Сантиментално

Всичко е толкова странно. Много странно. Любовта с течение на времето се превръща в съдба. А в какво се превръща влюбването?

11 години съвместен живот - това много ли е или малко? Напълно достатъчно. Достатъчно за да започнат двама души силно да се ненавиждат. Или да се напаснат един към друг и към живота така, както се напасват детайлите от двигателя на японските автомобили - качествено и задълго.

А с другите жени какво? Ами не знам. Всеки решава този въпрос сам за себе си. Да ги обичаме, да ги ухажваме, да им подаряваме цветя? Не знам. Не мисля. Едва ли.

Всъщност това е парадокс. Защото в другите жени ние не търсим чисто физиологическия секс. С такива стремежи може просто да седнем в тоалетната и да си ударим една. Парадокс. Всъщност ние търсим любовта, която не можем да си позволим. Още повече - не можем да си позволим дори просто да се влюбим. Макар че несъзнателно чакаме именно това.

Именно с това се обяснява нашето едва прикрито отвращение от проститутките. По-точно, от тяхната стока. Работата не е в количеството, никога не преминаващо в качество. Работата е в друго. Просто това на нас не ни е нужно. Или по-скоро нужно ни е, но не това. Искаме да ни обичат, поне мъничко. И естествено - не за пари.

Не е ли странно - за пари ние получаваме стока, която ни е абсолютно ненужна. Безплатно можем да получим най-нужната ни вещ, но не я взимаме. Не ни е по джоба. Не ни е по джоба да обичаме някой друг, освен собствените си жени. Това ще ни излезе прекалено скъпо. Развод, непоносима тъга по детето, осиновено от някой друг, празнота в душата. Не, това е ПРЕКАЛЕНО скъпо. И затова стремително се покваряваме. Поставяме бронирани врати на душите си и ги затваряме завинаги. Нашата стихия е физиологията в чист вид. Нашата стихия, нашата трагедия.

Но ако всичко е вече решено, ако кората на душата ни вече се е превърнала в броня - защо тогава се появява това странно чувство? Защо изведнъж толкова безумно ни се приисква да купим "Кензо"? Защо Джо Кокър започва да ни допада повече от Гуано Ейпс? Защо ни се иска да полегнем на дивана и да си представим...
Защо?

Защото сме сантиментални. Не можем да си позволим да обичаме, но можем да си позволим да помечтаем за това. Сантименталноста - това е любов във мечтите. Лесно е да се заразиш. Наистина - и да се излекуваш е също лесно. По-лесно, отколкото ни се иска.
Няколко дни и си вече здрав. И на въпросите на приятелите - абе какво ти имаше, с крива усмивка отговаряме - нищо особено. Стомаха нещо ме болеше. Всичко е нормално, човече.

Браво!
Това беше много добро и истинско!


Друго си е чистото месо...

Това се получава като поразсъдиш малко преди или след гафа.

А ако знаеш какво мислене пада ако гафа е опразнил детската кошара и половината от семейното ложе....Чукай на дърво да не става!

Извинете, че така се промъквам, но това има общо с мен. И аз съм на 11 години, и на мен ми се наложи наскоро да мисля по въпроса. Всъщност накараха ме да се замисля. Много си прав. Кой ли не търси любов?

Само така преминавам...

"БОГАТА съм - имам си всичко, което няма цена. Усмивка, възторг и душа..."

Я стига си лицемерничил!

Там, где эллину сияла Красота, Мне из черных дыр (!) зияла Срамота...

Ей ся след малко ще те съжаля!

Няма странно - всичко старо е било ново
Ядеш нон-стоп шоколад и ти се прищява една паничка боб
Поророк ли е да мръднеш физически?

НО прекрасно е да съхраниш в душата си спомен за:

две чаши с малки капчици по тях, някои от които засъхали и леко матирали блестящото фино кристално стъкло ...

недоизгоряли свещи, без които неописуемото обаяние и хубава романтика на вечерта не би била мислима

насладата от великолепна музика, която се разлива в пространството и докосва нежно

недоизказани думи и разговори, които никога не биха свършили

магнетичната сила на див огън за нещо истинско и желано до безумие

мига, от който да вземеш максимално много, много повече, отколкото той е

Има на света едно единствено истинско съкровище-доброто сърце

И на дърво, понякога.
Но предпочитам на меко, иначе ме болят ставите после.

да чувам поскърцването на прашасалите гънки.
Песента на колелетата, нали така беше?
Но по-добре преди, отколкото след, нали?
Или най-добре вместо.

си завиждала!

Имам едно свободно място в тройката, за теб се сетих.
Ако още си ми навита, направи си Васерман, пострижи ливадата и заповядай.
Пътните са за твоя сметка.
Чакам, вуйно :))

не съм те виждал, затова се въздържам.
Как е духовния живот на духовете?

Той е повече духовен Но това не пречи да минаваме през телата на вас хората - понякога някои от вас не ни забелязват, защото нямат сетива затова и става много забавно

Не виждам какво ми пречи да заема същата трагична поза като теб!
Иначе е добре написано, прощавай, че не се включих в хора на възхвалата.

Там, где эллину сияла Красота, Мне из черных дыр (!) зияла Срамота...

това му е лошото да хвърляш камъни в тъмното.
Понякога улучваш без да искаш.
Извинявам се за което.

старата песен на нов глас. По-добър или по-лош не е чак толкова важно. Важното е че е нов и различен.

Нали?

"БОГАТА съм - имам си всичко, което няма цена. Усмивка, възторг и душа..."

Това не бяха камъни, това беше картечен откос. Тутти морти, дет вика Корадо.

Там, где эллину сияла Красота, Мне из черных дыр (!) зияла Срамота...

ей, аман!!! от свалячи!!!