е!
и, значи.
било е по време на некакъв партиен конгрес.
и аз, като ... ъх... активист, значи, съм избрана да поднеса цветя, на президиума. с още там деца, на брой колкото споменатия президиум.
и на мене ми се падна да поднасям на цола драгойчева.
тя си къртеше кротко в едно кресло, в зала "универсиада" беше тва, тогава немаше нъдъкъ. аз требваше да изграча някакво приветливо, бойно и прочее стихче и да подам букета.
и аз изкаканизах.
камери светят, плашат ме...
некакви дедовци, баби, пространства, ужас...
а тя кърти! спи, бе!
и аз точно си викам - размина се поне това, понеже видях как дедовците и бабите посягат да целуват децата, моля ти се?! чужди дедо да ме целува?! по лицето?! ааа, айде, без...
обаче ц.драгойчева си спи и аз - кеф, вече...
да, ама не.
щото не знам сигнал ли някакъв й дадоха, какво ли... и тя като скочи! и като посегна да ме лови!...
и аз... беж и... край.
голям провал, ти казвам!

е и аз нали, както почнах по-горе в началото да пиша, ги помня тези работи.
и детенцето, мойто, като беше малко - внимавам.
ама то... колкото и да внимаваш... все нещо те изненадва в гръб
и така един ден щерка ми, 3годишна, и аз се возим в такси.
връщахме се от института по стоматология, където на мене ми бяха правили някаква операция на челюстта, ама се налагаше да ме изпишат още веднага, че нямаше кой да гледа детето.
и се прибираме, значи, с таксито, аз съм казала посоката, накъдето шофьорът да кара и вече наближаваме, в района сме, а той се обръща да ме пита за подробности.
накъде да завие , нещо такова.
аз в този момент точно се свивам от пристъп на болка и дума не мога да обеля, само седя с кърпичка на устата и мълча.
човекът нервничи вече малко, щото задръстваме трафика.
а детенцето отзад казва с едно спокойствие такова, необятно:
- карай натам (и сочи с ръка) тя не може да ти каже сега, не виждаш ли, че пак е пияна...
?!?!?!?!?!?
и кажи сега... как! да обясниш?! на човека?! че детището лъже като дърта циганка, а?!
е, не слезохме, де... ама то щото немах сили никакви...
и, забележи! как този човек да не е убеден, че тази там... на седалката до него не се опитва да не повърне (в 11 часа сутринта) ами просто нещо я боли?
като гадното детенце съвсем уверено и точно го напътстваше през цялото време накъде да завие , а?

Много са такива едни понякога... Срам да те хване

Ето например...

Синът ми е в първа група в детската градина. И поискали някакви поредни справки от учителките за общинския отдел "Образование", включващи сведения за месторабота, професия и пр. дивотии на родителите на децата. Учителката на сина ми решила да не рови в дневника, където всичко си пише, и го попитала: Какво работи баща ти?... хехе... Груууба грешка

И той отривисто й отговорил: Баща ми работи ЦАР!
Щото е чувал леко самохвалните изблици на татко си: Еййй, цар съм, начи!


Пък друг път, имаха някакви такива едни открити уроци – по време на сюжетно-ролеви игри. Нагласили им масичките, разни правени от много твърдо тесто ( брашно и сол на равни части) и после оцветявани плодове и зеленчуци, разни книжки, играчки. Та децата поемат съответната роля – кой майка, кой баща, кой продавач, кой купувач. Сина ми - продавач в книжарница. Отговорна роля! Заместник директорката минава край децата, заговаря ги и преценява дали са вникнали в задълженията си. Спира до сина ми, взема някаква книжка и я разглежда. Пита го колко струва, уж ще си я купува. А орлето на мама й отвръща: Няяяма нужда, подарявам ти я!
Ъх!
Не мисля, че в това се изразяваше баш пък ролята на продавач в книжарница.

Но поне се посмяхме от сърце


Трети път. Отиваме на кафе у моя колежка, която дълго време боледува. Жената беше доста притеснена финансово и аз като съм заразмахвала пръст още от нас и повтарям до припадък:ДОКАТО сме у тях няма да си искаш нищо за почерпка. (щото той го имаше този навик. Ако се забавят домакините да му предложат нещо, питаше «Абе вие като имате гости, не ги ли черпите?») Дори и да ти предлагат, ще отказваш – подсилвам ефекта от думите си аз.
Жената все пак приготвила кекс към кафето. Слага ни в чинийките, моя син ме поглежда стъписано как аз набивам кекса и аз се сещам, че май съм му пренавила пружината. Усмихвам му се мило и (противно на всякаква педагогика) го подканям: Хапни, де, маме.
Той обаче явно съзира някаква уловка и за да си спести последващи укори, гледа ме втренчено в очите, върти отрицаващо глава и стиска зъби. Дума не проронва. Колежката се притесни, гледа ме с укор, щото май се досеща каква е причината за отказа му.

Тръгваме си вече, ние с него сме отвън на площадката, колежката отвътре и стоим още поне 10 минути на вратата, унесени в заключителни сладки приказки с колежката. По едно време детето ме дърпа за полата и ми задава коварен въпрос. Ама аз не се усещам! «Мамо, ние сега У ТЯХ ли сме?»
Логиката ми бързо подсказа грешния (в случая) отговор. Не, казвам, вече сме си тръгнали.

Че като откърти с плачевен треперещ глас към колежката ми: Може ли най-после ВЕЧЕ да получа едно парче кекс?

Идеше ми да го стисна за гърлото. Ега ти срама!


Косата ми дзилена, очите ми редки

така е, като се опита човек да "ръководи" дете.
ми не става, туйто
ама понякога...
веднъж, на морето.
дъщеря ми и аз случайно засичаме на плажа познати, които... абе нали знаеш, има такива хора. несимпатичен си им нещо и какво от това. и те са ти несимпатични и... пак! какво от това?
нито си длъжен всички на света да са ти симпатични, нито пък те са длъжни ти да си им симпатичен... много важно.
кимате си там, разминавате се и готово.
да, ама... кой знае защо тези хора решиха, че ние с момиченцето ми непременно, ама непременно! трябва да отидем и да седим при тях, на плажа.
много такива ентусиазирани, много "ах!", "ох!"... изобщо така и не разбрах защо.
мамят хлапенцето с некви топки там, играчки... тя ме дърпа... и отидохме.
беше някакси неудобно да откажа.
а трябваше!
защото...
бе... измъчиха се много, хората...

първо се опитаха да ми дават акъл, че детето не бивало да стои с фанелка на плажа. слънцето било много полезно, понеже.
аз, като последен глупак пък, взех да се обяснявам, че слънцето вече не е онова слънце и... дрън-дрън.
после се опитаха да ми кажат, че ама моля ти се, защо се срамуваш, я я съблечи тази рокля... аз - пак. ама слънцето! е! вредно... ала-бала...
после пък взеха да питат как е възможно детето да чете "такива книги" на 7годишна възраст... "такавата" книга беше "алиса".
аз се повбесих вече... идеше ми да попитам да се пенсионира ли трябва да чакаме, ама... айде нищо не казах.
после тя му мажеше косматия гръб с плажно масло и... игриво се обърна и с омазаните си длани натри муцунката на хлапето.
то ревна.
аз... абе... карай.
после тя взе да ми разказва откъде й е плажната рокля и как я е яд, че си е купила само тази лилафката, а пък резедафката била по-подходяща за другия й бански костюм... как срещнали миналата вечер незнамсикого на "главната"... как ах!той не одобрявал едикояси марка непомнякво... блябля...
после взеха да ни говорят, че сме много кльощави.... и... това преля чашата!
напрао!
щерка ми, която наистина е тъничка, ама пък набива като ламя изведнъж реши, че е гладна.
аз й дадох пари и я пратих да купи пица.
тя се върна с 2 пици, 6 палачинки, 1 пъпеш и ми поиска още пари, за мед.
аз дадох и тя купи и мед.
и като започна да се тъпче... просто ужас!

така и не можах да разбера нищо...
ей на и ти не разбра, нали?
и аз така.
а то... какво било.

малкото скорпионче видяло, че майка му нещо се изнервя.
преди това обаче чуло, че тя му казва на него нещо за диети... и се забило там, в тази дума.
и... решило, че като на него му мажат лицето и му надуват на майка му главата, то пък... сега ще видят те
бе... гледам аз... нещо мътни погледи добиват, ама като не разбирам... и реших да почета, докато се свърши онзи пясъчномеден пир, с палачинки и пъпеши и...
най-после приключи.
пращам я да се мие в морето, нашата се връща и вече тишина, покой.
и ляга и тя да си почете.
и по едно време пита, ама най-невинно така:
-мамо, а защо другите жени, като тръгнат на море, носят цели чанти с гримове и червило? ти защо не носиш?
и аз си мисля "ай ся, пак ме почнаха, да ме излагат..."
и смотолевям нещо, че... ми не обичам червило, изприщвам се... дрън-дрън.
то, обаче държи на своето:
- лъжеш, не се изприщваш, ами не си се сетила
аз:
-ми не ми е хрумнало за червило...
и то тука, забива вече пирона отведнъж:
- е как ше ти хрумне, бе, то само жените с дебели задници носят цели торби червило! мислят, че така, като се намажат с червило ще си скрият дупето... ама дупето не се замазва с червилото и с грима , по лицето.
и тука вече аз разбирам КАКВО става... и напрао...
е, не настояваха много да останем, де... като реших, че вече ни е предостатъчен плажа, за деня
ох, ми... скорпион, какво искаш

Е, не! Добре, че не съм била на мястото на оназ мила женица

Да ти кажа, май си права, дето ме питаш «кои деца, бе?! кои ние!»
Ми те децата ни няма да приличат на южнокорейските ни адашки, бе!

Седнала съм да ти разправям за гафовете на сина ми, като че ли аз пък по-малко съм се излагала!?

Като се замисля, аз май не съм раждана за тези времена... с тъпканици и простотии по трамваите. Знаеш ли колко пъти ми се е налагало да слизам от трамвая без време, щото ме е било срам... Ъх!

Значи... имах навремето една колежка, с която НЕПРЕКЪСНАТО си правехме ама страхотни номера. Много дива беше. По нищо не ми отстъпваше, детсъвика, и много ми беше любима. Та... отивам аз на работа, а тя не трябва да е по т`ва време на работа. Пък и живееше на точно обратната гранична полоса от работата, сиреч, нямаше никакви основания да седи лежерно в трамвая на път закъмто бачканетооо...
Качвам се аз в трамвая и по едно ми ти време на една седалка съзирам изотзад главата на Софка - същата подстрижка, раменете й обгърнати в едно карирано палтенце (досущ Софкиното)...
И се питам: Бе тая Софка к`во прави у никое време ТУК? Обмислям внимателно да не е ден за заплати или аванс...Тцъ, не е. И тутакси я заподозиргвам в нещо неясно.
Пристъпям бавно, плавно и тихо в гръб като виетнамски патриот, стискам в клещи (разбирай с пръстите на ръката - дясната) през врата таз една госпожа и почти подрънквайки й главата в стъклото, при това без да гледам натам (к`во да гледам, че т`ва е мойта Софка), й отправям въпроси без да чакам отговори. Сиреч, знам та, че нещо кроиш, не ми съ праи ся :)
”Бе ти какво правиш по това време тук?... Хич не се и опитвай да ме изментриш, щото ще те хвана”... и прочие "умни и смислени" нещица.
Обаче. Както си гледам аз в посока напред-нагоре и вляво, се впечатлавям С ОСНОВАНИЕ, че това ако е била Софка, аз да съм досега...абе примерно поне в поза туш на пода на трамваяяяяя... А пък нищо такова или подобно не ми се е случило. Най-сетне благоволявам да отправя поглед в ПРАВИЛНАТА посока - надолу-вдясно и к`во да видя...
Една женица, горката, силно зачервена от спрелия приток-отток на кръв от стискането на врата, оцъклила невярващо очи и с едва излизащ хрипозвучащ глас ми говори: Пуснете ми врата, другарко!
От което аз получавам спазъм в ръката, хватката ми става още по-силна, завъртам й главата накъмто мен и гледайки я отчаяно в очите, търсейки и искайки прошка, й редя: Олеле, много се извинявам, обърках ви с моя колежка... моля ви, извинете ме!!!

Сериозно ти казвам, страшно разкаяние изпитах! А тя (бе май малко невъзпитано беше от нейна страна) вместо да ме опрости, повтаряше само пуснете ми врата, та пуснете ми врата

Така и не дочаках прошка, но пък поне трамвая спря на спасителна спирка. И (забележи, пак!) аз като невестулка се изсулих от него, застанах в гръб към публиката, която се търкаляше по пода от смях и подрусването на трамвая стана очевадно. И го изчаках да се оттегли. Ооох!

После... като разказах вкъщи случая, мъж ми ми вика: Като ти знам хватката, тая женица курбан трябва да прави на тоя ден

Децата ни т`ва-он`ва. Дааа, бе! Щото ние сме пък китки

Косата ми дзилена, очите ми редки

Също като мойта племенница - на 4-5 годинки беше през 92-93г., като събаряха паметника на Георги Димитров пред общината във Варна. А нашта застанала насреща на балкона, свила юмручето - "старата червена бабичка, комунистка, антифашистка и активна партизанка", и крещи с пълно гърло:

СЪБАРЯЙТЕ ГО, СЪБАРЯЙТЕ ГООООООО!!! НИЕ ПАК ЩЕ ГО ВДИГНЕЕЕЕЕЕЕМММ!!!

Ега си, ДжоДо:)

Как да каже после човек нещо друго, освен, че децата са пре-крас-ни!


Сега без връзка пък се сетих, как в ден преди заплата съм обрала последните стотинки и пращам невръстния си син да купи от плод-зеленчука връзка пресен лук и от магазина - хляб. Той много тревожно ме пита как да различи лук от чесън. Обяснявам аз с цялото си красноречие, ползвах и ръце на моменти, чакам го да се върне и като пристига, какво, мислиш ми връчва?

Едно миниатюрно шишенце с руское духи "Белая сирень"

Кутийката му избеляла от слънцето, щото е престояло на витрината на павилиона намсиколкоси време в очакване някой балък да го купи

Е, и балъка го купи

Питам го аз с треперещ глас ЗАЩО това е купил. Детето дава възможно най-логичния отговор: Не можах да различа лука от чесъна!

Косата ми дзилена, очите ми редки

...какво да ги правиш!

КПСС - БКП - КПСС - БКП УРААА!

*търся текста на песента за Вела Пеева - Партизанката!

Нямам текста на песента за Вела Пеева - Партизанката!

Но знам текста на Цъфнало, цъфнало цвеке шарено
--------------------------------------------------------------------------------

Цъфнало, цъфнало цвеке шарено
на момино, на моминото пенджере.

Сутрин го, сутрин го моме полива
вечер го, вечер го момче обира.

Моме го, моме го люто кълнеше,
- Пукнало, пукнало, лудо треснало.

Не знаеш, не знаеш моми да любиш,
сал знаеш, сал знаеш цвекье да береш.

Цвекя са, цвекя са за мирисанье,
моми са, моми са за целуванье.

Не знам дали ше ти свърши работа, ама тва знам, тва давам:)

Косата ми дзилена, очите ми редки

......дечицата ни..миличките те...хо хохох..подсети ме как моя син реши да ми вдигне рейтинга пред обществото...та!..късна есен ! ...пазара в Пловдив..компактен и богат....и ние /дружка, детенце – тогава на 5 год и аз /.... .неистово обикаляме и търсим пресен джоджен..щото видиш ли наканила съм се да готвя зрял фасул....обаче..няма...НЯМА ..и това е....
и след емнайстото обикаляне и приятелката ми спира пред една сергия и вика – "ето ти сух джоджен...купувай и да се махаме”
...” АААААААА” - противя се аз.- .”след като ще готвя веднъж годишно..то поне да е като хората!!!!!”....
те тука сина ми се намеси като същински PR ....
.....”Как ВЕДНЪЖ годишно бе мамо?!...тая година ще ти е за ТРЕТИ път !!!!!!!! ”..

срааааааааааам.......идеше ми да се скрия под сергията..а народа пада от смях около нас......познай дали купих и сух....

..апропо..на някой да му се намира пресен джоджен?????..щото пък се пресетих, че и днес трябва да сготвя нещо....а фасула е нелоша идея...

Благодарско.

Глей я, моля ти се. Клюки?! Хората си изливат свещени, истински спомени, тя клюки чака. Не можем да клюкарим, това е.

А ти внимавай с тия ролери, че аз като малка, като ми купиха първите ролкови кънки...

Ае, усмихнат до края да е денят ти:)

Косата ми дзилена, очите ми редки

ТРЕТИ ПЪТ?!?

Ти пак си се оляла:)

Сега. Понеже нямам ни пресен, ни сух джоджен, ти предлагам бартер.
Ти готвиш боба, аз идвам на гости да го опитам

Косата ми дзилена, очите ми редки

ама неданчето не беше толкова горкичката, де...
значи, аз си имах една приятелка, данчето.
тя беше едра, руса и красива. и синеока такава и много добра!
абе... добра си беше. като ставаше пата-кюта нещо из махалата тя винаги ме защитаваше, когато беше наоколо. нещо като чопър : )
един ден си вървя аз и гледам данчето. навела се и си връзва връзката на гуменката.
и аз, да се пошегувам, и като я яхнах... и я държа здраво за ушите и крещя : "дий, данче, дий!"
а тя... като стана... и като взе да се извисява...
и аз надникнах отгоре така.. покрай вбесения й бретон, покрай озверялото й чело и преди да стигна до яростния нос, погледът ми цопна в мълниеносните й ЗЕЛЕНИ очи и... аз... пуснах се от ушите й и пльок... се размазах на пътечката между кооперациите като... ами... абе... да не казвам като какво!
и добре, че беше абсолютно извън себе си това не-данче, та нямаше, не й беше дошла бързо в главата мисълта да ме подгони.
щот ако ме беше фанала олелее...

.....мдаааааааа..обаче.. понеже освен джоджен нямам и боб...ти предлагам друг бартер....аз идвам да те взема.....пък ти идваш с мен и сядаме в някое кръчме да хапнем ..кво ще кажеш м?!

нямаше И такъв случай в крехкия ти, изпълнен с каквилинебели живот

Пък аз имам един индиански случай

Навремето помниш ли как гълтахме филмите с Гойко Митич. То не остана улица неозвучена от типичния индиански вик в стакато

Шести клас съм. Малко преди Нова година. Останали сме вечерта след часовете неколцина да украсяваме класната стая със саморъчно направени гирлянди от гланцова хартия. Имахме си един повтаряч в класа. Трябваше да е осми клас, завалийката, ама не бързаше Та той пушач. Вади пакет Стюардеса, раздава на всички ни по цигара и вика: Ае, зайци, палите, вдъшвате дълбоко дима и казвате Иииииих, тааати!

Е, вдишахме. Казахме. И се натръшкахме да кашламе. Не ни понесе на някои. Но аз съм от тия, дето като не се справя от раз, лудвам и докато не стана поне една от най-добрите, не оставям тамквото. Така и с цигарите. Докато не се научих да ги пуша без закашляне и вече по над три кутии, не се отказах да се усъвършенствам Саамо дето с кашлицата напоследък... Ама тва е друга тема.

Та, започнахме ние три момичета да си събираме стотинкита за закуска и си купувахме една малка Стюардеса, па си я делим. Имаше 12 цигари в пакета. На всяка по 4 цигарки. Криене по тоалетнита в голямото междучасие, героизми една пред друга си пробутвахме, бе кво да ти разправям... Обаче някой подляр ни издал пред зам-шефката на даскалото. А тя - една такава... бе самото олицетворение на Дике - богинята на ВЪЗМЕЗДНАТА справедливост, ако се не сещаш.

Трак-трак-трак. Токчета в предверието на тоалетната. Тоалетните бяха с високи тавани, вратите от някъде до някъде. Отдолу и отгоре се вие дим на кълбета от запалените цигарки на три пуберки, сврени в една клетка на тоалетната. Отривисто почукване по вратата. Фасовете правят "пшик", потапяйси се в канала. Аз, като един виден тартор издавам команда"шшшшт" и с пръст на уста. Просто НЕМАШЕ НАЧИН да не сме заблудили зам-директорката, че това, дето го вижда с очите си и подушва с носа си НЕ Е ВЯРНО И понеже и най-мъдрия си е малко проЗ, никоя от нас (айде, за другите как да е, ама и аз не се усетих) не загрява, че отдалечаващото се потракване на токчетата невинаги означава това, което се чува. Щото таз другарка трак-трак-трак (заглъхващо), ама се върнала на пръсти Поослушахме се - тишина - и аз издавам команда "Ае". Ми ае, де. И отпред доволната физиономия на ...нда.

Заповядайте в кабинета ми. Бла-бла-бла. Ще ви намалим поведението. С родителите - тук. Тук се пробуди оратора в мое лице. Ама защо родителите? Те каква вина имат. Ние сами. Те не са ни карали. Абеееее...всячески се стремя да я отклоня от идеята наште да дойдат. Знам си що. Точилките на мама и укоризнените думи на тате хииииич, ама хич не ги обичах.

И понеже бях отличничка, ходех да представям даскалото по олимпиади и проче, най-паче с математиката, явно някак това ме е правело по-равна от равните, без да го осъзнавам. Щото таз жена отсече. Добре, ако завършиш с ПЪЛНО отличие втори срок, няма да ти намалявам поведението. Но ако имаш дори само една петица - и поведението и родителите. Хехехе... Аз доволна, напрао все едно ме наказаха с разходка до Хавай Обаче.

Ох....уморих се, бе... чай да ти го пратя тва да го четеш, докато описвам продължението на индианската случка във втора серия

Косата ми дзилена, очите ми редки

как да ме омилостивиш

Ти пак като не правиш като съседката на една приятелка, нищо не е. Оназ (съседката) звъни в неделя на вратата на приятелката ми и й казва: Бе да имаш да ми услужиш с 4 яйца, чаша захар, 3 чаши брашно, бакпулвер и чаша олио, че съм решила да правя кекс, пък нямам нищо вкъщи. Хахахаха...

Става, що пък да се дърпам. Да не ме чакат още 258 години живот, детсъвика.
Ама по към вечерта.

Косата ми дзилена, очите ми редки

Хех седнала си ти за племеницата си да разказваш.А ти къде си била по това време и какво си правила?Не ми казвай, аз знам от доверен източник, че си седяла зад паметника на Г.Димитров, яко стиснала тирбушон в ръката

Пу да деа маа му.Падна ми фаса в ракията докато гледах ороспията