Кралски Гавър :-)

И Крал като Мелиндор взе, че се събуди с идея . Неговата беше провокирана май от оная тема за всенародното гледане на Завръщането.

След което Крал сътвори един Гавър, посветен на Грах.

След което на Крал му хрумна да ви предложи само началото на тоя Гавър - с поканата който иска, да го донапише . (а Крал ще постне своя впоследствие). Така ще имаме Няколко Гавъра, на които да се радваме. Има и срок - до ТРИНАЙСТИ декември. (Наградки няма).

Крал го предлага това, щото му се видя толкова непосилно да вкара всички герои от клуба в повествованието...

Та хайде, пишете:

Завръщането

В претъпканата зала № 13 цареше кръстоска между трескава, изпълнена с очакване възбуда, и пълен хаос. По необясними (и необяснявани) причини прожекцията закъсняваше. Нормално.

Последен влезе висок, облечен в черно мъж. Превитите рамене издаваха почтена възраст, а зиморничаво вдигнатата яка хвърляше сянка върху лицето му. Той се настани на последния ред и огледа присъстващите.

Най-много шум вдигаха, разбира се, тези от Толкин-клуба. Бяха навлекли новите си фланелки, върху които се мъдреше представата им за балрог. Мимолетна сянка на усмивка мина през лицето на дядката.

Почти в центъра на човешкото стълпотворение пламтеше яркочервената опашка на Грах. Ръцете й описваха грациозни криви във въздуха, което караше прегърнатите Рох и Фея периодично да се отдръпват от върхлитащия маникюр. До тях се кискаше лукаво Икел. Собственикът на яки гласови струни, познат като Аластис, ги употребяваше в посока към предните редове, откъдето късогледо му се пулеха Талиесин и Крал. Страйдър, Аданедел и Бел, почти допрели глави, за да се чуват, мърмореха неразбираеми слова, и само отвреме – навреме се долавяше членоразделното: “Да, Шефе” и “Hennaid evyr, hir nin”. В едно от кьошетата чернееха Безценни и Мрак.

Светлината угасна. Едновременната въздишка на множеството потъна в началните акорди на познатата музика и в златната мъгла на буквите върху екрана: The Lord Of The Rings.

Непознатият от последния ред измъкна джобен компютър. Естествено, никой не обърна внимание на необичайните му действия и на мътния златист блясък в ръцете му. Пръстите в черни ръкавици пробягаха по клавиатурата. Тънки огнени черти, като че идващи от голяма дълбочина, оформиха плавни писмена.

Чу се оглушителен грохот и едновременно с това ярка светлина изгори очите на ошашавените зрители. После... откритото нощно небе, по което мигаха, набодени, звездите. Мразовит вятър и мирис на току-що поникнала трева. Далечна верига от черни хълмове. Нещо гореше отгоре им.

Докато сърцата пропущаха поредния си удар, вятърът донесе конски тропот: тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък, тъгъдък. Огънчето на една цигара тупна като камък в мократа трева, а устата, от която беше паднало, пророни: ”Мамка му!”

............................................................................???


"H to He, who am the only one"

Абе готино е само дето не разбрах накрая какво беше тва със звездите
вятъра и про4селИ кой е мистериозния мъж в 4ерно ??????????

Б-Р-У-Т-А-Л-Н-О!
Само да си преформатирам мозъка и се включвам Къде ми е ... хлъц... чашата... хлъц

По този въпрос съществуват две мнения. Едното е неправилно, а другото е моето.

ДДП!
БРЕЙ! КРАЛСКО! (На Скиталеца му падна цигарата от устата от смайване и кеф) Само какво Бъдеще ме очаква, а!
Крал, не мой оставя Миналото да се почесва там, дето не го сърби в напрегнато очакване. :/ Щем още!
Бързоход май има нужда от повече кафе, ако иска да си възвърне способността да мисли, а след това току-виж добавил нещичко към Древнодунеданските хроники.
Поклон, Крал! :)))))

- You're Hells Angels, then? What chapter are you from?
- REVELATIONS, CHAPTER SIX.

Еми, Крал, щом толкова държите да седнете на първи ред...

.......Тъгъдък, тък, тък, тък... Сливащият се с цвета на нощните сенки кон спря пред скупчените същества и пристъпи два – три пъти на място. Седящото отгоре му старче, обгърнало пред себе си обемист тъмен вързоп, от който се носеше неясно похъркване, проломоти нещо.
Глът. Амм, хъмм. Аданедел прочисти гърлото си и отвърна. Старчето мина на български:
-Моргот е виновен за това, неговата... – последва дълга редица словосъчетания с такава биологична сложност, че малцина вникнаха докрай в заплетената мисъл на Гандалф. – Избягал е, гадината, в бъдещето, и оттам ни причинява всякакви мизерии – втора поредица от думи постави под съмнение истиността на Дарвиновата теория.
Изведнъж всички заговориха едновременно. Гандалф запуши ушите си с ръце, при което обемистият вързоп пред него се килна застрашително:
-У дома ли? Та бъдещето е неясно! Ще се върнете, ако низвергнем Саурон. Тогава Моргот няма да може да се меси. Аз поне не знам друг начин.
-Да низвергнем Саурон? Ние? Не сме подготвени, бре, Гандалф!
Вълшебникът изгледа непреклонно Грах:
-Ти какво оръжие ще искаш?
-Брадва! – отговори вместо нея Галандро. Имаше да й връща.
-У, бре! Заблямодевшаяпиздапрохуина... –занарежда тя .- Голям, добре въоръжен и мноу силен мъж, дето да ме пази! И, за всеки случай, шлем.
Беше си спомнила главоболието, което металните предмети причиняват.
-Дръж! – вълшебникът протегна брадвата към Галандро. – И да я пазиш!
-Знам си аз... накрая ще ми прикачат някой елф, като на братовчеда Гимли, да ми чете продължителни нравоучения и да ме налага по зелената облост докато ми изскочат филизи от шлема...
-Вие двамата сте ясни – светлинните мечове припламнаха в зелено и червено в ръцете на Аластис и Бел. Червеният беше двоен, което предизвика шумното негодувание на Аластис.
-Талиесине? Предполагам, лък?
-А, не, без мене, виж какво, аз имам да взимам още един ш**** изпит, а не съм си поглеждал учебниците, и освен това за трета поредна седмица връзвам тенекия на приятелите си, дето им бях обещал да ходим заедно на концерт, и все заради тия тука става така, че не мога да отида, и...
-Английски или китайски?
-...и вече сме си чукнали среща, която тоя път не смятам да пропусна за нищо на света, и ако трябва да убия някого, за да отида, сигурно ще го направя, и...
-Значи, китайски.
-Кво?
-Ще го убиеш с китайския лък. Берегил? Ти какво употребяваш?
-Ммм музикант съм, не войник. Не мога.
-Значи, ще им пееш – вдигна показалец Гандалф. – Нали знаеш, сплотяването на отбора. А, свило ти се е гърлото, значи. Пей нещо лесно.
Вълшебникът притвори очи и изпод бялата брада се разнесе бръмчене като от кошер сърдити пчели:
-“...smoooke on the water,
the fire in the sky...”
Крал и Страйдър се спогледнаха със светнали очи:
-Цигари – каза втората решително. – И не мърдам никъде без наличните ти фойерверки.
-Карбид. Един бидон с калциев карбид. Няма начин да не го правят в джуджешките пещи.
-Мошеници и изнудвачи! Икел?
-Прашка. И Нария, ма що ли си правя устата. Доволен ли си? Радвам се да го чуя.
Тъмнината около вълшебника сякаш се сгъсти и той промърмори нещо, от което на всички им стана неуютно. Далечен вълчи вой привлече вниманието му и накара Сенкогрив да запристъпва неспокойно. В отговор на размахания уж напосоки бял жезъл до него звучно дрънчене се образува куп от разнородно оръжие. Най-отгоре Гандалф изтръска сивкавата си торба, от която изпаднаха няколко поомачкани фойерверка. След това, без да обръща повече внимание на протестите, се обърна към коня:
-Напред, Сенкогрив! Към Минас Тирит! Бързината е нашата надежда!
.......


"H to He, who am the only one"

Крал, като си възвърна дар словото ще ти кажа колко е хубаво!

Ама засега мога само да проплача- още, моляяяя, още!

In the dark there's a desert flower
It blooms where no-one ever sees

Ако го плякна цялото наведнъж, кой ще пише още гавъри?


"H to He, who am the only one"

ПРАШКА

(шокиран до немай къде)


Искаш да кажеш, че икел ще тръгне да събаря Да Дарк Лорд, дето цялата средна земя обединена не може да го победи, с някаква си ПРАШКА?!?!


Хъ..... Образовай се : [линк]


Прашка значи.... *сърдито промърморено нейде отляво*..... ще ви дам аз на вас една прашка.

Почвам да пиша продължение на историята! Трембъл моталс!

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

- Ама че ентусиаст - измърмори Мелкор. - И дискриминатор на всичкото отгоре! Въоръжи половината, а другите на самотек, а?
- На ти един китайски лък - Талиесин му връчи оръжието по начин, недвусмислено показващ желанието му най-скоро да се отърве от въпросното нещо.
- Тва пък що? - шашна се Мелкор.
- Ще си търся нормален. Планирам да си свия един като минем през Хенет Анун...
- Е как реши, че ще минаваме оттам? - на Аданедел лошото настроение определено удряше в земята това на Талиесин.
- Ми много просто. Щом ще низвергваме Саурон, значи трябва да вървим към Мордор. Логично.
- Да, ама не. Първо, откъде точно си сигурен, че сме във втората или третата епоха? Нали Гандалф говореше нещо за бъдещето?
- Да де, но какво пречи да хвърлим едно око на Мордор? Може и да е там, аз за други вулкани не се сещам...
- Дотук. Нямаш право на глас до второ нареждане. Я си представи, че ни очаква и в Мордор са ни приготвили засада?
- Да, ама...
- Казах, млък! - Шефът беше решил да раздава правосъдие. Мелкор тикна обратно лъка в ръцете на Талиесин.
- Дръж си го. Аз съм по хладните оръжия, а мачетето ми е в мешката.
- Тогава що мърмори одеве?
- Бях забравил. За разлика от тебе другите не парадираме с перфектна памет.
- Подранил коледен подарък! Нали и ти си падаше по лъковете... - Талиесин връчи лъка на Умай Мая и без да дочака отговор, се отдалечи, мърморейки под сурдинка нещо не особено толерантно.
- Ама Коледа мина! - подвикна след него Мая, но отговор не последва.
- Което не отменя въпроса на къде сме? - подхвана Аластис.
- На разузнаване, естествено! - отсече Страйдър.
- Тоест, право на север - обяви Аданедел.
- Моля? - учуди се Тинувиел. - Защо на север?
- Защото, в най- лошия случай ще стигнем до Шлемово Усое - рече Грах. - Там не може да не знаят нещо по въпроса. Пък и братовчеда Гимли може да се навърта из околностите все още...
- Дадено! - в един глас изрекоха Рох и Фея. Към типичното им единомислие се присъединиха и почти всички останали.
- Пък и там със сигурност има богат арсенал - замечтано приказваше Мелкор. - Ех, само да докопам някой от ония мечове...
- ... и е се осакатиш скоропостижно - довърши вместо него Меандор. - Имам опит с подобни оръжия, не е толкова лесно, колкото ти се струва.
- Безполезни дрънкулки! - разгневи се Арк, докато ровеше из купчината с оръжие. - На кого са му потрябвали алебарди? Или арбалети? Че кой може да си служи с тях????
- Арбалети ли? Я дай един!
- Не знаех, че можеш да стреляш с арбалет - каза Мордред и изгледа изненадано обадилия се Аластис.
- Не мога. Но ще го връча на Талиесин, като спре да се прави на интересен. Веднъж плямпаше нещо за арбалети...
- Впрочем, Арк засегна един доста сериозен проблем - отбеляза Бел. - Болшинството от нас не могат да си служат с подобни сечива...
- Ще се оправим някак - смиган му Аданедел. - А сега - на север.
И групичката се отправи в указаната посока, а след нея дълго отекваха гласовете им (- Менъуор се изчерпаха! Последният им албум е пълна боза! - Много ти разбира човката на тебе! Изчерпали се били... - Това е абсолютно грешно! На Куеня звучи по съвсем друг начин... - Не бе, няма да те гоним тебе. Адаша ти търсим...). Постепенно се възцари тишина, а сред храстите за миг просветнаха чифт червени очи. После храстите прошумоляха, а сянката на дотогавашния им обитател се изгуби в спускащата се нощ...

По този въпрос съществуват две мнения. Едното е неправилно, а другото е моето.

ТАЙНИТЕ ДНЕВНИЦИ НА ЗАДРУГАТА 1.
ИКЕЛ

Ден (да кажем) 1

Гадост. Отивам аз да гледам завръщането на краля, ходя бааавно и внимателно за да не стане като с матрицата, успявам да не си счупя нищо, сядам, почвам да се хиля от кеф... и некъв изруд запали пет кила джойнт. Привиждат ми се магьосници, коне и галандро с брадва. Сладък е.
Така де, за коня говоря.
Надявам се да няма странични ефекти

Ден (около) 1

Много странно. Ефекта е доста дълготраен. Е, карай.
Филма кефи. На тва му викам триизмерно кино. Все едно героите ми говорят. Яко.

Ден (май) 1

Е, не бива да се изненадвам. Интерактивното кино не е толкова ново изобретение.
Неква пенсия, дойде, огледа ни, даде на Грах някакъв готин тип с огромен меч и каска, пробута на Аластис и Белекуен елфически мечове (кога ли ще се усетят, че светенето ще рече, че има орки наоколо?), изгледа ме от горе до долу няколко пъти, и ми връчи прашки.
Не, тва няма да го обувам. Не ме интересува. Ако ще и саурон да дойде. Дреме ми на жилото и на двата пръстена!
Освен ако не ме помили.
За коня говоря.


Ден (отново) 1

Аластис и Бел най-накрая се усетиха кво значи светенето. Кеф. Налетя ни агитката на левски. Гандалф я замери с няколко пиратки, и тя избяга. Коня му верно е много готин. Трябва да науча повече за него.
п.п. - Още ми се струва, че съм в средната земя. Ебаси тревата. Тва ще да е някаква специална реколта.

Ден (за пореден път) 1

Тази вечер покрай огъня се опитах да се сприятеля с коня. Върви добре. Обаче не посмя да ми обърне гъб. Странно.
Е, предполагам, че просто е искал да ме огледа добре. Показам му елфическите си мускули, с които много се гордея. Мноу съм як!


Ден (най-накрая!) 2

Тая нощ били идвали назгули до лагера. Жалко, че бях решил все пак да пробвам прашката. Назгулите виждат добре в тъмното.
На сутринта намерихме 7 трупа, май инфаркт или инсулт или и двете. Както и един нещасетен оцелял, дето бръщолевеше някакви глупости за окто на саурон. дето го гледало .
Реших да не споделям секретното си оръжие с компанията. И без това гандалф ме гледа странно и подпитва как са прашките.
Ха-ха. Сам ще го убие, ако ми се пробва.


Ден 2ри

Вървяхме из някакво скапано поле. После през гнусно подземие. След туй през скапана И гнусна гора.
Питах пенсията кога сме през планините.
Той отвърна, че сега са целите в сняг и лед и групата ще има затруднения с придвижването.
Казах му, че аз съм елф и няма да имам никакви проблеми. И че ако ме обича, ще избере пътя от там. Искам да гледам как другите затъват в снега. Муахаха.
Прашките стягат. Май съм забравил да ги махна. Надявам се да не ми личи.

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

Доколкото разбрах Крал официално се лишава от собствената си линия на сюжета, за да ни предостави една наистина страхотна възможност (за което искрено благодаря и се възхищав!, ,Крал) - да създадем наша, обща история в Средната земя. Обща в пълния смисъл на думата - за и от всички!

Затова не нося отговорност, ако съм оплескал нещата откъм съжетна нишка, въпреки че в това, дето съм написал, няма почти никакво развитие.

На ред е следващият!

ПП. Е, сега виждам, че доста съм позакъснял, но няма да го оставя да отиде така на халост!

=====================
.....
След първоначалния заряд енергия, който бе изпълнил всички при срещата с Гандалф, сега клубарите бавно започваха да осъзнават какво е същинското положение. И това не им харесваше. Сега Истарът си бе заминал. И те бяха сами.

Оглеждаха се по начин, за който определено е малко да се каже “озадачен и неразбиращ”. Във всяко лице се четяха едновременно поразяваща уплаха, но все пак и онази налудничава интимна идея “Ха! Най-сетне... падна ми!”. Но объркването взимаше видим превес. Да седиш на едно място и с празен поглед да изследваш връзките на обувките си, като че ли ставаше все по-модерна стойка. “Блазе на тези, дето имат връзки”, мислеше си Феята, която специално за кино премиерата се беше поизтупала с новите си ботуши. Всъщност тя се чувстваше и доста пренебрегната – режеше най-качествената доматена салата, която толкинист може да си представи, а дори не й бяха предложили оръжие. “Баси, тея пенсионери все си мислят, че като имаш чифт крила си всемогъщ. Та мойте са на химическо, м**** **!!” – възкликна тя наум по древнодунадански. След което съжали за думите си. Това не бе удачен език за една самоуважаваща се Фея. На всичкото отгоре тя почиташе онзи старчок, дето така и не обърна никакво внимание.

Рох нежно погали оранжавикавата Фейска главица. Рох явно бе единствената, която запазваше самообладание, защото знаеше две неща: първо, че всички те бяха заедно; второ – че така или иначе всичко ще свърши добре. Беше напълно безполезно някой да й обяснява, че въпросът опира единствено до това, за кого ще свърши добре. Кончето занарежда успокоителни думи към ухото на нацупената Фея. Тя наистина трябваше да погледне от добрата страна – сега особата й представляваше нещо доказано вълшебно, защото в този свят на магия, в който бяха попаднали принципно съвсем обикновените хора, те бяха особено специални, именно заради своята обикновеност. Бяха специални и заради още нещо – те знаеха какво ще се случи. Трябваше просто да не го прецакат.

Бавно започвайки да осъзнава това, Аданедел извади лулата си. Сега бе по-благодарен от всякога, че Клубът му бе поднесъл тази подарък. Още тогава тя бе символ на едно от нещата, които правеха поредната година от младостта му да не е отлетяла напразно, но сега просто имаше жизнена нужда от нея. Беше готов да изпие и цяла кана кафе, но едва ли бе удачно да помоли някой Назгул да му го сервира. Затова я натъпка бавно и внимателно, като същевременно успяваше да си прибере избягалото самообладание обратно. Да му се не види, та работата му бе да се справя именно с такива конфликтни ситуации. Когато огънят припламна в гравираното дървено тумбаче, на лицето на Шефа вече не личеше и следа от притеснение. Но още с второто дръпване той се задави. Когато със сетни усилия успя да издиша дима, повдигна трепереща ръка и тихо промълви:
- Погледнете...

Всички механично, като по команда завъртяха глави и... на някои се наложи да поседнат. Гледката беше главозамайваща. Само Професорът би намерил думи, с които да опише нещо подобно. Беше Минас Тирит, облян в кърваво зарево. Беше красиво. Беше смразяващо.

Петнайсет минути по-късно всички продължаваха да седят и да съзерцават, но вече бяха върнали способността си да говорят. Грах и Аластис дори бяха отворили бутилките бира, които предвидливо бяха донесли, за да отпразнуват щастливата сватба на края на филма, и се смееха. Знаеха, че и патрончето ром, предвидено, за да не забележат много, много Арагорновата корона, кротко чака своя ред. Икел също се беше присламчил към тях, очевидни примамен от бирения аромат. На последния му рожден ден почти всички му бяха пожелали голям да порастне. Чудеше се дали това е поредната нелепа шега на съдбата или пък от него се очаква в миг да хукне да търси Дървобрад с неговите прочути коктейли.

Единствено Бел се беше поотдръпнал малко настрани, силно заинтригуван от новата си придобивка. Започваше да изглежда все по-уверен във въртенето на двустранния светлинен меч. Като че ли липсващата част от ръкава му никак не го притесняваше. И наистина нямаше защо – съдейки по разгорещяващите се температурни условия, Клубната Задруга тепърва щеше да се чуди какво да разсъблича...


I wish I was a prayer expressing what I mean

Леле, Икеле!!!
Гипс на главата да ти сложат, дано, от Грахов шлем по-тежък!!

Не стига, че се обърнах поне 3 пъти с краката нагоре, докато четох нещата на Крал, а и ти сега така ме наказваш!!

Какво съм ви сторил?!?!

Предлагам вече в заглавието на темите да слагаме абривиатура СДС, което няма нищо общо с политически убеждения, ами означава простичкото Смъртоносна Доза Смях!!


I wish I was a prayer expressing what I mean

Вървяха през някаква пещера. Всъщност поне Галандро си мислеше, че е пещера. Грах и Мая, като едни истински джуджета, му бяха обяснили, че това всъщност е стара мина. Той не им вярваше. Беше гледал десетки пъти "Индиана Джоунс и храма на обречените" и отлично знаеше, че в мините, трябва да има дълги стръмни линии, по които да се гониш с колички, както и храмове на Кали. Е, трябваше да признае и, че не е виждал идеално квадратна пещера с гладък под, но това бяха подробности. Брадвата му убиваше на рамото. Тъпо. Другите поне имаха кании за мечовете или друг начин, да закрепят оръжията по себе си.
След няколко часа се озоваха в огромна зала, която на пук на всички очаквания, не беше пълна с гигантски колони. От нея тръгваха пет-шест разклонения. През тях, пък, нахлуваха урук-хайи.
Групата се пръсна по двама-трима, за да блокира тунелите. Аластис вдигна ръка и гадините почнаха да падат, една по една, борейки се за глътка въздух. Това, естествено, не му пречеше, да се кефи и светещия си меч. Бел поне използваше оръжието си по предназначение, а не само за фенерче. Противниците падаха под смъртоностните му удари. Вярно че двет трети от пируетите бяха излишни, но от друга страна спомагаха за самодоволната му усмивка. Талиесин се оказа, че не може да си служи с арбалет, но пък арбалета беше бронебоен, а враговете на два метра, така че пак се оправяше добре. Всички стрели от лъка на Мая се забиваха в процепите за очи на вражеските шлемове. Всички, като един, погледнаха подозрително първо колчана със стрели, а после и Гандалф. Той нямаше време за това, защото бе надминал себе си, като кастваше едновременно файруол и чейнлайтинг. Всъщност, все пак, намери време, да се провикне към Икел и Галадро:
- Вие двамата, разчистете онзи тунел! Пътят ни минава от там!
- Как разбра? Накъде води? - попита Галандро.
- Ми незнам, обаче, само от там не усещам, да идват балрози. - отвърна вълшебника.
За Икел и Галандро, това бе достатъчно добро основание, така че се запътиха към него. Пред тях се изправи огромен орк. Икел вдигна рамене. Нямаше подходящо оръжие. Галандро погледна страшилището. Хвърли един поглед на брадвата си. После още един на страховитата броня на противника си. Помисли си, че е трябвало, да вземе бойна кирка, но после се сети, че така или иначе не знае как се ползват и двете оръжия. Огледа по-внимателно брадвата си, търсейки някакви гравирани инструкции за употреба. Не намери такива и я захвъри, усмийхвайки се невинно към урук-хайя. Той пък на свой ред се засмя и вдигна огромната си сабя. След това се строполи по гръб. Галандро прибра двата си димящи бластера и се огледа крадешком, с надеждата никой да не го е видял. Икел го гледаше с недоумение, вече взел сабята на орка.
- Ама, това е кажгоде... анахронизъм! - простена той.
- Не, не е. Аластис и Бел си имат светлинни мечове, а дори никовете им не са от СТАР УЪРС! Пък и нали уж сме в бъдещето. - отвърна Галландро.
- Ама, техните все пак са мечове! А пък това е... ъъъъ...
- Приеми ги за нещо, като арбалет. ОК?
- Ма, не може така...
- Уф! Я по-добре погледни брадвата.
Икел взе оръжието и го огледа с окото на познавач. Бързо откри надписа "Произведено в Китай", точно под гръмкото "Ikem & Misl inc". И то написано с кофти почерк.
- Менте! МЕНТЕЕЕЕЕЕЕЕ! Как смеят! - гръмките му викове накараха, дори настъпващите през съседните тунели балрози, да отстъпят.
- Аз, всъщност, не я хвърлих точно за това. - уточни Галандро.
- !? - каза Икел.
- Няма спусък.
- Ама, брадвите нямат спусък?!
- Знаех си! Значи са сечива, а не оръжия! - ухили се Галандро.
Очите на Икел изкочиха от орбитите. Той бе ядосан. Наистина ядосан. Урук-хайите и троловете избраха наистина много неподходящ момент, да излязат от тунела. Така и не разбраха, какво ги разполови. От галерията (Вече бе ясно, че това е мина. По пода имаше коловози от колички, наистина не бяха релси, но все пак беше нещо.) идваха само крясъците на Икел, дрънченето на оръжията и стенанията на умиращите противници. Галандро вдигна рамене и спокойно се запъти след него. Ефекта от небрежната му походка, бе леко помрачен от купчините трупове, които му се налагаше, да прескача.
Грахчето вдигна захвърлената брадва и се запъти след тях. Твърдо бе убедена, че брадва-менте е по-добре от никаква брадва, а и вече имаше подозрения от къде са се взели металните стружки по дамската й пила, която Галандро бе взел на заем сутринта. Той, пък, не изпитваше сериозни угризения. Все пак, щом една брадва може да се гравира с дамска пила, то това не е добра брадва. Нали? Освен това, много добре знаеше, че пълнителите за бластерите са скъпи, а един берсекер, пуснат напред, върши почти същата работа...

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

Е, това е първия постинг в тая тема, който НАИСТИНА ме разхили!

Браво, Галандро!

С "Ikew & Mist inc" оставате БЕЗ конкуренция!"

- И двамата с Грахчето, да не забравите, да ми благодарите за по-свестните оръжия !!! - скромно каза той, когато напуснаха мината.

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

Галандро бе, оркска душо, нали Гандалф го пратихме да се бие в Минас Тирит?
Що ще в подземието? Ай-ай, замени го с нашия Гандалф, че ще оплескаме нещата, плиис


"H to He, who am the only one"

Ми, аз нашия Гандалф имах предвид. Има ли някаква специална титла, за да ги различаваме двамата?

---

Hi's smart for a goblin. He can do two things: hit and run.

айде нещо и от мноооооу благодарния Грах, засега толкова, че някой трябва и да работи, нали
***************************************

Първото нещо, което Грах забеляза, бе че е загубила поне десет сантима от дължината на краката си. Беше малко печално, но от друга страна, усещаше нараснала стабилност и отлично сцепление с пътната настилка.

Измърмори нещо под носа си и погледна завистливо Бел, който циркулираше жужейки наоколо с голямата си продълговата светеща пръчка. “Тва ми е познато от някъде – помисли си тя – май същия звук изкарах като пъхнах пръстите на Принца който беше л**о в контакта”. И погледна Бел още по-завистливо.

Завъртя се още веднъж и още по-отчаяно забеляза, че високият мъж който й бяха дали бе станал още по-висок. Или тя по-ниска. Напуши я смях, защото се сети как ще трябва да се качва на столче за да си взема бира от бара. А... следващата мисъл прекъсна смеха и – ами брада? Не, не... тази придобивка я подарява на високия мъж – на него и без тва повече му трябва.

Тръгна да търси Рох ориентирайки се по миризмата на прясно окосената люцерна. Страйдър и Крал се циркулираха наоколо й и на Грахче й се зави свят от толкова величия на едно место. Поседна за да не падне, но щом се отпусна чу един сериозен квик и нещо здравата я перна по каската.

Отзад седеше Фейри и чипото и носле ясно като ветропоказател указваше на посоката на вятъра – северен и буреносен. Грахче свали каската и решително заяви, че никакви намерения да използва феи за мебели не е имал, но накрая се разбра, че престъплението е от различен характер – точно под тежките ботушки жално гинеха десет размазани теменужки.

Тук оправданията бяха безполезни, Грах сбра теменужките, пъхна си ги в пазвата за да ги стопли и хукна за се спасява, преди да и направят каската на канче. Мерна Шефа, или поне й се стори защото в тълпата от дълбокомислени елфи той бе трудно различим. Това я амбицира, извади от джоба снимка на Келеборн и смело я развя.

Трикът подейства, брадичката на Шефа видимо се изостри а очичките светнаха с многозначителен блясък. Грах реши, че достатъчно се е постарала на това място и отиде да дразни елфите другаде..

Несъмнено Грах и добре да си живее налита на Аластис. Още щом го видя, хвана добре брадвата нададе мощен боен вик “Барбаластиииис” и се хвърли напред. Направи две салта и три пируета, и точно когато се канеше да се стовари отгоре му, нещо голямо препречи устремения й полет.
Мама му – каза си Грах поглеждайки Талеесин - човек да не ги поиска високи мъже!
И се зае да разтърква излизащата на челото цицина. Почувства се прецакана и пренебрегната и тръгна да търси Крал за да се оплаква.

Крал междувременно разглеждаше някаква карта, в която нямаше картинки и това много силно разочарова Грахче. Само стрелки. Крал от време на време дигаше глава и произнасяше дълбокомислено – “Чушките”, “Кисели краставици”, “Риба тон”...

Грах изслуша менюто и почувства колко е гладна. Хм, но не виждаше къде има нещо за ядене. Или поне част от него. И тогава мерна Икел, някакви мили спомени за елфи и яденета нахлуха в главата й. Ммм... Икел – пресничък елф, едва на хиляда и седемстотин години. Кво му плащаш?

Засили се натам и явно гладът бе замъглил малкото й разсъдък, когато усети се буксува на място. Обърна се , погледна нагоре и видя нечии зорък поглед, остър нос и зъби /брр/, и една мрачна ръка която здраво я държеше да яката.
- Къде бе Грах.
Грахът вече не помнеше и го изгледа тъпо.
- Гладна съм – скромно си призна тя.
- Имам малко оркско с праз. Съвсем пресно одрани!
Грахът доволно се облиза.
- А бира.
- Няма заслуги, няма бира – сряза я високият старец с дълга бяла брада, после се усмихна благо – хайде да свършим малко работа и после ще има бира, охохо колко бира ... /и смигна лукаво с двете очи последователно/

криминалец

На другия ден привечр групичката клубари достигна портите на Едорас. Тъкмо навреме, защото повече от половината се оплкваха от пристъргващи стомаси, а и пуканките бяха свършили. От север се зададе колона ездачи.
- Ха! Сивият отряд! И чудеса ставали! - възкликна Бел.
- Тъкмо навреме сме! Надявах се да минем по пътя на мъртвите - възторжено отбеляза Крал.
- Ама ти сериозно ли... - недовърши Икел и замислено се врътна.
Само че на Сивият Отряд въобще не му се занимаваше с пришълците и ги подмина, без дори да им обърне внимание.
- След тях - изкомандва Аданедел и всички хукнаха през портите - охраната се беше запиляла нанякъде. Всъщност, почти всички хукнаха.
- Продължаваме по плана, нали? - изсъска Талиесин. - Да повторим за последно.
- Значи, целта ни е арсенала в Едорас - започна Меандор, - стига действително да знаеш къде е...
- Знам, естествено! Оня атлас в нас съм го изгризал с кориците!
- Хубаво. Значи намираме арсенала, проникваме вътре...
- Гледаме да останем незабелязани...
- Гледаме да останем незабелязани, прибираме си каквото ни трябва и си обираме крушите. Ами другите?
- Да се оправят. Така и така ще досаждат горе в двореца, може и да ги огрее.
Двамата продължиха без да бързат по централната улица на Едорас. Останалите вече бяха изчезнали по завоите. След известно време Талиесин спря за момент и заяви:
- Оттук. - и кривна в една странична уличка вляво. След няма десет минути се озоваха пред здрава двуетажна постройка с формата на квадрат и... отключена врата.
- Това е. Да влизаме - и след като се огледа за последно, Талиесин нахълта през отворената врата.
- Мдааа - промърмори след малко. Арсеналът далеч не беше толкова богат, колкото очакваше. После се сети, че повечето оръжия са в Конниците, но от това не му стана никак по-добре.
- Да почваме, че не ща да ме хващат - Меандор вече оглеждаше мечовете. Изборът му се спря върху дълъг меч за ръка и половина, който беше невероятно лек за размерите си. Добави и кинжал.
- Стига си се мотал, нямаме време - изсъска по адрес на Талиесин. Онзи не му обърна никакво внимание, защото таман си беше намерил това, което търсеше - дълъг итилиенски лък и пълен колчан стрели. Нарами доволно придобивките си обърна се и... се сблъска със слизащия от втория етаж оръжейник. За щастие онзи беше натоварен с доспехи до ушите - по-късно Талиесин дълго се чудеше какво прави самурайска броня в Рохан, но беше готов да се обзалож, че е предназначена за Мрачния - които се сринаха върху него и го затрупаха.
- На помощ, крадци! - закрещя оръжейникът, но Талиесин и Меандор вече бяха изфирясали навън.
- А сега какъде? - попита трескаво Меандор.
- Натам - и Талиесин хукна на запад покрай двореца. След малко достигнаха външната стена и се покатериха върху нея. Зад тях глъчката се усилваше.
- А сега?
- Напред... ахъм, надолу - и Талиесин скочи от външната страна на стената. След секунда отдолу се чуха последователно "туп" и ругатня, която би засрамила и стачкуващ хамалин-пияница. Последва още едно "туп" и Меандор направи ругаещия хор двугласен.
- Това влизаше ли ти в плановете? - попита той пет минути по-късно, когато горите по ниските склонове на Белите планини вече ги бяха обгърнали.
- Не.
- Радвам се. Съвестно ми е да крада от добрите, да знаеш.
- И на мен. Но не ми стига нахалство за да си изпрося. Пък и си тръпка!
- Да бе! И какво следва оттукнататък?
- Логично би било да издебнем останалите по пътя за Черноден. Само че на мен хич не ми се минава по Пътя на Мъртвите, а и не сме сигурни, че ги е огряло да се присъединят. Тъй че - пас по този вариант.
- А друг имаш ли?
- Нещо против една екскурзия до Дол Гулдур? Винаги ми е било любопитно как изглежда. После ще се джойнем или към Лориенския фронт, или към Мраколеския.
- На чия страна?
- На добрите естествено! Колкото по-скоро свърши всичко, толкова по-бързо ще си организирам една екскурзия с гид из Средната земя...
- С гид ли? Тва пък що?
- А кой ще ми плаща сметките и пиенето според тебе?
И Талиесин и Меандор оправиха новопридобитите си оръжия и бавно поеха на север и изток от Едорас...

По този въпрос съществуват две мнения. Едното е неправилно, а другото е моето.