Ей Divna
19 отговора
449 прегледа
Ей Divna
Обещах ти нещо !
Чети сега и го рецитирай на когото трябва !
Обещавам !
Да не си първия нито последния
Да не те побърквам от любов
Да не изпивам мозъка ти докато те любя
Да не искам деца. Да не искам нищо възможно
Да не пия от чашата ти
Да не прехвърлям лук в чинията ти
Да не ревнувам, да не плача в твое присъствие
Да не настоявам да закърпя ризата, нито раните ти
Да не ровя в страховете ти
Да не се извинявам за неуспехите ти
Да не ми личи когато не харесвам приятелите ти
или ако спя с тях
Да не закъснявам, да не подранявам
Да не остана до края
и дори ти обещавам да не те срешна на всяка цена
Катя Стоилова
Дано ти хареса !
PEACE & LOVE
Чети сега и го рецитирай на когото трябва !
Обещавам !
Да не си първия нито последния
Да не те побърквам от любов
Да не изпивам мозъка ти докато те любя
Да не искам деца. Да не искам нищо възможно
Да не пия от чашата ти
Да не прехвърлям лук в чинията ти
Да не ревнувам, да не плача в твое присъствие
Да не настоявам да закърпя ризата, нито раните ти
Да не ровя в страховете ти
Да не се извинявам за неуспехите ти
Да не ми личи когато не харесвам приятелите ти
или ако спя с тях
Да не закъснявам, да не подранявам
Да не остана до края
и дори ти обещавам да не те срешна на всяка цена
Катя Стоилова
Дано ти хареса !
PEACE & LOVE
Re: Целуна ме сълза на Феникс
все пак не дочаках огънчето и се порових в темата за Хелоуийн,
направо ме трогна
и в това изстъпление
претворявам едно еълшебство
надявам се приемаш извинението ми
Целуна ме сълза на Феникс
...В лазур се къпят моите мечти,
разливам струи върху твойта плът
и в шепота на ласки и треви,
те търся бездиханна всеки път...
...Във трепета на оня листопад
изпивам най-вълшебния ти блян,
сълзите ти целуват ме със хлад
и болките изпиват ми без свян...
...Очите ми искрят в магичен шанс,
звездите в тях откриват своя свят,
и полудели в тоз безумен транс,
зоват те, да те омагьосат с цвят...
...Ръцете ми те търсят със печал,
във рехавата пръст изтича моя блян,
дъга и гръм отпивам от бокал,
за да докосна образа ти разпилян.......
танцувай по ръба на острието
направо ме трогна
и в това изстъпление
претворявам едно еълшебство
надявам се приемаш извинението ми
Целуна ме сълза на Феникс
...В лазур се къпят моите мечти,
разливам струи върху твойта плът
и в шепота на ласки и треви,
те търся бездиханна всеки път...
...Във трепета на оня листопад
изпивам най-вълшебния ти блян,
сълзите ти целуват ме със хлад
и болките изпиват ми без свян...
...Очите ми искрят в магичен шанс,
звездите в тях откриват своя свят,
и полудели в тоз безумен транс,
зоват те, да те омагьосат с цвят...
...Ръцете ми те търсят със печал,
във рехавата пръст изтича моя блян,
дъга и гръм отпивам от бокал,
за да докосна образа ти разпилян.......
танцувай по ръба на острието
Re: Целуна ме сълза на Феникс
E щом ще се надстихваме 
Текат минути, часове и дни
В безумен бяг безследно отлетели,
как страшно в тези четири стени ти блъскаш своите мисли посивели
И чакаш някого, но идва час,
когато по пътеки осветени,
от залеза на слънце озарен с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно озарен от мисълта, че младоста е отлетяла
и как ли ще признаеш ужасен, че тя е пропиляна
И итински все още не живял денят ти сив отмерва пулс последен
И зграбчваш времето без жал със трескави ръце и ужас леден
Към слънцето с пресъхнали очи съсипан зажаднял ще се катериш,
но слънцето жестоко ще мълчи и нищо ново няма да намериш
Защото си един обикновен човек на средна възраст
На карта ще залагаш светъл лъч ще търсиш, но една мисъл ще пари в тебе като рана, че две неща не можеш никога да си възвърнеш
живота да избавиш от смъртта и времето назад да върнеш
Изтича песента като вода, но времето остава нейна стража
До тук спира моята следа а толкоз много имах да ви кажа !
Това е песен
а превода е на Петя Дубарова
PEACE & LOVE
Текат минути, часове и дни
В безумен бяг безследно отлетели,
как страшно в тези четири стени ти блъскаш своите мисли посивели
И чакаш някого, но идва час,
когато по пътеки осветени,
от залеза на слънце озарен с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно озарен от мисълта, че младоста е отлетяла
и как ли ще признаеш ужасен, че тя е пропиляна
И итински все още не живял денят ти сив отмерва пулс последен
И зграбчваш времето без жал със трескави ръце и ужас леден
Към слънцето с пресъхнали очи съсипан зажаднял ще се катериш,
но слънцето жестоко ще мълчи и нищо ново няма да намериш
Защото си един обикновен човек на средна възраст
На карта ще залагаш светъл лъч ще търсиш, но една мисъл ще пари в тебе като рана, че две неща не можеш никога да си възвърнеш
живота да избавиш от смъртта и времето назад да върнеш
Изтича песента като вода, но времето остава нейна стража
До тук спира моята следа а толкоз много имах да ви кажа !
Това е песен
а превода е на Петя Дубарова
PEACE & LOVE
Re: този медал горе
този медал горе не е слуайно поставен
а би ли добавил подробности за песента
в оригинал : кои са авторите на музиката и текста и кой я изпълнява
и на български изпълнява ли се
или просто имам шанса да се докоснем до прекрасно подредени думи
танцувай по ръба на острието
а би ли добавил подробности за песента
в оригинал : кои са авторите на музиката и текста и кой я изпълнява
и на български изпълнява ли се
или просто имам шанса да се докоснем до прекрасно подредени думи
танцувай по ръба на острието
Re: и направо вече
...и направо вече си я слушам,
за което ти благодаря
и наистина е невъзможно да бъде дублирана на български
TIME
Ticking away the moments that make
Up a dull day
You fritter and waste the hours
In an off hand way
Kicking around on a piece of ground
In your home town
Waiting for someone or something
To show you the way
Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
You are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find ten
Years have got behind you
No one told you when to run,
You missed the starting gun
And you run and you run to catch up
With the sun, but it's sinking
And racing around to come up
Behind you again
The sun is the same in the
Relative way, but you're older
Shorter of breath and one day
Closer to death
Every year is getting shorter, never
Seem to find the time
Plans that either come to naught or
Half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desperation
Is the English way
The time is gone the song is over
Thought I'd something more to say.
(Waters)
ВРЕМЕ
Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!
Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.
(Петя Дубарова)
и за да направя крачка напред
Моят ад
Светът загрухтява, заспива смирен.
Нощта черно расо повлича към мен-
със сива скептичност на стар фанатик,
с монашеска кротост, без блясък, без вик,
тя пада в тераси с мъртвешки очи,
в която дълбока набожност мълчи
И виждам луната настръхнала, зла,
небето заспало как с гол връх закла,
сред бесния кикот на блудни звезди
сам вятърът сянка на дявол роди.
А мракът разтваря зловещо чене
над мене. И мойто треперещо “Не”
се губи, внезапно лишено от звук.
Страхът сгромолясва огромния чук
над моите слаби гърди, рамене,
задъхвам се викам крещя: “Не, не, не!”
Аз чувам как долу- под нашия свят-
разтваря вратите си зъл Дантев ад.
И в черния ужас на врящи котли
сред бесните оргии на дяволи зли,
за миг виждам себе си някъде там,
заръфана нива от огън и срам.
Въжета от червеи мойте ръце
завързват. Със синьо от болка лице
аз викам със кървави гръб, рамене
и страшно е мойто човешко:”Не, не!”
Пред мен оживява човешкия свят:
живях без сестра, без приятел,без брат.
Аз виждам как влажна тъгата мълчи
във много към мен устремени очи-
на тези, които не чух, не простих.
И най-после моят забравен млад стих.
Набъбва на устните кървав мой вик
пред него – властният мощен съдник,
с когото измислях си скверни иги,
с когото не рядко флиртувах дори.
Сега в този мръсен, бълбукащ в кал ад
той иде, дъхтящ на човек и на свят.
Но после изчезва. Напълно сама
аз страшно се гърча. В плътта ми срама
забива зловещо пирон след пирон
и червей, превърнал човешки труп в трон
пихтиесто тяло във кикот тресе
пред мене по-жалка от сритано псе.
Но в миг се опомням. Отварям очи.
В терасите пак на колене мълчи,
помръдва набожно човешка уста
безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта.
Под мене прошава заспалия свят.
Нима аз измислих сама този ад?
Аз – тази, която не вярвам в смъртта,
но вярвам във свойте 16 лета,
че всеки от Бог по-успешно дори
сам хората прави щастливи, добри,
тъй както те правят го силен и млад.
Аз вярвам във своя момичешки свят.
Но този ад, който измислих сама,
ще пазя, ще имам докато умра-
той-страшният мой, най-човешкият ад-
на моята съвест суровия свят.
Тогава съдникът на моя живот
ще бъда сама аз. А бавния ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта,
но не в ад и рай, а във властния глас
и деня на децата родени от нас!
31.08.1978 г. гр.Тетевен
танцувай по ръба на острието
за което ти благодаря
и наистина е невъзможно да бъде дублирана на български
TIME
Ticking away the moments that make
Up a dull day
You fritter and waste the hours
In an off hand way
Kicking around on a piece of ground
In your home town
Waiting for someone or something
To show you the way
Tired of lying in the sunshine
Staying home to watch the rain
You are young and life is long
And there is time to kill today
And then one day you find ten
Years have got behind you
No one told you when to run,
You missed the starting gun
And you run and you run to catch up
With the sun, but it's sinking
And racing around to come up
Behind you again
The sun is the same in the
Relative way, but you're older
Shorter of breath and one day
Closer to death
Every year is getting shorter, never
Seem to find the time
Plans that either come to naught or
Half a page of scribbled lines
Hanging on in quiet desperation
Is the English way
The time is gone the song is over
Thought I'd something more to say.
(Waters)
ВРЕМЕ
Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!
Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.
(Петя Дубарова)
и за да направя крачка напред
Моят ад
Светът загрухтява, заспива смирен.
Нощта черно расо повлича към мен-
със сива скептичност на стар фанатик,
с монашеска кротост, без блясък, без вик,
тя пада в тераси с мъртвешки очи,
в която дълбока набожност мълчи
И виждам луната настръхнала, зла,
небето заспало как с гол връх закла,
сред бесния кикот на блудни звезди
сам вятърът сянка на дявол роди.
А мракът разтваря зловещо чене
над мене. И мойто треперещо “Не”
се губи, внезапно лишено от звук.
Страхът сгромолясва огромния чук
над моите слаби гърди, рамене,
задъхвам се викам крещя: “Не, не, не!”
Аз чувам как долу- под нашия свят-
разтваря вратите си зъл Дантев ад.
И в черния ужас на врящи котли
сред бесните оргии на дяволи зли,
за миг виждам себе си някъде там,
заръфана нива от огън и срам.
Въжета от червеи мойте ръце
завързват. Със синьо от болка лице
аз викам със кървави гръб, рамене
и страшно е мойто човешко:”Не, не!”
Пред мен оживява човешкия свят:
живях без сестра, без приятел,без брат.
Аз виждам как влажна тъгата мълчи
във много към мен устремени очи-
на тези, които не чух, не простих.
И най-после моят забравен млад стих.
Набъбва на устните кървав мой вик
пред него – властният мощен съдник,
с когото измислях си скверни иги,
с когото не рядко флиртувах дори.
Сега в този мръсен, бълбукащ в кал ад
той иде, дъхтящ на човек и на свят.
Но после изчезва. Напълно сама
аз страшно се гърча. В плътта ми срама
забива зловещо пирон след пирон
и червей, превърнал човешки труп в трон
пихтиесто тяло във кикот тресе
пред мене по-жалка от сритано псе.
Но в миг се опомням. Отварям очи.
В терасите пак на колене мълчи,
помръдва набожно човешка уста
безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта.
Под мене прошава заспалия свят.
Нима аз измислих сама този ад?
Аз – тази, която не вярвам в смъртта,
но вярвам във свойте 16 лета,
че всеки от Бог по-успешно дори
сам хората прави щастливи, добри,
тъй както те правят го силен и млад.
Аз вярвам във своя момичешки свят.
Но този ад, който измислих сама,
ще пазя, ще имам докато умра-
той-страшният мой, най-човешкият ад-
на моята съвест суровия свят.
Тогава съдникът на моя живот
ще бъда сама аз. А бавния ход
на дните, годините тук на света
отрежда ни светъл живот след смъртта,
но не в ад и рай, а във властния глас
и деня на децата родени от нас!
31.08.1978 г. гр.Тетевен
танцувай по ръба на острието
Re: и направо вече
Да малко неточно го възпроизведох, но все пак от първият му прочит са минали 17 !!! години
А и във времето, в което ти го поствах водех диспут в icq-то с bgpunk, който надявам се вече мога да нарека мой по-скоро приятел !
А утре ще ти отговоря с нещо убийствено сега просто си лягам понякога и аз спя а пък и след 4 часа заминавам за София
лека !
PEACE & LOVE
А и във времето, в което ти го поствах водех диспут в icq-то с bgpunk, който надявам се вече мога да нарека мой по-скоро приятел !
А утре ще ти отговоря с нещо убийствено сега просто си лягам понякога и аз спя а пък и след 4 часа заминавам за София
лека !
PEACE & LOVE
малко поезия и от мен
с извинение за намесата в териториалните води..
Вчера легнах да умра
Вчера легнах да умра.
Но не умрях.
И после станах,
разритах амбалажа
на отминалите дни,
лицето си намерих и го сложих.
Намерих си една походка стара,
усмивка на райета и цигари
във джоба да един затрупан спомен.
Излязох и уплаших котките на двора.
Врабчетата се смяха зад гърба ми,
но аз великодушно ги отминах
и поздравих едно беззъбо куче.
То се усмихна и ми вдъхна вяра,
че днеска най-накрая ще намеря
своята единствена, отчаяна,
безсмислена, погубена любов.
моят ъглошлайф
Аз се радвам на живота
и на своя ъглошлайф.
Ъглошлайфът е велик
с него правя гръм и бръм
с него режа железа
със шума му заглушавам говнословещи уста
с него плаша аз смъртта.
А живота, ах живота
състои се от жени
те нехайно се отнасят
къмто моя ъглошлайф…
А живота, ах живота
виолетова лагуна
от уста и колена
от очи и от бедра…
С ъглошлайф и железа
аз потъвам, бавно чезна.
И лукави крокодили
шават лекичко край мен…
Ах, изяжте ми сърцето
вкусно е като на млад…
И тогава ще изляза на пресъхналия бряг
ще си мисля, ще си пея
ще се радвам, ще се смея
ще се радвам на живота
и на своя ъглошлайф.
автор неизвестен...
Да догоним Америка на съветска скорост!
Вчера легнах да умра
Вчера легнах да умра.
Но не умрях.
И после станах,
разритах амбалажа
на отминалите дни,
лицето си намерих и го сложих.
Намерих си една походка стара,
усмивка на райета и цигари
във джоба да един затрупан спомен.
Излязох и уплаших котките на двора.
Врабчетата се смяха зад гърба ми,
но аз великодушно ги отминах
и поздравих едно беззъбо куче.
То се усмихна и ми вдъхна вяра,
че днеска най-накрая ще намеря
своята единствена, отчаяна,
безсмислена, погубена любов.
моят ъглошлайф
Аз се радвам на живота
и на своя ъглошлайф.
Ъглошлайфът е велик
с него правя гръм и бръм
с него режа железа
със шума му заглушавам говнословещи уста
с него плаша аз смъртта.
А живота, ах живота
състои се от жени
те нехайно се отнасят
къмто моя ъглошлайф…
А живота, ах живота
виолетова лагуна
от уста и колена
от очи и от бедра…
С ъглошлайф и железа
аз потъвам, бавно чезна.
И лукави крокодили
шават лекичко край мен…
Ах, изяжте ми сърцето
вкусно е като на млад…
И тогава ще изляза на пресъхналия бряг
ще си мисля, ще си пея
ще се радвам, ще се смея
ще се радвам на живота
и на своя ъглошлайф.
автор неизвестен...
Да догоним Америка на съветска скорост!
Re: и направо вече
а сега чети и пълней !
Аз не обичам !
Аз не обичам изхода фатален -
над мен живота има страшна власт.
И не обичам тоз сезон печален,
във който аз не пея с весел глас
Цинизмът студен ме отвръщава
Не вярвам във възторга въобще
през рамо някой да ме наблюдава
писмата мои друг да ги чете.
Аз мразя в разговор да ме пресичат
и с мен да разговарят с полуглас
В гърба, когато стрелат- не обичам
но трябва ли - във упор стрелям аз !
Аз мразя и клюкарските езици,
съмнението - червейчето зло
Аз мразя да ме галят със пестници,
да стържат по желязо със стъкло
Аз мразя застрахованите сити
или спирачките ми да запрат !
Да бъдеш честен днеска е събитие,
на клеветата днес отварят път
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта
И мразя се когато се страхувам.
Когато жилят нечий честен гръб
Когато във душата ми нахлуват,
когато храчат върху мойта скръб.
Аз мразя и манежи, и арени -
там милиони сменят за петак.
Да дойдат най-големите промени,
аз няма да ги заобичам пак.
Това е песен на Висоцки,
а превода е на Румен Леонидов
PEACE & LOVE
Аз не обичам !
Аз не обичам изхода фатален -
над мен живота има страшна власт.
И не обичам тоз сезон печален,
във който аз не пея с весел глас
Цинизмът студен ме отвръщава
Не вярвам във възторга въобще
през рамо някой да ме наблюдава
писмата мои друг да ги чете.
Аз мразя в разговор да ме пресичат
и с мен да разговарят с полуглас
В гърба, когато стрелат- не обичам
но трябва ли - във упор стрелям аз !
Аз мразя и клюкарските езици,
съмнението - червейчето зло
Аз мразя да ме галят със пестници,
да стържат по желязо със стъкло
Аз мразя застрахованите сити
или спирачките ми да запрат !
Да бъдеш честен днеска е събитие,
на клеветата днес отварят път
Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта
И мразя се когато се страхувам.
Когато жилят нечий честен гръб
Когато във душата ми нахлуват,
когато храчат върху мойта скръб.
Аз мразя и манежи, и арени -
там милиони сменят за петак.
Да дойдат най-големите промени,
аз няма да ги заобичам пак.
Това е песен на Висоцки,
а превода е на Румен Леонидов
PEACE & LOVE
Re: и направо вече
ако Слънцето реши да ме над"усмихва",
скоро съвсем няма да залезе
а ето че тук и с един куршум два заека
от 100 години слушам за невероятните стихове на Висоцки,
но така и до сега не се докоснах до тях,
а виждам колко си струва
а за Леонидов толкова знам(от времето , в което безумно се интересувах от политика),
а в най-изконната му същност, не го познавам
а понеже на мен все още ми е много засмяно ще пусна малко балончета в коктейла, който така и забъркахме
Ухажорно
Млада дама с цигулка
и внушителен бюст.
От скамейката свирка
поразен господин.
Но госпожица Музика
не обръща глава
след небрежно подсвиркване.
Тя не крачи сама.
Плътно притисната
до красивата гръд
тя носи цигулката
и върви в своя път.
Господа ухажори!
Непосредствен съвет:
Не подсвирквайте на госпожици
сгодени за инструмент.
танцувай по ръба на острието
скоро съвсем няма да залезе
а ето че тук и с един куршум два заека
от 100 години слушам за невероятните стихове на Висоцки,
но така и до сега не се докоснах до тях,
а виждам колко си струва
а за Леонидов толкова знам(от времето , в което безумно се интересувах от политика),
а в най-изконната му същност, не го познавам
а понеже на мен все още ми е много засмяно ще пусна малко балончета в коктейла, който така и забъркахме
Ухажорно
Млада дама с цигулка
и внушителен бюст.
От скамейката свирка
поразен господин.
Но госпожица Музика
не обръща глава
след небрежно подсвиркване.
Тя не крачи сама.
Плътно притисната
до красивата гръд
тя носи цигулката
и върви в своя път.
Господа ухажори!
Непосредствен съвет:
Не подсвирквайте на госпожици
сгодени за инструмент.
танцувай по ръба на острието
Re: и направо вече
Ще се опитам да възпроизведа :
Щом искаш да съм твой далеч ме дръж
Далечното е всъщност ореолът
Една звезда се срива изведнъж
разбулиш ли я - видиш ли я гола
Дори една Мадона от Рембранд
погледната от близичко е грозна
и целият и гений и талант
е в нейната далечна грациозност
Дори земята таз околовръст
която от далеч е рай вълшебен
от близо ти се струва буца пръст
пръст в която ний ще легнем с тебе
Но може би си права, ах нима не е в туй
смисъла неразгадаем - очи в очи да видим
къс тъма, картина, вечност, образ и земя
с които да се примирим на края !
Това е на Дамян Дамянов, но ми се струва, че не го възпроизвеждам напълно и както трябва !
PEACE & LOVE
Щом искаш да съм твой далеч ме дръж
Далечното е всъщност ореолът
Една звезда се срива изведнъж
разбулиш ли я - видиш ли я гола
Дори една Мадона от Рембранд
погледната от близичко е грозна
и целият и гений и талант
е в нейната далечна грациозност
Дори земята таз околовръст
която от далеч е рай вълшебен
от близо ти се струва буца пръст
пръст в която ний ще легнем с тебе
Но може би си права, ах нима не е в туй
смисъла неразгадаем - очи в очи да видим
къс тъма, картина, вечност, образ и земя
с които да се примирим на края !
Това е на Дамян Дамянов, но ми се струва, че не го възпроизвеждам напълно и както трябва !
PEACE & LOVE
Re: триумвират
какви извинения, какви намеси,
ти просто си плуваш в свой води
..и за да не ме питаш пак,
аз пак ти го казвам без думи, а пък ще ти го обесня на живо(за да не разваля магията до тогава)
и...
Уличница
Здравейте! Може ли да седна
на топло ? Вън навява сняг.
Благодаря , бездомна съм и бедна ...
Ще ме почерпите ли със коняк?
Ще Ви допуша фаса. Нали може?
Добре . Приемам и цигара.
И нека бедността ми не тревожи
девойчето, което е зад бара...
Какво попитахте? А, от къде съм?!
Оставям да си изберете сам.
Оттам съм, откъдето Ви харесва...
Все някъде ще Ви хареса, знам....
Ръцете ми са нежни и красиви?
Ръце на музикант или поет?
Не съм грамотна. Полудива съм.
Пороците ми са безчет.
Добър сте с мен. Благодаря Ви.
Със Вас ми е така приятно.. .
Вниманието Ви ме разлигави,
не ми се връща пак обратно.
Не, нямам сводници. Сама съм.
Оправям се без менаджер.
Не се нуждая от инкасо
и не поделям хляба чер.
Разбира се, че искам. Може.
Ще Ви продам любов на час.
Красив , добър сте и заможен.
Почти съм влюбена във Вас...
танцувай по ръба на острието
ти просто си плуваш в свой води
..и за да не ме питаш пак,
аз пак ти го казвам без думи, а пък ще ти го обесня на живо(за да не разваля магията до тогава)
и...
Уличница
Здравейте! Може ли да седна
на топло ? Вън навява сняг.
Благодаря , бездомна съм и бедна ...
Ще ме почерпите ли със коняк?
Ще Ви допуша фаса. Нали може?
Добре . Приемам и цигара.
И нека бедността ми не тревожи
девойчето, което е зад бара...
Какво попитахте? А, от къде съм?!
Оставям да си изберете сам.
Оттам съм, откъдето Ви харесва...
Все някъде ще Ви хареса, знам....
Ръцете ми са нежни и красиви?
Ръце на музикант или поет?
Не съм грамотна. Полудива съм.
Пороците ми са безчет.
Добър сте с мен. Благодаря Ви.
Със Вас ми е така приятно.. .
Вниманието Ви ме разлигави,
не ми се връща пак обратно.
Не, нямам сводници. Сама съм.
Оправям се без менаджер.
Не се нуждая от инкасо
и не поделям хляба чер.
Разбира се, че искам. Може.
Ще Ви продам любов на час.
Красив , добър сте и заможен.
Почти съм влюбена във Вас...
танцувай по ръба на острието
dark
Да, вярно е: струите на изтичащата река не прекъсват, но те съвсем не
са същите, предишните води... Осемдесетте години, изминали от края на
Втората световна война, я направиха, както това става с всяка от войните,
нещо отдалечено: исторически епизод, архивна справка, потенциален набор от
пожълтели снимки, изсипващи се на пода при местенето на бюфета, детски вик
"халт", ехтящ на двора в непоносимо горещото юлско пладне, очертания на
тежък танк, смътно различими в наклонените бойни контури на контейнера за
боклук, сноп от бели ивици на изпепеленото небе, фонтанчета от прах, носещи
се след гумите на камиона, натъпкан с тритомници на Пушкин, четиримерна
пошлост на някоя детска рисунка, безименен салют, и накрая, "полуизтрита
гравюра".
Настъпи времето, ако изобщо е настъпило, когато ненужната истина къса
прогнилата тъкан на премълчаванията и слуховете и ляга пред безразличните
ни погледи - както винаги, прекалено късно... "По-добре късно, отколкото
никога" - именно на този съмнителен императив дължим появата на книгата на
П. Стецюк "Паметта на огнените години". Разбира се, "късно" е все същото,
както и "никога". Но "никога" далеч не е същото като "късно". Накратко,
ако читателят с помощта на някакво подобно увъртане склони да се захване с
рецензируемата книга, са му гарантирани три часа скука - наистина може би
от по-друг вид, отколкото ежедневният позор на живота му. Пет минути
усмивки при разглеждане на фотографиите ("Ние нали сме живи!") и пълно
забравяне на всичко прочетено до началото на поредния "Клуб на
кинопосвещенията" или новините от Малабарския фронт. Да се чете тази книга
не си струва, както не си струва изобщо да се четат книги; особено тази
книга не си струва да се чете, защото героите са мъртви, съвременниците са
мъртви, и накрая, мъртва е и темата...
Тук за пръв път се появява нещо, способно да предизвика интерес. Като
се вгледаме, можем да забележим, че тази тема е мъртва леко интригуващо.
Така мъртви са, например, членовете на екипажа на космическата станция
"Звездичка", четиридесет и шеста година разлагащи се в синьото небе над
главите ни - техните раздути тела може да видите всяка вечер в заставката
на програма "Вечност". Така мъртъв е вампирът, опитващ се в безлунна нощ
да се промъкне през капандурата на Моссовет. С други думи, в нейната
мъртвост се усеща неведомо движение, нечия окаменяла воля - и това ни
плаши.
Затова независимо от очевидната ненужност на извършената от Стецюк
работа, независимо от пошлостта на концепциите му и непоносимия привкус на
евтина чорба, сварена в някой неголям украински град - привкус, който ще
остане в устата и на най-доброжелателния читател - книгата все пак си
струва да се прочете. Зад фактите, зад цялата тази истина понякога се усеща
нещо като тежки крачки, безжизнени движения и еволюции на историята, която
тук - в периферното зрение - се представя в истинския си вид: жена със
забрадка, безсмислено носеща празния си корем над равното вечерно поле,
тъпчеща цветята и вървяща за никъде.
Отдавна е известно, че никакви книги няма - има само история на
тяхното написване. Когато получил достъп до разсекретените накрая архиви,
Стецюк се хвърлил не към видеозаписите на знаменитите хайверени оргии в
Министерството на културата; когато добралите се до тях изследователи,
изплезили езици, наблюдавали танците на голите функционери, той се ровел в
най-секретните отчети на минския радиозавод.
Защо през 1928 година е била засекретена, и не просто засекретена, а
получила литера "А-прим" техническата документация за изготвяне на
стоманена тръбичка с дължина около метър и диаметър по-малък от сантиметър?
Защо след направата на тази тръбичка дирекцията, работниците и целият
останал персонал на завода били разстреляни, а самият завод взривен? Сега
само идиот може да си задава такива въпроси. Но именно тук Стецюк се
натъкнал на откритието, довело до появата на неговата книга.
В минските хартии имало позоваване на архивни документи от групата
"У-17-Б". В каталога те не били обозначени. В секретния каталог също. Но
на Стецюк се удало да изясни, че архивът "У-17-Б" през 1951 година бил
откаран в град Николаев и унищожен; тези, които се занимавали с
ликвидацията му - разстреляни; тези, които разстрелвали - също, и така -
около осемдесет пъти до някой си полковник Савин, който лично убил двамата
предпоследни разстрелчици на платформата на един ленинградски влак през май
1960 година.
На Стецюк му провървяло: той успял да намери правнука на полковник
Савин, живеещ на една от маковите плантации в Подмосковието в древна вила,
помнеща още първите космонавти. Нататък - едно от тези съвпадения, които
се случват само в лошите романи и в живота: на балкона на къщата бил
намерен дневникът на полковник Савин, частично съдран за свиване на цигари
по време на третата гражданска, частично изгнил, но дал импулс за следващи
търсения.
Сред интимните излияния на полковника-особняк неочаквано се появяват
злоради нотки - полковникът знае нещо, което го изпълва със самодоволството
на дребен шпионин, надушил държавна тайна. Стецюк разбира каква е работата:
архивът "У-17-Б" не е унищожен. Прекалената секретност на операцията
довела до пълен провал. Възникнала, както често става, бюрократична
бъркотия, и първата група - тази, която трябвало да изгори архива - била
разстреляна преди да успее да направи това; по време на разстрела убиваните
крещели, че архивът е още цял, но онези, които ги разстрелвали, предпочели
да изпълнят задачата си и чак после да съобщят за чутото по инстанциите.
Само че не успели да съобщят: те също били убити. Гласовете на умиращите
предавали тази тайна на убийците под грохота на пистолетните и автоматни
изстрели няколко пъти, по верига, като някаква езотерична истина; до
полковник Савин, изпразнил своя "Макаров" в коремите на двама незабележими
граждани с кепета във влака около Петродворец, всъщност стигнала легенда.
Това била последната задача на полковника, той бил обиден от оскъдната
си пенсия и предпочел да мълчи, поправяйки своята "Волга" - да мълчи до
смъртта си. През 1961 година той се удавил...
От дневника Стецюк узнал, че камионът с архива, по думите на двамата
последни мъртъвци, така си и останал в Николаев на адрес: задънена улица
"Победа", 18. Стецюк отива в Николаев; камионът си стои на мястото;
военният номер и мумифицираният труп на богатира-шофьор осигурили
запазването на камиона в двора, пълен с цветни лехи, бабички и играещи
деца, в течение на почти сто години. (Наистина впоследствие се изяснило, че
през 1995 година камионът бил сметнат за паметник на шофьорите-фронтоваци,
пребоядисан и ограден с бронзова верига.)
В каросерията, в херметични сандъци, бил намерен напълно цял архивът
"У-17-Б". След като закарал сандъците в Москва и се запознал със
съдържанието им, Стецюк узнал такива неща, които потресли прикованото му
към миналото въображение. Между другото, изяснила се и загадката на
стоманената тръбичка от минския радиозавод, която така развълнувала нашия
изследовател.
Тук ще дадем думата на самия Стецюк - в търсенето на ефект той
изстрелва всичко, което му се струва сензационно, в няколко абзаца; нека
спестим време и се полюбуваме на неговия псевдонаучен тухлен стил.
"Много неща са известни за Сталин - политика (става дума за Йосиф
Андреевич Сталин (1891-1953), управник на Русия. - Авт.). Но почти нищо не
е известно за Сталин - човека. Достоверно може да се каже само едно -
Сталин не понасял пистолетния гърмеж (изпускаме многобройните позовавания
на източници и архиви. - Авт.). Той не можел да понася шума, и през 1926
година поръчал на група конструктори да разработи оръжие, с което би могъл
да си служи напълно безшумно, без да нарушава тишината на подземните
коридори на властта. Специално за него била разработена тръбичка за духане,
която стреляла с отровни игли. Той никога не я изпускал от ръцете си.
Много автори на мемоари, които са виждали истинския Сталин, си спомнят за
това. Например:
"През цялото време на обсъждането Сталин меко ходеше по килима,
стискайки в ръка тръбичката..." (маршалът на въоръжените сили Жуков).
Стотици подобни цитати са разсипани из десетки книги. Сега е установено
неопровержимо, че Сталин никога не е пушил. Става дума не за лула, а именно
за тази тръбичка.
----------------
(*) Игра на думи: "трубка" на руски означава и "лула", и "тръбичка".
----------------
"Но нали са известни - ще попита учуденият читател (никой нищо няма да
попита. - Авт.) - много фотографии на Сталин, където той е изобразен с
димяща лула в ръце?"
Именно тук е скрит един удивителен факт - изяснено е, че този Сталин,
който е сниман на фотографиите или в хрониките с лула в ръка, не е
истински.
Той е не повече от подставено лице, което чете речи, появява се на
трибуните - така да се каже, кукла.
Истинският Сталин, държал дълги години в ръцете си лостовете за
управление на страната (така и ги виждаш тези лостове - черни, с кръгли
пластмасови ръкохватки. - Авт.), никога не се е показвал пред хората. Той
никога не е напускал подземията. Нещо повече - аз казах "Сталин", а по-
правилно би било да кажа "Сталиновци", тъй като става дума за няколко души,
представяни на повърхността от един червенокос мустакат мъж с меланхоличен
поглед..."
Да прекъснем цитата. В книгата на Стецюк са разгледани, при това
подробно, биографиите на всички тези - те са били седем, а по едно време -
трима едновременно - хора. Ето имената им: Николай Паклин (Сталин от 1924
до 1930), Михаил Сисоев (Сталин от 1930 до 1932), Тарас Шумейко, Андрей
Белий, Семьон Неплаха (Сталин от 1935 до 1947), Никита Хрушчов (Сталин от
1947 до 1953).
Самите тези биографии не са интересни и не биха заслужавали внимание,
ако я нямаше мрачната естетика на каменните галерии, стоманените отровни
игли, удушавания и страсти, избиваща през преподавателския стил на П.
Стецюк. Да вземем примерно историята на Семьон Неплаха.
През 1935 година външният Сталин и останалите управници - също
двойници - вече получавали указания от напълно автономен подземен комплекс,
където се намирали истинските Сталин, Берия (маршал на вътрешните служби) и
другите. Ролята на двойниците не се свеждала само до имитация на властта.
Подобно на живи шахматни фигури, те повтаряли горе всичките перипетии на
борбата за власт на двестаметрова дълбочина. Идеално защитен, гарантиран
срещу проникване на заговорници, снабден със специални пунктове, където от
посетителите били отнемани всички видове оръжия, подземният свят се оказал
по странен начин уязвим. Семьон Неплаха, пазач на московския зоопарк, съден
по-рано за кражби, при разчистването на волиера със слоновете неочаквано
пропада в замаскирана вентилационна шахта. Като идва на себе си, той
открива, че се намира в изсечен в скалните породи коридор, подът на който е
покрит с червена пътека, а стените - с разноцветни кабели. Всичко наоколо е
осветено от ярки лампи, въздухът е стерилен и сух. Иззад ъгъла срещу Семьон
излиза току-що свършилият някакво съвещание Сталин (Сероб Налбандян, Сталин
от 1932 до 1935). Виждайки пазача, той изпуска тръбичката на килима.
Семьон, по-скоро от уплаха, отколкото от злоба, убива Сталин-Налбандян с
лопатата, с която преди няколко минути е заравнявал пясъка. Вдигайки
тръбичката и сваляйки от шията на мъртвия Сталин торбичката с отровни игли,
той се оказва единственият въоръжен човек в подземното градче. Старателно
охраняваната власт се оказва узурпирана за пет минути; всички останали
членове на управляващата група се подчиняват. Новият Сталин се издига на
повърхността само веднъж - за да извика долу другарите си по бутилка Белий
и Шумейко (последният - контузен артилерист, ветеран от Първата световна
война; именно с това се обяснява известната сентенция на външния Сталин
относно артилерията). Заравят шахтата и започва многогодишно пиянство,
слушане на грамофон, караници; тръбичката минава от ръце в ръце;
заповедите, давани нагоре, често са неразбираеми - оттам репресиите и
индустриализацията.
Историята на Никита Хрушчов е не по-малко интересна и ни кара да си
спомним най-добрите страници на "Граф Монте Кристо". Идвайки на власт под
земята, той заповядал да унищожат външния Сталин и го заменил с двойник под
своето истинско име. Тази суета го погубила - двойникът се оказал по-умен
от бившия готвач-иманяр. През 1954 година подземният център на властта бил
унищожен и властта преминала у двойника, който отнесъл със себе си в гроба
тайната защо през юни 1954 година стотици армейски бетонобъркачки наливали
бетон в дълбоко пробитите в тротоарите шахти и в решетестите вентилационни
тръби.
Интересно е да се погледнат бледите лица на подземните властници от
снимките на архива "У-17-Б". Интересно е да си представим кухините,
образували се в бетона от изтлелите им тела. Интересно е да се видят през
многометровата дебелина на пръстта и цимента жълтите кости на пръстите,
стискащи безполезната и страшна тръбичка; но завършвайки обзора на книгата,
ми се иска да кажа нещо друго.
Полковник Савин бил удавен през 1961 година, когато подземното градче
вече не съществувало. Онези, които го удавили, били убити, убилите ги -
също умрели от насилствена смърт... Читателят вече се досеща какво може да
значат автоматните откоси, носещи се от гората, или проблясъците на лазерни
пистолети над реката вечер - историята продължава, макар че никой вече не
помни първопричината.
Тук се появява възможност за метафизични спекулации - може би някакъв
бог, демиург, зазидан в космическия еквивалент на бетона; това, което му
служи вместо пръсти, стиска онова, което му е служило вместо тръбичка за
духане, а създаденият някога от него свят продължава да върти своите
планети около звездите, движещи се по безкрайни спирали в бледите и
невъобразими галактики.
Да догоним Америка на съветска скорост!
са същите, предишните води... Осемдесетте години, изминали от края на
Втората световна война, я направиха, както това става с всяка от войните,
нещо отдалечено: исторически епизод, архивна справка, потенциален набор от
пожълтели снимки, изсипващи се на пода при местенето на бюфета, детски вик
"халт", ехтящ на двора в непоносимо горещото юлско пладне, очертания на
тежък танк, смътно различими в наклонените бойни контури на контейнера за
боклук, сноп от бели ивици на изпепеленото небе, фонтанчета от прах, носещи
се след гумите на камиона, натъпкан с тритомници на Пушкин, четиримерна
пошлост на някоя детска рисунка, безименен салют, и накрая, "полуизтрита
гравюра".
Настъпи времето, ако изобщо е настъпило, когато ненужната истина къса
прогнилата тъкан на премълчаванията и слуховете и ляга пред безразличните
ни погледи - както винаги, прекалено късно... "По-добре късно, отколкото
никога" - именно на този съмнителен императив дължим появата на книгата на
П. Стецюк "Паметта на огнените години". Разбира се, "късно" е все същото,
както и "никога". Но "никога" далеч не е същото като "късно". Накратко,
ако читателят с помощта на някакво подобно увъртане склони да се захване с
рецензируемата книга, са му гарантирани три часа скука - наистина може би
от по-друг вид, отколкото ежедневният позор на живота му. Пет минути
усмивки при разглеждане на фотографиите ("Ние нали сме живи!") и пълно
забравяне на всичко прочетено до началото на поредния "Клуб на
кинопосвещенията" или новините от Малабарския фронт. Да се чете тази книга
не си струва, както не си струва изобщо да се четат книги; особено тази
книга не си струва да се чете, защото героите са мъртви, съвременниците са
мъртви, и накрая, мъртва е и темата...
Тук за пръв път се появява нещо, способно да предизвика интерес. Като
се вгледаме, можем да забележим, че тази тема е мъртва леко интригуващо.
Така мъртви са, например, членовете на екипажа на космическата станция
"Звездичка", четиридесет и шеста година разлагащи се в синьото небе над
главите ни - техните раздути тела може да видите всяка вечер в заставката
на програма "Вечност". Така мъртъв е вампирът, опитващ се в безлунна нощ
да се промъкне през капандурата на Моссовет. С други думи, в нейната
мъртвост се усеща неведомо движение, нечия окаменяла воля - и това ни
плаши.
Затова независимо от очевидната ненужност на извършената от Стецюк
работа, независимо от пошлостта на концепциите му и непоносимия привкус на
евтина чорба, сварена в някой неголям украински град - привкус, който ще
остане в устата и на най-доброжелателния читател - книгата все пак си
струва да се прочете. Зад фактите, зад цялата тази истина понякога се усеща
нещо като тежки крачки, безжизнени движения и еволюции на историята, която
тук - в периферното зрение - се представя в истинския си вид: жена със
забрадка, безсмислено носеща празния си корем над равното вечерно поле,
тъпчеща цветята и вървяща за никъде.
Отдавна е известно, че никакви книги няма - има само история на
тяхното написване. Когато получил достъп до разсекретените накрая архиви,
Стецюк се хвърлил не към видеозаписите на знаменитите хайверени оргии в
Министерството на културата; когато добралите се до тях изследователи,
изплезили езици, наблюдавали танците на голите функционери, той се ровел в
най-секретните отчети на минския радиозавод.
Защо през 1928 година е била засекретена, и не просто засекретена, а
получила литера "А-прим" техническата документация за изготвяне на
стоманена тръбичка с дължина около метър и диаметър по-малък от сантиметър?
Защо след направата на тази тръбичка дирекцията, работниците и целият
останал персонал на завода били разстреляни, а самият завод взривен? Сега
само идиот може да си задава такива въпроси. Но именно тук Стецюк се
натъкнал на откритието, довело до появата на неговата книга.
В минските хартии имало позоваване на архивни документи от групата
"У-17-Б". В каталога те не били обозначени. В секретния каталог също. Но
на Стецюк се удало да изясни, че архивът "У-17-Б" през 1951 година бил
откаран в град Николаев и унищожен; тези, които се занимавали с
ликвидацията му - разстреляни; тези, които разстрелвали - също, и така -
около осемдесет пъти до някой си полковник Савин, който лично убил двамата
предпоследни разстрелчици на платформата на един ленинградски влак през май
1960 година.
На Стецюк му провървяло: той успял да намери правнука на полковник
Савин, живеещ на една от маковите плантации в Подмосковието в древна вила,
помнеща още първите космонавти. Нататък - едно от тези съвпадения, които
се случват само в лошите романи и в живота: на балкона на къщата бил
намерен дневникът на полковник Савин, частично съдран за свиване на цигари
по време на третата гражданска, частично изгнил, но дал импулс за следващи
търсения.
Сред интимните излияния на полковника-особняк неочаквано се появяват
злоради нотки - полковникът знае нещо, което го изпълва със самодоволството
на дребен шпионин, надушил държавна тайна. Стецюк разбира каква е работата:
архивът "У-17-Б" не е унищожен. Прекалената секретност на операцията
довела до пълен провал. Възникнала, както често става, бюрократична
бъркотия, и първата група - тази, която трябвало да изгори архива - била
разстреляна преди да успее да направи това; по време на разстрела убиваните
крещели, че архивът е още цял, но онези, които ги разстрелвали, предпочели
да изпълнят задачата си и чак после да съобщят за чутото по инстанциите.
Само че не успели да съобщят: те също били убити. Гласовете на умиращите
предавали тази тайна на убийците под грохота на пистолетните и автоматни
изстрели няколко пъти, по верига, като някаква езотерична истина; до
полковник Савин, изпразнил своя "Макаров" в коремите на двама незабележими
граждани с кепета във влака около Петродворец, всъщност стигнала легенда.
Това била последната задача на полковника, той бил обиден от оскъдната
си пенсия и предпочел да мълчи, поправяйки своята "Волга" - да мълчи до
смъртта си. През 1961 година той се удавил...
От дневника Стецюк узнал, че камионът с архива, по думите на двамата
последни мъртъвци, така си и останал в Николаев на адрес: задънена улица
"Победа", 18. Стецюк отива в Николаев; камионът си стои на мястото;
военният номер и мумифицираният труп на богатира-шофьор осигурили
запазването на камиона в двора, пълен с цветни лехи, бабички и играещи
деца, в течение на почти сто години. (Наистина впоследствие се изяснило, че
през 1995 година камионът бил сметнат за паметник на шофьорите-фронтоваци,
пребоядисан и ограден с бронзова верига.)
В каросерията, в херметични сандъци, бил намерен напълно цял архивът
"У-17-Б". След като закарал сандъците в Москва и се запознал със
съдържанието им, Стецюк узнал такива неща, които потресли прикованото му
към миналото въображение. Между другото, изяснила се и загадката на
стоманената тръбичка от минския радиозавод, която така развълнувала нашия
изследовател.
Тук ще дадем думата на самия Стецюк - в търсенето на ефект той
изстрелва всичко, което му се струва сензационно, в няколко абзаца; нека
спестим време и се полюбуваме на неговия псевдонаучен тухлен стил.
"Много неща са известни за Сталин - политика (става дума за Йосиф
Андреевич Сталин (1891-1953), управник на Русия. - Авт.). Но почти нищо не
е известно за Сталин - човека. Достоверно може да се каже само едно -
Сталин не понасял пистолетния гърмеж (изпускаме многобройните позовавания
на източници и архиви. - Авт.). Той не можел да понася шума, и през 1926
година поръчал на група конструктори да разработи оръжие, с което би могъл
да си служи напълно безшумно, без да нарушава тишината на подземните
коридори на властта. Специално за него била разработена тръбичка за духане,
която стреляла с отровни игли. Той никога не я изпускал от ръцете си.
Много автори на мемоари, които са виждали истинския Сталин, си спомнят за
това. Например:
"През цялото време на обсъждането Сталин меко ходеше по килима,
стискайки в ръка тръбичката..." (маршалът на въоръжените сили Жуков).
Стотици подобни цитати са разсипани из десетки книги. Сега е установено
неопровержимо, че Сталин никога не е пушил. Става дума не за лула, а именно
за тази тръбичка.
----------------
(*) Игра на думи: "трубка" на руски означава и "лула", и "тръбичка".
----------------
"Но нали са известни - ще попита учуденият читател (никой нищо няма да
попита. - Авт.) - много фотографии на Сталин, където той е изобразен с
димяща лула в ръце?"
Именно тук е скрит един удивителен факт - изяснено е, че този Сталин,
който е сниман на фотографиите или в хрониките с лула в ръка, не е
истински.
Той е не повече от подставено лице, което чете речи, появява се на
трибуните - така да се каже, кукла.
Истинският Сталин, държал дълги години в ръцете си лостовете за
управление на страната (така и ги виждаш тези лостове - черни, с кръгли
пластмасови ръкохватки. - Авт.), никога не се е показвал пред хората. Той
никога не е напускал подземията. Нещо повече - аз казах "Сталин", а по-
правилно би било да кажа "Сталиновци", тъй като става дума за няколко души,
представяни на повърхността от един червенокос мустакат мъж с меланхоличен
поглед..."
Да прекъснем цитата. В книгата на Стецюк са разгледани, при това
подробно, биографиите на всички тези - те са били седем, а по едно време -
трима едновременно - хора. Ето имената им: Николай Паклин (Сталин от 1924
до 1930), Михаил Сисоев (Сталин от 1930 до 1932), Тарас Шумейко, Андрей
Белий, Семьон Неплаха (Сталин от 1935 до 1947), Никита Хрушчов (Сталин от
1947 до 1953).
Самите тези биографии не са интересни и не биха заслужавали внимание,
ако я нямаше мрачната естетика на каменните галерии, стоманените отровни
игли, удушавания и страсти, избиваща през преподавателския стил на П.
Стецюк. Да вземем примерно историята на Семьон Неплаха.
През 1935 година външният Сталин и останалите управници - също
двойници - вече получавали указания от напълно автономен подземен комплекс,
където се намирали истинските Сталин, Берия (маршал на вътрешните служби) и
другите. Ролята на двойниците не се свеждала само до имитация на властта.
Подобно на живи шахматни фигури, те повтаряли горе всичките перипетии на
борбата за власт на двестаметрова дълбочина. Идеално защитен, гарантиран
срещу проникване на заговорници, снабден със специални пунктове, където от
посетителите били отнемани всички видове оръжия, подземният свят се оказал
по странен начин уязвим. Семьон Неплаха, пазач на московския зоопарк, съден
по-рано за кражби, при разчистването на волиера със слоновете неочаквано
пропада в замаскирана вентилационна шахта. Като идва на себе си, той
открива, че се намира в изсечен в скалните породи коридор, подът на който е
покрит с червена пътека, а стените - с разноцветни кабели. Всичко наоколо е
осветено от ярки лампи, въздухът е стерилен и сух. Иззад ъгъла срещу Семьон
излиза току-що свършилият някакво съвещание Сталин (Сероб Налбандян, Сталин
от 1932 до 1935). Виждайки пазача, той изпуска тръбичката на килима.
Семьон, по-скоро от уплаха, отколкото от злоба, убива Сталин-Налбандян с
лопатата, с която преди няколко минути е заравнявал пясъка. Вдигайки
тръбичката и сваляйки от шията на мъртвия Сталин торбичката с отровни игли,
той се оказва единственият въоръжен човек в подземното градче. Старателно
охраняваната власт се оказва узурпирана за пет минути; всички останали
членове на управляващата група се подчиняват. Новият Сталин се издига на
повърхността само веднъж - за да извика долу другарите си по бутилка Белий
и Шумейко (последният - контузен артилерист, ветеран от Първата световна
война; именно с това се обяснява известната сентенция на външния Сталин
относно артилерията). Заравят шахтата и започва многогодишно пиянство,
слушане на грамофон, караници; тръбичката минава от ръце в ръце;
заповедите, давани нагоре, често са неразбираеми - оттам репресиите и
индустриализацията.
Историята на Никита Хрушчов е не по-малко интересна и ни кара да си
спомним най-добрите страници на "Граф Монте Кристо". Идвайки на власт под
земята, той заповядал да унищожат външния Сталин и го заменил с двойник под
своето истинско име. Тази суета го погубила - двойникът се оказал по-умен
от бившия готвач-иманяр. През 1954 година подземният център на властта бил
унищожен и властта преминала у двойника, който отнесъл със себе си в гроба
тайната защо през юни 1954 година стотици армейски бетонобъркачки наливали
бетон в дълбоко пробитите в тротоарите шахти и в решетестите вентилационни
тръби.
Интересно е да се погледнат бледите лица на подземните властници от
снимките на архива "У-17-Б". Интересно е да си представим кухините,
образували се в бетона от изтлелите им тела. Интересно е да се видят през
многометровата дебелина на пръстта и цимента жълтите кости на пръстите,
стискащи безполезната и страшна тръбичка; но завършвайки обзора на книгата,
ми се иска да кажа нещо друго.
Полковник Савин бил удавен през 1961 година, когато подземното градче
вече не съществувало. Онези, които го удавили, били убити, убилите ги -
също умрели от насилствена смърт... Читателят вече се досеща какво може да
значат автоматните откоси, носещи се от гората, или проблясъците на лазерни
пистолети над реката вечер - историята продължава, макар че никой вече не
помни първопричината.
Тук се появява възможност за метафизични спекулации - може би някакъв
бог, демиург, зазидан в космическия еквивалент на бетона; това, което му
служи вместо пръсти, стиска онова, което му е служило вместо тръбичка за
духане, а създаденият някога от него свят продължава да върти своите
планети около звездите, движещи се по безкрайни спирали в бледите и
невъобразими галактики.
Да догоним Америка на съветска скорост!
Re: и направо вече
Дамян Дамянов е култов автор, лека му пръст
и Надежда е стъражотна, а цял живот се е спотайвала в сянката му
и...
Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.
танцувай по ръба на острието
и Надежда е стъражотна, а цял живот се е спотайвала в сянката му
и...
Изтрих те с двойна гума от сърцето си
като ненужна правописна грешка.
Но скъса се хартията там, гдето ти
оставила бе нещо страшно тежко.
През дупката днес духа само вятърът.
Да, вятърът на зла обида духа.
О колко ли е скъсана душата ти,
изтрила толкоз образи! Тя, куха,
навярно зее накъде дълбоко в теб
( ако изобщо още съществува )!
Обидно е! И грозно и жестоко е
с такива думи с теб да се сбогуваме.
Със теб - мечтата, любовта, утехата,
която сам създадох в свойте нощи.
Но ти бе само на мечтата дрехата.
А със самата нея - нищо общо...
Изтрих те от душата си. Завинаги!
Но само теб - пародия на обич.
Оназ, Мечтата жива, неизстинала,
остава да върви пред мен. До гроба.
танцувай по ръба на острието
Re: дявол
common
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.
Свещта очертаваше острия профил
със ивица златни лъчи
и пускайки кръгчета дим, Мефистофел
ме гледаше с влажни очи.
В очите му есенна горест бе скрита,
но все пак бе горд и засмен,
и махна с ръка той "In vino veritas!"
Ще бъда пред теб откровен!
Омръзна ми вече все тоя ярем на
притворство и помисъл зла —
да пием за твойта сърдечност неземна
и сивите земни тела!
Преди векове аз възпрях на земята
и тук устроих си шега:
веичах се за земната Истина свята,
но тя увенча ме с рога.
Възпламнах от ревност, и в черна омраза
за своята стъпкана чест —
човешката чест неуморно аз газя,
но с чест не сдобих се до днес.
Намислих чрез подвизи чудни да блесна —
умирах по сто пъти в бран,
но винаги рицар на кауза честна,
не бидох пак с чест увенчан.
Отчаян, окаян,веднъж в булеварда
аз тръгнах неземно злочест.
И вдигнах над себе си ярка плакарда:
"Човек без капчица чест!"
Но странно: презрение няма ни капка!
Посрещат ме вред с интерес,
любезно отвсякъде свалят ми шапка:
"Без чест ли си? — Прави ти чест!"
Един господин ме целуна: "Ах, братко,
и ти ли!... Ей, кой да те знай!"
Две хубави дами ми казаха сладко:
"Елате в нас утре на чай!"
Чудесно! Невиждано! С почести редки
изпратен бях чак до дома.
Министри, царе и придворни кокетки
ми писаха мили писма.
И ето ме: важен, блестящ, елегантен,
богат като истински Крез!
И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,
безчестник; но... винаги с чест!"...
И Дявола млъкна. Наля от абсента,
сърдечно се чукна със мен,
и пускайки пушек на синкави ленти,
прониза ме с поглед зелен.
"Червен смях", 14 март 1923
2. ПРИКАЗКА ЗА ТИНЯТА
В неделя Дявола облече расо -
любимия си тоалет;
и с тънка и загадъчна гримаса
огледа се добре отвред.
Действително в корема бе печален
и - за да не бъде толкоз сух -
беляза своя символ синодален
с една възглавница от пух.
- Една вечерна пролетна разходка? -
ми кимна леко той с рога.
- Виж, вечерта е кат вдовица кротка
и цяла в нега и тъка...
Съгласен бях. И посред врява шумна
ведно с приятеля рогат
разхождаме се дълго де ни хрумна
из калния престолен град.
И ето - късно в някаква си лавка
покани ме на отдих той.
Кръчмаря стар посрещна ни с прозявка,
с поклон и привети безброй.
Погледна Дявола с усмивка блага,
повдигна странно рамена
и ритна с крак възпрялата до прага
огромна, грухтеща свиня.
А лавката бе като всяка лавка,
но странно беше тук едно:
висеше над вратата калимявка
и някакво шише вино.
- Виното - да! Но що за подигравка
чернее се над този праг?
- Това ли? Туй е попска калимявка -
реклама за добър коняк...
Кръчмаря се усмихна и заклима,
отвън му кимна вечерта,
а в ъгъла ревнаха в хор петима
и се целунаха в уста.
Погледна Дявола под вежди тънки:
"Я виж ги колко са добри!"
Но зад гърба му някой злъчно смънка:
"Добри, когато спирта ври!"
Това бе юноша - намръщен, хладен.
Въздъхна той и заруга:
"Кой е добряк на тоз свят безотраден?
И кой доволен е сега?
Навсякъде чистота нито прашинка!
Нито насъне светъл лъч...
Летиш като изгубена снежинка
сред вихрите на черна злъч...
Уви, светът обърнал се в пустиня!
Море от злоба и разврат!...
Иди живей сред туй море от тиня,
сред толкоз много кал и смрад!"
Той млъкна... А през прага меланхолично
проточи и свинята врат:
"И аз от тоя свят съм недоволна:
да, толкоз малко кал и смрад!..."
"Червен смях", 4 април 1923
танцувай по ръба на острието
просто тъжен
Please allow me to introduce myself
I’m a man of wealth and taste
I’ve been around for a long, long year
Stole many a man’s soul and faith
And I was ’round when jesus christ
Had his moment of doubt and pain
Made damn sure that pilate
Washed his hands and sealed his fate
Pleased to meet you
Hope you guess my name
But what’s puzzling you
Is the nature of my game
I stuck around st. petersburg
When I saw it was a time for a change
Killed the czar and his ministers
Anastasia screamed in vain
I rode a tank
Held a general’s rank
When the blitzkrieg raged
And the bodies stank
Pleased to meet you
Hope you guess my name, oh yeah
Ah, what’s puzzling you
Is the nature of my game, oh yeah
I watched with glee
While your kings and queens
Fought for ten decades
For the gods they made
I shouted out,
"who killed the kennedys? "
When after all
It was you and me
Let me please introduce myself
I’m a man of wealth and taste
And I laid traps for troubadours
Who get killed before they reached bombay
Pleased to meet you
Hope you guessed my name, oh yeah
But what’s puzzling you
Is the nature of my game, oh yeah, get down, baby
Pleased to meet you
Hope you guessed my name, oh yeah
But what’s confusing you
Is just the nature of my game
Just as every cop is a criminal
And all the sinners saints
As heads is tails
Just call me lucifer
’cause I’m in need of some restraint
So if you meet me
Have some courtesy
Have some sympathy, and some taste
Use all your well-learned politesse
Or I’ll lay your soul to waste, um yeah
Pleased to meet you
Hope you guessed my name, um yeah
But what’s puzzling you
Is the nature of my game, um mean it, get down
Woo, who
Oh yeah, get on down
Oh yeah
Oh yeah!
Tell me baby, what’s my name
Tell me honey, can ya guess my name
Tell me baby, what’s my name
I tell you one time, you’re to blame
Ooo, who
Ooo, who
Ooo, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Oh, yeah
What’s me name
Tell me, baby, what’s my name
Tell me, sweetie, what’s my name
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Oh, yeah
Да догоним Америка на съветска скорост!
I’m a man of wealth and taste
I’ve been around for a long, long year
Stole many a man’s soul and faith
And I was ’round when jesus christ
Had his moment of doubt and pain
Made damn sure that pilate
Washed his hands and sealed his fate
Pleased to meet you
Hope you guess my name
But what’s puzzling you
Is the nature of my game
I stuck around st. petersburg
When I saw it was a time for a change
Killed the czar and his ministers
Anastasia screamed in vain
I rode a tank
Held a general’s rank
When the blitzkrieg raged
And the bodies stank
Pleased to meet you
Hope you guess my name, oh yeah
Ah, what’s puzzling you
Is the nature of my game, oh yeah
I watched with glee
While your kings and queens
Fought for ten decades
For the gods they made
I shouted out,
"who killed the kennedys? "
When after all
It was you and me
Let me please introduce myself
I’m a man of wealth and taste
And I laid traps for troubadours
Who get killed before they reached bombay
Pleased to meet you
Hope you guessed my name, oh yeah
But what’s puzzling you
Is the nature of my game, oh yeah, get down, baby
Pleased to meet you
Hope you guessed my name, oh yeah
But what’s confusing you
Is just the nature of my game
Just as every cop is a criminal
And all the sinners saints
As heads is tails
Just call me lucifer
’cause I’m in need of some restraint
So if you meet me
Have some courtesy
Have some sympathy, and some taste
Use all your well-learned politesse
Or I’ll lay your soul to waste, um yeah
Pleased to meet you
Hope you guessed my name, um yeah
But what’s puzzling you
Is the nature of my game, um mean it, get down
Woo, who
Oh yeah, get on down
Oh yeah
Oh yeah!
Tell me baby, what’s my name
Tell me honey, can ya guess my name
Tell me baby, what’s my name
I tell you one time, you’re to blame
Ooo, who
Ooo, who
Ooo, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Oh, yeah
What’s me name
Tell me, baby, what’s my name
Tell me, sweetie, what’s my name
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Ooo, who, who
Oh, yeah
Да догоним Америка на съветска скорост!
Re:бум-тряс
абе, хора,
как може да се извинявате,
когато претворявате красота
и ни давате шанс да се докоснем до нея!?!
какво да кажем тогав за тия, които все мръсотийки въртят
ооооооо, УВАЖАЕМИ/А "А"
please get out of the dark
зная, че ти ще ме разбереш,
а за да стане ясно и за още някой,
дръпни крачка напред из зоната на здрача
и засияй с красота,
заслепи ни!!!
(и без туй ще е тъмно в петък Филибето в 20:30,
а Пипи ще дойде с различни чорапи,
ако набере кураж,
от теб се иска само да сияеш?!?
така, shine on you crazy diamond,
сигурно се сещаш къде си го чувал/а,
ако ли не, ела bgpunk да ти каже?!
(под сурдинка ще ти спретна, че той е най-усмихнтия зевзек в тайфата
и знае много вицове/немски/)
танцувай по ръба на острието
как може да се извинявате,
когато претворявате красота
и ни давате шанс да се докоснем до нея!?!
какво да кажем тогав за тия, които все мръсотийки въртят
ооооооо, УВАЖАЕМИ/А "А"
please get out of the dark
зная, че ти ще ме разбереш,
а за да стане ясно и за още някой,
дръпни крачка напред из зоната на здрача
и засияй с красота,
заслепи ни!!!
(и без туй ще е тъмно в петък Филибето в 20:30,
а Пипи ще дойде с различни чорапи,
ако набере кураж,
от теб се иска само да сияеш?!?
така, shine on you crazy diamond,
сигурно се сещаш къде си го чувал/а,
ако ли не, ела bgpunk да ти каже?
!
(под сурдинка ще ти спретна, че той е най-усмихнтия зевзек в тайфата
и знае много вицове/немски/)
танцувай по ръба на острието