КАКВО Е СПАСЕНИЕ!?

Как се придобива то?
Може ли спасен човек да изгуби своето спасение?
Членуването в църква, редовното и посещение и участие в тайнствата гарантира ли спасение?
Може ли човек да бъде сигурен и уверен, че е спасен?
Може ли да бъде спасен човек, който не е кръстен и не се причастява?

Спасение е да чувстваш свещенността на света - т.е. единството на всички неща в този свят и твоето единство с тях. Спасение е да следваш законите на Създателя, без значение с кое име го назоваваш (защото той не се интересува от тези човешки подробности).

Ходенето на църква, кръщаването, участието в християнски тайнства и четенето на библията нямат никакво отношение към т.нар. спасение.

Ако мислите, че само вие, християните, сте "спасени", много сте зле!

Добър лов на всеки по тези пътеки, Законът сега е със нас!

Свещеното писание ни дава отговор:

2:12 Защото тия, които са съгрешили без да имат закон, без закон и ще да погинат; и които са съгрешили под закон, под закона ще бъдат съдени.
2:13 Защото не законослушателите са праведни пред Бога; но законоизпълнителите ще бъдат оправдани,
2:14 (понеже, когато езичниците, които нямат закон, по природа вършат това, което се изисква от закона, то и без да имат закон, те сами са закон за себе си,
2:15 по това, че те показват действието на закона написано на сърцата им, на което свидетелствува и съвестта им, а помислите им или ги осъждат помежду си, или ги оправдават),
2:16 в деня, когато Бог чрез Исуса Христоса ще съди тайните дела на човеците според моето благовестие...
2:23 Ти, който се хвалиш със закона, опозоряваш ли Бога, като престъпваш закона?
2:24 Питам това, защото според както е писано, поради вас се хули Божието име между езичниците.
2:25 Понеже обрязването наистина ползува, ако изпълняваш закона; но ако си престъпник на закона, тогава твоето обрязване става необрязване.
2:26 И тъй, ако необрязания пази наредбите на закона, не ще ли неговото необрязване да му се вмени за обрязване?
2:27 И оня, който остане в природното си състояние необрязан, но пак изпълнява закона, не ще ли осъди тебе, който имаш писан закон и обрязване, но си престъпник на закона?
2:28 Защото не е юдеин оня, външно такъв, нито обрязване онова, което е външно в плътта;
2:29 но юдеин е тоя, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога.
/Посланието на апостол Павел към Римляните/.


Предполагам, че ти си чул /и имаш тази възможност/ за Божия закон. И?

ЕДИН НАРОД СРЕЩУ ЕДНА ИМПЕРИЯ

По въпроса са се произнесли мнозина. Предлагам на вниманието ти една православно-аскетична книга ЛЕСТВИЦА на свети Йоан Лествичник



За свети Иоан и неговата книга

Интересни и важни СЛОВА КЪМ ДУХОВНИТЕ ПАСТИРИ

И още нещичко за любителите на духовните четива и аскетичен живот

Спасението е процес. Най-общо започва с повярването, после идва решимостта за покаяние и нов живот. Умирането за греха и света и раждането за новия живот стават в кръщението. Даването на (печата на) дара на Светия Дух става с възлагането на ръце от епископ или миропомазване от свещеник и е даване на благодат Божия за постоянстване във вярата. После следват самото постоянстване ... докрай, както и уподобяването на Христа, което май продължава и след "края".

Всеки е свободен обаче, да се разбунтува срещу Всевишния на всеки етап и ако бунтът продължи непокаяно до смърт, можем по човешки да считаме, че Бог уважава правото на индивида да не иска да прекара вечността с Него.

Спасен човек от тази гледна точка не може да изгуби своето спасение - след смъртта си той е в ръцете на Бога, но тя не бива да се използва твърде често, понеже единствено Бог знае в каква степен всеки от нас е пребъдвал в Него? Често под спасение се има предвид изповядването на вярата, но няколкото места в Новия Завет, където думата спасен се използва точно така - като вече станало събитие, се отнасят до новорождението в кръщението. На всички останали места става въпрос за текущ процес. И затова отговорът е "може да изгуби" - но по-правилната формулировка като че ли ще бъде, не да изгуби, а "да не достигне до спасение". Затова и по-добре вместо да бъдем сигурни и уверени, че сме спасени, да се освещаваме за спасение със страх и трепет, както е според учението на Новия Завет.
Членуването в църква, редовното посещение и участие в тайнствата не гарантират спасение, но са важна предпоставка за пребъдването в Христа.

Последният въпрос е спорен - зависи какво влагате в него. Ако става въпрос за вярващ човек, който не е кръстен и не се причастява, като че ли с това той не показва желание за постоянстване и пребъдване, та дори и за новорождение. Как да се спаси тогава?
Ако става въпрос за хора, непознали и нечули за Христа, мисля, че това си е Негова работа, но има някакви намеци ... като в цитата от горното мнение.

"Членуването в църква, редовното посещение и участие в тайнствата не гарантират спасение, но са важна предпоставка за пребъдването в Христа. "


Тези Ви думи заслужават присъствието си на челно място, при самото откриване на клубната страница.

Тук се водиха много дебати с различен градус на горещина, но ето я сърцевината на душеспасителния ни християнски живот - да не превръщаме храма в клуб и Църквата в партия.

От нас се искат дела, дела, дела.

В Църквата с дела, дела, дела - така е, но и още нещо да добавим. Смирение, че и това, което сме направили, не бихме го направили, ако Бог не беше ни помогнал - и с директна помощ и с природния ни даруван от Него талант.

Да работим смирено, докато е ден! Как беше - дръж мисълта си в ада и работи и се уповавай на Бога. Тогава не си далеч от спасението.

За държането на мисълта в ада е нещо напълно чуждо на светоотеческата литература. Архимандрит Софроний Сахаров е вмъкнал в устата на своя старец Силуан Атонски тези странни думи, както и онези, че съзерцавал Господа на върха на преобърнатата пирамида.

Последният израз означава масонския знак, противоположен на Всевиждащото Божие око. Прочее, Силуан е бил полуграмотен човек и едва ли е чел подобни масонски книги та да борави с масонска терминология. Необяснимо защо чедото му Архим. Софроний е вмъкнал подобни щуротии.

Колкото до смирението, нямам възражения, макар, че смиреният атонски светец Силуан ни изненадва и с още една странност. Ако сте чели книгата на Архим. Софроний "Старецът Силуан", там има един повече от странен детайл.

Силуан искал да получи благословение от отец Йоан Кронщадски, но последният го нямало. В книгата се пише, че в момента, когато Кронщадският пастир е трябвало да се запознае с молбата на Силуан и се предполага че е дал своето благословение. у Силуан "загудело адское пламя". И такъв израз не се среща у нито един канонизиран православен светия и остава открит въпроса защо благословението на един праведник ще разпали в душата на смирения атонски монах "адски пламък"?!

Съвременната професорка - богослов Ерьомина се опитва да даде някакво обяснение, но странностите си остават странности.

Смирението, колкото и да е желана добродетел, може да бъде и плод на чиста прелест.

Можем ли да бъдем уверени, че правилно следваме Господа и вярата, която имаме е спасителна?
Не изпадаме ли понякога в ролята на този фарисей?

10 Двама души възлязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият бирник.
11 Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци и особено не като тоя бирник.
12 Постя дваж в седмицата, давам десетък от всичко що придобия.
13 А бирникът като стоеше издалеч, не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже бъди милостив към мене грешника.
14 Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси.

Не знаех че има спорове по този въпрос и пак ще прегледам книгата за старец Силуан, но тя НЕ е на архим. Софроний... За нея съм чувал, но не съм я чел. Старецът Силуан бил се явил на някому и казал недоволно, че архим. Софроний прекалено много го хвалил в книгата си за него...

Смирението наистина е трудно, но без него, както беше казал някой "никой никога не се е спасил". Да не би и това да е грешно...

За спорове не съм казвал, макар че не се пише за тях.
Руските богослови са категорични, че архим. Софроний не е написал истината, влагайки разни фрази в устата на стареца си Силуан. Атонският монах е бил подвижник, но далече не единствен в онова време.

В действителност, спор е имало и то много интензивен, предвождан от Архиепископ Василий Кривошеин. Сам той е бил атонски монах и настоявал или всички старци да се канонизират или да не се канонизира само Силуан, защото той не е превъзхождал с нищо останалите. Това е била неговата деликатна реакция по повод канонизацията на стареца Силуан и много болезнено е преживял неуспеха на борбата си.

Прави ми впечатление, че вашата юрисдикция не пише нищо за него.

Хахах, изпадаме. Всеки ден. По много пъти...

Че имаме спасителната вяра можем да смятаме, доколкото говорим не за "своята" вяра, а за вярата на Христовата църква, към която сме се присъединили предимно по Божия милост и благодат.

Можем също така да бъдем уверени, че следваме Господа неправилно - поне през част от времето.
Затова и най-честата ни молитва е "Господи, помилуй!" - именно по подражание на митаря/бирника. Бе, на данъчния по нашенски...

Ако трябва да отговоря с една дума на въпроса Ви - тема, то ще река -усъвършенствуване.

Често пъти, хората чакат да им се даде или да намерят рецепта за спасението, но сами не полагат никакво начало за някакво духовно усъвършенствуване.

Някои смятат, че е голям подвиг от тяхна страна да посещават всички неделни и празнични богослужения. Други пък се хвалят, че минали да запалят свещ, като че ли една или десетина запалени свещи ще им донесе липсващото здраве или пък ще им обезпечи прошка на греховете.

Други пък смятат, че признаването на този или онзи Синод в България им осигурява директно Царството Божие, като Църквата е нещо като политическа партия.

Има и такива, които не остават нито една духовна книга непрочетена и това предполага, че те познават Библията, макар, че почти няма православни християни, които да изчитат за 1 година Библията или да са я чели поне веднъж в живота си.


Убеден съм, че се броят на пръсти православните духовници, които са чели поне веднъж Библията. Богословското образование нищо не означава.



Колко са онези, които се упражняват в ежедневна молита? Паленето на свещи или присъствието на църковна служба , а и дори клиросното послушание (онези, които пеят в църквите) съвсем не означава молитвено предстояние.

Спасението се постига с ежедневно усилие за духовна промяна, усъвършенствуване във вярата, чрез дела на благочестие.






Много резонно обърнахте внимание на един важен детайл в духовния живот. Ако познаваме Библията и изпълняваме евангелските предписания дали това е гаранция за спасение?

В житията на светиите има множество примери, когато известни аскети плачели в предсмъртните си минути в неувереност дали Бог ще им дари спасение.

От историята са знайни и случаи, когато подвижници във вярата са се явявали пред Престола Господен на съд, след като са се препъвали в земния си живот и не са съумявали да станат на спасителния път, водещ към вечността.

Тук във форума бях критикуван за изразено мнение, че спасението е индивидуално. Да, повтарям мислите си, че всеки е отговорен индивидуално за собственото си спасение. Нито тоновете дарения за църквите, нито паричните дарения, нито признаването на това или онова иерархическо име ще им осигури директно душеспасението, а личното упражнение в благочестието само.

Без желание да разпалвам стерилни еклезиологични дебати, дълг ми е да припомня, че днешното ни църковно устройство се отличава значително и по дух и по струнтура от онова в ранното християнство. Днес се насилваме да защитаваме буквата, когато духът е вече мъртъв или поне в клинична смърт.



Знаейки от Евангелието, че Христос е пътят и истината и живота, от нас се иска да стоим на този евангелски път, правейки усилия да напредваме в него, но в Божия власт е да отсъди доколко сме били искрени подвижници във вярата.

"Ако познаваме Библията и изпълняваме евангелските предписания дали това е гаранция за спасение? "
На много места в Библията се говори за чистото сърце, което трябва да имаме.
Пр.4:23 Повече от всичко друго що пазиш, пази сърцето си,
Защото от него са изворите на живота.
Як.1:26 Ако някой счита себе си за благочестив, а не обуздава езика си, но мами сърцето си, неговото благочестие е суетно.

Как можем да изпитваме сърцето си дали е достатъчно чисто!?

1.Тим.4:1 А Духът изрично казва, че в послешните времена някои ще отстъпят от вярата, и ще слушат измамителни духове и бесовски учения,
2 чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла.

Как да разберем дали съвестта ни не е прегоряла и дали не се успокояваме, че сме на най-прав път?

1Кор.4:4 Защото, при все че съвестта ми в нищо не ме изобличава, пак с това не съм оправдан; защото Господ е, Който ще ме съди.

Важен въпрос, на който не мога да отговоря.

Действително, в практиката ми съм срещал много хора и най-много се боя от църковниците, т.е. набожните.

Срещал съм, макар и рядко, но много вярващи уж, които използуват Църквата за лични бизнес афери. Сам недоумявам в какво именно се състои вярата имр но особено на Запад, църковността е нещо като клубно участие. Нищожно число са спасяващите се.

От наблюденията ми в руските православни енории съм се уверил, че измежду най-дейните християни не се правят никакви усилия за духовно усъвършенствуване.

Болшинството смятат, че редовното неделно посещение на богослужението и годишния им енорийски членски внос за издръжката на храма са напълно достатъчни. Има хора, които обичат да парадират с хуманитарната си дейност, но пази Боже да изпадне човек в нужда. Точно тези хуманитарни активисти ще са първите да се отдалечат от нуждаещия се човек. Разочарованията ми от клубното християнство и корумпирана духовност са предостатъчни.

Ето защо приветствувам добросъвестността Ви да откриете тази не само интересна, но дай Бог и душеспасителна за мнозина тема, която да активизира мисленето у нас до каква степен сме истински християни и до каква се самозалъгваме или заблуждаваме околните с нашата набожност.

След горе споделените мрачни мисли, искам да споделя, че има все още истински християни, които съумяват да прикрият подвига си и да проявяват активна добродетелност, които проявяват най-строга проверка на съвестта си.

Благодаря на Бога, че ме е посетил с тази Си милост да познавам няколко личности, чийто пример е оставил не само най-светъл спомен у мен, но ми дава бодрост в отчаянието от съвременната духовна катастрофа.

В завършек ще кажа още веднъж:

Струва ми се, че ако човек е искрен в желанието си за духовно усъвършенствуване, то Сам Бог ще го ръководи и ще му говори чрез гласа на собствената му съвест.

Достатъчно е като начало да сверяваме делата си с евангелските предписания, ежедневно да правим равносметка за изтеклия ден - какво сме сторили, какво сме могли още да сторим и не сме сторили и по този начин, духовните ни сетива се развиват.

Аз съм убеден, че стига само искрено да търсим духовното и полезното за душата, то Бог ще заговори в съвестта ни. По-добър съдия от собствената ни съвест няма.

Темата е интересна и трудна, но малко е да се каже трудна - може би трябва да се използува по-тежка дума.

Искам да допълня нещо за чистото сърце. Кога сърцето ти е чисто - сетих се за моята дъщеря, когато беше на 1-2 години. Когато излизахме на разходка в градинката по центъра, щом видеше малко детенце, тичаше към него и го прегръщаше и целуваше, без да го познава. Като стана по-голяма спря...

Може би чистото сърце е това - да станем като чистите деца и да гледаме на света с чисти божествени незамърсени очи /изчистени с пост, сълзи и молитви и добри дела/ и мислено да прегръщаме всеки срещат човек и с любов да го "целуваме" и да молим Христос за всички - добри и лоши и най-лоши.

Казаха ми за един случай. Едно дете се приближава до друго малко дете и му удря една плесница. Удареното дете го гледа учудено, но не знае как да реагира и си стои кротко и продължава да го гледа с кротки очи. Никой още не го е научил да бъде "нормален" човек, и то е все още божествено чисто.

Някога такива сме били и ние и сега много усилия трябва да положим /Бог с радост ще ни съдейства/ за да станем отново същите...

Имаме ли право да отсъждаме кой е спасен и кой не!?