Необходима ли е дискусия по проблемите на БПЦ

Здравейте,

Всички сме чували за нередни неща в нашата българска църква...Всички сме чували някои неща, но обикновено никъде не се пишат - нито в църковен вестник(когото уважавам много), нито в някой от малкото православните сайтове...

Има ли полза според Вас от такава доброжелателна дискусия, или тя само би навредила на името на Църквата?

Поздрави

Добра насока на разговора даваш и никой няма да те обвини в провокация... Но как да се започне наистина - отдолу нагоре е много бавно и трудно. По-лесно е от горе надолу. Епископът нарежда и всички изпълняват. Но и тука трудности - няма ревностни епископи и контролът е занижен. Ръкополагат се неподготвени свещенослужители и слепеца води слепеца...

Виждам един порочен кръг, от който излизане няма. Не се просвещава народа, защото няма и пари и ревностни богослови и свещенослужители. Те пък с лошия си пример /донякъде и с църковнославянския!/ отблъскат пасомите и парите и подкрепата за Църквата намалява или поне не се увеличава.

Бог ни помага и страданията ни се увеличават, но хората като цяло не Го разбират - даже и свещеник чух да казва че "земята ни е проклета". Ние сме проклети, казвам му аз, а не тази благословена българска земя. Щом един опитен и стар свещеник не разбира, как хората полуатеисти да разберат и да повярват и да се променят по изискванията на Христос?!

Просвещение Бог да даде, иначе вярата ни ще пада и ще се изпарява яко дим!
Със слаба вяра, никой няма смелост да отправи критика нагоре, че дори и хоризонтално. Че даже и надолу - защо да си отваря главоболия, не разбирайки какви ГЛАВОБОЛИЯ го чакат ПОСЛЕ, ако е епископ...или просветен!

Многоуважаеми Prokimen, споделям казаното и препоръките ти.

Искам само да обърна внимание, че свещениците бързат да приключат литургията и никой не държи речи, така както Екзарх Стефан е разплаквал слушащите го. Чувства се формално изпълнение на задълженията, а не отдаденост. Разбира се, не слагам всички под един знаменател, защото както вече бях споделила, епископ Николай е връх. И трябва да се обясни на хората, че не запалената свещ ще ги спаси, а тяхната осъзната будност и работа над себе си, да четат, разбират и прилагат на практика словото на Исус.

В професията на PR - специалиста се знае, че всеки един служител на предприятието е негов говорител, дава имиджа на фирмата в обществото. Нека го имат предвид и служителите в БПЦ.

Колкото и да е опасно като нож с две остриета, аз виждам евентуален успех на промяна отдолу нагоре, ако има подобни МОЩНИ сдружения като фондация ПОКРОВ. Последната може да внесе една нова струя и даде тон в църковния живот. Ако има още две - три подобни фондации с ясно определени духовни цели, ледът ще се пропука.

Най-важното обаче е, ако подобни фондации запазят известна непристрастеност и изкоренят от дейността си каквато и да било угода на силните на "църковния" ден. Това не означава призив от моя страна за иерархично неподчинение. Съвсем не, а просто да останат неутрално верни на Христовата истина и да не примесват в подвига си неоправдана пристрастеност.

Нямам никаква информация дали съществува у нас някакво реално младежко сдружение по линия на СИНДЕСМОС.

Имам известни наблюдения от дейността на това течение сред полските православни, както и холандските православни християни.


Друга възможност за организирана изява виждам евентуално сдружение на православните медици, защо не и журналисти и пр.

Ако малкото ревностни българи съумеят да организират усилията си и планират дейността си, то колкото и бавно да е, промяната ще започне да настъпва.

Пишете :

"Виждам един порочен кръг, от който излизане няма."

Брате, излизане има. От нас се иска да не влизаме в кръга или ако по някакви причини се окажем в него, да не започваме да се въртим като мухи без глави в него.

Изходи има много, стига само да искаме да бъдем полезни по мере сил.

Какво Ви пречи като пенсионер да организирате вечерни събирания за изучаване на Библията?

Много злословихме против протестантите и католиците, но има и твърде много какво да научим от тях и ако го приложим в минимална степен в православния духовен живот, то несъмнено ще се внесет нови живителни струи на духовно възраждане.

Бедата е че забелязваме само лошото и предпочитаме да критикуваме без да се опитаме да положим начало на нещо ново, възвишено и съзиждащо.

Ставри ни критикува, че ни липсва мисионерска дейност. Ето, нека започнем всеки, според възможностите си, да мисионерстваме сред своите си.

"Искам само да обърна внимание, че свещениците бързат да приключат литургията и никой не държи речи, така както Екзарх Стефан е разплаквал слушащите го"

Драга Лия,

Всеки един от нас може да се разплаче за греховете си и без външно въздействие. Стига само да влезем вътре във вътрешния ни АЗ и се затворим насаме със съвестта си.

Колкото до бързащите свещеници, то разбирам Ви напълно и в същото време не мога да осъждам свещениците. Православната ни ритуалистика е свръх и излишно развита за губене на време, но за жалост е много трудно на свещенството да променят много нещо. Остава на първо време лаиците да не натоварват свещениците с излишни очитания и да се превъзпитат сами да се молят.

Очетените гащи и комбинезони няма да променят много нещо здравословно.

От лаиците Господ иска да Му служат с дух и истина и да не превръщат Дома Му, който е място за молитва в закусвални с излишните хранителни приношения при помен за покойници или с десетките донесени хлябове, кокошки и агнета за очитания.

Ако свещенството не може да спре в инертния си маратон по освещения на магазини, автомобили, трапези и всевъзможни дрехи, то нищо не пречи на лаиците да се организират в сдружения и да започнат самопросвета.

Отново ще приведа пример с фондацията "Покров", чиито основатели са имали интелигентността да поискат от свещенството в храма на Руски паметник да им предоставят празните църковни помещения. Започнали са от нула, докато стигнат до днешната си мощ.

Значи, ако всички имаме мъничко духовна ревност и религиозна съобразителност, ако се решим да поставим някакво начало, то Бог сам ще ръководи започнатото предприятие.

Какво Ви пречи да регистрирате едно сестричество "Марта и Мария", да привлечете доброволки и да започнете да посещавате изоставени, самотни стари хора.

Господ не е налял с фуния съобразителност на госпожа Донка Паприкова да започне от нула дейността си.

Какво пречи на богословите да поискат от Ректора на Духовната Семинария да им предостави веднъж месечно актовата зала и да започнат някакви богословски четения като тези в Московската Духовна Академия - Филаретовски чтения?!

Какво пречи на няколко пенсионирани преподаватели да декларират пред закона едно сдружение на православните преподаватели и да започнат благотворителна дейност помагайки на учениците?

На Запад това е нещо напълно нормално. Пенсионирани учители помагат на изоставащи ученици. И старците не скучаят и не изпадат в депресия, а и бедните ученици не правят допълнителни разходи.

Опитайте се да останете постоянна членка на енорията си. Поговорете с енорияшките и поставете началото да посетите болните бивши енорияши. Това Ви евентуално дело ще даде идея и у други енории да последват конкретния Ви пример.

Вярата ни без дела е мъртва. Господ няма да ни оправдае, че енорийският ни свещеник е бил постоянно забързан и не ни е проповядвал достатъчно. Днес никой няма оправдание, че не познава вярата си. Книжнината е в изобилие, а и не е необходимо човек да изчете всички духовни книги. Болните, самотните, нещастните, ние ги имаме всякога редом. Няма нужда да ги търсим. Ако дадем мъничко топлинка на ближния си, то тази топлинка ще се преумножи и ще започне да разтопява леда в православните ни сърца.

Ако се стараем ежедневно да бъдим нищожна светлинка в духовния мрак, то факелът рано или късно ще даде мощна светлина.

Бедата е, че повечето хора искат да бъдат инициатори на велики дела и погрешно разбират християнската любов. В практиката си съм срещал твърде много ропотници, осъждайки, че нямало вече любов в църковните среди. Християнството е религия на жертвеността. Не да чакаме любовта да ни я проявят към нас, а сме призвани всеки да даде такава. Давайки мъничко любов към ближния, тя не може да не даде своите плодове.

От нас се иска да сме светлина в света и сол за земята, която се разлага около нас и заради леността ни, може да се свлече под собствените ни нозе и да ни повлече.

Прочее, нека заработим докато е ден.

Аз не се шегувам с идеята, която Ви дадох. Виждам Ви идеално в тази област. Вземете пример от забързаните свещеници и се забързайте и Вие да се определете в една енория. После, дотегнете на свещениците с добродетелните си идеи и тогава съвестта Ви ще се успокои.

За да се създаде фондация от рода на "Покров" е необходимо може би добро управление(или мениджмънт го наречете), както и подкрепа от страна на свещеници, както и неколцина млади ентусиасти , както и известно финансиране ...

Може би в началото трябва да се започне от младежки организации и библейски курсове към храмовете. Имал съм възможност да съм в такава организация и видях как постепенно се оформи дружество...Бедата е че може би са единици такива младежки дружества.

Наскоро питах един свещеник - имат ли към храма някаква подобна сбирка - "Не , а и не съм и чувал някъде да има освен в Покров" , отговори. "Преди имаше , но пораснаха децата и се разпръснаха ..."

Доколкото имам наблюдения - винаги би трябвало да има свещеници като водачи и основатели на такива организации.


Интересно е какъв съвет биха дали хора от Покров?

Поздрави

... просто подржавайте на протестантите и нещата ще потръгнат. Към всеки храм трябва да има неделно училище за възрастни и за деца. Материалите за това училище да бъдат достатъчно интересни, за да привличат хората. Постоянно трябва да се изнасят лекции и беседи извън храма - по салони, читалища, библиотеки, културни центрове и т.н. Към тези лекции трябва да има достатъчно нагледни материали от рода на диапозитиви и видео филми. За бедните трябва да се организира благотворителна дейност, която да е абсолютно безкористна и да не изисква нещо в замяна. Издателската работа трябва да е в помощ на всяка местна църква.... Цялата дейност трябва да се върши от ревностни миряни, а свещенослужителите само да координират и ръководят. Ако се чака всичко да се прави от духовните лица, каузата е обречена.

Има обаче един сериозен проблем. За което и да е сериозно начинание в дадена църква, трябва да бъде уведомено ръководството и то да е съгласно. Иначе се получава нещо като църква в църквата. Е да но всеки протестантски мирянин може да отиде при ръководителя на своята църква или да се свърже с него по джиесема, докато достъпът до Светия синод прилича на преодоляване на препятствията пред американското посолство в София.

Има елементарни правила за съживяването на която и да е църква. Всичко вече е измислено. Не пилейте още половин век, за да откриете топлата вода!

ИМА ЛИ ЛУТЕРАНСТВО - ИМА НОРВЕГИЯ. НЯМА ЛИ ЛУТЕРАНСТВО - НЯМА НОРВЕГИЯ

Напълно съм съгласна, че ако има повече беседи за символите на вярата, Храмовете ще са пълни не само на големите празници.
" Людете Ми загинаха от нямане знание;" /Ос.4:6/

да се наемат циркови артисти и клоуни /в случая по-слкоро шутове/ - за малките, ди джеи - за подратсващите, и кабаретни танцьори - за хората в разцвета на силите си. По този начин, несъмнено към единната "света апостолска" църква ще бъдат привлечени всички, които копнеят да чуят словото за благата вест. След това ще последва така желаното обединение и "големия вик" - "алелуя". Накрая "месията" ще ги грабне и така ще бъдат винаги с "господа" си.



"Може церемониите да са прекрасни, музиката - тържествена, проповедите - внушителни... но ако те не водят до смяна на сърцето, то това е просто спектатъл в полза на сатана."

ЕДИН НАРОД СРЕЩУ ЕДНА ИМПЕРИЯ

Г-не,

Вие протестант ли сте? Отдавна следя форума, но не знаех позицията която защитавате...

Поздрави

Каквото и да си говорим, в основата на някое общество е редно да стои свещеник - организатор, вдъхновител или както искате го наречете...

Лично аз не бих се наел да организирам сам, примерно, библейски курс - твърде опасно е да не изпадна в съблазън и да се отделя от Църквата, както и да повлека други покрай мен...

Да, прав си, но "Покров" в началото тръгна плахо, намаше и средства и изглежда беше много зависим от Синода, защото го защитаваше години наред, въпреки явните икуменически забежки. Когато укрепна финансово, веднага си позволи да го критикува и то доста остро...

За вечерни курсове си прав, аз работя в Стопанска Академия и сме 500 човека -преподаватели и служители. На Църква ходят само 3-4 . Подготвям една група да се събираме вечер - има малки и топли зали - когато няма часове, но трудно се променя "ученият" човек - все отлагат за после това начало...

Иначе в града аз съм известен като луд, който говори само за спасение на всички и като истински луд не се уморявам...

...свои Его не прияша...

Правилно говориш, но трябва малко пари, а при нас парите са нула, а не малко. Отпуснаха от фондация "Покров" пари за лекции и колко ги убеждавах да ги направят не в храма, а в читалището и не разбират и не разбират.

Хората още ги е срам да отидат в Църква, но в Читалишето щяха да дойдат и щяха да да питат. А така дойдоха 10-15 човека, които и без това си ходях в Църквата, макар и нередовно. Имаше само няколко обяви за целия град. Това не е просвещение, а самозалъгване и прибиране на парите.

За друго може да си крив, но за това си прав.

Търся да прочета устава на БПЦ. Къде да го намеря? Моля ви, помогнете ми.
Благодаря.

Тогава трябва да се разбере къде е същността на проблема. Евангелизация се прави с пари. Дори с много пари. Най-елементарни разходи като наем за читалища, брошури, покани, плакати, озвучителна уредба и т.н. не могат да бъдат поети от обикновени вярващи. Ако няма подкрепата на църковното ръководството, нищо не може да се постигне с един гол ентусиазъм. Може да звучи малко цинично, но повечето църкви, които имат сериозна евангелизаторска дейност, са направили някои елемнтарни изчисления и знаят колко пари струва спечелването на един нов вярващ за тяхната кауза. След като обикновените миряни имат идеи, но нямат пари, а църквата има пари, но няма идеи, изводът се налага от само себе си. Трябва да се намери начин най-големият собственик в България (БПЦ) да насочи средства за евангелизационни и социални дейности.

Но дори и това не е същността на проблема. Самата концепция на БПЦ е още от времето на средновековието, когато е имало една силна национална църква и се е предполагало, че всички в държавата са част от тази църква. От тогава църковната дейност е в храма и се смята за нещо нормално хората да ходят в църквата, а не църквата при хората. Сега обаче е 21 век, когато обществото е силно секуларизирано, а на всичко отгоре има голям брой религиозни общности, т.е. съществува конкуренция в печеленото на души. Следователно църквата трябва да търси хората, а не обратното. Хвърлят се милиони за строеж на храмове, а после тези храмове остават празни или се пълнят само за празниците. Какво би станало, ако тези милиони се хвърлят за евангелизация? Тогава би имало хиляди верни християни, без църкви, за разлика от сегашната ситуация, когато има църкви без християни. Пак повтарям: защо е необходимо православието да загуби още 50 години, за да открие топлата вода?

ИМА ЛИ ЛУТЕРАНСТВО - ИМА НОРВЕГИЯ, НЯМА ЛИ ЛУТЕРАНСТВО - НЯМА НОРВЕГИЯ

Вярно е, че средствата много улесняват евангелизирането. Стига сме се окайвали, че сме бедни и от там идват всичките ни беди.
БЪЛГАРИНЪТ е изобретателен, може и с малко средства да прекара
Струва ми се, че ако в храмовете има разяснителни проповеди, ако има кой да поучава хората, да бъде обърнато внимание на всеки, който се интересува и има въпроси, нещата ще са по-различни.
Един ще отиде от любопитство, после ще заведе друг... Едва ли е толкова сложно, просто трябва да се направи.

Nabludatel пише:

Всички сме чували за нередни неща в нашата българска църква...Всички сме чували някои неща, но обикновено никъде не се пишат - нито в църковен вестник (когото уважавам много), нито в някой от малкото православните сайтове.

***
…Подстъпи (пролегомени) към църковната критика (съвсем тезисно):

1. първият проблем е този за автора и адресата. За автора: интуитивно чувстваме остра нужда от авторитет, който да ни обясни какво става в църквата (защото също така интуитивно, ако щете – духовно – чувстваме, че има нещо фундаментално не наред в нея). Тук и по-нататък с голямо Ц отбелязвам Вселенската, Апостолската и т.н. Църква, а с малко ц – поместната наша си църква в България. Има богослови, които веднага биха ме поправили за тази езикова волност; съгласявам се веднага с тях, но запазвам засега този формат, в името на яснота на изложението.

Първият и най-сериозен проблем по отношение на църковната критика: нямаме авторитет, от който тя да произлезе и да бъде приета като меродавна от “критична маса“ хора в църквата. Погледнете само този форум – 90% от дискусиите оспорват нечии авторитет или налагат някой друг. В мига, в който някой се позове на нечие мнение (от светите отци до съвременни монаси, духовници и богослови), веднага друг яростно привежда примери за отстъпление и доказателства за “неправославността“ на този или онзи. Мисля, трудно ще излезем от това блато, докато не развием една по-интелигентна представа за същността на т.нар. “православност” – може би една отделна дискусия по този въпрос би разширила малко хоризонтите ни. Не защитавам прекалено широките хоризонти, но не съм почитател и на прекалено тесните (и ниските).

И така, кой би бил приемлив критик за нас? Нека очертаем с няколко щрихи портрета му, по подобие на полицейските “фотороботи”: а) човек със сериозна богословска ерудиция, получена по възможност не само в българските богословски факултети (ето ви още една тема за дискусия – качеството на родното богословско образование); б) човек с личен духовен опит, който може да говори за духовните неща от първо лице единствено число – за да бъде убедителен и заради елементарната психологическа честност и почтеност; в) човек, който познава света в най-дълбок и широк смисъл; който познава езика, проблемите, изказа, глупостта и учеността на българина от началото на 21 век – за да може да говори на този българин, без да изглежда неадекватен; г) човек с визия за Православието в света и българското православие в частност – да е запознат със световните процеси в Православната Църква, с нейните големи предизвикателства и най-брилянтни умове и духове.

Хайде сега се опитайте да намерите сечението на а), б), в) и г) и предложете такъв българин, такава светлоносна личност, ерудит, визионер и духовник. Аз не се сещам. Духовните дарове в момента ми се представят като разпилени като цветни стъкълца в сърцата на отделни хора, много от които познавам, обичам и ценя, но личност от подобен мащаб в сегашната ни църковна реалност не се забелязва. И това не бива да ни плаши, нито отчайва. Мисля, процесите логично ще изградят такава личност в не много далечно бъдеще – и ние ще получим нашия български Юстин Попович, Серафим Соболев, или поне дякон Андрей Кураев, като за начало.

Адресата: църквата в България има още много път да извърви, докато се конституира като реален самоосъзнат и единен субект. Двата разкола (политическия и старокалендарния) са само върха на айсберга и отразяват разпад на църковната община на много по-дълбоко ниво. Цялото ни общество преживява този разпад (след хомогенния социализъм скочихме трупешката в ултра-хетерогенния капитализъм, без никакъв преход) и това, което се нарича “общностно съзнание” в момента е в най-голям дефицит. Това, което ни се представя като общество и държавност е по-скоро случайно струпване на хора, които влизат в хаотични отношения помежду си и още не са решили ясно дали искат да са заедно и защо. Този синдром поразява и църквата. Докато се вторачваме в църковни имоти, капещи покриви, криви владици, лоши кметове, безпаричие и многопаричие – забравяме най-важното – Евхаристията, която ни конституира като църква. Като Църква, всъщност. Смятам, единствено от евхаристийното съзнание трябва да се тръгне, за да мислим за каквато и да е промяна към по-добро.

И така – за автора и адресата на църковната критика. Ако трябва да обобщя – нито има кой да изрече такава критика, нито има кой да я чуе.

2. слизайки едно стъпало по-надолу, нека все пак приемем, че критиката е възможна. Но това е възможност единствено за една “разлята”, нецентрирана критика – с много автори, отразяващи неизбежно ограничените си гледни точки; с ограничени адресати в рамките на църквата – “интелектуалци”, свещеници, социални работници и т.н. – така говоренето, за съжаление, се ограничава в рамките на под-групи вътре в църквата, ограничени от език, култура, професия, социално положение – и така губим възможността за истинска все-църковна критика, за общностно говорене, за артикулиране на собствено църковен глас – от църквата, и припознат от цялата църква като неин собствен.

В момента сме именно в това положение – не най-доброто, но единствено възможното, на фона на алтернативата – липса на всякакво критично говорене. Критични гласове не липсват в нашата църква – но всеки от тях страда болезнено от липса на авторитет. Последните години се появиха неколцина пишещи хора, които се опитват, от позицията си на православно вярващи, да изкарват на бял свят измеренията на църковната ни криза. Калин Янакиев, д-р Николай Михайлов (неговият текст «Трудно изречено», публикуван в сп. «Християнство и култура»), някои текстове на проблемния в много отношения Явор Дачков, текстовете на художника Георги Тодоров във вестник «Култура», множество авторски текстове, появили се в сп. «Мирна» на фондация Покров – всичко това, макар и острастено, често изкривено и еднопосочно, понякога натруфено и прекалено интелектуално, задава НЯКАКВА канава на вътрешноцърковната ни критика. Не мисля, че страдаме толкова от липсата на критични гласове; по-скоро ни трябва избирателност и балансирано критично отношение точно към тези гласове, за да оформим собственото си мнение, така че да не изхвърляме бебето заедно с мръсната вода. Ако човек е развил собствените си критерии и има ясни догматични и църковни позиции, той може да извлече полезното от всеки текст, и да различи заблудите и ограниченията на автора. Проблемът е в нашата фиксация върху заблудите и ограниченията и пълната ни неспособност да намерим и оценим зърното в плявата. А малкото православни пишещи хора у нас имат нужда от подкрепа и окуражаване.

Prokimen пише:

Колкото и да е опасно като нож с две остриета, аз виждам евентуален успех на промяна отдолу нагоре, ако има подобни МОЩНИ сдружения като фондация ПОКРОВ. Последната може да внесе една нова струя и даде тон в църковния живот. Ако има още две - три подобни фондации с ясно определени духовни цели, ледът ще се пропука.

Най-важното обаче е, ако подобни фондации запазят известна непристрастеност и изкоренят от дейността си каквато и да било угода на силните на "църковния" ден. Това не означава призив от моя страна за иерархично неподчинение. Съвсем не, а просто да останат неутрално верни на Христовата истина и да не примесват в подвига си неоправдана пристрастеност.

Нямам никаква информация дали съществува у нас някакво реално младежко сдружение по линия на СИНДЕСМОС.

***
Тук вече пиша като човек, ангажиран по някакъв начин с мисията на фондация Покров Богородичен.

Прокимен вярно усеща голямата дилема пред фондацията – от една страна, желанието за положителна промяна в църковната ситуация (желание, което осмисля съществуването на фондацията изобщо), а от друга – абсолютно необходимото за Православието послушание спрямо каноничната йерархия. А както ясно виждаме, именно каноничната йерархия е един от факторите, които обуславят кризата на нашата църква.

Изпадайки в малко сантиментални спомени с десетгодишна давност, ще споделя, че при създаването на фондация Покров, нейните учредители хранеха огромни надежди спрямо епископата и свещенството – разглеждаха тези двете като единствено възможния двигател на църковната промяна у нас. Миряните (сред които бяха и те самите) смятаха за второстепенен фактор – по-скоро иницииращ промяната и полагащ трудове за нейното постигане като пчелите-работнички, дирижирани от по-духовни, по-знаещи и по-високопоставени люде.

Днес нещата ми се виждат обърнати надолу с главата. Епископатът не само не се промени, но започна да се самовъзпроизвежда, клонирайки в по-младото си поколение същите нагласи и стереотипи, които комунистите успешно бяха формирали чрез изкуствен подбор у по-старите. Свещенството се съсредоточи върху новите иновационни форми за лично облагодетелстване, които му предлагаше мътната вода на разкола и безхаберието на църковната администрация. Богословското образование едва помръдва като потопено във формалин изкопаемо от един изгубен свят на оберпрокурора Победоносцев, кадети, юнкери, елейни витиеватости и късно-немски пиетизъм.

Единствено миряните сякаш запазват динамизма на една здрава църковност. Но като всеки жив организъм, динамиката носи и победи, и разочарования – и преки попадения, и много пропуски. Нашите миряни се движат по духовния път опипом, светейки си повече с лошо преведени книги, отколкото с духовните наставления на някой старец до тях.

Работата ми във фондация Покров ме срещна със стотици, може би хиляди хора от “православните среди” у нас през последните десет години. Научих неща за свещеници, монаси, миряни и епископи, които никога не бих желал да научавам. Видях обратната страна на Луната, скелета в гардероба, лекето под мишницата. И ако бях 18-20 годишен, когато това лошо знание ми се изсипа на главата, сигурно вече нямаше да съм в Църквата. Но, слава Богу, заедно с катрана Бог ми даде да вкуся и от меда. Защото пред очите ми църквата се съзиждаше – плахо, неубедително, с много трагикомични моменти – но днес гледам на нея по един съвсем друг начин – като едно непрекъснато Ставане, в което, надявам се, и аз съм участвал според мярата си.

Ние пълзим като насекоми по тялото на нещо неимоверно по-голямо от нас и съшиваме жалките си квалификации за него въз основа на оскъдните впечатления, събрани от мъничките си пипалца и крачка, обработени в микроскопичните ни мозъчета и душици. Няма човек, колкото и извисен духовно и интелектуално, който да може да обхване църквата в нейните страховити измерения. Пълзим по нокътя на тялото, усещаме под себе си хлад, опитваме се да копаем – и когато ударим на нещо твърдо и студено, заключаваме – Църквата е мъртва! А някъде под нас, встрани от нас може би тупти едно огромно сърце, работят мишци, тичат крака, дишат дробове – всичко това остава извън нашето съзнание.

През последните години на десетки места видях как енории се събуждат за нов живот. Някъде двигател на този процес бяха свещениците, Бог да ги поживи!; някъде – миряните, почти никъде – епископите; но аз ще кажа – истинският двигател е бил Духът Свети, Който диша, където Си иска.


За Синдесмос: ако не знаете, това е световно братство на православната младеж. В момента в Управителния съвет на Синдесмос членува една българка, Мариета Ганева, богослов, която работи в Енорийския център към храма Покров Богородичен в София. Синдесмос е федерация на организации, там няма лично членство; през последните години няколко български православни организации и структури са членували там – Софийската и Пловдивската семинарии, богословските факултети, фондация Покров, несъществуващото вече младежко движение Св. Евтимий. Ако пишете на Мариета (използвайте сайта на фондация Покров), тя би ви изпратила повече информация за събитията, които организира Синдесмос – православни летни лагери, поклонически пътувания, иконографски школи и много други интересни неща в цял свят.

Nabludatel пише:
За да се създаде фондация от рода на "Покров" е необходимо може би добро управление(или мениджмънт го наречете), както и подкрепа от страна на свещеници, както и неколцина млади ентусиасти , както и известно финансиране ...

Може би в началото трябва да се започне от младежки организации и библейски курсове към храмовете. Имал съм възможност да съм в такава организация и видях как постепенно се оформи дружество...Бедата е че може би са единици такива младежки дружества.

Наскоро питах един свещеник - имат ли към храма някаква подобна сбирка - "Не , а и не съм и чувал някъде да има освен в Покров" , отговори. "Преди имаше , но пораснаха децата и се разпръснаха ..."

Доколкото имам наблюдения - винаги би трябвало да има свещеници като водачи и основатели на такива организации.


Интересно е какъв съвет биха дали хора от Покров?

***
Какво е необходимо, за да се създаде една организация? Мисля, не трябва да съдите за това от резултата от десетгодишното развитие на фондация Покров. Наистина, днес това е сравнително голяма за нашите мащаби организация (около 30 души работят на пълен щат, имаме около 150 доброволци от цялата страна), но началото не предвещаваше нищо такова. Тогава, през 1994 г., бяхме 6 души – приятели, които заедно влязоха в Православието, заедно откриха вярата и Христа. Сред нас нямаше професионални мениджъри – бяхме: двама юристи, двама философи, един богослов и едно момиче, завършило английска филология. Всички бяхме започнали да си вадим хляба някак си и смятахме фондацията за нещо, което би изпълнило със смисъл свободното ни от работа време.

Финансиране? Имахме доста занижени очаквания и възможности. При учредяването всеки от нас направи дарение от около 10 (десет!) днешни лева – толкова можехме да си позволим. Повече от две години фондацията не е получавала външно финансиране, но това беше благословено време – работехме (и то не всички, може би трима души) изцяло доброволно. Започнахме с това, което нас самите ни вълнуваше най-много – просветата. «Просвета» звучи като мащабна дейност, но за нас тя беше нещо малко и конкретно – искахме да споделим с повече хора текстове, които ни бяха силно впечатлили. Така започнахме да превеждаме откъси от светите отци, съвременно богословие – все неща, които по това време бяха съвсем непознати (или поне ние така смятахме). Двамата юристи, за които стана дума, имаха достъп до компютри (и това беше рядкост тогава) и след края на работния ден всички се събирахме в някой офис, разпределяхме си текстове и почвахме – до след полунощ понякога – да превеждаме и оформяме едно малко бюлетинче (нарекохме го Покров), което копирахме в тираж 1000 на някой ксерокс (плащахме, разбира се, от джобовете си), а после заставахме пред църквите и го раздавахме на хората. Това ни спечели много приятели, но се намериха и хора, които ни обвиниха в каквито грехове се сетите. Имаше свещеници, които късаха бюлетина пред нас, защото сред авторите бяха попаднали на англоезични имена (еп. Калистос Уеър) и смятаха, че сме протестанти. Това отхвърляне от страна на някои столични свещеници преживявахме доста тежко, но не се отказвахме. Понеже бяхме млади във вярата, си представяхме, че хората само като прочетат тия прекрасни текстове, ще ни разцелуват. Много малко думи на подкрепа чухме тогава - хората бяха подозрителни, недоверчиви, направо враждебни към всичко, което се опитваше да внуши някакво по-нормално отношение към вярата; посланието, което излъчвахме – че ако ходиш на църква само да си палиш свещичката, без да разбираш нищо повече, значи имаш проблем – мнозина смятаха за неправославно.

Оттогава всъщност датира и този донякъде спорен «имидж» на фондацията. Наричаха ни «протестанти», «масони», «сектанти», «неоправославни» (и досега не си обяснявам какво значи това последното). «Фондация» тогава (и сега) беше мръсна дума в България (благодарение на «Сапио») и имаше страхотна медийна кампания срещу всички фондации, подета по времето на Жан Виденов. Повече от година не ни разрешаваха да се регистрираме (трябваше специално разрешение от Дирекция по вероизповеданията), въпреки официалната благословия от Сливенския митрополит Иоаникий и очевидната ни православна принадлежност (обявена в Устава и всички вътрешни документи).

Разказвам всичко това, за да илюстрирам, че от самото начало пътят не е бил лесен; че всичко е било надмогване, усилие, съмнение в собствената си състоятелност; изпадали сме и в отчаяние понякога, макар да знаехме, че е голям грях. Били сме много пъти на ръба да се откажем и да се върнем към семейния уют и доходоносните си професии. Но най-много ни тежеше и тревожеше подозрението и недоверието на братята и сестрите от нашата собствена църква. Трябваше да минат три-четири години, за стане ясно, че не правим фондацията за собствена изгода (защото такава нямаше), че зад нас не стои някаква тъмна анти-православна сила, че не сме луди и т.н.

Изобщо, ако решите да се занимавате с някаква организирана дейност в църквата, неизбежно ще се сблъскате с класическия български синдром: да ви обявят или за сметкаджия, който печели добре от организационната си дейност, или за луд. Друга представа и друго обяснение на човешките мотиви комай не е дадено на българина.

За участието на свещениците: не бих дал никаква конкретна рецепта. Прякото участие на свещеници в управлението на такава организация е много желателно, но не винаги е възможно. В нашия случай свещениците от храма Покров Богородичен в София просто застанаха зад нас – благословиха усилията ни и ни защитаваха, доколкото можеха. Опитахме се да ги включим в заседанията на Управителния съвет, но след няколко опита те честно си признаха «Това не е за нас. Подкрепяме ви, но не можем да участваме в самата организация». Мисля, че при такава ситуация е въпрос на силна вътрешна дисциплина участниците в инициативата да не загубят вътрешната си връзка и отговорност пред църквата и личното си общуване със свещенството. В нашия случай това, слава Богу, не се случи – всички ходехме на изповед при тези свещеници и те знаеха много добре какво става във фондацията. Смисъла на участието на свещеници в тези начинания е духовния коректив – и този коректив може да се прояви по много начини; стига и двете страни да имат ясното съзнание, че са заедно в това, което става в енорията.

Фондация, братство, сестричество, сдружение – всичко това са само средства, инструменти. Изкушенията започват от момента, в който някой започне да гледа на тези неща като цел и ценност сама по себе си, извън църквата.

SurfRider пише:
Каквото и да си говорим, в основата на някое общество е редно да стои свещеник - организатор, вдъхновител или както искате го наречете...

Лично аз не бих се наел да организирам сам, примерно, библейски курс - твърде опасно е да не изпадна в съблазън и да се отделя от Църквата, както и да повлека други покрай мен...
***
Абсолютно съм съгласен с първото изречение, само с това уточнение, че формата на свещеническото участие може да бъде най-разнообразна – не винаги на председателското място в «обществото», но ключова роля свещениците могат да играят по много други начини.

За библейските курсове – в нашия храм имаме такива. Те се водят от богослови, но на тях задължително присъства свещеник – не само за да следи за възможни «съблазни» и отклонения, а защото участниците в курсовете имат много практически въпроси, произтичащи от преподаваната материя – духовни въпроси, на които богословите не могат да отговорят. Изобщо, страхът от догматични отклонения и богословски «съблазни» не бива да ни спира от това да говорим и защитаваме вярата си. Не забравяйте също така, че участието на свещеник в тези разговори НЕ Е ГАРАНЦИЯ, че такива отклонения няма да се случат. Вижте какво стана в «Св. Атанасий» във Варна – там «съблазънта» тръгна именно от свещеника, не от миряните.

Тимотей пише:
Да, прав си, но "Покров" в началото тръгна плахо, намаше и средства и изглежда беше много зависим от Синода, защото го защитаваше години наред, въпреки явните икуменически забежки. Когато укрепна финансово, веднага си позволи да го критикува и то доста остро...
***
Съжалявам, Тимотей, но както обикновено, ми е трудно да се съглася с тебе :-) «Покров» в началото тръгна не плахо, а много смело – защото почти всички бяха срещу тях – освен ако под «плахо» нямаш предвид «в малки мащаби» - но това е естествено за всяка прохождаща организация.

Защитавахме Синода (и продължаваме да го защитаваме) не самоцелно, а единствено отразявайки несъстоятелните нападки срещу каноничното ръководство, произтичащи от нецърковни източници. Защитата ни беше по повод на разкола и претенциите за каноничност на Пименовата група. В същото време никога не сме си спестявали критиката срещу същия Синод, когато сме вярвали, че има проблем, който трябва да бъде назован. И тази политика на фондацията никога е нямала нещо общо с финансовото укрепване. Ако разгърнеш първите броеве на «Мирна» (по времето, когато Покров беше малка и незначителна), ще видиш, че в един и същи брой излизахме с текстове, които защитаваха ръководството на църквата от нападките на разколниците, медиите и политиците, и същевременно критикувахме всичко, което смятахме че трябва да се критикува.

За «явните икуменически забежки» ще си затворя очите и ще го припиша на липсата ти на осведоменост. Тези, които са следили нашите публикации, сигурно си спомнят, че нееднократно сме се разграничавали от икуменическото движение и неговата идеология – в статии, отворени писма и други.

Тимотей пише още:
Правилно говориш, но трябва малко пари, а при нас парите са нула, а не малко. Отпуснаха от фондация "Покров" пари за лекции и колко ги убеждавах да ги направят не в храма, а в читалището и не разбират и не разбират.

Хората още ги е срам да отидат в Църква, но в Читалишето щяха да дойдат и щяха да да питат. А така дойдоха 10-15 човека, които и без това си ходях в Църквата, макар и нередовно. Имаше само няколко обяви за целия град. Това не е просвещение, а самозалъгване и прибиране на парите.
***
Наистина, имаше такъв проект в Свищов. Но защо не ни потърси, след като си имал мнение по въпроса? Можеше да обсъдим предложението ти с настоятелството и да се опитаме да ги убедим – от позицията си на дарители. Виждаш ли – това е именно един от механизмите за обратна връзка, до който много трудно ние православните прибягваме – но ако се чувстваме едно в Христа, не би трябвало да има проблеми да го правим постоянно.

Поп Ставри пише:
Евангелизация се прави с пари. Дори с много пари.
***
...добре, че апостолите не споделяха този възглед.

в понеделник ще ти го пратя. През това време можеш да се поразровиш в архива на този клуб - преди време го бях публикувал тук.

Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно