Македония 1941 г.

[линк]

шщкщткщктн

izlizat mi samo jeroglifi,moze bi za6toto sam v 4uzbina.
Opitaj o6te vednaz da go pusne6,molq te,4e sabiram takiva materiali!

Прилеп





--------------------------------------------------------------------------------


От село Извор за Прилеп пътят минава през средата на Бабуна. Това е прочутият проход Църници. В търско време минаването му беше много опасно. Тогава нямаше железен път, който да свързва Велес, Прилеп, Битоля, както е сега. От Прилеп за Велес се пътуваше с ландо. За прилепчани, крушовчани, па и за цяла централна Македония пътят за България беше Прилеп-Велес, откъдето се взимаше влакът през Ниш за София. Поради това този път беше много оживен.

Шосето през Бабуна, по което минавахме, е много стръмно.автомобилът с мъка изкачваше височините. Има и доста опасни завои. Отгоре гледката е много красива. Пътят се вижда като грамадна лента, описваща много осморки.

И тук следите от войната са още много пресни: обърнати сръбски камиони, захвърлени разни бойни материали, изоставени оръдия и много добитък – крави, волове и коне, които свободно сновяха из пътя.

Изкачихме се на билото на самия проход Църници. Натова място и през турско време имаше полицейска станция. Но сърбите, кото бяха по-малко сигурни в добрите чувства на населението, бяха построили по-голяма станция за повече полицаи. Полицейски станции в Македония сърбите са построили много. Това прави силно впечатление на всеки, който пътува из тази земя. Сега тези станции навсякъде са полуразрушени. Към тях населението има страшна омраза.

Като минахме прохода, пред нас се откри голямата шир на Пелагонийското поле. А долу – Прилеп огрян от догарящите лъчи на слънцето. Оттук през 1910 г. След изтезанията по обезоръжителната акция на младотурския режим, като юноша отправих последен поглед към моя роден град на път за София.

Прилеп е един от големите македонски градове. Има около двадесет и осем хиляди жители. По време на Възраждането и революционното минало е дал много големи имена: черковно-училищни първенци – хаджи Ристе Логотет, Димко Ачков, х. Ангеле х. Илиев, Йосиф Крапчев, Йове х. Тошев, Илия Ппиперков, Димитър Пешков, Димитър Биолчев, Илия Здравев, Мирче Бомболов, Илия Грашев, Христо Фукаров, именития старозагорски митрополит Методий, фолклориста Марко Цепенков и др.; видни революционери – Пере Тошев, Йордан Гавазов, Гьорче Петров, Никола Каранджулов, братя Петър, Георги и Мирчо Ацеви, Петър Пашата и др. В Прилеп са родени известният журналист Данаил Крапчев и писателят Димитър Талев, първенецът в студентския процес Димитър Чкатров. Особено много е дал учители. Няма град в Македония, в който да не е имало учител прилепчанин. Някога градът е имал цветущо занаятчийство. Пък и сега занаятчийството му още не е западнало. Много интересна е чаршията. Тя е в средата на града. В нея няма нито една жилищна сграда – само магазини. Тази част е търговско-занаятчийското “сити" на Прилеп.





Минавайки из улиците, останах поразе от онова, което виждах – никаква промяна през изтеклите години. Същите малки и криви тесни улици, същите сгради, с една малка разлика – по-остарели, по-вехти. Изобщо градовете в Македония с изключение на Скопие нямат никаква промяна в благоустройствено отношение. Намерихме ги същите каквито ги оставихме някога. За санитарни и хигиенни условия в градовете сърбите не са имали никаква грижа. Всяка паланка у нас е далеч по-благоустроена от кой да е македонски град. Кои ще бъдат тези железни ръце на смели кметове, които ще заработят със замах, за да създадат красиви и хигиенични градове в Мкаедония!

Спряхме пред сладкарница “Венеция”, точно срещу улицата, която през 1915-1918 носеше името на моя прадядо. И тук – никакви промени. Уличката – тясна, малко изкривена, както си е останала в паметта ми. А в дъното – стряхата, под която са се родили и израстнали няколко поколения от нашия род

Съдържателят на сладкарницата беше мой другар от основното училище. Това знаех от по-рано. Отидох и му подадох ръка. След малко колебание ме позна. Лицето му туакси засия от радостна усмивка. Прегърна ме.

- Изгоряхме вече. Чакахме ви толкова години. Най-после дойдохте.

Последните думи едва изрече от вълнение.

Вестта, че съм пристигнал, много бързо бе стигнала до ушите на многобройните ми роднини. Скоро пред сладкарницата се събра много народ. Всички протягаха ръце за поздрав, а заедно с това – много възклицания и въпроси:

- Хайде бе, дойдохте ли вече? Очите ни изтекоха по вас, душата ни изгоря.

- Идат ли вече българските войски? Докъде са стигнали? Приготвили сме се да ги посрещаме. Старо и младо, мъжко и женско – целият град чака да ги посрещне.

Ето и престарелия ми чичо. Единствен останал жив от братята на баща ми.

- Внучко, дойде ли, идете ли вече? Слава на Бога! Доживях и тоя час.

Треперещ, той ме прегърна. Нямаше сили да се владее повече и зарида.

В този миг в паметта ми възкръсна една картина от моето ранно детство. На пътя за Битоля изпращахме двадесетина заточеници, оковани двама по двама в тежки вериги. Сред тях беше и той, моят чичо, вързан с друг прилепчанин.

Покани за нощуване получихме много. Не беше възможно да бъдат задоволени всики искания, понеже ние бяхме само четирима. За себе си реших въпроса, като помолих близките ми роднини да се съберат в една къща, най-широката, с няй-много помещения – там да се видим и поприказваме. Това решение бе донейде задоволително. Но сега пък се яви спор чия къща е най-голяма. Криво-ляво и този спор решихме със старшинство.

За останалите ми другари също се явиха много спорове у кого да нощуват. Но...повечето от домакините посрещачи трябваше да се примирят с невъзможността да имат гости.

След като определихме окончателно кой къде ще гостува, една болееща душица се появи пред мен, така да се каже, с придобити права и ми заяви:

- Ти ми обеща дами дадеш един да ми гостува. Ето, разпределението стана, а у мен няма никой. Сиромах съм, но дайте един и в сиромашка къща.

Наистина, той още при пристигането ни изяви желание да отиде някой от нас да му гостува. Аз му обещах. Но при разпределението пропуснах обещанието си. Сега, след тия негови думи, един от другарите му веднага се спусна при него и му каза, че той ще е негов гостенин. Това се прие от всички присъстващи с шумно одобрение.

Но обещание бях дал и на друг. Сега и него трябваше да задоволяваме. А другарите ми вече бяха отведени от своите домакини. Решение уж намерих с шофьора, който дотогава се занимаваше с колата си и бяхме го пропуснали.

- Искаш ли шофьора?

- Абе, шофьора – шофьора. Дай ми човек, ти казвам.

Но нашият шофьор сам вече бе приел поканата на друг, който го чакаше.

Така бяхме посрещани във всички градове.

В дома на един от братовчедите ми, у когото бяхме определили да нощувам, се събра внушително число мои близки роднини. Имаше стари, по-млади гимназисти – всички жадни да чуят новини от София. Голям интерес към събитията и радост проявяваха еднакво и стари и млади.

Личността на Негово величество царя в Македония е станала легенда. Рядко владетел има такова голямо обаяние сред народа. Интересували са се и знаят много от неговите научни интереси, от демократичността му и от всестранния му интерес към всички ресори на държавата. За тях няма по-мъдър от нашия цар. Представям си как ще бъде посрещнат когато отиде.

Някога, когато царят отец влязъл в Прилеп, главната улица, през която минавал, била постлана с килими, а неколцина прилепчани легнали пред него и извикали:

- Гази, ваше величество, толкова години сме те чакали. Гази върху нас.

Негово величество царя Македония ще посрещне обезумяла от радост.

Прилепското наречие не е мръднало от устата на прилепчани, тъй както и градът им не е претърпял никаква промяна през сръбския режим. Разправяха ми, че чиновниците сърби бягали от Прилеп, защото децата им за година-две забравяли сръбския език.

Преди две-три години един много образован сърбин при разговор в едно от софийските заведения беше доблестен да признае, че в Прилеп и камъните говорели български.

Впрочем прилепчани, прости или учени, са големи фанатици и не си менят наречието. По езика всеки лесно може да ги познае, където и да ги срещне. Прилеп в това отношение е наистина непревземаема крепост.

На другия ден с моя чичо и един от братовчедите ми отидох на гробищата. Сърбите не са посмели да нарушат мира на това селище. На всички стари гробове с дати отпреди двадесет и пет, петдесет, сто и повече години стоят български надписи.

Ето и гроба на баща ми, починал отдавна на тридесет и две години, оставил пет невръстни сираци.

“Тук почива...” Стои си българският надпис, преживял страшен режим на противобългарска бяс.

По-нататък – други гробове, все с български надписи. Сръбски надписи имат само гробовете, в които са погребани покойници, умрели през сръбския режим.

Ако някой спори или още не се е убедил в това, каква народност имат тези, които населяват Македония, нека отиде в гробищата на кой и да е град; там ще получи неопровержимо доказателство, което ще го убеди или ще затвърди убеждението му за народностната им принадлежност.

Почивайте в мир, скъпи покойници! Земята, за която полагахме толкова грижи и мислехме денонощно, е свободна вече и присъединена към майката родина!

Отидохме и в черквата “Св. Богородица” – и там българските надписи върху иконите, стените и иконостаса също стоят запазени, както са били написани при съграждането й. Съградена е с български народни пари преди повече от сто години по почин на първенците в града хаджи Ристе Логотет, Димко Ачков и някой си Търпе, преселен в Прилеп от Кичево. Тогава сърбите в своите официални издания говореха за Македония, че е българска страна.

Черквата ми се видя все така просторна, все така хубав ми се видя и иконостасът – този прочут иконостас, работа на големия майстор дебърчанин Димитър

Беше третият ден от Възкресение Христово. В черквата имаше много богомолци. Отидох при свещениците пред олтара да запаля свещ. Не можех да се владея. Ръката ми трепереше.

Но това истина ли е? Също както в мечтите ми. Много често така си рисувах идването в родния си град: посрещане...възторзи...черквата, тази българска светиня... И ето, мечтите ми са действителност вече.

Предния ден пристигнахме късно, почти по тъмно. Тогава кой научил, кой – не, за нашето пристигане. Сега появяването на първата българска военна униформа в черквата развълнува тези хора, отдали се на молитва Богу.

Чувам да се шепне.

- Дойдоха ли вече?

- Кога дойдоха?

- Защо не ни съобщи да отидем да ги посрещнем?

Излязох от черквата, а след мен – група богомолци. Казах им, че сме дошли само четирима и че българските войски ще пристигнат след няколко дни.

Преди нашето идване в Прилеп на два пъти се пускал слух, че българските войски идат. Целият град се стекъл да ги посреща. Но напразно. По-късно научих, че след като сме заминали, това се повторило още три пъти. Последния път целият град при проливен дъжд е стоял на гарата до един часа в полунощ. А влакът с войските е пристигнал призори. Прилепчани не могат да простят никому за този пропуск.

- Да ги чакаме толкова пъти и да не ги дочакаме!

Ядосват се и негодуват.

Към десет часа поканихме група граждани в помещението на общината. Изложихме им нашата задача. И тук, както навсякъде бяха взети мерки за запазване на реда и спокойствието в града. На чело на временното управление прилепчани бяха поставили един измежду първите си граждани – Харалампи Перев, адвокат, запасен капитан от българската армия и кавалер на орден “За храброст”. Говорехме за онова, което трябваше да се върши до идването на редовните български административни власти. Много възторжени слова се произнесоха и от гости и от домакини.

А по улиците, по заведенията, дори и в магазините виждахме буквално полудял от радост народ.

Седнали прилепчани по четири-пет души, пият си и си пеят. Пеят нашите революционни песни – Ботевите.

- Господим поручик, елате и при нас, и с нас да пиете една чашка.

И така навсякъде. Като че грамаден товар се е смъкнал от плещите им и сега те, изправени, свободно могат да дишат.

А прилепските шеги са пуснати в пълен ход.

- Дойдоха сърбите – разправяше един кръчмар, - видяха цъфналите макови полета и не можеха да се начудят на простотията ни. “Защо садите цветя по полето?” – питат ни те. – Садете тикви, па си хранете и прасетата, да е блажна къщата ви.” И сетне добавяха: “Ех, така е, толкова години сте били под робство, не знаете какво садите. Сега нашите агрономи ще ви научат.”

Прихва да се смее кръчмарят.

- Пустите сърби, не знаят какво е мак и че е сто пъти по-ценен от техните тикви. Така ни поучаваха учените сърби нас, простите прилепчани – завърши с пренебрежителен жест кръчмарят.

Крушево



--------------------------------------------------------------------------------


На запад от Прилеп, горе в планината, е кацнал като орлово гнездо героичният град Крушево. По време на Илинденското въстание той се държа свободно като република цели двадесет дни.

Пътят за Крушево минава първо на запад през Прилепското поле. На около десет километра от Прилеп, до самия път, между селата Малко и Голямо Койнари и Върбяни, бяха накацали около двадесет военни германски аероплана. Това беше временно военно аеропристанище. На много места из полето, около самите апарати, имаше голямо количество разнокалибрени аеропланни бомби. Някои от тях бяха внушителни по своя обем. Когато наближихме аеропристанището, от юг се зададе ято самолети, които със страхотно бръмчене се извиха над главите ни и кацнаха в една редица пред другите самолети. Навярно бяха дошли за “полезен товар”, защото неколцина войници веднага се заловиха за работа около нахвърляните из полето аеропланни бомби.

До село Кривогащани, което е в полите на планината, пътят е равен. Но оттам за Крушево е много стръмен, с остри и тесни завои. От този път се открива една прекрасна гледка на цялото Пелагонийско поле чак до историческия Чеган. Увлечени в красивата панорама на Пелагонията, не усетихме кога сме наближили града и Крушево съвсем неочаквано ни се представи.

Това е едно прекрасно курортно градче и както всички подбалкански градове в старите предели на царството, изнесли върху плещите си революционните борби за освобождението, е бедно, западнало. Жителите му всяка година намаляват – няма поминък. Но вярвам, че отговорните институции и лица поради заслугите и жертвите, дадени от него в революционните борби, не ще го оставят да чезне от страхотна мизерия.

Новата военна тактика на германските военачалници, прилагана в сегашната война, е имала за цел главните съобщителни артерии и съвсем не е намерила за нужно да праща войски да освобождават Крушево. Поради това ние бяхме първите, които влязохме в Крушево, а аз – първият военен.

Автомобила оставихме в началото на града, понеже из крушевските стръмни улици с кола не може да се върви. Тръгнахме пеша. Беше след пладне. Из улиците тук-там се виждаха граждани. Влязохме в едно кафене. Не минаха две-три минути, дойде при нас кметът заедно с група граждани.

- Но как така? Да не ни предупредите! – укоряваше ни той. – Никой да не ви посрещне! Това е срам за нас!

Пред кафенето народът се беше насъбрал вече. Чуха се гласове. Искаха да излезем да ни видят. Когато излязохме гръмко и нестихващо “ура” процепи въздуха. Мъже, жени, деца, сияещи, възторжено ръкомахаха и викаха.

Произнесоха се речи за героичното Крушево, за борбите, за свободата.

По покана на кмета тръгнахме за общинското помещение. По улицата се образува голямо шествие. Дойде и духова музика, която застана на чело на колоната.

Кметът ме беше хванал здраво под ръка. Вървяхме най-напред, след музиката. Той не даваше никому да ме засенчи. Всяко допитване ставаше само чрез него. Беше извън себе си от радост и щастие. В миналото е бил един от много добрите работници в революционната организация, а брат му Никола Карев, много културен човек, убит следвъстанието, беше един от видните воеводи на Крушево.

Около нас се суетяха двама-трима, така да се каже, за поръчки. Един от тях ми направи впечатление с оригиналното си облекло и особено с фуражката си, която ми се стори някак си позната. Беше необикновено изпълнителен, гледаше непрекъснато в очите ту кмета, ту мен, готов всяка минута да получи нареждане. Имаше високо съзнание за службата, която изпълняваше. Кметът забеляза учудването ми от предаността на този човек към службата му, обърна се към мен и ми каза:

- Той беше стражар и през 1918 г. Сега, след като се освободихме, зае отново службата си.

Тези думи бяха казани с такъв тон и увереност, като че искаше да отхвърли всякакво възражение върху правата на стражаря. Положението се възстановява, искаше да каже той, така, както е било през 1918 г. Нямат значение годините, които са изтекли оттогава. Заема си службата, на която е бил през българско време.

Крушевският стражар, който беше наблизо и чу думите на кмета и моя одобрителен отговор се почувства твърде поласкан.

Гледам униформата му наречена в Крушево българска стражарска униформа. Нахлузил фуражка, препасал пистолет и се почувствал напълно носител на българската власт, какъвто е бил през 1918 г. Не иска да знае за никакви заповеди за назначения или уволнения, излезли оттогава. Едно знае – българско е вече – и това му стига. Останалото сам е решил с кмета.


Стигнахме общината. С кмета Карев и някои от по първите граждани на Крушево говорихме по нашата задача. Оказа се, че крушевчани дотогава много нещо са направили по управлението на града и запазването на държавното имущество. Питаха ни и разпитваха надълго. Интересуваха се от всичко у нас. Чували са за интензивното обработване на земята у нас, за износа, за който сърбите много ни завиждали и клеймели своите държавници, а нашите хвалели.

- Сърбин да похвали чуждо нещо, това е рядкост, голяма рядкост – обади се един старец.

Разпитваха ни и се интересуваха за свои познати, коменданти на града през 1915-1918 г., началници на войскови части – живи ли са, къде са, какво правят.

Един сравнително млад човек, който отдавна беше загледал военната ми шапка, ме попита:

- Оти ти е такава капата?

Носех от новите бойни шапки крумовки. В Македония те не бяха известни. Там знаят фуражките и само тях признават за български. Крумовките им приличат на сръбските шайкачи, които страшно мразят. Белег на българската униформа там е фуражката. Цялата друга униформа може да бъде променена, остане ли фуражката – това е българин, българска униформа. Затова и крушевският стражар се чувстваше в пълна българска стражарска униформа, понеже имаше фуражка, която пазеше цели двадесет и три години...

Обясних им, че това са бойни шапки, по-удобни по-време на война. В мирно време войниците и офицерите ни носят фуражки, както през 1918 г.

-Ех, поне да имаха козирки! – обади се друг.

Явно беше, че не съм ги убедил в удобството на крумовките.



Дойде време за тръгване. Не ни пускаха. Най-после, пред мотива, че имаме работа, че трябва да отидем и в други градове, склониха да отпътуваме.

Излязохме на улицата – море от народ. Кметът даде някакви нареждания по изпращането ни. Преди да тръгнем диригентът на музиката ни обяви:

- Сега, под звуците на марша, който от днес ще носи името на първия български офицер, влязъл в Крушево, да изпратим нашите гости.

Музиката засвири марша.

Тръгнахме. Образува се наново грамадно шествие. Из улиците, по прозорците, на вратите жени, мъже, деца възторжено ръкомахат и ни поздравяват. Минахме града. Излязохме вън, на полето. Никой не си отива.

- Ще ви изпратим по-надолу – викат крушевчани.

Най-после настъпи раздялата. Ново прощално слово:

- ... И в тези борби за свобода и обединение на целокупния български народ тук, на Мечкин камък, падна убит прославеният войвода, баща на вашия пръв български стражар, а по-надолу, при село Снегово, Битолско, падна убит през 1917 г. героят войник от ... полк, баща на нашия шофьор Камен. И двамата дали живота си пред олтара на целокупното българско отечество... Нека в този момент свалим шапки и почетем паметта на всички паднали за свободата и обединението на българския народ!

“Ура”, нестихващо “ура”.

- Да живее синът на героя от село Снегово!

Шофьорът Камен, мил момък, се просълзи при този спомен за баща му. Неколцина около него го поздравяваха и приятелски потупваха по рамото.

Тръгнахме обратно за Прилеп.

Така посрещна и изпрати Крушево своите братя, дошли първи от старите предели на царството.



--------------------------------------------------------------------------------

Ресен





--------------------------------------------------------------------------------



Отпред на автомобила още от София бяхме поставили български трибагреник. На прохода при село Гявато, по пътя за Ресен, срещнахме група селяни. Като видяха българското знаме, свалиха шапки и със засмени и малко учудени лица ни поздравиха и продължиха да махат шапки, докато се изгубихме.

Някога, преди войната, поради опасност от подялба на Македония и по-късно, когато България беше потискана и постоянно подозирана, се поддържаше политическа формула за автономна Македония. Тази формула не се прие с доверие в европейските дипломатически канцеларии, понеже там много добре знаеха българската народностна принадлежност на тази провинция и какво всъщност се крие зад този политически лозунг. Това се вижда в многото доклади на чуждите представители. Такъв е и докладът на френския генерален консул в Солун, изпратен от Делкасе, в който се казва:

“Македонският комитет, като знае, че българите са мнозинство в тая област, не препоръчва, както сърбите и гърците, една надлежна подялба на тая страна. Комитетът не се бои за Македония от един период на автономия, който ще позволи на българската народност да укрепи надмощието си там, и това ще съставя само един етап в пътя на присъединяването й към България.”

А и цялото българско население в Македония влагаше съвсем друго политическо съдържание в автономния принцип. Характерен в това отношение е следният случай.

... Неколцина учители разяснявали на един неук войвода автономния принцип. След като му го разяснили, попитали го:

- Разбра ли сега какво е автономията?

- Разбрах, как да не сум разбрал: да биде бугарско овде...

Така разбираше народът тази изкуствено наложена политическа формула. Така я разбираха и първите хора на организацията.

През 1917 неколцина приятели на известния македонски ревою-ционер , общественик и писател, най-големия теоретик на автономния принцип Христо Матов, който по това време заемаше голяма служба в губернаторството в Скопие, отишли при него и рекли да се пошегуват:

- Ей, Матов, какво стана с автономния принцип?

- Остана върху щиковете на българските войници – бил отговорът на Матов.

И революционната организация в някои политически моменти официално излизаше от рамките на така възприетия лозунг. Интересно в това отношение е съдържанието на писмото, поместено в книгата “Документи”, издание на Македонския научен институт, което Централният комитет на Вътрешната македонска революционна организация е изпратил през януари 1913 г. на тогавашния министър-председател Иван Евстратиев Гешов. В това писмо са развити следните мисли.



...Църковната борба на българския народ целеше културното му обединение. Ратниците на националното възраждане подготвяха и възкръсването на старото българско царство в неговите етнографски граници.

След унищожението на Санстефанския договор, според който почти всички български земи образуваха една политическа единица, санстефанска България стана идеал за целия български народ.

Българите от Македония, не можейки да реагират вграниците на законите срещу насилията, прибегнаха към нелегална дейност и туриха основите на революционната организация. Тя едновременно със законната отбрана преследваше пряко или посредством автономния етап политическото обединение на всички българи. Така че автономното начало е било средство, за да се спаси целостта на Македония...



В края се отправя молба до министър-председателя да не престава да се застъпва с всички средства за присъединяването на всички български земи към българската държава.

Заявления до министър председателя в този дух са изпратени и от много градове в Македония, поместени в същата книга “Документи”.

До Берлинския конгрес, когато договорът за създаването на санстефанска България беше унищожен, разграничения между областите Тракия, Македония и Мизия не е имало. Дотогава тези наименования са били само географски термини. По-късно, след Берлинския договор, когато е възникнал стремежът за политическото им обединение, тези имена са получили и политическо съдържание. Този стремеж се обяснява с племенните и културните връзки на тия три области. Така че, когато се говори за някакви политически формули, наложени от политически моменти, не трябва да се забравя тяхната общност.

Вляво от прохода срещу село Гявато, по Пелистерските хълмове, е село Цапари. През 1903 г. пред самото село беше избита след сражение с многобройна турска войска цялата чета на село Цапари от петдесет и шест души.

- Това беше героична неравна борба, която изплаши и самите турци, макар и в края да беше унищожена цялата чета – завърши разказа си Козма, участник във въстанието.

Когато пътят напуска красивия проход между планините Бигла и Баба и навлиза в Ресенското поле, малко в дясно се вижда част от голямото Преспанско езеро. Пред него, на северните му брегове, има няколко красиви села, потънали в зеленина, сред които е и село Герман. В него е намерена мраморна плоча с надпис от 993 г. Тази плоча е била поставена от цар Самуил в памет на родителите и брат му.





Ресен е разположен в самото поле, оградено от планините Баба, Бигла и Галичица, а на юг е Преспанското езеро. Той е в средата на Преспанксата котловина, прочута със своите плодове и зеленчуци, Ресен е Кюстендил за Македония. Градът и цялата му околност са населени само от българи. В Ресен и Ресенско са родени Трайко Китанчев, Андрей Ляпчев, Симеон Радев, д-р Димитър Владов, д-р Христо Татарчев, д-р Асен Татарчев.

През 1894 г. в Ресен е заседавал Първият конгрес на ВМРО.

Не само аз, но и всички, които са имали случай да отидат в Македония, ще ви кажат, че колкото повече отивате на юг и на югозапад, толкова по-корава българщина срещате. След това ми отиване в Македония ходих още два пъти с други хора – същите впечатления имаха и те.

В града влязохме тъкмо когато последните италиански войскови части го напускаха.

Щом ни видяха, ресенчани онемяха от радост. Видният ресенски войвода Кръстьо Ресенски, когото тогава ресенчани посочиха за кмет, не можа да продума нито дума от вълнение. Отказвам се да предам картината на изблик на радост в Ресен при нашето явяване. То може да се види, да се почувства, да се изживее, но не и да се опише. Всяко предаване би било бледо отражение на онова, което почувствахме и видяхме.

И тук се произнесоха прочувствени слова за дошлия ден на свободата, за вековно очаквания ден на възкресението.

Насъбралият се народ пееше:

Гордей се, майко Българийо,

С твоите верни синове.

Незабравими мигове на тържествуващ и ликуващ Ресен

Охрид



--------------------------------------------------------------------------------


На около десет километра от пътя Ресен-Охрид отдалече видяхме група селяни, които се движеха, или по-скоро, тичаха към нас. Когато ги наближихме на около петдесет крачки, те спряха. Двама от тях издигнаха арка, която носеха на ръце, а останалите се наредиха вляво и вдясно от нея. На арката имаше надпис “Добре дошли, скъпи братя”.

Срещата беше извънредно мила. Това бяха селяни от съседните села Круше, Лява река и Кривени. Тръгнали да посрещат българските войски и понеже не знаели откъде ще дойдат и къде ще ги срещнат, решили да направят подвижна арка и да чакат из пътищата. Час-два преди нашата среща някакъв селянин им казал, че българските войски са вече в Ресен. Останали да чакат на пътя, като вляво и вдясно по хълмовете поставили часови да наблюдават. И наистина, докато постояхме пред арката, някои от часовите успяха да слязат да ни посрещнат.


Дадохме им портрети на Негово величество царя и вестници.

Един бръкна в пазвата си и извади доста старо издание от съчиненията на Христо Ботев.

- Тази книга е от баща ми – каза той – Запазих я за мен, за децата ми, па и за съселяните ми.

Установено е за Васил Левски, че е стигал до Щип. Чувал съм да се говори, че е стигал и до Кукуш. Дали е ходил по на запад , не знам. За Христо Ботев обаче се знае, че не е ходил из южните български земи. Но със неговите съчинения, както и със“ Записките...” на Захари Стоянов са възпитавани в Македония цели поколения. Ботевите песни се знаят наизуст и се пеят от всички българи там. Някога ги пеехме по сватби и тържества пред самите турци. Оцелели са и през сръбския режим. Наред с тях сега се пеят и нови песни за сръбското робство.

По-късно във Валандово чух следната песен:

Възпейте, моми валандовки,

Възпейте подвига на Дуп и Кала тепе.

Тази песен ми направи много силно впечатление. Момите от поробеното Валандово възпяват подвига на българските войски, а българската художествена литература отмина този подвиг и досега почти не го е отбелязала.


Пътят за Охрид минава през склоновете на планината Потрино, през Буковския проход. На изхода е село Косел, при преминаването на което се чувства остра миризма на сероводород. Оттук се открива плодородното, но малко Охридско поле. И то, както Ресенското, е известно със своите лозя, плодове и зеленчуци. В далечината, на един хълм, се вижда и самият град. Горе, на хълма, ясно се очертават контурите на крепост, която заема много голяма площ. Самуиловата крепост! А по-нататък красивата планина Мокра, която затваря от запад езерото.



За онзи, който отива за пръв път в Охрид, пътят от село Косел до града му се вижда много дълъг поради нетърпението му по-скоро да влезе в този български Ерусалим. В Охрид и Охридско са изписани много светли страници от българската история. Около бреговете на Охридското езеро сътвориха своето дело Климент, Наум, Самуил, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, братя Миладинови, което вековете и дипломатическите канцеларии бяха безсилни да заличат. Живите паметници оцелели до наши дни около това езеро – на източния бряг Охрид, на южния манастира “Св. Наум”, на северния Струга – вълнуват всяко българско сърце, когато приближава този политически и духовен център на българщината.



Този прославен български град и в по-ново време даде много имена на заслужили народни дейци – политици, военни, учени и революционери.

Охрид беше завзет от италиански войски. По пътя срещнахме много италиански военни части, които се движеха на запад. В града също имаше италиански войници.

Италианците на пост пред самия град ни поканиха любезно да отидем при коменданта. Двама от тях се качиха на стъпалата на автомобила и така продължихме из улиците на града за комендантството.

Охридчани бяха в недоумение.

- Това са българи! – чуваме да се говори след нас.

Всеки, когото срещнахме из улиците, се спираше.

- Христос възкресе! – поздравявахме ги ние.

Отначало изненадани от българската военна униформа, а после окопитени, те радостно отговаряха:

- Наистина възкресе! Възкръсва вече!

Наизлязоха от магазините и това “Българи са” се понесе с бързината на електрически ток. Скоро след нас се образува опашка от тичащи хора, които ръкомахахаи викаха:

- Българи!

И всеки, който чуеше, оставяше магазина, хвърляше престилката си и тичаше.

Представихме се на коменданта.

Когато излязохме от комендантството – море от народ. Улиците наоколо бяха задръстени.

При появяването ни се чу мощно “ура”. Охридчани викаха:

- Да живее българската армия!

- Да живее цар Борис!

Не беше възможно да си пробием път. С мъка стигнахме до автомобила. Качваме се. А охридчани, накачили се по стъпалата и калниците на авомобила, не слизат.

Автомобилът потегли. Охридчани запяха:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

Ти ли си мене три години клела.

Напуснахме града. На около един километър спряхме и дълго наблюдавахме българския Ерусалим.

Село Смилево



--------------------------------------------------------------------------------


Въпреки неколковековното робство и промяната на политическите режими в цяла Македония селата имат български имена. И колко хубави имена: Беловодица, Горица, Бистрица, Сенокос, Ропотово.

Вървим по пътя Охрид-Ресен-Битоля. И тук нашенски села с хубави български имена: Буково, Царев двор, Брусник.

Докато Битоля беше духовен център и ръководеше революционното движение, Смилево беше едно от най-бунтарските села през турския режим. Там беше седалището на главния революционен щаб през 1903 г. То е родното село на Дамян Груев, душата на въстанието.

Смилево е на тридесет километра северозападно от Битоля. В тези дни на ликуваща Македония сметнахме за наш дълг да отидем и в това комитско гнездо. При спомена за жертвите, които през въстанието даде то, както и много други села, всяко българско сърце се свива от болка. Освен този мотив да отидем в Смилево имахме и други. Камен, нашият шофьор, искаше да види село Снегово, дето е паднал убит баща му през 1917 г., а и Козма гореше от желание да целуне ръка на баща си Георги Чуранов, известен революционер, в чиято къща бил настанен щабът на въстанието.

Когато из пътя наближихме Снегово, Козма каза на Камен да спре колата и посочи селото, разположено горе в планината. Слязохме. Камен, вперилпоглед, свали шапка и се прекръсти. Свалихме шапки и ние всички. Наблюдавам този мил момък. Устните му треперят. Бледа червенина покрива лицето му. В този миг изглежда преобразен – той беше само синът, отправил мисъл към своя баща герой.

- Малък бях. Едва го помня – каза Камен – Нищо, освен добро,не съм чувал за него.

Пътят за село Смилево се отделя на двадесет километра по шосето Битоля-Кичево. Оттам до Смилево има около осем километра. По средата на пътя за Смилево е село Обедник. Над него пътят беше разровен и невъзможен за преминаване с автомобил. Отначало, след като минахем Крива паланка, останахме с впечатлението, че всички пътища в Македония са добри и добре поддържани. Но скоро разбрахме, че това може да се каже само за онези, които имат военностратегическо значение. Всички други бяха съвсем изоставени, особено междуселските. За тях не са полагани никакви грижи. Дори и пътища като този от Обедник до Смилево, които някого, през турско време, се поддържаха и бяха добри за пътуване с кола, сега са занемарени. Излишно е да се споменава, че лошите пътища са имали лошо отражение върху стопанския живот в Македония.

Селяните от Обедник с готовност ни предложиха коне до Смилево. Един смилевчанин, когото по това време заварихме в Обедник, като научи, че отиваме за селото му, пусна коня в луд бяг да извести на съселяните си.

Тръгнахме и ние. От Обедник до Смилево пътят върви успоредно по една рекичка, току що напуснала недрата на Смилевската планина. Преди да стигнем селото, още отдалеч чухме биенето на камбани.



Ето и Смилево – хубаво, китно. Пред селото ни посрещнаха с цветя селяни и селянки заедно с пеленачетата си. Камбаните биеха непрекъснато. Сред селото се беше събрала главната група посрещачи, или по-право казано, цялото село. Повечето от жените бяха облечени в прочутата по своята красота смилевска носия. От всички страни се сипеха цветя – гороцвет, цвят от вишни, череши, ябълки. В средата на главното ядро на посрещачите видяхме един старец, който се опита да направи няколко крачки към нас. Спусна се към него и нашият другар Козма. Вдигна ръце старецът да прегърне сина си, когото не беше виждал от двадесет и три години, сложи главата му на раменете си, а сетне своята – върху главата на сина си. И така син и баща заридаха, без да могат да си продумат нито думица. Пред тази картина и посрещачи, и посрещани онемяхме. След малко старецът хвана за ръка сина си и го поведе. Тържествено биеха камбаните и отново заваляха цветя. Пред родната си къща синът най-сетне проговори:

- Нашите мисли бяха непрестанно за вас и по вас, тъй като и вие сте мислили непрестанно за нас в очакване на този ден на свободата.

Късно през деня напуснахме Смилево.

Изпратиха ни пак тържествено, с биене на камбани и с много цветя. Изпратиха ни далеч от селото. Някои дойдоха чак до Обедник.

Лерин




--------------------------------------------------------------------------------


На около петнадесет километра южно от Битоля беше границата между Югославия и Гърция. Тя разделяше Пелагонийската равнина, която започва северно северно от Прилеп, през Битоля, Лерин и завършва до село Баница. Южно от Битоля почвата е също благоприятна за виреенето на разни индустриални култури. Около тази граница и малко по на север бяха неприятелските позиции през 1917-1918 г. В ляво от пътя, малко преди границата, са селата Кенали и Брод, при които нашите войски водеха люти боеве с англичани, французи, сърби и гърци.

За онези, които са участвали на битолския фронт, пътят Битоля-Ресен е много интересен, тъй като от него се вижда разположението на двете бойни линии от 1917-1918 г., гледани от тила на неприятеля.

Граничните знаци на предишната граница бяха разрушени, както при Деве баир. Тя, прокарана също тъй изкуствено, без да зачита народностните интереси на населението, разделяше брат от брата. Но сега поне за близките села тя не съществуваше – през нея може да се минава свободно.

Отатък границата, из пътя и по нивите, срещнахме много селяни в хубавите полски носии на Пелагонията. Поздравявахме ги. Отговорите им бяха плахи, смехът и радостта им – потиснати. Тогава не разбрахме откъде иде мъката им, но почувствахме колко дълбоко са наскърбени душите им.

Още с влизането ни в Лерин се обърнахме към един млад човек, от когото поискахме да се осведомим за властите в града. Като чу българска реч, той веднага се качи на стъпалото на автомобила и изказа готовност да ни придружи. Разпитахме го за града. Отговорите му бяха несигурни, макар и лицето му да изразяваше радост. Някои от нас, не зная защо, решиха, че е грък, и затова се отказахме от услугите му. Продължихме сами. Стигнахме центъра на града, където спряхме. Неколцина полицаи гърци веднага заобиколиха автомобила и не позволяваха на никого да се доближи до нас. Обърнахме се към някои от случайните минувачи да ни покажат българско кафене или гостилница. Но полицаите гърци им забраниха да влизат в разговор с тях. А мнозина, предимно млади хора, постоянно сновяха из улиците, ту нагоре, ту надолу, без да могат да спрат, гонени от полицаите. Някои по смели ни приближаваха , без да спират, прошепваха ни да отидем по настрана и отминаваха. Разбрахме, че в Лерин гръцката администрация продължаваше да упражнява страшен гнет върху българското население. Сега разбрахме каква несправедливост извършихме спрямо оня младеж, който искаше да ни придружи – той беше показал наистина удивителна смелост, като се съгласи да дойде с нас.


Сметнахме, че е много опасно да влизаме в досег с населението, защото то можеше да пострада след нашето заминаване. Прибягнахме до една хитрост, която ни даде възможност бързо да се осведомим за потисничеството, което гърците упражняваха над българите в Лерин.

Макар и трудно успяхме да се видим с дейци от миналото, служили на народа си, някои от които са прекарали много години в гръцки и турски затвори. Всички искаха български вестници, макар и да знаеха, че един български вестник може да им причини много неприятности. Освен терора мъчеше ги много мисълта за техните близки, изпратени по гръцките острови – за тях нямаха никакво известие.

От започването на войната между Италия и Гърция срещу българското население са били почнати гонения. Всичко по-будно – мъже, жени, дори и деца – е било интернирано по островите. След идването на германските войски положението на леринчани се подобрило и те се поокопитили. Вдигнали български знамена, но кметът дал заповед да ги свалят. Бяха много изплашени от терора, който гърците продължаваха да упражняват над тях.

Колкото и кораво сърце да има, човек не би могъл спокойно да изслуша разказите на тези измъчени хора.

А каква българщина!

Един на около тридесет и пет години човек отвори кутията си с цигари и ми посочи вътрешната страна на капака й.

- Ето тук ни е сърцето. Нека ни бият, нека ни затварят, нека ни избиват – тук сме.

Взех подадената ми кутия. Върху вътрешната страна на капака видях лепнат малък български герб, откъснат от българска цигара.

Останах смаян от това кораво родолюбие.

Влязохме в една гостилница. Не след дълго всички маси постепенно се заеха от мълчаливи хора, които идеха да се хранят, макар и да не беше време за обяд. Други намираха най-различни поводи да влязат да чуят нещо и бързо да излязат, за да дойдат пак след няколко минути, оглеждайки се наоколо, за да избегнат или заблудят окото на омразната им гръцка полиция. В гостилницата полицаи не влязоха.

Един средна ръка гражданин, който седеше на маса с още двама другари, по едно време изненадано, в изблик на невъздържано чувство, вдигна ръка, удари масата и като че ли на себе си извика:

- Да видим българска войска, па после да умрем!

И веднага излезе.

Страшни моменти! Ужас и мъка обземат сърцето на човека, като гледа трагедията на тези хора.

Неколцина селяни, също тъй решени да поемат всички последици, поискаха вестници, за да ги занесат в село. Колко грижи положиха те, за да ги запазят от гръцката полиция. Един сви вестника и го постави под калпака си, друг намери тайно място в пояса си, трети каза, чеще го постави в самара на коня си.

Решихме да отидем при коменданта и да му изложим това, което видяхме и чухме. Комендантът, един немски майор, ни прие много учтиво и ни изслуша с голямо внимание. На нашия разговор се опита да присъства и кметът грък, но комендантът му отказа. Този кмет беше уверявал майора, че в Лерин нямало българи. В отговор на тези уверения ние помолихме комендантът да обяви на населението, че е свободно да постави български знамена, след като гарантира свободата им, и лично да провери колко български къщи има в Лерин. Разяснихме му някои положения от българската история и българския характер на тези земи. Напуснахме комендантството, доволни от готовността на майора да проучи въпросите и да направи потребното.

По улиците бяха се раздвижили много полицаи, но и мълчаливите леринчани непрекъснато сновяха около нас с надежда, че ще чуят нещо за края на своите страдания.

Една доста възрастна жена се приближи до нас и много загрижено ни каза:

- Синко, не излизайте от града. Нещо лошо приказват гърците за вас.

Клетите! Те бяха толкова много видели и патили, че за тях не съществуваше нещо, което гърците да не са в състояние да извършат.

Уверихме я, че с нас нищо лошо н може да се случи, но и с тях в бъдеще няма да става онова, което е ставало досега, че свободата и за тях ще изгрее.

Изгледа ни старицата всеки поотделно, сякаш искаше да ни запомни. На лицето й просия радостна усмивка:

- Вярвам, чедо. Не само аз, всички вярваме и никога не сме вярвали повече от сега. Чакаме ви.

Разделихме се. Проследихме с поглед старата жена. На около петдесет крачки един полицай, който вървеше след нея й заговори нещо. Без да вдигне глава, тя махна с ръка, сякаш искаше да пропъди нещо досадно. Полицаят продължаваше да й говори – навярно закани, - но тя отмина без да се обърне.

Напуснахме града с угнетени сърца.

Bratle, ако си с Explorer, gore ima меню "View", след това "encoding", след това избираш подходяща кирилица.

Воден



--------------------------------------------------------------------------------


Непреодолими пречки не ни дадоха възможност да отидем в Костурско да видим и онези, които имат най-голям дял в илинденската епопея. През 1903 цяло Костурско беше обхванато от движението и въстанието там беше потушено с голяма жестокост. Общо за цяла Македония от 20 юли до края на въстанието е имало двеста и четиридесет сражения. Опожарени бяха над двеста села, останаха без подслон на седемдесет хиляди души, а жертвите – мъже, жени, деца, въстаници – бяха над пет хиляди шестотин и осемдесет души. За потушаването отоманската империя беше изпратила армия от триста хиляди души срещу тридесет хиляди въоръжени въстаници,

През последния век българският народ води много борби и даде много жертви, за да отхвърли робството и да се обедини. И в тези борби за освобождение плати голям кръвен данък. Много голготи бяха издигнати по българската земя както през въстанията в Батак, Перущица, Брацигово, Крушево, Смилево и цяло Костурско, така и през войните за обединението на българския народ в Люлебургаз, Чаталджа, Тутракан, Кала тепе и още много други, които сочат усилията и жертвите на един млад и жизнеспособен народ за свобода и обединение.

Пътят Лерин-Воден минава през места, по които през Европейската война също така се проля много българска кръв. Баница, Горничево, Чеган, Каймакчалан – това са светини, пред които трябва да има всенародно поклонение.

Ето Чеган – гол и страхотен. По на север – Каймакчалан, а на юг – Баница и Острово. Спряхме да видим тези станали исторически за нас места. Селяни ни уверяваха, че гробовете на нашите герои са запазени и доколкото е било възможно, тайно поддържани.

Оттук пътят продължава през един проход и слиза към Островското езеро. Вълшебна местност, особено езерото! Отначало, при излизането от прохода, прозърта ту една, ту друга част на езерото, докато блесне цялата му шир.

От Лерин за Солун пътуваше с нас един немски военен кореспондент. Тогава пътуването по тези места беше опасно. Пътят пресичаше част от гръцките укрепителни линии с много минни полета, които още не бяха прочистени. Присъствието на спътника ни немец улесни доста пътуването ни. Той беше минавал вече по този път и ни водеше, като спазваше педантично всички указания, дадени върху поставените из пътя табели.

Воден с неговите водопади и отличното му местоположение е извънредно красив град. На източната му страна има една прочута местност с много чинари, през която тече река Вода. Тази местност някои смятат за една от най-красивите в света. В средата на града има голям площад. Населението в цяло Воденско е българско. Някога градът Воден е бил столица на цар Самуил и седалище на българския патриарх Дамян Дръстерски. През революционното време Воден и Воденско взеха много живо участие. Един от многото известни войводи, станал легендарен, е панагюрецът Лука Поплуков, убит в сражение с турците през 1905 г.



Имайки опита на Лерин, щом влязохме в града, решихме да отидем в някое кафене. Поискахме да ни покажат някое българско кафене да пием кафе. Като чуха българска реч и видяха военна униформа, те се раздвижиха като пчели в кошер. Няколко от тях се спуснаха към нас.

Гледат ни и не могат да повярват. Ние повторихме молбата си.

- Ама вие българи ли сте?

- Да, българи.

- Българи! Ние толкова години ви чакаме, та сега кафе в кафене ли ще пиете? Тук всяка къща ще ви даде по двадесет кафета. Елате, братя, добре сте ни дошли!

Групата веднага се увеличи. От всички улици тичаха хора към нас да ни посрещнат. Останахме изненадани след онова, което видяхме в Лерин.


Гледам нашия спътник немец, който в това време продължаваше да стои в автомобила. Той беше съвсем слисан от онова, което виждаше тук, от тая радост и сърдечност.

Групата граждани, гражданки и деца растеше всеки миг. Нови прегръщания и сълзи от радост. Нашият немец, който отначалото гледаше смаян от прозореца на автомобила, по едно време като че се опомни, удари енергично вратата и слезе.

Част от насъбралите се се втурна към него. Изведнъж той се видя безпомощен в ръцете на неколцина здрави воденчани, които го вдигаха и викаха:

- Да живее Хитлер!

Лицето на немеца засия от радост.

Една жена извика:

- Деца, тичайте да донесете цветя.

Скоро площадът почерня от народ. Дадохме им вестници и портрети. За всеки вестник и портрет се протягаха десетки ръце. Дадохме им, колкото имахме. Но исканията бяха много.

Гледа немецът това надпреварване и боричкане за един вестник и не може да разбере защо е.

Обяснихме му, че не са виждали български вестник, нито каква и да е българска книга от десетки години, че гръцките власти наказваха много строго всеки, у когото се намери българска книга.

- Тъй ли? Ами защо не им дадете повече?

- Защото нямаме свършихме ги.

Ядосва се немецът защо сме ги свършили. Един от другарите ми му даде няколко броя, които беше запазил за Солун. Немецът взе вестниците и сам ги раздаде.

Предложения да пием кафе получихме много. И какви ли не други предложения: за закуски, за вина, за коняци, за ракии. Един особено много настояваше да ни даде мед. И на тръгване дори не забрави да ни напомни за своя мед.

Отидохме в едно старо, известно българско семейство. Разбира се, заедно с нас дойдоха много от посрещачите. Цялата къща се изпълни. Хора имаше по стаите, коридорите, стълбите, улицата също беше пълна.

Сложиха ни какви ли не лакомства, дадоха ни какви ли не напитки.

По едно време в стаята влезе млад човек , за ръката водеше старец, който едва пристъпваше.

- Баща ми – каза младият човек – Научил се за вашето идване, та ме накара да го доведа да ви види.

Старецът беше много прегърбен. Когато ни наближи, направи усилия да се изправи. Цял трепереше. Очите му премигваха – не можеше да задържа погледа си.

- Дядо, ето този е български офицер – обади се някой.

Целунах му ръка. Другата, съвсем трепереща, се опита да сложи на рамото ми, да ме прегърне.

Немецът много тревожно извика, че старецът е зле и може би ще стане нещо лошо с него. Стана и го прихвана да седне.старецът ме целуна, целуна и кръста за храброст и почна да гали дрехите ми.

Гали българската военна униформа старецът и тихо й се радва. Беше толкова много изтощен и слаб, че не можеше дори и да заплаче от радост. Но вярата му не беше изгаснала и съзнанието му за неговата народностна принадлежност беше ясно и твърдо определено. Колко мъки ли беше претеглил той в живота си за това, че е българин?

Излязохме. На улицата – шпалир от мъже, жени и деца. Пред вратата ни донесоха много букети цветя. Беше невъзможно да приемем всички, които ни поднесоха. И когато минавахме, от двете страни на улицата хвърляха над нас цветя непрекъснато, докато стигнахме автомобила.

Тръгнахме.

- Довиждане, братя! Не ни забравяйте. Живеем само с мисълта за вас. Чакаме ви.

Излязохме от града. Немецът, който седеше до шофьора, се обърна с лице към нас и каза:

-Господа, никога не съм виждал нещо по-покъртително. Навярно това е един от най-силно преживените моменти в живота ми. Този момент никога не ще се заличи от паметта ми.

През границата



--------------------------------------------------------------------------------


Една случайност ни даде възможност – на неколцина мои другари и на мен – да отидем първи в току-що освободена Македония. Бурята на войната едва бе стихнала в северните области на Македония, а в южните продължаваха да се водят боеве, когато преминахме границата при Камилата (Деве баир). На граничния пункт на този проход съм идвал неведнъж, вперил поглед в далечината, с мисъл за съдбата на онези, които някога оставихме там. Тогава граничната линия наистина беше крепост – с телените мрежи, с вълчите ями и с разните наблюдателници. Тази граница беше страшна, нечовечна за всеки, който имаше възможност да се изправи пред нея. Похитителят беше взел всички военни мерки, за да запази ограбеното. Днес, когато храбрите войски на Третия райх бяха преминали тази граница крепост, всеки бункер и наблюдателница представляваха купчина градивен материал.



- Оттук, на двадесетина метра от граничния камък, след полунощ на шести април германските артилеристи насочиха своите оръдия и за кратко време разрушиха цялата укрепителна система на сърбите – разправяше един наш граничен подофицер. – Тук, на този пункт, аз служа доста отдавна. Пък и редовната военна служба изкарах все по тази граница. Зная какъв непоносим труд вложиха нашите братя, карани насила от сърбите да работят по тези укрепления. Наведени и в повечето случаи обърнати с гръб към нас, те не смееха дапогледнат насам , забранено им беше. Всяко най-малко неподчинение можеше да им донесе много неприятности...

- Аз съм от тези места. Помня през моето детство, пък и баща ми ми е разправял какво оживление имаше някога по този път, през този проход – продължи подофицерът. – Някога турците са поддържали много добре тази съобщителна артерия. Но сърбите я затвориха. Не даваха пиле да прехвръкне. Страхуваха се. И за това този някога оживен път сърбите не го поддържаха – буреняса.

Заселването на славяните в Македония се извърши главно от Северозападна Българияпрез този най-къс път – Радомир, Кюстендил, към Скопие, и втори – Радомир, Дупница, Горна Джумая, Демир Хисар за Бяло море. С тези естествени съобщителни линии някои обясняват еднородността на славянския елемент в България, Тракия и Македония.

По същите пътища в течение на векове били поддържани и държавно-политическите и културни връзки.

Сега пътят от билото на прохода към Македония беше много развален и опасен. През деня е имало нещастни случаи с няколко камиона. Една германска пионерна група усилено разширяваше и укрепваше опасните места. Работата не беше привършена и ние трябваше да чакаме два-три часа на самата граница, докато стане възможно преминаването.

Часът беше около осемнадесет, когато началникът на германските пионери даде знак за тръгване. Ние преминахме границата и влязохме ликуващи в новоосвободена Македония. От гърлата на всички се чуха възторжени слова за този многоочакван ден: Македония, люлката на българската писменост, е свободна и присъединена към майката родина.

Не ми е възможно да предам чувствата си за това велико събитие от нашата най-нова история. Нека това сторят други, по-достойни майстори на перото. На мен ми стига, че преживях този момент с всичката му сила, и съм особено благодарен на онези, които ми дадоха шанс за това.

Отначало казах, че една случайност ни даде възможност да отидем първи в новоосвободена Македония. Тук ще кажа и нашата задача: от съответно място ни беше възложено да установим временни управления в новоосвободените градове до идването на редовните български административни власти. Тази задача, разбира се, приехме с небивал възторг и с благодарност. Нека ми бъде позволено да отбележа, че това беше и една награда от провидението за нас, на които не ни се разрешаваше да минем през югославската територия дори и с транзитна виза.

В София се беше разчуло за заминаването ни и при тръгването се бяха натрупали около нас много наши роднини, приятели и познати, които ни възлагаха безброй поръчки и ни отрупваха с подаръци за свои близки в Македония. Мнозина ни завиждаха. Всеки искаше да бъде на наше място. И с право. След толкова дългогодишни борби и многобройни жертви да отидеш да поздравиш своя роден брат и сестра, свободни вече, и да получиш възторжена братска целувка, притиснат здраво в прегръдките им, и замаян от щастие да слушаш топлите молитви на старица, отправени към всевишния от благодарност за великото събитие, са неповторими моменти на възторг и радост, които всеки би искал да преживее. Всичко това ние видяхме и изживяхме с опияняваща сила.

Неописуеми са страданията в толкова вековното робство на нашите братя в Македония. Затова и радостта им е тъй голяма. Надеждите и упованията за правда и самоопределение на народите бяха една изкусна залъгалка от страна на онези, които ковяха съдбините на народите. Македония, наречена от някой “градина на мъките”, беше типичен пример в това отношение. Своя протест срещу робството българите от Македония изразиха с няколко въстания. Целокупният български народ води три войни за свободата на брата роб, в които българската войска покри с много победи своите бойни знамена. В края на всяка война съдбата отреждаше ново робство. За Македония настъпваха още по-черни дни. Но дойде денят на правдата, когато войските на Райха счупиха веригите на робството и ние, неколцината щастливци, вървяхме вече из свободната българска земя на Македония.


От граничния проход Камилата пътят се спуска доста стръмно към коритото на Крива река. Многото бойни коли, минали през този неподдържан и изоставен път, го бяха разрушили. А и “щуките” със своите точни попадения бяха допринесли много, за да бъде преминаван трудно.

Тук ясно се виждаха следите на войната. Германските войски са действали с изненадваща бързина. Това личи от многото изоставени сръбски бойни материали. Една гранична застава, построена близо до пътя, на около три километра от граничната линия, беше претъпкана от пленници сърби. По лицата им се четяха уплаха и примирение. Други пленници работеха по укрепването на пътя.

Долу тече Крива река, по чиято долина минава пътят за Крива паланка. Тук срещнахме и първите новоосвободени селяни от близките села, които на поздравите ни радостно сваляха шапки и ги размахваха със сияещи лица.

Крива паланка



--------------------------------------------------------------------------------


Към двадесет часа стигнахме в Крива паланка, наречена още Криворечна паланка. Малък град с една дълга, тясна и крива улица. Всички постройки са стари и разкривени. На изток е планината Осогово, по чийто хребет минаваше старата граница. Градът е разположен сред малко поле, което не дава възможност за особено добър поминък. На запад, в разклоненията на Осогово, е манастирът “Св. Яким Осоговски”, основан отЯким, ученик на Св. Иван Рилски, живял през XI-XII век. В Крива паланка е работил книжовникът хаджи Яким Кърчовски от Кичево, който пръв е напечатал книга на новобългарски през 1814 г. Паланчани са предприемчиви и големи родолюбци.


Когато влязохме в града, улиците бяха безлюдни. Населението се беше прибрало отдавна по домовете поради полицейския час, установен от германските военни власти. Единствените отворени заведения бяха една бръснарница и една кръчма, в които имаше немски войници. Влязохме в кръчмата. Стопанинът се оказа близък роднина на наш приятел в София. Като ни видя, зарадва се много и настоя да седнем да ни почерпи. През деня се беше черпил с много приятели – за свободата, за немските войски, за цар Борис, - сега искаше да се почерпи и с нас. Той изреди отново всички поводи за черпня, така както ги беше повтарял навярно неведнъж през деня: за свободата, за немската войска, за цар Борис. И в края – една черпня за капак.


От нашия нов познайник научихме, че малко преди пристигането ни се предал един сръбски генерал с около шестдесет войници. Нещастният генерал загубил всякаква връзка със своята част и решил да влезе в града, за да се осведоми за положението. Много се изненадал от присъствието на немските войници в Крива паланка и от това, че Кюстендил не бил превзет от сръбските войски...

Куманово



--------------------------------------------------------------------------------


Бяхме решили да нощуваме в Куманово. В този град живееха сестрата и майката на нашия другар и спътник Коста, избягал от сръбски затвор по времето на скопския съдебен процес, откогато не беше се виждал със своите близки.

По пътя Крива паланка-Куманово следите от войната бяха още по-големи: изоставени сръбски танкове, пушки, каски, сандъци с муниции и др. Ето и първия съвсем пресен гроб на германски войник, погребан до самия път. Свалихме шапки пред гроба на героя, дал живота си за свободата на Македония.

При Страцинските височини сърбите са се опитали да дадат някакъв отпор, но много скоро са били разбити. В техните военни групи е имало и наши българи от Македония, които са улеснили задачата на германските войски.


В Куманово пристигнахме към полунощ. Градът беше пуст, без осветление. Всичко живо отдавна се беше прибрало по домовете и спеше дълбок сън. Тук-там из улиците се мяркаха само германски войници – постове и патрули. Спряхме пред къщата, в която живееше зетят на нашия другар. Всичко бе потънало в мрак. Коста похлопа силно на външната врата и извика по име майка си и сестра си. Скоро в една от стаите блесна светлина. После на прозореца се яви жена и попита:

- Кой чука?

- Коста, брат ти. Сестро, отвори!

В почуда, жената повторно попита:

- Кой чука? Коста ти ли си?

И като получи отговор плесна с ръце и извика:

- Та това е наистина нашият Коста! Майко, нашият Коста!

И се изгуби.

Изведнъж в къщата настана голямо оживление. Постройката беше двуетажна, изградена сред широк двор. Светнаха и се отвориха няколко от прозорците на близките къщи. Съседите любопитстваха да узнаят кой може да чука по вратите в този час и през такова време.

Входната врата на къщата се отвори. От нея лумна светлина и освети двора. През рядката улична ограда видяхме надпревара между две жени, мъж и две-три деца, които тичаха полуоблечени през двора и викаха в полузабрава:

- Коста, синко! Коста, братко! Ти ли си?

Просълзена от радост, старицата прегърна своя син, който не бешевиждала дванадесет години, и покри лицето му с майчински целувки.

- Бях загубила надежда, синко! Годините ми са много, та смятах, че не ще те видя!

Сестрата, с любовта на нашите български сестри, също през сълзи прегръща и целува няколко пъти своя брат.

Сложиха ни вечеря. Разбира се, всичко, каквото имаха, ни се поднесе. Типичното гостоприемство на нашите патриархални къщи се изля с всичката щедрост и топлота. По време на вечерята получихме от домакините първите по-пълни сведения за развилите се събития.



На другия ден се срещнахме с неколцина от по-видните граждани, с които говорихме по възложената ни задача и за онова, което предстоеше да се върши занапред. Беше първият ден на Възкресение Христово. Нашите хора в Куманово, особено по-възрастните, със запазено чувство към религията, ни поканиха да отидем в черква. Из пътя се образува цяло шествие. В града вече знаеха за нашето пристигане и ни чакаха да се явим на улицата. С радостни и сияещи лица, кумановци ни протягаха ръце за поздрав и благопожелания.

- Да е честита свободата ни! Да е вечна!

Тази дума “вечна” никой не забравяше да произнесе. И не само в Куманово,в цяла Македония: “Да е вечна свободата ни... да е вечна”. Нали се бяха напатили тези нещастни хора от краткотрайността на миналите си свободи!

В черквата имаше много богомолци. При влизането ни всички обърнаха поглед към нас и ни сториха път да минем по-напред.

Нареждането да замина за Македония с групата мои другари ме завари мобилизиран. И затова пътувах в униформата на поручик. Влизането на български офицер в черквата беше необикновено събитие. Знае се колко надежди са възлагани от нашите братя в Македония на българската войска и с какво повишено чувство на национална гордост се говори за бойните й подвизи. И сега явяването на един български офицер не можеше да не развълнува това море от богомолци.

Когато приближихме към олтара и палехме свещи, свещеникът извтршваше светото тайнство и беше гърбом към нас. След малко светата врата се отвори и престарелия божи служител пристъпи към нея с причастието в ръце. Като ме видя, ръцете му затрепериха от вълнение. Спря за миг изненадан, сетне вдигна очи към небето. Устните му шепнеха навярно молитва за българската войска.


Както в близкото, така и в далечното минало Куманово е дал много народни дейци, каквито са Екатерина Симидчиева, живият още и всеобщо уважаван Кръстьо Лазаров и др. А в манастирската черква “Св. Георги” до село Старо Нагоричане е погребан цар Михаил Шишман, убит в боя при Велбъжд през 1330 г.

Скопие



--------------------------------------------------------------------------------


Скопие беше столицата на Македония под югославска власт. За него сърбите полагаха големи грижи. Той беше вратата за сръбската пропаганда на юг и за това към него бяха насочени всички удари за посърбяването му. Още в турско време там бяха свили гнездо Преличовци, към работата на които сръбската хазна беше много щедра. Но Скопие на Натанаил, на полковник Борис Дрангов, на В. Велянов – Чичотоостана непоклатима българска твърдина и не се поддаде на сръбските съблазни. През сръбско време обаче той е бил принуден да приеме много пришълци сърби – пенсионери, чиновници и търговци, - чието заселване и подпомагане са били подбудени от една добре замислена държавна политика. В същото време всичко българско е било подложено на страшно преследване.

С големия брой пришълци сърби Скопие беше получил по друг вид от оня, който имаше в турско време или през 1918 г. От системните преследвания българският елемент постепенно е бил изтласкван и икономически изтощаван. Много от българските търговски фирми са били принудени да прекъснат упражняваната от тях търговия. Същото е станало и с повечето от по-дребните търговци и занаятчии. А интелигенцията, колкото остана там, преследвана и затваряна, не е имала възможност да пласира своя труд, също е изнемогвала в материална нищета. Така че сърбите не само политически, но и икономически бяха успели да заробят българския елемент в този град.


Политически и национално обаче градът е бил винаги буден. Неговото българско историческо минало е много богато. Той е бил столица на Роман, син на цар Петър. Столица е бил и на Делян, който след разпадането на западното българско царство е вдигнал въстание против гърците през 1040 г. превзел Скопие и цялата територия до Солун. Въстание в Скопие е вдигнал и велможата Георги Войтех през 1071 г.

Скопяни първи са поискали български владика. Скопската епархия е присъединена към екзархията, след като бил проведен плебисцит, на който християнското население с деветдесет на сто е гласувало за екзархията (1872 г.).

Най-новата история също отбелязва светли страници за града. Там падна, пронизан от куршума на Мара Бунева, инквизиторът В. Прелич, там се състоя студентският процес. На този процес бяха осъдени много младежи на пет, десет и петнадесет години: Чкатров, Гюзелев, Фукаров, Светиев, Боздов и др. Други техни другари бяха намерили по-рано смъртта си в сръбските затвори като безследно изчезнали, убити при опит за бягство или турили край на живота си след тежки мъчения. Голямата част от съзаклятниците остана неоткрита в процеса, но беше под постоянно подозрение. Сега, пътувайки за Скопие, ние мислихме за съдбата на тези наши другари. Дали са успели да избегнат сръбския куршум?

Наближаваме града. На запад се издига величественият Шар със заснежен хребет. Часът беше десет, когато влязохме в града. Улиците бяха много оживени. Полицаи в сръбска стражарска униформа, а на места – и немски войници полицаи, направляваха движението.

Спряхме в дома на наш другар, много добър работник в освободителното дело. Той току що се беше прибрал в къщи, хвърлил сръбската униформа, готов вече да излезе из града в цивилно облекло. Освен Коста, останалите не се познавахме лично с нашия домакин, но по име се знаехме. Като узна кои сме, скочи от радост. Разцелувахме се по стар обичай между работници от движението. Майка му, много симпатична старица, непрестанно се суетеше около него, не можейки да се нарадва на щастливото му избавление. Но тъжеше, горката, за другите си двама синове, също много добри работници в революционното движение, за съдбата на които нямаше никакво известие. Утешавахме я, че и те скоро ще се върнат. Измъчената майка приемаше всеки наш довод с въздишка, кръстеше се и отправяше молитви към Божията майка да спаси чедата й.

Докато ни поднесат неизбежното сладко, дойде друг наш другар, също току-що пристигнал и набързо облякъл цивилни дрехи. След него – втори, трети, възкръснали на първия ден от Възкресение Христово. Всеки бързаше да отиде по домовете на своите другари – да се осведоми за тяхната съдба. Нещастната майка, наша домакиня, се радваше на всеки нововъзкръснал като на свое дете. По време на обяда тя бе ощастливена да стисне в прегръдките си и втория си син. Той успял да се избави на време, но пътят за преминаване не бил сигурен. Скрил се в едно село при верни хора. От него научихме за смъртта на един от най-пламенните и предани наши другари. Това известие наскърби всички ни и помрачи радостта ни.

Скопяни не можеха да понасят сръбските полицаи в града, които и тогава продължаваха да изпълняват полицейските си задължения. Някои от тези полицаи бяха се опитали да свалят българските знамена, набързо приготвени и поставени по домовете. Тази дързост им разкри истината, която като че не можеха да разберат: те бяха оставени да поддържат реда до идването на българските полицаи.

Трябва да се отбележи, че над сърбите пришълци не се извършиха никакви злочинства. На злото не се отговори със зло. В това отношение българите в Македония проявиха голяма политическа зрелост. На ония, които пожелаха да се изселят, дадоха им се възможните улеснения за това.

Следобед на втория ден от Възкресение в черквата “Св. Димитър” се беше стекла грамадна маса народ да чуе богослужението вече на български.

Религиозното тържество се извърши с голям ентусиазъм. Образува се грамадно шествие из скопските улици начело с черковните хоругви.

Управллението на града беше временно поверено от немските власти на трима кметове – българин, сърбин и турчин. Фактически цялата власт беше в ръцете на българина кмет Спиро Китинчев, адвокат от Скопие. Всички искания се отправяха до него. Той едва смогваше да се справи с огромната работа, която се беше струпала върху плещите му. Нямаше достатъчно чиновници, нямаше и пишеща машина с български букви. А исканията, особено по снабдяването на войските, бяха големи. На служба в общината се явиха доброволци и криво ляво в тези първи дни се справяха с работата.



Нощувахме в дома на наши другари – трима братя пламенни българи, които неведнъж са били подлагани на изтезания и интерниране. Но и тук радостта на майката не беше пълна. Двамата й синове се бяха върнали вече, а за съдбата на третия, най-стария, нямаха никакви сведения.

Сестрата, гимназиална учителка, много будна и с голямо народностно съзнание, сякаш гореше в събитията. Тя разправяше разпалено за преживяното през сръбския режим и на страшната омраза на сърбите към всичко българско. Рядко съм виждал жена с толкова голям интерес към политическите събития. Когато разказваше за оскърбленията, които са й отправяли сръбските учители като българка, и особено за подправянето на историческите факти, тя и сега не можеше да говори спокойно.

- Когато сърбите виждаха оборени всичките си доводи за принадлежността наМакедония – казваше тя, - оставаше им само един: “С кръв сме я взели, с кръв ще я дадем.” Сърбите баха слепи за истината и историческите факти. А нашето подсъзнание ни подсказваше, че тъкмо този шовинизъм ще им донесе катастрофа. И тя дойде, за наше щастие. С идването на Симович на власт ние ясно видяхме началото на края. Войната не закъсня. Нашите мъже не отидоха да се бият, а да посрещат освободителите. Ето, моите братя бяха войници от югославската армия; ако могат, нека ви се похвалят със своите бойни подвизи в защита на Югославия.

И двамата й братя се позасмяха.

- Аз бях телефонист в аеропристанище Скопие – каза по-малкият. – На втория ден от обявяването на войната приех телефонограма, с която се нареждаше ескадрилата от Скопие – двадесет и четири апарата – да се вдигне и да нападне София. Тази ужасна телеграма аз нямах сили да предам на началника. Как може да бъде нападната София! Изтръпнах. Посъветвах се с един мой другар, също телефонист, какво да правим. Решихме да напуснем поста и да бягаме. Упътих се към дома да се обадя. Едва-що приближих къщата ни, над града се изви германска ескадрила, която изсипа страхотно количество бомби, особено над аеропристанището. Готовите за действие двадесет и четири аероплана бяха унищожени.

Скопие е бомбардиран на няколко пъти. Отначало - от германските въздушни сили, а след превземането му – от английски и сръбски аероплани. Разрушени са някои от обществените и доста частни сгради. Дадени са и много човешки жертви.

При религиозното тържество на втория ден от Възкресение ми посочиха един нещастен баща, който при бомбардировките на града загубил двете си деца. Той бе намерил сили в себе си да дойде и да изкаже радостта си на това българско религиозно тържество.

За да можем във възможно най-кратко време да посетим всички градове в Македония и да изпълним навреме възложената ни задача, решихме да образуваме две групи. В първата, която трябваше да обиколи градовете в Югозападна Македония, бяха Козма Георгиев, Трайчо Чунтев, Коста Църнушанов и аз. Втората група, която имаше за обект Източна Македония, образуваха Коста Ципушев, Страхил Развигоров, Васил Сеизов и Никола Коларов.

На втория ден на Великден първата група тръгна за Велес, а втората остана в Скопие още един ден във връзка със задачата ни в този град.

Велес



--------------------------------------------------------------------------------


Пътувайки по шосето за Велес, нашият другар и спътник Трайчо се оживи особено много. Почувства се човекът като в свое имение – знаеше всяко баирче, всяка долчинка.

- Веднъж ми се наложи – разправяше Трайчо – да се отделя от четата и да отида във Велес по важна работа. Бях се облякъл в обикновени дрехи на дребен чиновник. Там, при оная нива, срещнах един велешанин, тръгнал да прибира снопи от нивата си. Спряхме се и се заприказвахме. Исках да изтръгна някои сведения за града, които тогава ми бяха много нужни. Представих му се като финансов чиновник. Но от разговора, който продължихме да водим, разбрах, че не е повярвал на служебно финансовите интереси, които ме водят в града. Разделихме се. Следкато направихме по няколко крачки,обърнах се и го попитах:”Хей, байно! Като си тръгнал от града за нивата, срещна ли из пътя някои човек?” – “А, не! никого не съм срещал.” – “И аз не съмсрещал човек. На добър час!” Отговорът, който получих ме успокои. Разбрах, че опасност не ме застрашава от тази среща, и се упътих за града.

До Велес Трайчо описа с най-малки подробности цялата география на околията с всички близки и далечни села, реки, върхове, планини – Караджица, Якубица, Голешица, Бабуна и др.

Из пътя срещнахме много германски военни части и много групи пленници сърби, конвоирани само от по няколко германски войници.

Но ето и Велес. Той е разположен амфитеатрално по двата бряга на Вардар. Отдалече има много интересен изглед. Сега, на пладне, отвесно падащите слънчеви лъчи му даваха още по-красив вид.


В народностните борби Велес заема едно от първите места. От него излязоха пламенните родолюбци Райко Жинзифов, Йордан х. Константинов – Джинот, Ангелко Палашев, братя Константин и Андрей Петкович, Авксентий Велешки, К. Шулев, Т. Мишев, М. Кушев, Т. Весов, Андрея Васков, Димитър Матов, Антон Драндар, професор Иван Георгов и др.

В революционните борби Велес също играеше извънредно важна роля. Стига да споменем, че беше главният канал за Централна Македония. Сред многото видни революционери, които даде Велес, са Петър Михов, Никола Дечев, поручик Панайот Константинов, Петър Васков, Лазар Маджаров, Бано Кушев и синовете му Илия и Тодор, Любомир Весов и др.

Минахме прочутия железен мост на Вардар пред града. Той по чудо е бил спасен от разрушителното дело на сърбите. В цяла Македония не е пощаден нито един мост от отстъпващите сръбски и гръцки войски. Мостът е спасен, но Велес е страхотно бит от аеропланни бомби.


Градът е железопътен възел и важен от военностратегическо гледище. Поради това му положение много пъти е бил нападан от двете страни – германска и сръбска.

Много материални и човешки жертви е дал през Страстната седмица този беден, но с голямо историческо минало град. Човек не би могъл да изтрае на тази гледка от разрушения. А при мисълта за човешките жертви и най-коравото сърце би се затрогнало. Труповте на някои от загиналите още не бяха извадени от развалините, особено от разрушените къщи, приближаването към които беше опасно заради възможно срутване на останалата част от сградата.

Това беше картината вътре в града за разлика от красивата му гледка отдалече.

Населението беше много изплашено. Половината от жителите беше извън града, по хълмовете, а останалата половина напускаше града най-късно четири-пет часа след пладне пред страха от нови въздушни нападения.

Бързахме да срещнем по първите граждани на Велес преди свечеряване. Това можехме да сторим без особени трудности. В разстояние на два-три часа говорихме с велешани за задачата, която ни е възложена и за която те сами вече се бяха погрижили. С временния кмет Константин Ванов и някои други първенци оставаше да се говори само за подробностите и върху това, което предстоеше да се върши в бъдеще.

Но велешани са будни. На умния малко му стига.

За разлика от Скопие, където всеки трети човек беше преселник сърбин и поради това сръбският език се чуваше честоиз улиците, във Велес се чуваше само българска реч и нито една сръбска дума. Тук изтеклите двадесет и пет години са се оказали недостатъчни за сръбския асимилаторски апарат.


Велешани и в тия трагични за тях дни разпалено коментираха събитията и в изблик на радост се смееха и ликуваха.

- От Белград – разправяше един от присъстващите на беседата ни – се поръчаха митинги против сключения пакт. Цяла Македония масово се стече на тези митинги. Всички викаха: “Не искаме пакт, искаме война!” От тези масови акции сърбите бяха изненадани. Те останаха с убеждението, че Македония е готова да се бие до последна капка кръв за величието на Югославия и Карагеоргиевичите. Нещастните сърби, които понякога бяха много наивни, не можеха да разберат, че във войната е нашето спасение. И за това цяла Македония викаше: “Не искаме пакт, искаме война!” И тя дойде. Но какво им даде Македония в тази война? Саботажи, прекъсване на съобщителни линии и всичко, което можеше да парира действията на сръбската армия.

Към пет часа напуснахме града. Улиците бяха опустели. Тук-там се виждаше някои закъснял, с торбичка в ръка, който бързаше да отиде при семейството си по хълмовете.

Село Извор



--------------------------------------------------------------------------------


За Прилеп минахме по пътя село Извор-Бабуна. На селския площад, до самия минерален извор, се беше извило хоро. Селяни и селянки в пъстри празнични носии се бяха насъбрали около хорото. Имаше и селяни от околните села.

- Христос Възкресе – поздравихме ги ние. - Да е честита свободата!

Мили, добродушни селяни веднага ни заобиколиха и подадоха ръце за поздрав.

- Добре дошли, бракя! Да ни е честита, да е вечна!


От София бяхме взели много броеве от всички всекидневни вестници и хубави големи портрети на Негово величество царя. Вестниците и портретите се грабеха жадно във всички градове. Ние пестяхме тези материали. Раздавахме ги, като спазвахме някакво съотношение с броя на жителите на населеното място. И в село Извор дадохме една малка част. Както навсякъде, така и тук много ръце се протягаха и не мина без спречквания кой да вземе поне една от тези ценности. Един селянин, който се беше докопал до един портрет, внимателно го постави под мишница, грабна тояжката си, която при вреждането беше оставил на страна, и с бързи крачки се отдалечи.

- От съседното село съм, бързам да го занеса! – и се изгуби из пътя.

Явиха се и други селяни от близки села, които не бяха успели да се вредят при раздаването, и молеха за портрети и вестници. Дадохме им. Същата история – почти тичешком се запътиха към селата си.


Разделихме се с тези мили хора, като си пожелахме пак да се видим и непременно да изпълним молбата им да им гостуваме.

Тук, около Бабуна, е било царството на богомилите или така наречените още бабуни. В полите на планината и сега има село Богомила. Някои смятат, че то е родното село на поп Богомил.

Битоля






--------------------------------------------------------------------------------

Пътят Прилеп-Битоля минава из Пелагонийското поле – много плодородно, много богато, житницата на Македония. Всички села са богати и достатъчно плодородна земя. Ако се отводнят блатистите места и се прекара изкуствено напояване от водите на река Черна, това поле ще стане истинска градина.

Някога с неколцина другари като офицерски кандидати минахме по този път за местоназначенията си в полковете, които бяха на позиция при завоя на Черна. Тогава полето, което беше в зоната на военните действия, беше пусто, необработено. Но аз го познавах от по-рано. Помня го с изкласилата прочута пшеница вардарка, която при слабия вятър се накланяше и напомняше излеко развълнувано море. Такова го видяхме и сега, когато минавахме из него.

Мнозина, които са били на битолския фронт, може би ще се изсмеят, като прочетат горните редове. И с право – не ги укорявам.те го знаят от войната. Но искрено им пожелавам да дойдат да го видят сега, при все че сърбите не са направили нещо повече за обработването му от онова, което беше по турско време. Земеделският инвентар не е претърпял никакви промени. Обработва се съвсем първобитно, с дървено рало, както се обработват осемдесет на сто от земята в Македония.

Минаваме река Черна. Железният мост е бил разрушен. Но германските пионери майсторски са го сглобили. Минаването през него е сигурно и за най-тежките бойни коли. През този път Градско-Прилеп-Лерин са минали и минаваха много германски войски.

В ляво се издига прочутата кота 1050, която през войната не слизаше от бюлетините на нашата главна квартира. По-нататък – Еровете, Добро поле; в дясно от пътя – Червената стена. И до днес личат окопите на нашите бойни линии, които от пътя се виждат много ясно. От тези позиции по време на войната често хвърляхме снаряди и около Битоля срещу батареите, които неприятелят беше поставил до самия град.





Исторически са тези места за нас още от най-далечното ни минало. Когато Аспарух е преминал Дунав и се настанил в Северна България, брат му Кубер - някои смятат, бащата Кубрат – се придвижил с ордата си по на юг и се заселил в Централна Македония, полето Прилеп-Битоля. Там е била столицата му.


Битоля е разположен в полите на Пелистер. Местоположението му е много сходно с това на София. Той също, както всички градове в Македония, даде много именити борци в борбите – д-р Димитър Машайков, братя Робеви, Димко Радев, Александър Радев, дипломата Димитър Ризов, критика Йордан Бадев и др. – и революционери – Анастас Лозанчев, Георги Сугарев, Павел Христов, поручик Софроний Стоянов и др.

До 1912 г. в Битоля имахме две гимназии. Оттам фактически се ръководеше и революционното движение. По онова време в него кипеше живот. Беше главен град за Централна Македония, стопанският и търговският й център. Тогава имаше осемдесет хиляди жители, а сега - едва тридесет и пет хиляди. Границата, която е само на петнадесет километра, го е унищожила.

Стигнахме историческата черква “Св. Неделя”, която е почти вън от града, на самия път. По-нататък – площадът, на който много наши революционери увиснаха на въжето. Тук бе обесен и легендарният войвода Александър Турунджов.

Ето река Драгор, която минава през града. По улиците на двата й бряга някога бяха най-хубавите сладкарници и кафенета. И Битоля не се е променил с нищо, както всички градове в Македония. Същият, какъвто го зная от по-рано, но по-овехтял. Заприлича ми на стар аристократ, облечен в износен редингот.

Пред дивизионното управление, в градинката, видяхме два пресни гроба на германски войници.

Сърбите изобщо не са знаели положението по бойните полета, защото сразяването на югославската войска се извършило така бързо, че никой военачалник не е имал връзка със съседните части. Не са знаели точно бързия и страхотен удар върху войската им и сърбите от дивизионната управа на Битоля. Поради това много се изненадали от светкавичното появяване на първите двама немски мотоциклетисти в града. Сърбите стреляли от помещението и ги убили.

Гробовете бяха много грижливо подредени, с надписи на дървените кръстове, а над тях – каските на героите.

Научихме, че битолчани са взели вече управлението на града в свои ръце, и затова отидохме в общината. В стаята на кмета Владимир Ризов заварихме много наши другари и познати, интелигентни хора, лекари, юристи, търговци, икономисти – Христо Ризов, д-р Борис Светиев, д-р Теодосий Робев, Никола Младенов, - посочени и приели тежката задача по това време да запазят реда и спокойствието в града.

Дългата раздяла с тях не беше ни отчуждила. Дойдоха и други битолчани, хора о еснафа, да ни посрещнат. Как се радваха и колко сърдечност имаше в тази среща!

- Разделиха ни с телени мрежи и вълчи ями. Ние страдахме тук под робство, а вие – с ограничения, заплашвания, репарации. Много са жертвите, които дадохме и оттук с революционното движение, и оттам с войните. Ние ценим тези жертви и знаем, че са дадени от брат за брата. За нашето освобождение и обединение давахме неведнъж кръвен данък. Сега в една държава, в едно семейство да лекуваме общите рани.

Вечерта се събрахме в дома на нашите другари братя Светиеви. Много песни и веселие имаше през тая вечер. Тогава почувствах пулса на някогашна Битоля – весела, жизнерадостна и вярваща.

Енергичен старец, прекарал цели двадесет и пет години в турски и сръбски затвори, стар учител от Радовиш, тая вечер беше най-щастливият човек в света. Лежал и в битолския затвор заедно с първите хора на организацията, той беше доживял да види осъществена идеята, за която толкова много бе страдал.

- Хей, вие разбирате ли какво стана! – провиква се старецът. – Свободна е вече Битоля.

И започна да пее:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари,

но искаме свобода...

Пее и се радва с младежко сърце...

Малко преди нас в града бяха дошли заедно с немските войски като преводачи двама наши другари – Димитър Цилев и Петър Гребенаров. Те бяха успели вече да окупират старата българска митрополия и ме поканиха да нощувам там с тях. Някога, преди 1913 г., Битоля беше седалище на български митрополит, който през 1913 г. беше изгонен от сърбите. За владици в Битоля сме имали много бележити фигури (какъвто е бил Григорий, роден в Стара Загора), които са били истински народни водачи.

Митрополията е напълно запазена такава, каквато я е оставил последният български пелагонийски владика. Има широки зали, кабинети и жилищно помещение за митрополита. Сръбският владика Николай Велимирович избягал, преди да влязат немските войски в града. Двата просторни етажа са наредени с някогашните мебели, правени с български народни пари. По стените – много патриотични сръбски картини, изобразяващи сръбската военна слава, и няколко портрета на митрополити, сред тях и портретът на български митрополит със саморъчен надпис “Дар на Николая Велимировича”. Този наш митрополит прекалено много вярваше на думите на Велимирович за братството между българската и сръбската църква. Сръбският владика беше постави портрета му между две картини изобразяващи бойни победи на сръбската войска...

На първия етаж, в едно малко помещение, намерихме част от архива на българската митрополия. Много се зарадвахме, като видяхме разните кочани на издадени венчални и кръщелни свидетелства с бланки на екзархията и печата на българската митрополия.

Другарите отредиха за мен стаята на Велимирович, където са спали и нашите митрополити, които изпълнявайки своята служба с преданост и идеализъм, готови на всякакви жертви, са отстоявали неведнъж интересите на народа ни пред турските паши.

Макар и много уморен, не мигнах почти през цялата нощ. Духовете на тези великани, прекарали тук много неспокойни нощи в промисъл за народните ни интереси, не ми даваха покой. Вечна слава на тези духовни водачи! Сега и техните души ще намерят покой.





Сутринта станахме рано. Отидохме в едно от кафенетата покрай река Драгор. Не след дълго около масата насядаха много граждани. Разправяхме им ние за България, за нейните уредби, а те поглъщаха жадно всичко. Разправяха и те: за патилата си, за вярата и неугасналите си надежди.

- Когато се обяви войната, ние знаехме, че нашето възкресение вече иде. Нашите момчета, които бяха свикани във войската, знаеха що да правят и го сториха. Чакат да се появят немците, разстройват каквото могат, и се предават. Но немците – хитри, не вярват на всеки пленник. Помирисват им пушките. Ако мирише на барут, значи е стрелял, сърбин е – хайде в плен; ако не мирише – “бугарски, хайде!”, и сочат с пръсти – двама по двама в къщи. И си дойдоха нашите момчета веднага.

След малка пауза разказвачът добавя:

- Ех, и ние, по-старите, нещичко свършихме...

Той посочва телеграфните стълбове и с двата си пръста прави знак за рязане. После разправя следната случка.

...На другия ден след обявяването на войната сутринта двама приятели си пиели кафето в същото кафене. Изпили си кафето и се разделили. Всеки бързал по своята работа. След час един от тях се покатерил на телеграфен стълб вън от града, извадил ножици и започнал да реже жиците. През няколко стълба забелязал друг, който също се бил изкачил на един стълб и режел. Виждайки в другия свой съзаклятник, първият се запътил към него, но когато го наближил, видял своя другар от кафенето. Тогава чак разбрали важната работа, която ги е разделила...

По-късно един железничар ми разправяше, че телеграфните жици в цяла Македония са били толкова много изпокъсани, че възстановяването им било много трудно.

Солун



--------------------------------------------------------------------------------


- Виждате ли? – каза немецът, като посочи открилото се вече пред нас Солунско поле – прочутата унгарска Пуста отстъпваше пред него.

Пред нас беше голямата шир на много плодородното Солунско поле , заобиколено от планините Докса, Дурла, Паяк, Круша и Башик.

Едно английско дружество е хвърлило тук много пари. Блатистите места са отводнени. Хубавите железни мостове на реките бяха разрушени. Когато минавахме из полето, всичко говореше за една много скорошна война Разрушения, разхвърляни военни материали и много пленници гърци. Вървяхме бавно поради голямото движение на войски и поради разрушенията. Германските пионери бяха в трескава работа.

Солун и Солунско, както и цяла Македония, дадоха много в културната съкровищница на българите. Тук светите братя Кирил и Методий сътвориха нашата писменост и написаха първите наши книги на езика на солунските българи. Тук е открита първата българска печатница. До 1913 г. тук имахме три гимназии, много основни училища и две черкви. Тук беше седаличето на Централния комитет на ВМРО. Тук заседаваше конгресът на организацията, който взе решение за Илинденското въстание.

До 1912 Солун имаше българска физиономия. Българската реч се чуваше навсякъде. Цялата околност – села и градове беше населена с българи.

Когато влизахме в града имахме чувството, че сме в грамаден военен лагер. Из улиците движението бе голямо. На много места граждани, събрани по десетина наедно, тихо приказваха. По лицата им се четеше тревога.

Градът е променен. По време на войната е имало пожари, които са унищожили много сгради. Пристанището, голямо и удобно, в което някога се виждаха много параходи, сега беше пусто - нямаше нито един параход.

Ето и Беязкуле. Колко българи оставиха кости в този затвор и колко други излязоха от него с разрушено здраве!




Но българщината се съживява наново!

Не останахме дълго време в града. Вечерта, след продължителен разговор с наши хора, ни се наложи веднага да заминем за София.

Преди да преминем планината Круша, на път за Демир Хисар срещнахме селяни българи, които въпреки изселванията са останали в своите огнища. Те отдалече личаха със своята носия, различна от облеклото на преселниците гърци.

Спряхме един от тях. Казахме му, че сме българи. Отначало той се отнесе с недоверие към нас, навярно помисли, че искаме да го подведем, но после се поотпусна малко.

Попитахме го радва ли се на събитията.

Изгледа ни още веднъж, като че отново преценяваше дали сме българи. Сетне се позасмя и отговори:

- Како що сакахме, така Господ ни даде.

Dobronameren, благодаря, че така помагаш за разпространението на страницатаАма да беше сложил и снимките бе, те са най-хубави
По въпроса за йероглифите - ти го каза, но аз ще повторя - горе на view има encoding и си избирате кирилицата и това решава проблемите