Дали

Напоследък все повече вярвам, че трябва ама страшно много да не искаме нещо, за да има вероятност да се случи. И така - неизвестно докога, като с трън в задника. Склонен съм да мисля, че донякъде постъпваме така, за да избегнем/смекчим разочарованието, ако това, което сме искали, се размине с очакванията ни/окаже се, че не баш това, което търсим. В един момент обаче... ...навик.
Дали все пак няма друг начин?

мисля, че им един природен закон, според който трябва да можеш да преживееш загубата на нещо, за да можеш да го притежаваш или трябва да имаш сили да го загубиш , за да умееш а го умаш истински

някак си да си претръпнл към стръвта си да го имаш, да си улегнал в желанието си, тогава го имаш истински или може би тогава вече гледаш по друг начина на нещата, с други очи

танцувай по ръба на острието

Мдам... ще се съглася... Изцяло.

... че корените ми са във Въздуха ...

Ей това според мен е проблемът - смесването на желание/ангажираност с резултата и претръпване. Да искаш нещо, да си заинтересован от постигането му и да правиш нещо, за да го постигнеш не означава сляпо да гониш целта си без допускане на алтернатива. Което връща темата в начална точка - не ни ли е удобно да мислим така, с оглед оправдаването на собствения си страх от разочарование? :)

Хъм... Да си призная, не разбрах...
По моему, страхът от разочарование по-скоро води до липсата и на цел, и на алтернативи. Целта и посоката са някак авантюристични явления...

... че корените ми са във Въздуха ...