new story

Всяка сутрин тя ставаше рано. Сърцето и спеше. Трите чифта сини очи я погалваха и изпращаха в утрото. Целуваше ги, усмихваше им се и тръгваше.
Днес сърцето я водеше. Водеше я на някъде. Слънчев лъч докосна лицето и. Огледа се. Не познаваше мястото. Беше красиво, много красиво, но нямаше нищо познато. Започна да тича. Да бяга от себе си. Сърцето и биеше бясно. Отлиташе от гърдите и. Загуби се......И пак попадна на Мястото. Там нямаше никого. Беше пусто. Уплаши се. Трепереше. Не знаеше на къде да поеме. Свлече се на земята. Покри с шепи лицето си......Плачеше.
Той стоеше до нея. не го чу, но го усети с всяка частица от себе си. От къде беше дошъл? Защо? Нещо ставаше............

Той беше на Мястото....и чакаше нея.Затова Тя не го усети.Искаше да и се порадва отстрани....толкова беше нежна и крехка.Страхуваше се да не я изплаши и затова я гледаше отстрани....а толкова му се искаше да я докосне....Не знаеше защо я чака но му беше приятно....даже хубаво...

Тя беше крехка само на вид. Всъщност можеше да понесе товара на целия свят върху раменете си. Ежедневието я срещаше с какво ли не и с кой ли не. Тя можеше да е стихийно море, отнасящо всичко след себе си. Можеше да е и спокойна река, в която плуват хартиени корабчета, направени от детски ръце. Тя беше и буен вятър, рошещ гривите на галопиращи коне. Беше и вечерен, топъл морски бриз. Беше и непотушим огън, предизвикващ пожари, и тих пламък на догаряща свещ. Трябваше да е всичко. Харесваше и какво прави и го правеше, за да преобърне света към добро. Колкото можеше.
А той? Той я вълнуваше някак особено. Усещаше го близък.
Изтри сълзите си и застана права до него. Не я беше страх. Гледаше го. Знаеше, че Той иска да я погали и целуне по косите. Какво чакаше? Тя нямаше да избяга, нито да се разтопи. Там си беше. Тя помилва лицето му. Отвърна на момчешката му усмивка. Хвана ръцете му и го целуна по бузата. Вече познаваше Мястото. Той беше там и това стигаше, за да и хареса. Искаше да опознае дълбоките му очи.....

Искам да си спокойната река,морския бриз и същевременно буйния вятър.Искам да си тихия пламък,той понякога дава повече топлина отколкото цял огън.Пак не стана както го желаех, но Ти имаш особено излъчване....много нежно и мило.Страхувам се от тази нежност защото се познавам и едва ли ще мога да спра.Ако знаеш колко съм объркан....

Не искам да те обърквам. Самата аз съм достатъчно объркана. Ние сме големи хора, ще се оправим. Не си задавай излишни въпроси, не се плаши. Нещата просто се случват. Без да знаем как и защо. А какво лошо има в едно объркване, всъщност. Тогава търсиш пътека, търсиш себе си. А какво лошо има в това с някой да ти бъде приятно? Или да харесваш нечие излъчване? Или да мечтаеш? Мечтите не винаги се случват в живота, но винаги са красиви. Те са нежно докосване; чуство, излизащо от дълбочината на сърцето; музика-може би Bee Gees; всичко.......
Тя го задърпа за ръцете. Накара го да тича, да се смее. Хвърли дрехата му, сега не му трябваше. Посипа го с топли есенни листа. Подари му любопитното слънце, което надничаше да ги види. Светът беше хубав. Той трябваше да се опознае и да бъде целунат.

Аз не съм объркан.Просто те харесвам...и като жена и като човек.А мечтите ми с теб наистина са красиви.Винаги съм искал да те целуна...и все нещичко не ми достига...не зная какво.Зная че искам да те видя...да те докосна...да те целуна...и ....още нещо.Още нещо на фона на Bee Gees.

...Всяка утрин песента за изгубената любима се вплиташе в лъчите на оскъдното северно слънце и позлатяваше замислените ветропоказатели и задрямалите фенери, витаеше във въздуха като тръпчив аромат на непозната подправка. И като поука и предупреждение за опасностите, които носят копнежът по непознатото и невъзможното. Като нищо и тази история беше втъкала невидимите си нишки в сърцата и умовете на жителите на града, с малки изключения твърде недоверчиви към всичко, което не може да бъде видяно със собствените очи и пипнато с ръка...

Тя можеше да му даде много. Но не всичко. Всичко можеше да даде единствено на Сините очи. В тях беше целият и свят и животът и. Тя ги познаваше всякакви. И щастливи, и влюбени, и уморени, и на ръба на отчаянието, и гледащи я, и спящи, и потъмнели, и чисти. И ги обичаше всякакви.
Те бяха тръгнали заедно в обща посока, вървяха в настоящето и ако Бог беше решил щяха да продължат занапред. Любовта им ги беше връхлетяла внезапно, беше млада и страстна и нямаше граници. Във времето стана по-силна и мъдра. И двамата бяха силни характери. Научиха се да отстъпват помежду си и да правят всичко заедно, с много любов. Имаха си пълно доверие. Бяха и приятели, и любовници.
Където и да беше била, тя обичаше да се прибира в своя живот. При Сините си очи. В него намираше и сила, и нежност, и обич, и страст, и спокойствие, и сигурност, и надежда. Обичаха да се любят. Познаваха телата си, желанията си, сърцата си. Усещаха се, изненадваха се. Тя обичаше да заспива и да се събужда в прегръдката му. А когато го нямаше, сякаш част от нея беше загубена, не беше цялата.
Веднъж една циганка я спря на улицата. Тя не вярваше в предсказания. Даде и пари и си тръгна. Жената я хвана за ръка, спря я и и каза, че до себе си има човек, който се намира като игла в купа сено. Това беше истина. Тя не можеше да го предаде. Това би означавало да убие и него и себе си.
Това беше тя, беше искрена. А Той? Той не биваше да се сърди на казаното. Тя не би го понесла. Толкова много го харесваше. Мечтаеше за него. Не можеше да спре мечтите си. Дори го сънуваше. Сънищата винаги бяха красиви и цветни. Искаше да докосне с пръсти лицето му, устните му. Точно в този момент искаше да го прегърне много нежно. Да усети сърцето му. Сега те прегръщам. Чуваш ли "How deep is your love"? Погалвам те заедно с вятъра и със слънцето. Усети ли?

Коя си ти? Искам да те познавам

Край тебе ромоли спокойната река. Топлият вятър гали лицето ти и разбърква падналите цветни листа. Жълтите-слънчеви, оранжеви-огнени, зелените-нейните пролетни. Посипва ги после в реката и ти рисува картини. Всякакви, всичките са за тебе. Имаш ли усещане? Усещане за жена. Целувам те, хубав ден.

Щом си прочел всичко това ме познаваш вече достатъчно. Аз съм жена.

Целувам те! Лека нощ, Мечта......Нашепвам ти нещо.............

Слушам "Love somebody" и не мога да спра да мечтая. Това е по-силно от мен. Предавам се.......... Пак се загубих. Ще ми помогнеш ли сега в тъмнината

До Синеокия мъж.Много искаш...

Тя искаше да е птица, а Той да бъде крилете и. Искаше Той да е слънце, а тя да бъде лъчите му. Птицата разтвори широко криле и литна към слънцето. Дано само не я изгореше и дано лъчите не изпепеляха крилете и.

Обикновено знаеше какво прави. Не и сега. Прегръщаше Сините очи по-силно от всякога, а мисълта и повече от всякога бе другаде. Сърцето и се разкъсваше, мисълта и препускаше, разумът и .........не знаеше къде беше отишъл.
Селувам те, моя Мечта...........

Поезията няма да те спаси, но усещането за жена - със сигурност.

Може би...знае ли човек къде е спасението.Истината е някъде там.

"Някъде там" е само заблуда, а заблудата - самоизмама.
Ако се опиташ, може и да го преживееш.

На приказката попадна случайно. Не я беше чела. А във всяка случайност имаше пръст и съдбата. Тя знаеше, че не иска да изчита всичко на един дъх. Искаше вълшебството да продължи дълго. Да не затваря корицата.