НА БЪЛГАРИЯ
168 отговора
7783 прегледа
НА БЪЛГАРИЯ
На теб, Българийо свещена,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.
Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила,
прийми тез песни, пълни с гнев,
кат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.
О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца,
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.
30 ноември 1876
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело.
Прокуден тука на чужбина,
далеч от твоите гори,
сърцето ми сега проклина
тирана, който те мори.
Прийми тез песни, майко мила,
отйек на жалостний ти зов
и плод на сладката любов,
с коя душа ми си пълнила,
прийми тез песни, пълни с гнев,
кат вихъра, що пей по друма,
ту жални, кат шумът на Струма
и като горския напев.
О, майко, аз видях тиранът,
като ръцете си вапца
в кръвта на твоите деца,
и чух как плачеше Балканът
и твойте сини небеса!
Но през червените порои,
що ти проля във таз борба,
аз видя дните ясни твои
на твойта бъдеща съдба.
Дано таз вяра, туй мечтанье
не се разбие в някой брег
и твоя зов да не остане
като в пустинята без ек.
30 ноември 1876
Re: НА БЪЛГАРИЯ
Каде и да одиш,
каде и да шеташ,
не се срами, не се плаши
българин да си.
Една вера имаме,
един живот живееме,
България цела да е
секой да я знае.
Ако некои рече
България е мала,
има още осум дела,
за да биде цела.
Една вера имаме,
един живот живееме,
България цела да е
секой да я знае.
Ние не сме гърци,
османци, ни сърби,
чеда сме на Аспаруха,
гордост най-българска!
каде и да шеташ,
не се срами, не се плаши
българин да си.
Една вера имаме,
един живот живееме,
България цела да е
секой да я знае.
Ако некои рече
България е мала,
има още осум дела,
за да биде цела.
Една вера имаме,
един живот живееме,
България цела да е
секой да я знае.
Ние не сме гърци,
османци, ни сърби,
чеда сме на Аспаруха,
гордост най-българска!
Re: НА БЪЛГАРИЯ
Отечество любезно,
как хубаво си Ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед новий, по- нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земя пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
На изтока светлика, на юга аромата.
Горите ти са пълни с хармония и хлад,
Долините със трендафил, гърдите с благодат!
Коя земя от тебе е по-пъстра, по-богата?
как хубаво си Ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки поглед новий, по- нови красоти:
тук весели долини, там планини гиганти,
земя пълна с цвете, небето със брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!
Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?
Ти сбираш в едно всички блага и дарове:
хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,
На изтока светлика, на юга аромата.
Горите ти са пълни с хармония и хлад,
Долините със трендафил, гърдите с благодат!
Коя земя от тебе е по-пъстра, по-богата?
Хубава си, Татковино
Хубава си, Татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.
Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.
Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
Re: НА БЪЛГАРИЯ
"Възвание"
Ей народ поробен
що си тъй заспал?
Ил живот свободен теб не ти е мил
Дойде време, дойде час
иго да строшиш!
Хайде, хайде, хайде!
На бой да вървим,
стига толкоз робство да търпим
...Ха народ поробен
подигай глава!
Да станеш свободен,
да смажеш врага!
Стефан Стамболов, Търново, юни 1873
Ей народ поробен
що си тъй заспал?
Ил живот свободен теб не ти е мил
Дойде време, дойде час
иго да строшиш!
Хайде, хайде, хайде!
На бой да вървим,
стига толкоз робство да търпим
...Ха народ поробен
подигай глава!
Да станеш свободен,
да смажеш врага!
Стефан Стамболов, Търново, юни 1873
Re: НА БЪЛГАРИЯ
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.
("Знание", г. I, кн. 9, 15 май 1875)
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.
("Знание", г. I, кн. 9, 15 май 1875)
Моята страна
Там, гдето Дунав лудо тича
из Дунавската равнина
и в Черното море се втича
от стари, древни времена,
там, гдето Добруджа люлее
узрели класове и вее
свободни, горди знамена -
о, там е моята страна.
Там, гдето се издига Рила,
накичена с венци от сняг,
там, гдето лодка лекокрила
лети край морския ни бряг,
там, где Пирин от скръб белее
и Струма легендарна пее
из свойта плодна долина -
о, там е моята страна.
Там, гдето в гробове прогнили
лежат деди и прадеди,
загубили юнашки сили
във робство, мъки и беди,
там, гдето чух езика роден,
език свещен, любим, свободен
и зърнах пръв път светлина -
о, там е моята страна.
Димитър Пантелеев
из Дунавската равнина
и в Черното море се втича
от стари, древни времена,
там, гдето Добруджа люлее
узрели класове и вее
свободни, горди знамена -
о, там е моята страна.
Там, гдето се издига Рила,
накичена с венци от сняг,
там, гдето лодка лекокрила
лети край морския ни бряг,
там, где Пирин от скръб белее
и Струма легендарна пее
из свойта плодна долина -
о, там е моята страна.
Там, гдето в гробове прогнили
лежат деди и прадеди,
загубили юнашки сили
във робство, мъки и беди,
там, гдето чух езика роден,
език свещен, любим, свободен
и зърнах пръв път светлина -
о, там е моята страна.
Димитър Пантелеев
РОДИНА
Родино красна,
долино родна,
зорница ясна,
земице плодна!
Как те обичам,
как те бленувам;
как се увличам,
как се любувам
на твоите чудни
поля и ниви,
славеи будни,
цветя красиви.
На твоите дивни
извори, вади,
реки проливни,
сенки, прохлади.
На твойти вити
скали чутовни,
орли сърдити,
гори вековни.
На всичко, майко,
що си кърмила -
как те обичам,
родино мила!
Ц.Церковски
долино родна,
зорница ясна,
земице плодна!
Как те обичам,
как те бленувам;
как се увличам,
как се любувам
на твоите чудни
поля и ниви,
славеи будни,
цветя красиви.
На твоите дивни
извори, вади,
реки проливни,
сенки, прохлади.
На твойти вити
скали чутовни,
орли сърдити,
гори вековни.
На всичко, майко,
що си кърмила -
как те обичам,
родино мила!
Ц.Церковски
Де е България
Питат ли ме де зората
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на светът,
тамо, аз ще отговоря,
де се бели Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;
тамо де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из Тракийска равнина.
Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земя,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.
Българийо, драга, мила,
земя пълна с добрини,
земя, що си ме кърмила,
моят поклон приеми.
ме й огряла първи път,
питат ли ме де й земята,
що най любя на светът,
тамо, аз ще отговоря,
де се бели Дунав лей,
де от изток Черно море
се бунтува и светлей;
тамо де се възвишава
горда Стара планина,
де Марица тихо шава
из Тракийска равнина.
Там роден съм! Там деди ми
днес почиват под земя,
там гърмяло тяхно име
в мир и в бранните поля.
Българийо, драга, мила,
земя пълна с добрини,
земя, що си ме кърмила,
моят поклон приеми.
БАЛАДА ЗА БЪЛГАРИЯ
България във тихата дъга
над жълтите поля с червени макове,
България във моята тъга
зад тъмните стъкла на всички влакове.
България
по тъмните бразди на всяка равнина.
България
във светлите гърди на моята жена.
България по тъмните крила
на тпиците, от зимата прокудени.
България по светлите чела
на всички пеещи и всички влюбени.
По всички, всички стародавни пътища
България.
Бавно вървяха
в пътища тесни
с детска уплаха
твоите песни.
Тъжни девици
в късни седянки,
бивши войници,
слепи, шармантки
като по книга
ги пяха жално...
Песни ли? Стига!
Ти беше гладна.
От болка - черна,
от мъка - свята,
вдовицо верна
на Караджата...
И твойта мъка,
дълго люляна,
изпъна лъка.
Народът стана
из минни кули,
из ниви гъсти,
със медни скули
и силни пръсти
хвърли в борбата
той свойте сили,
пося земята
с братски могили
и те прегърна
като закрила...
Всичко ти върна -
вяра и сила.
Сега, когато
люлей в балкана
твоето лято
златна камбана,
то се надвеси -
горда родилка -
и ми донесе
в пъстра престилка
мъдрото детство
на свободата
като наследство
от Караджата...
България по малките слънца
на поздрави и възпоминания.
България във кротките сърца
на всички честни в своите желания.
България измедната тръба на всяка веселба.
България
във моята съдба и вашата съдба.
България по сините крила
на дни и нощи, радостно събудени.
България по мъжките тела
на мойте стихове, безумно влюбени...
По всички, всички устремени пътища
България!
над жълтите поля с червени макове,
България във моята тъга
зад тъмните стъкла на всички влакове.
България
по тъмните бразди на всяка равнина.
България
във светлите гърди на моята жена.
България по тъмните крила
на тпиците, от зимата прокудени.
България по светлите чела
на всички пеещи и всички влюбени.
По всички, всички стародавни пътища
България.
Бавно вървяха
в пътища тесни
с детска уплаха
твоите песни.
Тъжни девици
в късни седянки,
бивши войници,
слепи, шармантки
като по книга
ги пяха жално...
Песни ли? Стига!
Ти беше гладна.
От болка - черна,
от мъка - свята,
вдовицо верна
на Караджата...
И твойта мъка,
дълго люляна,
изпъна лъка.
Народът стана
из минни кули,
из ниви гъсти,
със медни скули
и силни пръсти
хвърли в борбата
той свойте сили,
пося земята
с братски могили
и те прегърна
като закрила...
Всичко ти върна -
вяра и сила.
Сега, когато
люлей в балкана
твоето лято
златна камбана,
то се надвеси -
горда родилка -
и ми донесе
в пъстра престилка
мъдрото детство
на свободата
като наследство
от Караджата...
България по малките слънца
на поздрави и възпоминания.
България във кротките сърца
на всички честни в своите желания.
България измедната тръба на всяка веселба.
България
във моята съдба и вашата съдба.
България по сините крила
на дни и нощи, радостно събудени.
България по мъжките тела
на мойте стихове, безумно влюбени...
По всички, всички устремени пътища
България!
Re: НА БЪЛГАРИЯ
ПУСТОТА
Пустотата в обществото, в главите,
редом царствува сън или мраз,
пустота във словата, в душите,
пустота пълни всичко у нас.
Чувства светли мъртвешки заспали,
на доброто не чуй се гласът,
нов кумир замени идеали,
и разчетът владей, не духът!
Трудний път на честта в тръне, срасте,
доблестта няма вес, нито ход,
ври борбата на низките страсти,
има шум, ала няма живот.
Прежни рани зарастват безследно,
нови, страшни отварят се веч,
злото дъха на нас с лице бледно,
а ний мислим го още далеч.
Друг път мряхме с възторг, днес не важим.
На приятел, на враг ний не щем
"Аз обичам те!" честно да кажем.
"Аз те мразя!" без страх да речем.
Всяко нещо ний почваме с трясък.
Крещим: Слава! Народ! Идеал!
А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък,
преплави ги- остая ти кал,
Пущинак на народната почва,
тръне, плевели... бедна страна!
А животът едвам се започва,
а зората едвам що блесна!
Пустотата в обществото, в главите,
редом царствува сън или мраз,
пустота във словата, в душите,
пустота пълни всичко у нас.
Чувства светли мъртвешки заспали,
на доброто не чуй се гласът,
нов кумир замени идеали,
и разчетът владей, не духът!
Трудний път на честта в тръне, срасте,
доблестта няма вес, нито ход,
ври борбата на низките страсти,
има шум, ала няма живот.
Прежни рани зарастват безследно,
нови, страшни отварят се веч,
злото дъха на нас с лице бледно,
а ний мислим го още далеч.
Друг път мряхме с възторг, днес не важим.
На приятел, на враг ний не щем
"Аз обичам те!" честно да кажем.
"Аз те мразя!" без страх да речем.
Всяко нещо ний почваме с трясък.
Крещим: Слава! Народ! Идеал!
А тоз шум, а тоз вик, а тоз блясък,
преплави ги- остая ти кал,
Пущинак на народната почва,
тръне, плевели... бедна страна!
А животът едвам се започва,
а зората едвам що блесна!
Re: НА БЪЛГАРИЯ
Високи сини планини
Високи сини планини,
реки и златни равнини,
небе, по-нежно от коприна -
това е моята родина!
Обичам те, земя голяма,
тъй както се обича мама,
тук мила ми е всяка птичка
и всяка мъничка тревичка.
Обичам българските думи,
що слушам по поля и друми,
обичам хубавите песни и
приказките ни чудесни.
Когато гледам планините
и слушам как шумят реките,
в шума на Рила и Пирина
аз чувам моята родина.
Високи сини планини,
реки и златни равнини,
небе, по-нежно от коприна -
това е моята родина!
Обичам те, земя голяма,
тъй както се обича мама,
тук мила ми е всяка птичка
и всяка мъничка тревичка.
Обичам българските думи,
що слушам по поля и друми,
обичам хубавите песни и
приказките ни чудесни.
Когато гледам планините
и слушам как шумят реките,
в шума на Рила и Пирина
аз чувам моята родина.
Re: НА БЪЛГАРИЯ
МОЙ РОДЕН КРАЙ
Сбогом и прости, мой роден край,
в тугина одам - оставам рай.
Мой роден край,
райска градина,
тежка е со тебе
мойта разделба.
Има на светот земи богати,
ала като тебе нема убави.
Мой роден край,
райска градина,
тежка е со тебе
мойта разделба.
Каде и да одам, пак ке се вратам,
тука сум роден, тука ке умра.
Мой роден край,
райска градина,
тежка е со тебе
мойта разделба.
Сбогом и прости, мой роден край,
в тугина одам - оставам рай.
Мой роден край,
райска градина,
тежка е со тебе
мойта разделба.
Има на светот земи богати,
ала като тебе нема убави.
Мой роден край,
райска градина,
тежка е со тебе
мойта разделба.
Каде и да одам, пак ке се вратам,
тука сум роден, тука ке умра.
Мой роден край,
райска градина,
тежка е со тебе
мойта разделба.
ЗАВРЪЩАНЕ
ЗАВРЪЩАНЕ
Късно вечер ще потропам, майко,
като странен просяк през дома.
Няма ли да ме попиташ, майко,
откъде се връщам сам в нощта?…
“Дълго скитах, майко, по света,
но не срещнах по-добра жена.
Не намерих, майко, на света
по-любимо място от дома…
Тук дойдох да си почина, майко,
че животът всичко ми взема…
Тук дойдох да се оженя, майко –
да целуна милата земя!…”
Марин Тачков
Късно вечер ще потропам, майко,
като странен просяк през дома.
Няма ли да ме попиташ, майко,
откъде се връщам сам в нощта?…
“Дълго скитах, майко, по света,
но не срещнах по-добра жена.
Не намерих, майко, на света
по-любимо място от дома…
Тук дойдох да си почина, майко,
че животът всичко ми взема…
Тук дойдох да се оженя, майко –
да целуна милата земя!…”
Марин Тачков
Re: КЪЩАТА
КЪЩАТА
Цигла по цигла и тухла по тухла –
както я бяха изграждали майстори –
къщата тихо, невидимо рухва,
сякаш събарят я сили незнайни…
Няма ги вече старицата, старецът…
Сякаш ги виждам отново на пейката –
в лятната вечер със мен разговаряха,
топли, сърдечни, лицата им грееха…
Дворът пустее, помръкнал от чакане,
спи буренясал зад къщата тиха.
Кой да посее надежда в земята –
те, синовете, далече заминаха…
Зеят прозорците слепи, оградата
стене, издъхва с въздишка болезнена.
Стара, беззъба, вратата е паднала –
вече ненужна – кого да посрещне?…
Цигла по цигла и тухла по тухла –
както я бяха изграждали майстори –
къщата тихо, невидимо рухва,
сякаш събарят я сили незнайни…
Няма ги вече старицата, старецът…
Сякаш ги виждам отново на пейката –
в лятната вечер със мен разговаряха,
топли, сърдечни, лицата им грееха…
Дворът пустее, помръкнал от чакане,
спи буренясал зад къщата тиха.
Кой да посее надежда в земята –
те, синовете, далече заминаха…
Зеят прозорците слепи, оградата
стене, издъхва с въздишка болезнена.
Стара, беззъба, вратата е паднала –
вече ненужна – кого да посрещне?…
Хайде по-ведро нещо
Свети Георги обикаляше полето, както всяка година, когато му дойдеше времето.
Той вървеше бавно между зелените вретенили ниви, чиито талази почиваха още в ранното утро. Загърнат в плътна пурпурна мантия, която сякаш гореше от първите лъчи на слънцето, той се движеше като пътуващ пламък и златният му ореол покриваше диска на слънцето.
Светлите му млади очи приличаха на смарагди и в тях се отразяваше златиста- та зеленина, която обгръщаха до безкрай. По кестенявата му къдрава брада блестеше сребърен прах от роса.
Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, чуруликаха, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която бе ги надарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени, падаха по раменете на светеца. По малките цветисти полянки зайци, отдадени на влечението на сърцата си, не чуваха чуждите стъпки и вечният страх от смъртта беше ги напуснал. По сребротканите паяжини из глогините стръвно се следеха възбудени двойки паяци и правеха опасни игри по тънките жици. Оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето.
Отдаден в размишления за великата промисъл божия и за огнената сила на живота, свети Георги от време на време спираше стъпките си и се обръщаше да обгледа цялото поле. И ето че посред тоя златистосмарагден съд той видя две човешки фигури, облечени пъстро и весело, които приличаха на две големи ходещи цветя.
Свети Георги надвеси ръка над очите си и се вгледа. Един момък вървеше редом с едно младо момиче. Те се движеха бавно, с наведени глави, толкова близко един до друг, че малките пръсти на отпуснатите им ръце едвам се допираха.
Те мълчеха. Момъкът от време на време откъсваше стрък от нивата, прехапваше го и несъзнателно го късаше. Момичето полагаше длан над младите класове и ходейки, милваше ги.
Светецът се намръщи. Сред тая шумяща любов наоколо тия хора нито се поглеждаха, нито се целуваха. Това страхливо допиране на малките им пръстчета го накара да се усмихне.
"Какви свенливи деца - помисли той. - Кое нещо сковава така сърцата им? Ето, тия млади хора се обичат. Те, увлечени, са дошли тук толкова рано да се срещнат, докато няма в полето хора, и сега ги е срам да се погледнат."
Светецът простря чистата си ръка и повика една пчелица, която жаркаше из въздуха. Той й каза нещо и усмихнат, видя как тя отиде към влюбената двойка.
Пчелицата забръмча около главата на момичето, завъртя се около главата на момчето и почна да си играе между лицата на двамата. Тогава те се обърнаха да я видят и се погледнаха в очите.
Двамата се спряха. Пчелицата закачаше ту единия, ту другия. Те радостно подвикваха. Погледите им по-често се срещаха и пиянството от пролетната възбуда ги замайваше.
Светецът бе се спрял сред полето и усмихнат, се забавляваше. Заедно с него се спря и слънцето и забави утрината, за да стои полето повече време безлюдно.
Свети Георги прати при младите една шарена пеперуда. Тя заигра около тях. Тънките нежни ръце на девойката запосягаха, за да я хванат. Момъкът също протегна своите. Движейки се из въздуха двата чифта ръце се сплетоха и се уловиха.
Свети Георги прати една малка гъсеница да полази по гъвкавата снага на девойката. Момичето се уплаши. То извика рязко и почна да се дърпа, но яките ръце на момъка не го пущаха. Той посегна да махне гъсеницата и ръцете му се увиха около кръста на момичето.
Играейки така, момъкът и девойката застанаха прегърнати сред нивите. Очите им гореха, душите им отмаляваха. Двамата трепереха, но не можеха да седнат, защото тревата беше мокра от роса.
И когато свети Георги видя, че те по-силно и по-яко се прегърнаха, когато чу мъчителните и възторжени викове на любовта, когато видя приближените устни, той забърза, мина леко край тях, постла върху росната трева своята голяма, плътна пурпурна наметка и изчезна.
Момъкът и девойката паднаха прегърнати върху постилката.
И слънцето поде своя висок път, и полето светна с божествена радост.
Той вървеше бавно между зелените вретенили ниви, чиито талази почиваха още в ранното утро. Загърнат в плътна пурпурна мантия, която сякаш гореше от първите лъчи на слънцето, той се движеше като пътуващ пламък и златният му ореол покриваше диска на слънцето.
Светлите му млади очи приличаха на смарагди и в тях се отразяваше златиста- та зеленина, която обгръщаха до безкрай. По кестенявата му къдрава брада блестеше сребърен прах от роса.
Душата на светеца се радваше, защото всичко наоколо дишаше и живееше точно по великата повеля на всевишния. Малките птички летяха и се любеха в забрава, чуруликаха, целуваха се и тържествуваха. Дребните животинки из тревата така страстно се бяха отдали на великата сила, с която бе ги надарил творецът, че умираха от изнемощяване или взаимно се разкъсваха от екстаз. Чифтосани пеперуди се носеха леко над зелените класове и изтомени, падаха по раменете на светеца. По малките цветисти полянки зайци, отдадени на влечението на сърцата си, не чуваха чуждите стъпки и вечният страх от смъртта беше ги напуснал. По сребротканите паяжини из глогините стръвно се следеха възбудени двойки паяци и правеха опасни игри по тънките жици. Оплодените овошки с наслада крепяха зелените си още рожби и се нежеха в наслада под лъчите на слънцето.
Отдаден в размишления за великата промисъл божия и за огнената сила на живота, свети Георги от време на време спираше стъпките си и се обръщаше да обгледа цялото поле. И ето че посред тоя златистосмарагден съд той видя две човешки фигури, облечени пъстро и весело, които приличаха на две големи ходещи цветя.
Свети Георги надвеси ръка над очите си и се вгледа. Един момък вървеше редом с едно младо момиче. Те се движеха бавно, с наведени глави, толкова близко един до друг, че малките пръсти на отпуснатите им ръце едвам се допираха.
Те мълчеха. Момъкът от време на време откъсваше стрък от нивата, прехапваше го и несъзнателно го късаше. Момичето полагаше длан над младите класове и ходейки, милваше ги.
Светецът се намръщи. Сред тая шумяща любов наоколо тия хора нито се поглеждаха, нито се целуваха. Това страхливо допиране на малките им пръстчета го накара да се усмихне.
"Какви свенливи деца - помисли той. - Кое нещо сковава така сърцата им? Ето, тия млади хора се обичат. Те, увлечени, са дошли тук толкова рано да се срещнат, докато няма в полето хора, и сега ги е срам да се погледнат."
Светецът простря чистата си ръка и повика една пчелица, която жаркаше из въздуха. Той й каза нещо и усмихнат, видя как тя отиде към влюбената двойка.
Пчелицата забръмча около главата на момичето, завъртя се около главата на момчето и почна да си играе между лицата на двамата. Тогава те се обърнаха да я видят и се погледнаха в очите.
Двамата се спряха. Пчелицата закачаше ту единия, ту другия. Те радостно подвикваха. Погледите им по-често се срещаха и пиянството от пролетната възбуда ги замайваше.
Светецът бе се спрял сред полето и усмихнат, се забавляваше. Заедно с него се спря и слънцето и забави утрината, за да стои полето повече време безлюдно.
Свети Георги прати при младите една шарена пеперуда. Тя заигра около тях. Тънките нежни ръце на девойката запосягаха, за да я хванат. Момъкът също протегна своите. Движейки се из въздуха двата чифта ръце се сплетоха и се уловиха.
Свети Георги прати една малка гъсеница да полази по гъвкавата снага на девойката. Момичето се уплаши. То извика рязко и почна да се дърпа, но яките ръце на момъка не го пущаха. Той посегна да махне гъсеницата и ръцете му се увиха около кръста на момичето.
Играейки така, момъкът и девойката застанаха прегърнати сред нивите. Очите им гореха, душите им отмаляваха. Двамата трепереха, но не можеха да седнат, защото тревата беше мокра от роса.
И когато свети Георги видя, че те по-силно и по-яко се прегърнаха, когато чу мъчителните и възторжени викове на любовта, когато видя приближените устни, той забърза, мина леко край тях, постла върху росната трева своята голяма, плътна пурпурна наметка и изчезна.
Момъкът и девойката паднаха прегърнати върху постилката.
И слънцето поде своя висок път, и полето светна с божествена радост.
