Сняг

Цял предиобяд търсих работа съседния по-голям град. След обяда обикалях за ясли за Вики и толкова бездушно ме посрещаха навсякъде и на всякъде ми отказаха. Накрая даже се скарах с един малоумник. Така, фрустрирана до краен предел излязох от последната среща и едва в колата забелязах, че е завалял пухкав бял сняг. Ха да му се зарадвам, ама като се сетих какви задръствания стават по дефилето на път към къщи ми причерня съвсем. Колата се плъзгаше като полудяла и едва стигнагме до въпросното дефиле. През целия път валя и като стигмахме там имаше вече натрупани към 50см. Там разбира се беше бъркотия страхотна. Снегорините паравеха жалки усилия да поизчистят, пътна помощ да изтегли закъсалите. в един момен осъзнавам, че съм влязла в ена от лентите за насрещно движение. Опитвам да се измъкна -затънах. Оствям Вики и колата да се огледам за помощ. Почти е тъмно и адски студено.
Един шофьор от чакащите в моята посока камиони ми подвикна да влеза да се стопля за малко в кабината. Качих се. Топличко. Вижда се всичко - много ще се чака тая нощ докато излезем от задръстването. Придвиждаме се по-малко и говорим приятелски. Ето наближаваме малката гара и ....................
Къде е ВИКИ?
Изскачам от кабината. Колко далеч съм от колата си - не знам. Гаден студен вяртър пръска сняг в очите ми на където и да се обърна. Нищо не виждам. Дали колата ми изобщо е там ?
Дали Вики е все още в нея.?
Обувките ми дрехи подгиззнаха.и съм почти станала на ледена шушулка. Единственото ми спасение е полицая на гарата. Втурвам се натам. Едва прегазвам преспите и релсите и наи после съм вътре. Посочиха ми къде е полицията. Хуквам натам. В една от нишите на коридора забелязвам люлка с русичко бебе - втурвам се като обезумяла, сграбчвам го с искрица надежда.......
Не беше Вики.
Падам на земята безсилна дори да плача ......
Огрома буца е заседнала в гърдите и едва дишам а вината шиба мозъка ми
Как можа да го направиш?
Как можа да си оставиш детето ?
За прииждаха хора, а болката в гърдите ми се усилваше
Вече не виждах лицата. Бях като в кладенец в които потъвах и потъвах
С последни сили направих опит да вдъхна малко въздъх - може би за последен път...............
И отворих широко очи
Слаба светлина пада върху картината на Реноар - Жена с дете. Явно съм в спалнята си.
Но къде е Вики - Буцата в гърдите ми натежава отново. Опитвам се да се огледам, но нещо твърдо е до лявата ми буза и ми пречи да се обърна.
Трябва ми малко време да осъзная, че е и космато. Котка нямаме - значиииииииииииииииии
Не мога да повярвам
Лежим на спалнята глава до глава с вики
А на вън прехвърча сняг......
Господи, дано не ми се случи това и на яве

Дано не ти се случи!
Всичките ми кошмари са свързани с децата ми - полудявала съм на сън от безпомощност...гадно е!

хех,много истинско си го описала.Нямаш си напредстава как си отдъхнах като стигнах края.
Само не ми стана ясно къде вали сняг.В БГ ли?

Може да си разочарован, ако не успееш, но си обречен, ако не опиташ

Недей така, че наистина ме уплаши, въпреки че в момента в който прочетох, че си я оставила в колата и реших че нещо не е наред

Аз пък понякога ако ми се наложи аз да я водя в яслата или дори и да не съм я водила аз сутринта, пак ми се случва на път за работа да ме обземе паника като погледна в огледалото за обратно виждане столчето на Анна- а то празно. Просто за момент забравям, че е в яслата или вкъщи с баща си например и за секунди ми минава безумната мисъл че съм я забравила някъде, че не знам къде е....Много гадно. Ама май всички имат подобни моменти, насън или наяве.

Ами това само си е чистата лъжа ако съня може пък да се нарече истина
Другото наистина го сънувах .
Някъде по Владая ама 6 ленти път
А иначе и тук, в Илиноис нямаме още сняг

Лежим на спалнята глава до глава с вики
А на вън прехвърча сняг......
Ето това ме обърка.

П.С.В южна Германия преди около 2 седмици що преспи имаше...добре,че не съм там.

Може да си разочарован, ако не успееш, но си обречен, ако не опиташ