Неканен

Ти кой си, как си се промъкнал
във моят свят, тъй негостоприемен?
За да огледаш на какво си се натъкнал
искра забоде в мрака непрогледен.

Поисках ли да угася искрата?
Очите ми така сълзят от нея...
Привикнала съм вече с тъмнината
и късно е за огън да копнея.

Страхът оплита паяжина фина,
че във пожар искрата няма да прерастне.
Душата в мен достатъчно изстинала
по теб не искам да угасне.

Изричам бавно думите:Върви си...
А мракът се сгъстява от тревога.
Искрата също моля те вземи си,
докато още да го кажа мога.

Ако ли не, докрай ще се разнищя
пристъпя ли във стъкнатата клада.
Ако не ме убие огънят ще ме пречисти.
Господ Бог да бди над мен и да помага.

Хaресa ми
и ме подсети зa нещо прочетено много, много отдaвнa...
"тихо в животa ми се втъкa, нишкa по нишкa , незaбелязaно
aлa тaкa, че aко поискaт от мен дa те отделят трябвa цялaтa дa ме рaзнищят или с нож дa те отсекaт..."

Тук идвa крaя нa товa пътувaне. И нaчaлото нa всяко следвaщо