Дали е умора...

Умора, просмукана в клетките
от тъга, вече пуснала корени,
безсъници, накацали върху клепките
и... покоят ми – навън зъзнещ, бездомен.

В душата някъде надълбоко
полудели камбани бият тревога.
Полазват ме тръпки. Не за друго, защото
гласът на тишината да чуя не мога.

Звън на камбани – пресипнал, далечен
рисува снежинки в кръвта ми,
безсилно е сърцето съблечено,
срещу зимата, нахлула нощта ми.

Проблясва избелял спомен за лято,
като снимка, стояла на слънцето,
Как боде ме сълза, забравена непролята
като болезнено никнещо зрънце.

Слънчеви дни пак ще има пред мене
и уморени виелици не ще ме отминат,
докато Животът – ту песен, ту бреме
някой ден тихомълком във мене изстине...

hareswam umorata i tagat w twiote stihowe, rita

Благодаря

Понякога умората и тъгата подават нос от стиховете
и настояват за трайно място в реалността, но...
добре, че е само понякога.

умора е.
но и тя омръзва : )

Сaмо не се уморявaй дa пишеш! Винaги четa с удоволствие стиховете ти :)

Тук идвa крaя нa товa пътувaне. И нaчaлото нa всяко следвaщо

Има една приглушена, топла печал, която долавям обикновено в твоите стихове. Имам слабост и към нея, и към тях...
Поздрави!

Благодаря ви.
Наистина се оказа, че е била нищо и никаква умора,
но ... да живеят почивните дни:))