Цигулката

Сервитьорката беше нещо средно между Лолита и Барби и не си струваше да бъде забелязвана, защото приличаше на типаж, изпаднал от някой тв канал; освен това беше много рано сутрин, сурово автентично време и бонбонените красавици просто не вървяха.
Шест без нещо в събота, първо есенно срязване, сериозност във въздуха, денят излиза от подземието и чистачките му помагат. Бяха две. По-младата си вършеше работата леко, почти незабележимо, по-възрастната обаче влагаше и ритуален момент. След като усърдно избродира пода, започна чевръсто да мести високите столове (просто да не са на същото място) и звукът от суркането бе като приглушен рев на носорози в любовен период - басов, почти в инфраспектъра.
Звучи претенциозно, поради предварителните човешки нагласи. Разбира се, никога не съм чувал този рев, но в него със сигурност няма чупки, присъщи на по-леките твари. Просто грапава природна история и по-възрастната чистачка я обслужваше като непретенциозен медиум. Като приближи към моята маса обаче, се загледа в мен и изведнъж какво й трябваше да влиза в делничния човешки свят:
- Ти си на Денка момчето, нали? Какво правиш тук толкова рано?
"Ами на - гледам теб и се вдъхновявам", ми беше на устата да кажа, но смутолевих нещо оправдателно.
- Ама ти мен не ме ли помниш? - продължи лелката. - Аз съм майката на Пламен, бяхте съученици до осми клас. Все му помагаше по математика.
- А, да - сетих се по едно време.
- Ами аз съм леля ти Калинка бе, мойто момче. Не мож' да ме познаеш.
Абе Пламен - ясно, допреди десетина години го мярках инцидентно, ама "леля ти Калинка"?
Вън на тротоара два галаруса се чифтосваха, разперили криле, за да пазят равновесие и приличаха на сдвоена вълна. Тръгнало ми беше на животински свят тази сутрин, нищо лошо, само дето човешките участници в него гледаха при първа възможност да се върнат в изхабеното. Все едно от филм за делфините по Дискавъри да превключиш на някой екшън, на който му личат заваръчните шевове. Просто проява на лош вкус.
- Е к'во става с Пламен? - подкарах изхабено и аз.
- След два дена си идва от Америка. Ожени се там, в Тексас, американец стана. Ще му кажа да ти се обади.
- Американец казваш. Че ти що си се хванала с тази работа, сигурно ти праща пари?
- То не е толкова до парите бе, мойто момче. Сама останах. Пламен в чужбина, баща му почина. И какво да правя в къщи? Да готвя за себе си ли? Спя по пет часа и повече не мога. А пък тук - някакъв ангажимент все пак. Трябва да се тика времето, иначе тежи.
Ясно - местейки столовете без да е необходимо, леля ми Калинка просто мръдваше с ръка стрелките на часовника. Волност, позволена само на онези, които са на "ти" с фундаментите на битието. Това усещане отново ме изпълни със смисленост, но ме лъхна и безнадеждност.
Дадох си новия номер, след три-четири дена Пламен наистина се обади и след неизбежните възклицания го поканих вкъщи. Обясних му в кой блок живея, какво да каже на таксиметраджията и след половин час се звънна на вратата. Прегърнахме се, той мен - с една ръка, защото в другата носеше калъф за цигулка. Двойна изненада, но калъфът му отиваше защото съученикът ми беше придобил леко хербарийно излъчване. Като че ли беше преминал през специална процедура за състаряване. Странно усещане - хем беше освежен, хем състарен. Лицето му - гладко, поддържано, но няколкото бръчки стояха болезнено. Мустаците му пък бях започнали да побеляват някак естетизирано, орнаментно.
- К'во става, бе? Да не носиш разглобен снайпер?
- Не бе, цигулка е, не помниш ли? Едно време колко бой изядох от майка ми да ходя на уроци, ама имало защо.
О, да, нещо семпло, силно и компактно бях усетил в леля ми Калинка. Такива са истинските звероукротители.
- Бой, ама човек стана. Сега е доволна жената, американец си.
- Абе, американец... Майка ми не знае как точно стоят нещата. Вярно ожених се за една мексиканка, богаташка щерка, помогнаха ми да си стъпя на краката, ама каквото ми дадоха, сега си го искат с лихвите.
Бедните мексиканци - латиносите са добродушни хора, но доста прости. Тези моите пък, като забогатели, са станали пълни изчадия - по-хладни и високомерни от англосаксонците, а са почти толкова прости, колкото бедните мексиканци.
Мексиканката не била хубава, била 4 години по-голяма от Пламен. За нея той се явил като последния влак, тъй че и той й бил дал нещо.
- Като кажеш "Тексас", колко обещаващо звучи, нали, има някаква кадифена екзотика - продължи Пламен, - обаче животът там е много сух. Плосък свят бе, брат - супери, паркинги, шосета, това е. Вкъщи се говори само за сметки и сделки, в началото ми беше гот, виждаш движението на парите, утаяването им... Има тръпка, ама то само това бе, братче. Писна ми и накрая се хванах за цигулката. Сега ще ти изсвиря нещо от Сарасате и ще ме разбереш.
Беше особено, полегато парче, като плод, който бавно наедрява и накрая Пламен го откъсна майсторски, с ряз. Известно време стояхме притаени в отзвучаващия въздух и Пламен се обади:
- Усети ли как разточва и забавя времето? В Щатите, поне при мен в Хюстън, животът е празен и забързан. Ако се опиташ да го надиграеш по неговия начин, нямаш шанс. Обаче ако му сервираш нещо извън неговия стандарт, той се обърква. С тази цигулка и със Сарасате забавям времето и си правя едно такова мое островче. Почти буквално го усещам така.
- Твоите хора как реагират?
- Е, как да реагират моите тъпанари? Започнаха да ме гледат съвсем като извънземен. Обаче и те са объркани. Че се и плашат, защото детето идва и се заслушва.
- Страхуват се да не стане като теб?
- Абе и това, пък и искат да е повече привързано към тях. Моите парвенюта вкарват конкуренция и собственост и там, където не трябва.
Пламен изсвири още нещо, след което и аз му признах своя ескейпизъм и се почувствахме братя по оръжие след 10-годишното прекъсване на контакта. Една наистина въодушавяваща компенсация. Споделих му как разкашкването на човешката надстройка на животинския свят все по-силно ме тласка към фундамента с неговата лаконичната знаковост и изчистеност в рисунъка, особено на водния свят. Пламен обаче, като Козирог, а може би като американец, приключи сухоземно:
- Виж к'во, тази цигулка наистина ме спасява, обаче пък ако не беше тя, ако едно време майка ми не ме беше тикнала зорлем в тази посока, сега и аз сигурно щях са съм едно тъпо биче и щях да съм се адаптирал към онази простотия. Нямаше да имам нужда от спасяване...

Много хубав разказ, мерси на тоя, който го е копирал. Къде го намери?
Авторът е бургазлия, особняк, но пише супер.

Много ми хареса разказът.

Благодаря!

И аз съм цигулар(е при мен до бой не се е стигало си мисля),
но не съм изпитвал особено желание да свиря, понякога.Както и да е.
Сега съм на път да се разделя с цигулката, не мисля да се занимавам
с това тук в САЩ, макар 4е много хора ми казват, 4е ще бъде добре за мен.

Но цигулката и музикалното образование са ми дали толкова много колкото не може да ми даде никое друго.
Тук в САЩ наистина се търси и цени музиката(класи4еската), но местните са на много ниско ниво в сравнение с европейците.Те за това толкова ни се и радват и дават редовно стипендии най-4есто на музиканти, артисти и спортисти!

Georgi Penkov-Bulgarska nadejda!!!

E hubav razkaz ama kakvo e zablyskal toq teq slojnite termini kato che li pishe nauchen trud. Inache e prav za tova koeto kazva.

az niamam cigulka, no puk si imam edno gurne za bob. dade mi go baba mi. i taka kato mi trabva da si izchistim risunaka vadia gurneto, varia si bob i placha.......

sto ne se zapishesh na uchiliste da se naushish da pravish/popraviash cigulki, tam se vadiat dobri pari i e tarseno(mai) . imam poznat na koito tiahnite tochno otvoriha magazin za cigulki.