Осъзнат проблем...

Винаги ми е неприятно,когато съпругът ми прави забележки или повишава тон на дъщеря ни-макар че в повечето случаи е абсолютно прав. Усещам то преди да е започнал още и започвам да му опонирам и да я защитавам,а не трябва. Знам,че не е никак добре това да става пред детето,но е адски неприятно и винаги боли да съм мълчалив свидетел на подобни неща.

ERIN GO BRAGH!

Предполагам сте разговаряли насаме двамата за това. Най-вече повишаването на тон да не става практика за дребни неща. Колко е голяма дъщеря ти? Аз също съм изпадала в подобни ситуации. Рядко защото почти винаги съм напред с информацията и успявам да си кажа становището на съпруга ми преди да започне разговора със сина ни. По този начин почти винаги успявам да укротя страстите и да не се стига до излишно повишаване на глас! Не мога да не призная обаче, че съпруга ми е изключително справедлив човек и като такъв е много по-полезен на детето отколкото аз, със моите състрадание и компромиси. Ти също казваш, че съпругът ти има основание за забележките които отправя. В такъв случай се опитвай да подкрепяш мнението му ...може би с обяснения и примери така, че дъщеря ти да разбира проблема и да не остава чувство на горчивина към баща си.
За болката която говориш - нормална е!
Трудно е.

наблюдавала съм подобна ситуация в много семейства, мисля, че е естествено /не казвам, че е правилно, ама пък кой ли знае какво е правилно при всяко отделно дете/ да се стремиш към баланс. нещо като "добро ченге-лошо ченге".

според мен такава намеса в присъствието на детето е абсолютно недопустима. ако можеш да подкрепиш съпруга си в конкретната ситуация, направи го - с обяснение защо вие двамата считате конкретното поведение за неправилно, с предложение за възможно решение на проблема, с налагане на някакъв вид наказание, но ВИНАГИ в подкрепа на таткото. ако не можеш да го направиш, по-добре запази мълчание, или най-добре - излез от стаята. в противен случай рискуваш да разрушиш авторитета на съпруга ти пред детето.

мой много близък човек идва от такова семейство и признава, че това е най-голямата грешка на родителите - спорове относно възпитанието в присъствието на детето.

ние сме приели политика на единодушие - ако единият от нас прави забележка, наказва или дори наплясква детето, другият застава на същата позиция. когато сме насаме обсъждаме проблема и всеки си казва мнението. при нужда, се извиняваме на детето, че сме проявили прекалена строгост, допуснали сме несправедливо отношение и т.н. но ВИНАГИ сме на една позиция пред децата.

нашето гардже си е най-хубаво!

Не е грешка наказание или "мъмрене" когато е правилно и в подходящото време и място.
Нали основната цел на родителите е да възпитат детето.
То може и само да си намери храна ако е гладно, но няма как да възпита в себе си само обществените норми на поведение.
Радвай се, че мъжа ти има силите да го прави вместо теб. Да не мислиш, че му е много приятно? Добрия, лошия, злия?

Я ЯК, изстребитель. Мотор мой звенит. Небо моя обитель..

Не бързай да се самообвиняваш преди да си отговориш на въпросите:

- Има ли нещо в начина по който бащата се кара, който унижава детето
- Често ли го прави
- По какви поводи
- Как реагира тя.

Това че сме родители не ни прави автоматично прави. Понякога сме заядливи, мнителни и претенцозни, което няма нищо общо с възпитанието. Такова поведение не изтражда, а създава комплекси и трупа гняв у детето.

Напълно съм съгласен...
А това за "добро ченга, лошо ченге" ми се вижда пълна глупост. Двамата родители трябва да имат обща позиция по въпросите, свързани с възпитанието на детето. Иначе си рушат взаимно авторитета... А децата много бързо научават как да ползват различията в своя полза и да ни манипулират. Те са си родени манипулатори.
Да не говорим, че за майките и татковците явно различни неща се определят за важни. За мен, например, е важно детето да свикне да се храни заедно с нас на масата... а за жена ми в момента е важно да го нахрани.... и го храни пред телевизора, щото той там яде без много протести... и това се повтаря... и той свиква... и после аз ставам лошия, защото казвам, че всички се храним заедно на масата. Което не пречи на жена ми да ми се оплаква, че малкия не я оставя да се нахрани спокойно - щото той вече е ял прет ТВ-то и сега иска да играе... Или пък да ме гледа страшно когато и кажа, че малкия ако е гладен сам ще дойде да яде... като че ли искам да го уморя от глад.
Та така... затова е важно детето да расте с двама родители - всеки му дава по нещо различно... Но особено важно е двамата родители да не си рушат взаимно авторитета, както вече май споменах...

There's nothin' wrong with bein' a son of a bitch.

...възпитанието боли! И ти пак си в по-благоприятната позиция, защото си "добрата", защитаващата майка. А на него му е много по-трудно, казвам го от позицията на човека, нагърбил се да прави повечето забележки вкъщи, да се карам, да наказвам и да викам понякога. Но съпругът ми ме подкрепя и така поне донякъде компенсира отсъствието си от процеса на възпитание.
Смятам, че и ти винаги трябва да си с твоя съпруг, така и детето по лесно ще възприема критичните забележки - иначе му разбиваш преценката за добро и лошо, правилно и неправилно. Какво се получава при него: тати се кара, но мама му казва, че не е прав, значи аз продължавам да си правя пак така?
Защо? Защото на теб ти е трудно, става ти жал или пък по твоя преценка тона е неподходящ за случая?! Дори и да е така, обсъдете го след това със съпруга ти насаме. Но никога пред детето!
Не исках да те назидавам, това е съвет, просто въпросът е нещо което много ме вълнува и се поразпалих! Приятен ден!

Нищо не е само черно или само бяло ...