И пак Маркес
9 отговора
298 прегледа
И пак Маркес
Този път с Дванайсет странстващи разказа - не мога да кажа, че ще го харесам занапред този автор, но има няколко разказа, които наистина ми импонираха - дойдох само, за да се обадя по телефона, Страх през август, Мария дос Прасерес. Тоест за жената, която закъсвайки по пътя към съпруга си, попада в клиника за душевноболни и не излиза оттам, ако и да не е болна. За семейство, което отива на гости в замък с призраци и се събужда в леглото, на което е била убита любимата на призрака. За проститутката, която урежда всичко за бъдещото си погребение, включително приучва кучето си да ходи на гроба, и която бива навестена от млад момък...
Защо ми харесаха разказите ли - първо, може би защото са кратки. и второ, защото ...има усещане за живот, напук на всичко онова, трагичното, което се случва на героите...
В този ред на мисли ще ви напиша тук нещо, което приятел бе написал в друг клуб. Пак на Маркес...
Ако Бог ми дари парченце живот
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце
живот, може би нямаше да кажа всичко, за което си мисля сега...
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.
Ако Бог ми даде парченце живот...
Ще нарисувам картина . С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот.
На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените...ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот...
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.
Научих твърде много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.
Научих толкова много от вас, хората до мен.
Но всичко ще потъне във забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара...
Тогава аз наистина ще почна да умирам.
Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!
ИСкам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.
...
и да почувствате, че нещо се променя...
did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got
Защо ми харесаха разказите ли - първо, може би защото са кратки. и второ, защото ...има усещане за живот, напук на всичко онова, трагичното, което се случва на героите...
В този ред на мисли ще ви напиша тук нещо, което приятел бе написал в друг клуб. Пак на Маркес...
Ако Бог ми дари парченце живот
Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и ми подари парченце
живот, може би нямаше да кажа всичко, за което си мисля сега...
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.
Ако Бог ми даде парченце живот...
Ще нарисувам картина . С цветовете на Ван Гог, с поезията на Бенедети, с песните на Серат. Тя ще е като серенада, възпяваща луната. С моите сълзи ще полея розите в градината, за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.
Ако Бог ми подари парченце живот.
На всички хора ще им кажа, че винаги съм ги обичал.
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя сами да се научат да летят.
А на жените...ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.
Ако Бог ми подари парченце живот...
Ще се обличам съвсем простичко, ще легна на слънце и ще разголя не само тялото, но и душата си. И цялата злоба ще я извадя върху късче лед и ще го оставя да се стопи на слънцето.
Научих твърде много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината, без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда, трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.
Научих толкова много от вас, хората до мен.
Но всичко ще потъне във забрава и ще погине, когато ме затворите в куфара...
Тогава аз наистина ще почна да умирам.
Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!
ИСкам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.
...
и да почувствате, че нещо се променя...
did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got
Re: И пак Маркес
Обожавам Маркес!
Всеки ред написан от него!Последната му книга,която прочетох,е "Хроника на една предизвестена смърт"-прекрасна пак.Тъжно,но не трагично.
Благодаря ти за това,което си сложила,не бях го чела досега.
Ти защо още се чудиш дали го харесваш?
Какво е животът-просто една мечта.
Всеки ред написан от него!Последната му книга,която прочетох,е "Хроника на една предизвестена смърт"-прекрасна пак.Тъжно,но не трагично.
Благодаря ти за това,което си сложила,не бях го чела досега.
Ти защо още се чудиш дали го харесваш?
Какво е животът-просто една мечта.
в отговор на koтka нa тaвaнa
#4
Re: И пак Маркес
защо ли - всъщност Хрониката и аз я обичам. Макар че я прочетох, защото преди това бях гледала филма. Защото е спокоен, твърде спокоен в Сто години самота. Защото някак...не го чувствах жизнерадостен, но явно като прочета повечко неща, ще го оценя...
did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got
did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got
Re: И пак Маркес
Красиво... Знаех си, че съм чела нещо от него, щото ми звучеше много познато. Потърсих в Литературния клуб и намерих не само разказа за ангела, който бях чела, но и още един, който с удоволствие ще прочета след малко.
Ако някой случайно не ги е чел - ето разказите на Габриел Гарсия Маркес:
Един много стар сеньор с огромни криле
Най-красивият удавник на света
in vino veritas
Ако някой случайно не ги е чел - ето разказите на Габриел Гарсия Маркес:
Един много стар сеньор с огромни криле
Най-красивият удавник на света
in vino veritas
За любовта и други демони
"26 септември не беше ден на големи новини.
Учителят Клементе Мануел Сабала, главен редактор на вестника, където правех първите си стъпки като репортер, приключи сутрешната планьорка с две-три рутинни препоръки.Минути по-късно научи по телефона, че опразват погребалните крипти на стария манастир "Санта Клара", и ми нареди вяло:
- Прескочи, може да ти хрумне нещо.
................
...Там, сред многото (погребани), бяха един вицекрал на Перу и тайната му любовница, дон Торибио де Касерес и Виртудес......и бакалавърът по изкуствата дон Кристобал де Ерасо, посветил половината си живот да резбова таваните...
В третата ниша на главния олтар, откъм Евангелието, беше находката.Плочата се разхвърча на парчета при първия удар на кирката и грива от коса в наситенобакърен цвят преля извън саркофага.Ръководителят на разкопките понечи да я извади цялата - дойдоха му на помощ работници, но колкото повече дърпаха, толкова по-дълга и гъста изглеждаше, докато се подадоха и последните кичури, все още захванати за череп на момиче.В нишата останаха само няколко разпръснати дребни костици, а върху плочата от дялан камък, прояден от селитрата, се четеше едно име - Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес.Разстлана на пода, тази разкошна коса беше дълга двайсет и два метра и единайсет сантиметра.
Ръководителят на разкопките ми обясни, че и след смъртта човешката коса растяла по сантиметър на месец, и двайсет и два метра му се сториха добра дължина за двеста години.Мене това нито ме впечатли, нито учуди, защото, когато бях малък, баба ми разправяше легендата за една дванайсетгодишна маркиза, чиято коса се влачела подире й като булченски шлейф, умряла от бяс след ухапване от куче и почитана от хората на Карибите за многобройните й чудеса.Мисълта, че този гроб би могъл да бъде нейният, беше моята новина за онзи ден и поводът да напиша тази книга."
Габриел Гарсия Маркес
Картахена де Индиас , 1994г.
"...а на мене без тебе винаги нещо няма да достига..."
Учителят Клементе Мануел Сабала, главен редактор на вестника, където правех първите си стъпки като репортер, приключи сутрешната планьорка с две-три рутинни препоръки.Минути по-късно научи по телефона, че опразват погребалните крипти на стария манастир "Санта Клара", и ми нареди вяло:
- Прескочи, може да ти хрумне нещо.
................
...Там, сред многото (погребани), бяха един вицекрал на Перу и тайната му любовница, дон Торибио де Касерес и Виртудес......и бакалавърът по изкуствата дон Кристобал де Ерасо, посветил половината си живот да резбова таваните...
В третата ниша на главния олтар, откъм Евангелието, беше находката.Плочата се разхвърча на парчета при първия удар на кирката и грива от коса в наситенобакърен цвят преля извън саркофага.Ръководителят на разкопките понечи да я извади цялата - дойдоха му на помощ работници, но колкото повече дърпаха, толкова по-дълга и гъста изглеждаше, докато се подадоха и последните кичури, все още захванати за череп на момиче.В нишата останаха само няколко разпръснати дребни костици, а върху плочата от дялан камък, прояден от селитрата, се четеше едно име - Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес.Разстлана на пода, тази разкошна коса беше дълга двайсет и два метра и единайсет сантиметра.
Ръководителят на разкопките ми обясни, че и след смъртта човешката коса растяла по сантиметър на месец, и двайсет и два метра му се сториха добра дължина за двеста години.Мене това нито ме впечатли, нито учуди, защото, когато бях малък, баба ми разправяше легендата за една дванайсетгодишна маркиза, чиято коса се влачела подире й като булченски шлейф, умряла от бяс след ухапване от куче и почитана от хората на Карибите за многобройните й чудеса.Мисълта, че този гроб би могъл да бъде нейният, беше моята новина за онзи ден и поводът да напиша тази книга."
Габриел Гарсия Маркес
Картахена де Индиас , 1994г.
"...а на мене без тебе винаги нещо няма да достига..."