Ex Nihil (антинежност)

Част І

Това е приказка, за това как можеш да получиш нова душа. Не е лесно - голяма клизма е. Затова да не се чете от хора с малки пишки и голям морал. Написано е само за демони, вампири, дяволици и мръсници.



Нощта на Вси светии – време за пакости. Отивам на парти с един приятел. Всъщтност не ми е никакъв приятел, но така се казва. Бях лудо влюбена в него като беше още ученик, оттогава са минали пет-шест години, от които последните две не сме се виждали. В стаята, която се открива е сумрачно, всички са се отворили на приказки и не ни забелязват, с изключение на домакина, който ни поднася бонбони – рожденник е все пак. Запознаваме се. Аз се оглеждам, оказва се че съм единствената женска, или почти единствената, на купона, та се прикрепям плътно към моя кавалер, понеже тези лъстиви копелета са до един поркани и ще почнат да ми се лепят. Кавалер е тъпа дума за един мухльо, дето се е излъгал да се влюби в мен с години закъснение и междувременно е успял да ме изнасили (преди две години, оттогава не сме се виждали). Сега ми се обажда почти всеки ден и когато съм в настроение успявам да хвана между опитите си да отклоня поканите за среща някоя и друга дума, от която схващам, че от думи всъщтност няма нужда…”Трябва ли да ми казва в прав текст, че съм жената на живота му?” Какво да отговаря на този въпрос – хилеж и сарказми. Но сега, не знам какво ми стана – с него съм дошла и трябва да се пазя от приятелчетата му. Това си има цена обаче – лявото ми ушо е чувствително, но пък лесно се подсушава…с коса. Бла.Захваща се общ лаф. Е, как може да не отгатнете – за футбол. След малко преминават на известни личности, от известните личности се разнищтва кой имал най-много деца (Чарли Чаплин – лека му пръст), и естествено както са се засилили нещата - стигат до секс, чукане, чикии… В казармата някакъв можел да си духа сам… Хохо. Това се казва йога… Следват подробности, които спестявам за малките деца. Тук аз се сещам за моя “любим”. Това е кодово име, защото във всяка приказка, мили деца, се говори за любов… Разказа ми той веднъж за казармата. Стая с много легла – и едно скърцащо през цялата нощ. Всяка нощ. А останалите – много ясно – мога да си представя какво им е било, но едва ли е нужно да уточнявам точната бройка на пришките по ръцете им. Ох, похотливо семе сме това хората.
Но спри, сърце, на проговаряй…Не! Късно е! О, как можах!!! Но дали да се ядосвам след като Той ще намери винаги точно такъв момент, за ва се появи… Името му не ще спомена, само произхода – Ex Nihil. Очи чернье, очи краснье, очи жгучие и прекрасньеееее…как люблю я вас, как боюсь я вас…Сигурно минава два часа. Тихо е. Който не е изпадал никога в алкохолна халюцинация – да знае, че окончателно е изтървал влака за ада. Не знам колко време сме се гледали, но когато се опомням – главата ми помътена се мъчи да се изтръгне от вцепенението, и я залавям на местопрестъплението – драйфа абсолютни глупости… Представете си – разправяме си вицове. Залогът е кой ще измисли по-смрадлива и гнусна история… Накрая аз уцелвам бинго.
- Знаеш ли, че света е създаден при Големия взрив?
- Мда. Биг Бенг – казва той – наистина му беше биг.
(на всяка реплика следва хилеж, ма ще го прескачам в разказчето)
- А знаеш ли – викам, - какво всъщтност е Големия взрив? Господ онанирал и като свършвал – изхвърлил света от “оная си работа”("оная си работа" е кодово име, но за демони, вампири, дяволици и мръсници пояснявам – “десетата планета” е още по-закодираното ре-контра-дезинформиращо наименование за “хуй, голям и мазен”)
- А познай сега, кой му е бил отзад?
- Ти ли, Луци?
- Ами ти защо мислиш, че нищото не съществува? То просто не се вижда, защото е в дебелото черво на Бога…
- Хохо. Затова ли философията ми е през гъза? Ама оня така ребром го е цепнал въпроса…
- О, моля те, не мога чак до ребрата, смали претенциите малко…
- Чай ся – ама тва е вечния метафизичен въпрос: “Защо изобщо нещо съществува, а не напротив – нищо?”
- Е, сега разбра защо. Щот господ е гей. Ако аз бях гей, нищото щеше да същетвува, а не нещото…Което не знам дали щеше да попречи на някфи си философи да задават тъпи въпроси и да хлечат над нечий ректум… Хаха – печелиш баса. (следва сатанински смях)
- Мдааааа.

A pak mle4niq pat e parviq neuspeshen opit na boga da sazdade "golemiq vzriv", sledite ot koito ostanali po tapetite na nishtoto

Reige Satanas! Ave Satanas! In nomeni dei nostri Satanas Luceferi exelci! Shemhamforash!

А кво ли се явяват черните дупки...:)))

големи йоги, или големи хвалби безпочвени - май не е толкова лесно, иначе защо Мерилин Менсън щеше да си прави операции да си вади ребрата които му пречат...

Аз нали ти забраних да четеш, уф, престъпник...
Но моля, Менсън е мързелив, затва! Иначе и аз познавам един гъз дето и пари изкарва, като се хваща на бас, че може...

забрани ли??? май искаш да се правиш на садистка :)

Част ІІ

(Дотук с веселата интродукция. За всички демони, вампири, дяволици и мръсници е ясно, но за останалите престъпници ньедни пояснявам, че за да смениш душата си с нова е абсолютно задължително да си стигнал до най-непосилното отвращение от живота, вселената и всичко останало)

Изведнъж ставаме сериозни. Боя се да му кажа. Но няма начин. Трябва. Душата ми (чувам се като насън) страда безмерно. Искам, дяволе, колко много искам. Нова душа. Нова луна. Губя го. Не мога да продължа така, Смъртта ще изригне в мен помитайки всичко, ще съм нищо и никоя. Спаси ме! Моля те! И този път!Освободи ме!
Тишина. Доверчиво са вглеждам в очите му. След малко проговаря - гласът му е гробовен, плътен и все пак нежен: “Знаеш че трябва да ми дадеш нещо в замяна, нали?”Душата му. Сега разбирам стареца в морето. Няма да пожаля нищо, сили, воля, дух, и чест и обич и омраза, свръхчовешки, непотребни усилия. Знам – накрая от рибата ми ще останат само кости, а аз ще умра сама. Не в горест и печал – това са чувства…Не! Сред безумна пустота…
Разказвам му. Нощ, луннобяла. Но няма светлина в стаята. Завесите са спуснати – най-тъмните завеси – черно кадифе. Непрогледен мрак. О, Луцифер, къде си? Разпръснати куршуми навсякъде наоколо. Чаршафите са ледено студени. Държа главата му с ръце. Дебнем се със разширени зеници, широко отворени ноздри и дива нега. За да почувствам осезаемо какво е тя целувам плахо устните му. Дъхът му е топъл. Като луната! Впивам зъби да я изгриза. Шемет ме помита в бездната. Сухия му глас шепти богохулства. Недоизказани. Младият ми бог опива се от страст. Сатана, това е твоето богослужение. Ритуал блажен с дъх на пот и животинска похот. Няма разстояния, ние сме в безразмерност, в безвремие. Обсебени един от друг вилнеем – изгубени и бесни. Пазя свойта свобода с нокти, зъби, вой, за да я хвърля пак в краката му. Ах, мачкай я, не питай…Вземай, стискай, викай…Укроти ме, озверяла! Искам да ме имаш, да ме унижиш докрай. И пъшкай, мили мой, мечтай за своята любима. Искам да чуя щастието в твоя стон… Сега е тъмно, ти си с нея. Аз не съм тя, не съм и тук… Не съм. Не съм. Но в най-дивната любов изтлява омразната ми самота. Излей се в мен, душа! О, как можа безумно да твърдиш, че слабост е това… Нашепвам ти – това е агпогея на могществото ти над мен. Как искам да попия всяка твоя слабост, всяка болка, всеки гнет, и всякаква умора. Нека в мене да боли. А после ще се гуша като безпризорно коте на гърдите ти, ще галя раменете, ще запомням хълбоците ти. Мога да го правя часове, ще целуна всяка част от тяло ти. Ще изпия очите ти. Пробождат ме така дълбоко. В пустинята на моята душа сърцето ми кърви и жадни устни впивам в него … да пия. До смърт. Сърцето ми – оголено като любов без нежност, като копнеж без самозабрава. Боли ме, свирепо, боли…Изтръгвам те от мен. О, Луцифер, вземи! След туй е вяло и отпаднало, лишено от последната утеха на самотните сърца – упиващата злост на нямото самозатваряне…В нощта аз имах душата му, с цената на своята, с цената на всичко…то беше цяла вечност, но в тиктакащото време на света, бе само миг, разбит от слепи удари на ярост… Смърт! Сега е твоят час…убивай, смачквай, разпилявай, отрова, сълзи и съдби, размести, разкъсай, отвори жестоките очи, в които тъмно-лилавите бездни засмукват този свят. Неосезаемата белота на ширналата се одежда замахва и размазва слънцето на черно-огнени петна. Бяла е смъртта. И нежна. И корава. Зла. Зла. Зла…О, Луцифер, вземи! Скали и пясък и безумна пустота…Пустиня - само светлина. Без сенки. Сенките са демони. Нажежавай тази сухота. Заличава всичко безплътната и белота…

… за да изгрее най-накрая пак нощта. С милион звезди. И с луната – нейната усмивка…Топла и далечна. Далечна. Най-сетне осезавам разстояния…Извръщам се назад - погледът му се плиска отвъд мен, като вълна от онова море, в което не пожалих нищо, за да го имам, само за да мога да го умъртвя. Не ме достига тази синева. Далеч е тя от родната пустиня, в която най-милно е настъпването на нощта и лунните халки – белезниците, с които ме притегля магията на моя Сатана. Летя.
….

Задъхана се спирам. Гледам го. Мълчим. Леко си присламчвам до дявола и се сгушвам в скута му. Толкова е топъл. Той чете мислите ми и пита:
- Той беше студен, нали?
- Да, само дъхът му беше топъл…
- Напомняше ти за луната?…
- За теб… Иначе беше смразяващ...
- Сигурно е бил мъртъв вече, когато го изтръгваше…
- Душата му е толкова мъничка, доволен ли си?
- Това сега е без значение…
Втренчва се в очите ми и ми казва без думи, просто ми внушава:
- Свободна си…

А ти май искаш да се правиш на мръсник...
Но знам, не си от същото котило...

Чудя се изобщо за какво ли ти бе нужна публика ?

UB40 !

вярно, аз съм по веселите неща... оставам си с веселата интро,
и няма да пре-стъпвам по-натам из кръговете / знаеш кои/

И накрая, разбира се, у наблюдателите възниква въпроса `кой кого излъгал?`
Докато на участниците той рядко им хрумва. Понякога дори си мислят, че работят във взаимен интерес и съвсем не им хрумва, че лъжецът може да не е един от тях. Следва сатанински смях.



______________

истината е увивно растение

Убийствено си прав. Но внушението е сила. И участниците участват безучастно, т.е. мисловно... и във взаимна вреда... заради интерес...

Задоволяването на даден интерес си е баш полза :)
И кой е казал, че мислите не могат да бъдат лъгани?



______________

истината е увивно растение

:))

прочетох го до половината - щото не съм с малка пишка, но съм добре възпитан - и за кво става въпрос в таз приказка? :))

Разказва се за катастрофичните копнежи на една душа, стремяща се към абсолюта. Сега по-ясно ли ти стана?...
Не? Добре - по-конкретно: става дума за това какво е да обичаш до смърт.
Не, в последна сметка става дума за умървяването на любовта....

За убийства ми говориш нещо, това със сигурност е крминален разказ! :)

ti ne iskash da si svobodna,nali?

Пуснете ме в душата си,за да .......Не боли....

Щем не щем *** ще ядем...


Нема бе - всичко е само внушение ... за по-голяма устойчивост.

Искам.

Нищо не си разбрал. Криминале? Там всички са делови и убиеца бива разкрит. А тук - не е ясно. Убиецът е живота. Можеш ли да си предстваиш нещо по-тягостно и безсмислено?