Играя си

Какво имаме...

Командировка, в град, където идвам за първи път.
Хотел, леко отместен от центъра на града.
Работният ден, с всичките му срещи, офиси, “добърден”-и, али-бали... е приключил.
На следващата сутрин имам само още една среща, после хващам влака за дома.
Отказвам някакви, с половин уста направени, покани за вечеря.
Ще се прибера в хотела , ще взема нещо за хапване от ресторанта му, ще се просна на кревата, ще правя трохи там, ще зяпам телевизия и ще оставям мазни следи по страниците на тъпата криминалка (защо пък да е тъпа? Изобщо не знам какво пише в нея), която купих на софийската гара... такива неща.
*****
Ходя пеша, този чифт обувки е удобен, въпреки високия ток. Времето е меко. Вдъхвам въздуха на града. Слънцето е на залез.
Виждам кино; афиш със заглавие на филм, което нищо не ми говори.
Хлътвам в киното.
Гледам филма.
Излизам заедно с всички и след няколко пресечки съм пред хотела.
Там довършвам простичкия си план за прекарване на останалото време от денонощието.
Филмите по кабелните телевизии са, разбира се, тъпи. Книгата – средна работа. Храната нелоша. Чуждо легло, с трохи в него – не се заспива лесно.
Решавам все пак да поспя, гася токущо запалената (само да ми оправи вкуса от пастата за зъби) цигара, телевизора, нощната лампа и зяпам през прозореца.
Тихо е, почти навсякъде тъмно, очите ми несъзнателно шарят, откривам някаква светлинка в прозорец и се замислям за нея.
Заспивам.
*****

Стъпките ми се кискат за нещо си с тротоара, гъделичкат го, пеят някаква песен, чийто лек инструмент съм аз. Есента се гали в мен - доволно златооко пъстро коте. Докосват ме аромати на дюлево сладко и огън, прясно измит плочник, тънки и цветни, и мирни.
Слънцето пламенно се целува със свенливо настъпващия мрак, окуражава го, той събира сили, грабва го и то се смалява; властнонежен танц, в който летят погалени до една всичките му огнени къдрици.
Намига ми, ей този афиш ми намига, и витрината също, и момчето, което продава пуканки. Неустоима покана, на която се отзовавам, възнаградена с грамадна, топла и вкусно ухаеща хрупкава кесия.
Час и половина в меките обятия на креслото, малко смях, малко бум-бам, после филмът свършва и аз се смесвам с тълпичката, излизаща на улицата. Някой повтаря реплика от филма, някакво момиче се засмя, друг щрака със запалка. Детенце, на което никога не му омръзва да се удивлява сочи към кученце, което подскача да близне майка си по муцунката.
После всеки тръгва нанякъде.
Аз – към хотела. Вечерта мята ръка на рамото ми и след минутка сме пред хотела. Аз и вечерта. В преддверието му се разделяме и въпреки, че апетитът ми се събужда от настойчивите призиви, които се носят от ресторанта, аз си играя с него, дразня го и нарочно поръчвам храна по телефона чак когато се прибирам в стаята си.
Вече съм изритала обувките си, попила съм топъл дъждец от душа и се изплезвам на ваната. Излизам увита с грамадни кърпи точно когато отвън се потропва и ми носят вечерята. Зяпам с едно око към телевизионния екран, докосвам копчетата на дистанционното, ям нещо, което не се яде намазано на филийка намазано върху филийка, разгръщам криминалето, което си купих още на софийската гара, времето минава. Нещо ме боцка, ама аз съм си виновна, като ям в леглото. Смея се на себе си и си чета още, докато решавам, че е време зъбите да бъдат умити, косата – сресана и очите – затворени. Правя си физиономии в огледалото, паля важно цигара, поглеждам високомерно и после я гася в пепелника с жест на отегчена херцогиня, която наблюдава как пръхти скучното й пони.
После се гмуркам в завивките, гася нощната лампа и телевизора, сгушвам се на кълбо и цопвам с очи в мастилената тишина навън. Градът се носи в сънища, едно заспало клонче люлее шарените си парцалки пред прозореца, между тях виждам – някъде, все пак, свети. Прозорецът е надалеч, малък е, май че вътре трептят пламъчетата на свещи... или нощна лампичка... може би някой чете тихо приказка на себе си, или на някого, може би там се любят...заспивам
*****

Местя краката си, тротоарът сякаш се гърчи прободен с всяка стъпка, не ме иска върху си. Задържам се с усилие, да не побягна, да не... да... да престана да го наранявам, не искам да го боли. Всичко боли, изнемощяла, омекнала в отпусната болка около мене припада есента, невинна. Зашеметява ме миризма на дим и къкреща сред захарни пари плодова смърт. Някъде са плиснали вода пред порта, която не очаква никого, ври сладко, гъста, сладка лава се върти, върти и разбърква, смесена с нечия сълза...Някой все още има сили да плаче.
На небето се завръзва безнадеждна битка между обезкръвеното слънце с настъпващата тъмнина. Тя го хапе, къса парчета от него, плюе ги и ги размазва по небето, после сяда върху тях с тлъстото си туловище и те чезнат и се топят; тъмнината облизва лакомо последните розови остатъци.
Нямам сили да вървя повече, искам да спра, да се скрия някъде, да изчезна. Покрай лявото ми рамо се хилят озъбени витрини, спирам пред мъртъв афиш, отдавна разпънат. Кацам с няколко други мухи, пропъплям в лепкавата утроба на киносалона, столът млясва веднъж докато сядам в него и се гърча там час и половина.
Екранът повръща смачкани лъскави опаковки, в които никога не е имало нищо.
После млясва още веднъж, докато ставам и изтичам с останалата слуз на улицата.
Някой мърмори, отвръща му, или пък отзвучава сам за себе си женски смях. Звучи като вързан и дълго мъчително гъделичкан. Някой издухва цигарен дим в очите ми, те му ръмжат.
Едно дете сочи улична кучка, тя прилича на трион, изсукана докрай от малкото си. Майката дръпва рязко детето за другата ръка, то залита навикнало.
Успявам да се довлека до хотела, попил всичката мъгла и дъждове на които е бил подложен още от основите си. В полусляпото студено фоайе жвака с космати крака нагла смес от кухненски миризми, сякаш вратите на ресторанта са уста, която непрекъснато беззвучно се уригва.
Не мога да вляза там, но чувствам нелеп глад.
Влизам в безучастния асансьор и кимам на прашното пластмасово цвете, кой знае защо поставено в грозна ваза в ъгъла му.
Поръчвам по телефона нещо, което да мушна в стомаха си. После отлепвам уморените дрехи от тялото си, затварям очи и чакам горещите камшици на водата в банята по кожата си. Треперя обсипана с тези кратки животи на всяка капка, родена за да умре два метра по-надолу, безименна, в канала.
После ям нещо с вкус на мокра скашкана салфетка и гледам по телевизията нещо с вид на мокра скашкана салфетка и чета някакви думи с вкус на... Този, който е писал това криминале сигурно винаги се храни с мокри скашкани салфетки. Ако е жив. Ако е още жив...Но чета. Чета, чета, чета...
После пускам книгата, отивам и механично си мия зъбите, после пак паля цигара, после я гася, гася всичко, лампа, телевизор, искам да угася и очите си, себе си.
Погледът ми се дави в тъмното. Пред прозореца като кости от ръката на отдавна потънал в тресавище, стърчи някакво клонче. Очите ми проникват мъчително по-нататък в мрака. Толкова е... тъмно...Тъмно. Още по-тъмно, защото някъде, далече, трепти светлинка. Прозорчето е малко, светлинката – и тя, като отразена, като зрънце сол в зачервено око. Трепти, сякаш всеки миг ще угасне и тя. Може би там бдят над нечие мъртво тяло.
...Тъмното ме всмуква напълно, може би, ако то имаше повърхност, там щяха да замират вяли кръгчета

*****

Оп-па : )
Поиграх си ; )

Питаш ли?
Имаме един сив ден, един светъл ден и един черен ден. Една улица, един хотел, едно може би момиче на висок ток. И една тайна зад някакъв прозорец.
Наредени като за домино.

Acropolis adieu

Опитай да видиш колко е трудно и забавно
Да описваш едно и също нещо, видяно през едни и същи очи, които виждат различно. Ама веднага едно след друго да го направиш, за колкото може по-кратко време.
Ако описваш едно нещо видяно през два чифта очи например е по-лесно. Но това направо... ме измори : )

Иначе да, това беше целта. Един ден... три дни... ; )

Не, не го мога тва. Ще се ядосам на себе си.

Acropolis adieu

Поставяш интересни въпроси

Единственото, което не разбрах - често ли носиш обувки с висок ток? :))))

Сериозно, струва ми се, че зад думите ти улових нотки на самота. Или може би греша?

И един личен въпрос: в един твой отговор ми каза, че "ангелите ги имам"... Все още си блъскам главата какво имаш точно в предвид

С риск да стана банален:

Поздрави

със Зимата на Вивалди

=======================
Moonlight sonata

Ходих да погледна за какви ангели...
: )
Имала съм била предвид, че като нищо мога да изтипосам някаква ангелност тук, ако така се случи, да ми хрумне. Нещо в розовко, нали разбираш ; ) (всъщност надали имам нещо против розовия цвят, само че той подхожда на твърде малко... неща)
Прочее този опит за поставяне на една и съща картина в няколко гами, който направих тук, беше май че продиктуван точно от онзи "почти-разговор" в предишната тема. Защото нали там говорехме за "грозни" неща... и т.н.
Оказа се доста трудно упражнение и резултатът е налице - нищо и една втора... но беше доста забавен сам по себе си : )
Някой път може да опитам пак.
Ех, сега ако беше... щях да задраскам около две трети от всичко и щеше да е по-добре, ама... то не стават нещата ей така, набързо.