снощи

исках да вляза тук, да напиша нещо, което да ви разтърси. да ви накара да се замислите, да не можете да заспите или пък напротив - да си легнете усмихнати.
само че...нямам дар слово. а състоянието ми в момента...крещи ми се. не намирам дори в книгите, които са целия ми живот в момента, нужното успокоение.
слушах Killing me softly - предпочитам варианта на Фюджийс. и си спомних, че преди 7 години един човек посегна към душата ми. За да я стъпче. И я стъпка. Нужни ми бяха пет години, за да се отърся. Но имам чувството, че ще нося дамгата доживот.
И днес ми хрумна, че досега май никой друг не го е правил...съзнателно.
Помните ли Рибарят и неговата душа?...
Душата е единственото ценно нещо у мен.
Помислете си, кога за последен път някой е опитал да докосне вашата душа. И ...какво направихте вие - избягахте ли, присмяхте ли се, излъгахте ли или повярвахте. Или го оценихте...
А струваше ли си?
Погледнете край себе си, има ли такъв човек около вас в момента - родител, дете, любим, непознат, приятел?
Помислете си и дано заспите спокойно довечера.
Вместо приказка за лека нощ ето ви стихче на Йетс:

Аз съм беден и нямам нищо освен мечти.
Пръснах своите мечти в краката ти.
Стъпвай леко, ти стъпваш на мечтите ми.

Не се питайте коя съм, какво ми е...Но ако за миг съм ви накарала да се замислите...бих била благодарна.

i'll soon be gone now
forever not yours

Би била благодарна zа какво? На кого?
ЗаЩо е важно zа теб да ни накараШ да се zамислим?
Ще ти донесе ли успокоение мисълта, че някъде някой сигурно се чувства като теб?
Но пък и ние не бива да питаме, тогава ЗаЩо?

пусни го в клуб "споделено"

е какво е литературата ако не споделяне ?

Ами понякога е просто "словесна диария"...

не би ми донесла.
не ми се влиза с другия ник.
искам да накарам поне няколко души тук, които познавам, да помислят по въпроса.
и бих била благодарна на онези, които се замислят.
защото напоследък все бързаме занякъде и хич не поглеждаме онова, което тъпчем по пътя си.

did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got

текст.

игра.

самоизява.

и вид невроза.

за някои.

-------------------------------------------------------------------------------
...и си спомних, че преди 7 години един човек посегна към душата ми. За да я стъпче. И я стъпка. Нужни ми бяха пет години, за да се отърся. Но имам чувството, че ще нося дамгата доживот.
-------------------------------------------------------------------------------
Аз съм един такъв човек. Можеш да ме разбереш както искаш. За миг помислих, че това са думите на тази, която беше смисъл на живота ми за "цели" три години и щеше да бъде до мен докато смъртта ни раздели, както викат по романите и филмите. - Всичко съвпада. След това си дадох сметка, че все пак не може да е тя. И още малко след това си дадох сметка, че това бих могъл да бъда аз. Защото истината е, че тези думи отразяват изцяло това, което сполетя и мен. Да, да, ние взаимно си причинихме това, което казват тези думи. Невъзможно ли ти се струва? Като се замисли човек, как всички страдаме при липса на взаимност. :( Ето ти взаимност
Дамгата доживот.

успя






да ме накараш да се замисля

--
En ret'udi panda nast'i adela macha

Душата не е нещо, което може да бъде стъпкано. Стъпкано може да бъде само Егото. Тя е тази, която може да го излекува, стига да и позволиш.
Ето. Аз си имам начин да я пазя :). Не отварям черупката ;).

Ще разчупиш ли черупката?

Ето... ето един "Остатък". Авторът не уточнява след какво...

ОСТАТЪК

Нямате право на моята слабост,
и боздуганният делник тече.
Аз не познавам до крайност вида си -
помня и лято, и ден на вълче,
аз се променям, а пак съм различен,
аз се възраждам, а още съм жив
да се погубвам и вас да отричам...
Срещнат случайно, практично-красив,
Ловният фон ми предлага лукаво
Точната Шарка на Живия Глас - ха!
Нямате право на моята слабост.
И ви оставам единствено аз.



Автор: Трубадур, форум "Поезия" на Гювеч-а, макар да не зная дали е било публикувано там.

Поздрави.

не може да съм аз - онази.
но мога да те разбера.
и ...почти се отърсих. но сега ме поставят в същата ситуация. но ако тогава имах избор, сега нямам. това ме изкарва от нерви. затова ми се крещи.
но...взаимност - стана ми по-леко, като видях, че някой ме е разбрал.
благодаря.

i'll soon be gone now
forever not yours

тц, не и в този случай. повярвай ми - знам какво говоря.
знаеш ли кое ме радва?
че напук на всичко успях да забазя добротата и доверието си към хората. заради това, че са ме наранили някога, не мога да се отвърна от хората.
няма да го направя.
и отказвам да пристъпвам оттук нататък с подобен страх - че пак ще ме наранят.
може да ми дадат 5 минути щастие, но ще си струва. после да става каквото ще.

i'll soon be gone now
forever not yours

Хм, мисля си как ли мислиш ти съм те разбрал? :)
Но наистина, думите ти бих могъл да ги кажа и аз, би могла да ги каже и тя. За стъпкването на душата. А знаеш ли какво е двама души да превърнат живота си в ад един за друг? И в този ад не единият да е виновникът, а другият - жертвата. А и двамата да са едновременно и виновен, и жертва.
Мисля си, колко по-лесно е, когато ролите са разпределени - единият причинява страдание, другият страда. Нещата са простички и ясни. (малко цинично звучи, ама...)
Случвало ли ти се е подобно нещо?

уточнение - аз съм и дрипла.
та, точно за разпределението говорех аз - в моя случай аз страдах, той просто вземаше онова, което му се дава, в моментите, в които то го влечеше. дотам. а тъй като аз предложих всичко ...Той знаеше, че тъпче, но не му пукаше.
колкото до двамата - без виновник и без жертва, едновременно и двете - дилемата ми в момента...
той * друг човек, но сходна ситуация* - тъпче, защото го е страх - от него, от мен, от онова, което взаимно бихме си причинили.
само че за близост, която визирам, са нужни винаги двама. преди не бях съгласна също, че единият обича, а другият се оставя да бъде обичан, но ...

did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got

Уточнение - разбрах го.
За разпределението да кажа - в моя случай тя страдаше, аз просто вземах онова, което ми се дава, в моментите, в които то ме влечеше. До там. А тъй като тя предложи всичко... Аз знаех, че тъпча и адски ми пукаше.
Болеше ме така, както само аз си знам. Тя обичаше така несравнимо и невъзможно, сякаш беше взела изцяло любовта, която се полага на двама ни. И за мен не бе останало нищо. Трябваше ми много време, за да започна и аз да обичам. И когато това започна да става, беше твърде късно, досещаш се...
Та това е, когато си обичан до невъзможност, без самият ти да обичаш така, е истинско наказание. Непреодолимо чувство за вина и себеукоряване, че не си спрямо нея това, което искаш да бъдеш повече от всичко на света, което тя заслужава повече от всичко на света. И с това причиняваш страдание.
Високопарно ли ти звучи? Повярвай ми, това е съвсем истинско. Наказание за ума, наказание за сърцето...

"че ще нося дамгата доживот"
oh, how damn uckin' pathetic

задия? везни? но това е предлохожение от една далечна асоциация

какви ли проблеми трябва да има човек, за да заяви, че душата му е единственото ценно нещо у него.

както и да е. stay cool

dojh.hit.bg

Здравей...

Много лично. И с много болка. Готова ли си да го изживееш отново? Готова ли си да приемеш (допуснеш) някого отново толкова близо до теб? Или ще сложиш бариера? Помисли ТИ върху тези въпроси. Защото "... същата ситуация" е доста ... неправилно. Тук става дума за болка. Много болка. Не си мисли, че някой ще ти каже: "Да, и мен ме боля толкова". Защото каквото става с душата ти можеш да го усетиш единствено ТИ. И ... сигурен съм, че този път е различно. Защото ти не си същата. И както казва Толстой ("Ана Каренина"):
"Всички щастливи семейства си приличат като две капки вода. Всяко нещастно е нещастно по своему".
Както всяка болка е уникална...

Не се бори с болката, а я приеми. Всичко, което не ни убива, ни прави по-силни. И отнема частица от душата ни (добавям аз).

И ... не ги мисли толкова нещата.
Забавлявай се, глези се. Заслужаваш го. Най-малкото, защото ... вече знам, че не само аз си блъскам главата над тези неща.

Поздрави, и горе главата!


=======================
Moonlight sonate

зодия телец.
проблемите в момента са преодоляни, повечето.
просто тогава се върнах назад, 7 години назад.
тогава...бях смачкана, разбита - физически и душевно. бях на 17...

did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got

болката...да, с тази болка живея от години, много преди тези седем. та, точно сега исках нещата да са различни...но понякога имам чувството, че някои неща не се променят.
май опира до настроението, в което съм изпаднала.
а ние,жените, не можем да се оплачем от липсата на настроения.

did i ask too much
more than a lot
you gave me nothing
now it's all i got