ВЯРА

"Вярата е "коминът" за човешкия вътрешен огън.
И без нея нищо ценно не може да бъде направено -
когато и да е, от когото и да е.
И първото задължително условие за тебе е да пристъпиш с вяра и оптимизъм към всичко ново, което започваш. Или пък - изобщо да не го започваш, ако вярата и оптимизмът ти са недостатъчни."

Мисля, че Желанието е определящо. После обстоятелствата. А понякога обратното. Понеже сутринта ме върнаха в света на Коелю се сетих за "Петата планина". Понякога човек няма вяра...губи я...дори проклина себе си и всичко, пада дълбоко в калта, но върви напред тласкан от Обстоятелствата и "неведомите пътища"Дори във "Войнът на свтелината" се засяга тази момент...за Вярата, за липсата на вяра...и цялата тази битка...

Из ПЕТАТА ПЛАНИНА
Спомни си как една вечер се бе изкачил на върха на планината и бе разговарял с един ангел. Но откакто Акбар беше разрушен, той никога вече не бе чул гласовете, идващи от небето.
— Господи, днес е Денят на Опрощението, а списъкът на греховете ми пред Теб е дълъг — каза той, като се обърна в посока към Иерусалим. - Бях слаб, защото забравих за собствената си сила. Не направих избора, защото се страхувах да не би да взема погрешни решения. Отказах се без време и вместо да благодаря, богохулствах.
Дълъг е и списъкът на Твоите грехове към мен, Господи. Накара ме да страдам прекомерно, като прибра от тоя свят жената, която много обичах. Разруши града, който ми даде подслон, обърка мислите ми, а строгостта Ти почти ме накара да забравя, че Те обичам. През цялото това време се борих с Теб и продължавам да го правя, ала Ти смяташ тази битка за недостойна.
Ако сравним моите грехове с Твоите, ще видиш, че си ми длъжник. Но тъй като днес е Денят на Опрощението, Ти ще ми простиш и аз ще Ти простя, за да продължим да вървим заедно.
В този миг задуха вятър и той чу своя ангел да му казва:
— Добре стори, Илия. Бог прие да се бори с теб.
Сълзи бликнаха от очите му. Той коленичи и целуна сухата земя на долината.
— Благодаря ти, че дойде, тъй като все още изпитвам съмнение. Не е ли това грях?
Ангелът отвърна:
— Нима когато един воин се бори с учителя си, той го обижда?
— Не. Това е единственият начин да усвои майсторството, от което се нуждае.
— В такъв случай, продължавай, докато Господ те извика обратно в Израил — каза му ангелът. — Стани и продължи да доказваш, че борбата има смисъл, защото успя да преминеш течението на Неизбежното. Много хора се опитват да го преплуват, но претърпяват неуспех. Други пък биват повлечени от него не в тази посока, която им е отредила съдбата. Ти обаче се справи достойно, съумя да запазиш посоката на лодката си и сега се опитваш да превърнеш болката в стимул за действие.
— Жалко, че си сляп — рече Илия. — Иначе щеше да видиш как сираците, вдовиците и старците успяха да възстановят града. Скоро всичко ще бъде както преди.
— Надявам се това да не стане — каза ангелът. — В края на краищата вие платихте висока цена, за да се промени животът ви.
Илия се усмихна. Ангелът беше прав.
— Надявам се, че ще се държиш като човек, комуто е дадена втора възможност: не прави същата грешка два пъти. Никога не забравяй какъв е смисълът на живота ти.
— Няма да забравя — отвърна Илия, доволен, че ангелът се е завърнал.

Из ВОЙНЪТ НА СВЕТЛИНАТА
Воинът на светлината не винаги е вярващ.
Има моменти, в които той не вярва в абсолютно нищо. И пита сърцето си: "Струва ли си да полагам толкова големи усилия?"
Ала сърцето му мълчи. Воинът сам трябва да реши.
Тогава той търси някакъв пример. И си спомня, че Исус също е преминал през това, за да може да сподели докрай човешката участ.
"Отклони от мене тая чаша!" — казал Исус. Той също се е обезсърчил и е изгубил кураж, но не е спрял.
Воинът на светлината все още е без вяра. Но продължава напред и накрая си възвръща вярата.

Из КРАЙ РЕКА ПИЕДРА СЕДНАХ И ЗАПЛАКАХ

Очите му заблестяха. Знаех, че в този момент той се опитва да преодолее всички прегради.
И тогава освободих едната си ръка, взех чашата си и я поставих на ръба на масата.
— Ще падне! — каза гой.
— Точно така! Искам да я събориш!
— Искаш да счупя чашата?
Да, да счупи чашата. Толкова прост на пръв поглед жест, а в същото време съдържаше в себе си страхове, които никога няма да успеем да си обясним. Какво лошо има в това да счупим някаква евтина чаша, след като всеки от нас го е правил неволно!
— Искаш да счупя чашата? — повтори той. — Защо?
— Мога да дам някакво обяснение, но в действителност искам да я счупиш просто така.
— Заради теб?
— Не, разбира се!
Той гледаше стъклената чаша на ръба на масата и се боеше, че ще падне.
"Това е временен ритуал, както ти би се изразил — прииска ми се да му кажа. — Това е забранено. Чаши не се чупят нарочно. Когато сме на ресторант или вкъщи, внимаваме чашите да не се окажат на ръба на масата. Нашият вътрешен свят изисква да внимаваме чашите да не паднат на пода.
В същото време — продължавах да си мисля аз, — когато ги счупим, без да искаме, разбираме, че не било толкова страшно. Келнерът казва: "Няма нищо", а и никога през живота си не съм виждала ресторант, в който да включват счупена чаша в сметката. Да се чупят чаши е нещо съвсем естествено и с това не ощетяваме нито себе си, нито ближния, нито ресторанта."
Блъснах масата. чашата се разклати, но не падна.
— Внимавай! — каза той инстинктивно.
— Счупи чашата! — настоях аз.
"Счупи чашата — мислех си, — защото това е символичен жест. Опитай се да разбереш, че аз самата съм счупила вътре в себе си много по-важни неща от една чаша и поради това съм щастлива. Съсредоточи се върху собствената си вътрешна борба и счупи тази чаша!
Защото нашите родители са ни учили да пазим чашите, а също и телата си. Учили са ни, че детската любов не може да просъществува, че не трябва да отклоняваме мъжете от свещеническия сан, че хората не вършат чудеса и никой не предприема пътуване, без да знае къде отива.
Счупи чашата, моля те, и ни освободи от всички тези проклети предразсъдъци, от манията да обясняваме всичко и да правим само това, което другите одобряват."
— Счупи тази чаша! — помолих го още веднъж.
Той прикова очите си в моите. После бавно плъзна ръката си по повърхността на масата, докосна чашата. И с бързо движение я събори на земята.
Шумът от счупеното стъкло привлече вниманието на всички. Вместо да оправдае жеста си с някакво извинение, той ме гледаше и се усмихваше, аз също се усмихвах.
— Няма нищо — извика момчето, което обслужваше масите.
Но той не го чу. Бе станал, галеше косата ми и ме целуваше.

Аз пък се сещам за един откъс от "Цитаделата" на Арчибалд Кронин:"Възгледите му можеха да се окачат сбити над леглото му в кратката формулировка:"Не вярвам!"

тъй де, еднакво градивни са и Вярата и Невярата:) Въпрос на битка, на политика, на дипломация:) Аз лично предпочитам битката:)Просто едни се раждат войни..такъв модел са...други не:)

Ако вярваш и желаеш силно, един ден мечтата се сбъдва, разбира се, ако се бориш за нея. Дори и да има пречки, пак продължаваш да вярваш даже и в невъзможното, за да стане то възможно

Защо ли съм с тази сигнатура....

"Или ще намеря път, или сама ще прокарам път."

Упованието е да вярваш в бог и да седиш със скръстени ръце-да чакаш наготово.
Вярата е действащо упование. Да вярваш, без да вярваш било висше изкуство у воините. Кой не вярва, да пита в клуб Кастанеда.
Щото като вярваш без да вярваш, практически хем вярваш, ама и хем знаеш доколко да опитваш. докъде са ти вътрешните сили, онова, изградено от теб, което да позволи на нещата да се случат.
Точно в момента ме занимава тая тема и занимавам другите с нея в окулта-когато искаш нещо, трябва не само да знаеш какво си готов да пожертваш, но и да имаш какво да пожертваш....само готовност да дадеш, без да имаш какво....загубена работа.

Винаги има какво да пожертваш...например себе си

"Или ще намеря път, или сама ще прокарам път."

Аха...а разгледа ли въпроса-Кому си нужен?

Нима казваш, че на този свят няма поне един човек , на когото да си нужен? Само че трябва да го намерим..

"Или ще намеря път, или сама ще прокарам път."

Неправилен подход.
Няма смисъл да търсиш този, комуто си нужна. По-добре работи със себе си, за да имаш повече да дадеш. Тогава "онзи" сам ще се появи, ти ще го привлечеш.

Продължавам да вярвам

бързаш
търсиш/намираш
даваш/взимаш
бързаш
да се откажеш
бързаш
сметката като правиш
със себе си
страх?
свян?
гордост?
:) себестойност

онова, което си мисля, че Дар от Любов казва, по скоро недоизказва ... преди да си се дал, няма как да знаеш, нито да разбереш защото
тя почва едва тогава ... нещо, което за мнозина е немислимо, непредставимо ... някои от тях обикновено фаворизират смъртта, поставят я в рамка, окачват си я на стената и остават сами, понякога сами и самотни, понякога несамотни, но самички ... едва след като си плюне човек в пазвата и скочи в някоя смъртна бездна (прост оптичен ефект) може да оживее/заживее/продължи да живее - преди това не може да знае какво е в бездната, още по-малко пък какво е след нея ... или?

Е, радвам се, че един ме разбра

"Или ще намеря път, или сама ще прокарам път."

Мила, всеки красив скок е резултат от години усилени тренировки. Това изпускаш.

тренировка по любов?
тренировка по вяра?
не съм от тия как Сийке, дето пропускат
е, и от ония не съм дето тренират
случи ли ми се, дойде ли ми, хеле падне ли ми ... правя го
и то добре
ако пък на "красив" е акцента ... ами пак същото - красотата е естетичен израз на естествена стойност

дано пак не се разминем - аман от оправдания, ей!

Чудна работа с тая вяра тогава как ли се усилва....Тома неверни може ли да стане верни е така-щрак с пръстите и готово.
Исус вика, че ако имахме вяра колкото синапено зърно....ами като не повдигаме тия планини, сигурно нямаме толкоз вяра.
И как да се сдобием?
Е, ти чакаш да ти се случи...въпрос на вкус. А вкусът е свързан с красотатааааа
Случвало би ти се е да видиш красива та чак прекрасна ябълка отвън и проядена от червеи отвътре?
Или на вяра я ядеш.

море кат ми се случи, ич не чакам! ако щеш ми вярвай:)))
и докато да ми се случи не чакам, занимавки дал бог (и красиви дори)
и да си я меря вярата не ми хрумва - тва да не е кръвно, ве!
не знам дали ги вдигаме, но знам, че ги мърдаме - планините исусови тва

абе я си ми го речи направо, че смяташ че нямам красив вкус (ше треба и да го доказваш, ей) тогава да видиш ...

за ябълките да ти кажа ... грозна до ден днешен не съм виждала, виждала съм жълти, зелени, червени ... най-много шарени в чест на истината, малки, средни и големи, на парчета, рендосани и цели, печени и сурови, подредени, пък и поизгнили ... всякакви!

друго да те питам - ти виждала ли си ябълка да се инати? ... и да не ще да падне от дървото?(примерно)
виждала съм примерно намръщени - слънцето я грее, та се киселее ... сорт некъв, те и сортовете най-различни

инак казано - червеите ме не впечатляват особено ябълка като видя, и дали ще я ям, на децата си ще я дам, ще я рисувам, или с нея ще си приказвам - пак нея гледам и не и отричам, че е онова което е, не и придирям, намирам и колая

ти пак на карма го извърташ май

Ба, карма...Те и хората се не инатят, като узреят. Ма лошото е, че кисели и зелени пък се напинят да падат като узрели.
А иначе-яж си ги ябълките и червиви, белтъчини са си... там месце...

бравос!, споменах че им намирам колая без да ме е еня за кусура ... ти какво разбра?
разбира се, че е карма ... ама не оная твоя туморна версия

можеш да вземеш оная с ябълката и Ева ... ама с нея се стига току до под крушата
на знак дева е символ ... ама кажи ми защо да пиша, ако все така четеш

Така да бъде, чадо!:)))