Споделям

Най-ужасното от всичко е че вече не мога да споделям като хората.Освен тук в нета де.Тука мога да споделям,защото не ви виждам.Не мога да отида на кафе и да споделя на някого нещо.Все гледам да не досадя.Все няма време.Не мога да се отпусна.Така съм от седмици.Препускам нагоре надолу,смея се,плача с приятели и познати.Единственото споделено нещо което наистина ме е трогнало беше това че накарах мои приятели да идват с мен на театър.Поне показах че не съм толкова префърцунена...че не обичам театъра само за да се показвам на такава каквато не съм.Театъра е хубаво нещо и те ми благодариха след това заради моето желание да им покажа друг свят.И това споделям.Любовта споделям.
И си мислех че споделям докато днес не ми се разбиха представите за споделено.Вчера бях на една постановка.Актьорите бяха чудесни направо великолепни.И постановката си струваше.Публиката беше въодушевена.А аз гледах живота си досега.Да...точно постановката ми го показа.Хората се смяха...плачеха...ставаха на крака да ръкопляскат а аз гледах и не можех да повярвам...как го изиграха.
И споделям днес със сестра ми.Тя може би е единственият човек пред който мога да се отпусна напълно.И двете се смяхме на тази постановка...защото тя разбираше защо докато другите се смяха аз едвам си сдържах сълзите и защо докато другите плачеха аз се смях с глас.
И това беше.
Никой друг не разбра.
Всъщност ми писна да съм под такова напрежение.Напрежение ,което си създавам сама.Защото вече не разбирам кой е на моя страна и кой на чужда.Виждам света изцяло черно -бял защото не мога нещо да се ориентирам.Когато общувам с някого аз съм открита...а другите не са.Все някой когато общува с мен крои някакви планове за мен...без да ги споделя естествено.И в крайна сметка аз съм толкова заблудена че винаги успяват да ме изненадат.Вече внимавам какво говоря,какво мисля,какво правя...и защо го правя.Винаги се питам защо....а един човек ми каза че съм от типа хора "защо не?".Ами не знам какво съм.
Въпроса е че не знам в точно кой момент всичко ще се сгромоляса.Не знам дали ще се сгромоляса и не знам дали просто аз ще се сгромолясам.Отлично знам че света продължава и без мен.Това много дразни моя егоцентризъм.Опитвала съм да го спра но той просто ме е ритал.Всички продължават а аз трябва да тичам в ритъм.Това е съдбата и живота .И ако имам някаква карма то е в това че винаги се опитвам да тичам по-бързо от другите а в крайна сметка изоставам и пак се изравнявам.Но ми коства повече нерви ,повече тъга....и...много повече компромиси.
Преди хората ме обичаха въпреки това че съм странна.Сега е заради това.На една приятелка споделих че сме се родили на време.Сега обичат странните хора.А не е така.Сега просто малко повече ги търпят.Повърхностно се чудят на тяхната оригиналност а след това говорят и правят неща зад гърба им.Хората се опитват да ме изкарат глупава...неориентирана.Само за второто мога да се съгласа.А всъщност се съгласявам и за двете.Защото когато хората те мислят за глупав лесно ги прецакваш.
Да!Казаха ми едни че съм ги прецакала.А с пръст не съм ги и докоснала..дума не съм им казала...с тях допир съм нямала.А съм ги прецакала.Вероятно със самото си съществуване.Показала съм им колко са посредствени.
А посредственият човек най-много го е страх от това.Като мен.И аз се страхувам да не съм посредствена.
А всъщност боли в момента.Че няма на кого да споделя наистина.Че не мога да отида при някого да изплача мъката си.Няма на кого да се обадя.Всъщност има...но после какво ще правя?Студен човек съм аз...за другите хора съм така...така и искам да остана.Това е само маска...повечето го разбират но не искат да се доближават до мен.Не знаят какво да очакват.А аз искам откровен разговор с някой...а няма време.Времето е едно такова разтегнато понятие което аз имам дарбата да разтягам още повече в пространството.Върша неща за които не им е времето...а други отлагам.И всичко пак в ненормални граници.
Не се оплаквам в момента.Не искам да си мислите че се оплаквам.Просто съм много изнервена...на ръба съм защото след малко не знам какво да очаквам.Това "не знам" го мразя.Разрушава черно белия ми святНо не го прави и розов.Ще ми мине...но не напълно.То не минава напълно поне при мен.Искам просто като се прибера всичко да си е пак в ненормалните граници.

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Преди време четох списанието към неделния вестник. Най-естествената човешка нужда била..няма да познаеш ! Никога.
Някой да те мисли, ако не се прибереш вечер

..сега ако продължа ще се размажа по клавиатурата от емоции и най-много да потече по пода . Честит петък ! Днес е ден за подвизи.



[линк]

Ква мъка бе котенце. Мно си е гот така както си живуркаш.
Не мисли толкова - живуркай си. Интуитивно.
Нали знаеш кои са най-готините програмки?
Дето функционират интуитивно. Не са нужни мно обяснения за потребителя

________________________

са си свиркам - още въпроси?

Като гледам какво си написала не е вярно, че не можеш да ГО правиш.
Няма НЕ-знам, НЕ-мога и НЕ-искам - тези думички не съществуват - махни НЕ-то пред тях! Дишай дълбоко и мисли плитко А, забравих, изхвърли черните очила в кошчето, лятото и без това свършва и сложи розовите - през тях сега се гледа по-хубаво, само пробвай, де! Ако не намираш ще ти дам мойте, пък аз ще летя малко наслуки - може да се набухам и аз където търся и искам, знам ли

Има на света едно единствено истинско съкровище-доброто сърце

твоя страна?? друга страна? че то страните не са толкова много, страната си е една...

наистина е изнервящо да делиш себе си от другите, по-лесно (естествено?) е да приемаш цялата общност... и себе си вътре в нея, разбира се...

и защо не? може би ще те подразни някаква незаинтересуваност, и това че не може лесно да заинтересуваш общността да "види" и приеме за интересно нещо което със сигурност е такова за теб...

в такъв случай - ти си очите на твоите приятели, но не и тяхния разум - те си решават сами...

Почти всички хора са посредствени, а почти никой не иска да бъде такъв. Познай сега на колко хора им е проблем посредствеността ? ;)
Дали ще си посредствена или не всъщност е въпрос на съдба. Не управляваш ти това. То просто се случва в зависимост от интересите ти. И бих казал че даже не е интересно дали си посредствена или не, а дали задоволяваш житейските си интереси. Другото - както се случи. И не е важно. В смисъл че има отношение към самочувствието ти, което винаги се стреми да се издигне над другите хора, а това е пагубен стремеж - в смисъл че се оформя като самоцел в един момент, а с това убива всеки смисъл. Човек се превръща в състезател в една игра на самочувствие, която не е особено смислена. Иначе казано - докато си играят на самочувствие, живота изтича между пръстите им. По-добре да се стремим да постигнем другите си желания.
Бих казал че посредствеността е като страха - застига тези, които се страхуват от нея. Обръщат й едва ли не цялото си внимание и за онова, което наистина би ги отдалечило от нея не им остава време. Всъщност човек ако съдбата му е да не бъде посредствен, най-добре хич да не мисли за такъв проблем - тогава няма опасност да му се случи това, защото следва интересите си - именно те го отвеждат в страната на интересните хора. А ако интересите му са посредствени, все едно колко се стреми да избегне това - не може. Както се казва - насила хубост не става. Или ти иде отвътре или става грозна работа, все едно никаква, че даже и по-зле от никаква.

Земля в Илюминаторе

Напрежение.
Това напрежение ме изприщи по Нова Година. Мислех че си загубвам зрението. ДОбре че се оказа просто ефект от това прословуто напрежение. Китайците са казали - Стреса е причина за всички болести - дава им шанс да се развият от латентното си състояние, бих добавил аз.
Забрави за напрежението. Игнор отсекъде. Иначе се наказваш яко - самичка. Откакто осъзнах от личен опит какво прави стреса, имам друго отношение към всичко. В смисъл, че не се ядосвам, не събирам в себе си нерви. Ако има нещо си го изливам директно и продължавам чист като сълза. Егоистично не позволявам някой да ме товари с напрежение. Защото здравето ми е по-ценно от всичко. От някаква си смотана работа, от някакви си жалки проблеми, от нечии жалки интереси. На някой нещо не му било както трябва и ме притеснява? Иска да му пия водата и да му лижа краката ? Ми да го духа. Тва е. Неам нерви за никого. Мога да бъда добър човек, ако не искат да си бършат ръцете в мен. Иначе ставам особено лош и хапя. За да не си го позволяват - нито с мен, нито с друг.
Та, отпусни се. Каквото и да става - имаш опит - нихт напрежение! Мисли си за нещо хубаво и нехай за напрежения някакви си там. През оная ти работа са всички тия напрежения. Свръхотговорността е болестно състояние, защото ти докарва толкова напрежение, че те разрушава. Човек трябва да бъде икономичен с отговоростите - в смисъл да носи само тези, които имат пряко отошение към него. Не мога да страдам за децата в Сомалия и навсякъде по света - нямам сили за това, не съм Бог - ако приема това, не трябва да живея, никога няма да се смея и да бъда щастлив. Може би мога да направя нещо за тях, но то съвсем не е - да се поболея от мъка.

Относно твоята откритост и закритостта на другите - ти си жена. Хубава жена. Това е особено важно. Защото води след себе си мъжки домогвания до теб. Ако ти си открита - чудесно. Но не можеш да очакваш откритост поне от мъжката половина на приятелите ти, че даже и от женската - ти си им конкуренция пък на тях. За едните си цел, за другите - конкурент. Нито една от двете позиции не предполага откритост към теб. Мъжете знаят как се вкарва жена в легло - определено не е с откритост, освен в редки случаи на глямо допадане и Любов - тогава няма какво да се крие, напротив даже - има какво да се сподели ;). В останалите случаи - задните мисли се прикриват и тайничко се прокарват под благовидни любовни намеци - правим се че обичаме, лъжем, мажем - всичко с една цел - да ни пуснете. Малко отклонение - след като завоюваме по този начин една жена, винаги губим интерес към нея - поне временно, докато либидото ни не се обади пак - щото пък хубавата жена си е хубава - на всеки му се иска да я опъне пак при нарастнало желание. Та така някои връзки си живеят във времето доста дълго - единствено за сексуално удоволствие и може би за преодоляване на скуката.
Гадно е, но единствения начин да са откровени с теб е да не искат нищо повече от споделяне с теб. А за тази цел трябва да си грозна и свястна. Тъй че докато не се сбръчкаш от старост или повредиш, не се надявай търсещи мъже да нямат задни помисли и неуверени в мъжете си жени да не се страхуват от теб. Ми тва е живота.

Какво значи Сгромолясване ?
Какво да се сгромоляса ? Как разбираш ти всичко да се сгромоляса ?
Преди да кажеш нещо, нека ти кажа как го разбирам аз - да се промени. Страхът от промяна всъщност наричаш страх от сгромолясване. Истината е че каквото и да стане, живота продължава. Не спира - поне преди смъртта. По-труден или по-лек - живее се някак. Поне това ни осигурява донякъде обществото. Тъй си мисля. Ти си знаеш най-добре какво имаш предвид.
За това че догонваш другите с тичане ... незнам какво имаш предвид, но не ми звучи вярно. Всъщност, ако се опитваш да ги копираш, губейки себе си - губиш от такова догонване. Аз се отказах отдавна да следвам другите - подкарах своята ракета натам, накъдето исках - и естествено бях сам. Доста дълго. Но бях себе си и не съжалявам че съм бил себе си.
"Преди хората ме обичаха въпреки това че съм странна.Сега е заради това." - Малко ме съмнява някой да те обича заради това, че си странна. По-скоро това е един опит за комплимент - вероятно от мъже ? Странността сама по себе си не предизвиква повече от любознателност. Обич предизвиква онова, което радва душата на другите. Значи не странността ти е причина за обичта на другите, а специфичните качествата на тази ти странност. Ако разбира се не си жертва на комплименти с някаква умисъл ;) Може би тряябва да перефразираме изречението ти така : "Преди хората ме обичаха въпреки това че съм странна. Сега ме обичат уж заради това ... четки ли ми правят, изтъквайки моята уникалност като причина за харесване (галят ми самочувствието) ?" Добре, верно е че прекалявам. Много черногледо казано е това. Едва ли е вярно. Но идеята беше да премислиш вариантите - от моя гледна точка. Може пък да ти е от полза?
Имам един страх - да не бъда вкаран в черно-белия свят на жената която обичам. Защото както съм й бял - може в миг да й стана черен. А това не мога да понеса. Не понасям когато не ме разбират. Много боли. Затова си мисля - правилно ли е да имаш черно - бял свят ?
Но ако умееш поне да не прибързваш и да оценяваш трезво кой е бял и кой-черен, може би не е толкова лошо да си имаш черно-бял свят. Макар че той е пъстър. И все пак - внимавай с хората, които имат чувства към теб - не ги оценявай погрешно - аз поне смятам, че от това най-много боли...

Земля в Илюминаторе

Това, че не можеш да споделяш може би се дължи на тотална липса на доверие у хората, с които общуваш, както и на това, че смяташ, че споделянето на най-съкровенните ти мисли и чувства ще остане недоразбрано.

Има една мисъл, май на Жозефин Бекер, че много по-лесно е да се танцува гол пред пълна зала, отколкото само пред един-единствен човек. Мисля, че "разголването" на душата също е по-непринудено и лесно пред непознати. Но тъй като те не те познават отново може да си неудовлетворена и неразбрана.

Сякаш приемаш, че да си странен е някакво наказание. Да си оригинален е лесно и естествено, когато оригиналността е вплетена в твоята същност, иначе оригиналниченето е гротеска. Странността и оригиналността не са присъщи на посредствените хора! Така, че не се самообвинявай в посредственост!

В душата ти бошува стихия от мисли, несигурност, колебания. Маската, за която говориш и която сама си поставяш, не те скрива, а само укрепва границата между теб и околните. Опитай да свалиш маската, дори да не е напълно.

Ту лоша, ту добра..... ту и двете заедно.

Мда...и това съм го чела и знам че е така.
Но в такива дни искам като се прибера вкъщи да няма никой.Просто никой.За да не ме безпокои ,да не ме кара да влизам в положението му.Да не разговаря с мен.
А точно в петъка исках всички да са си вкъщи. Не знам защо.Бях толкова притеснена...толкова отчаяна от това.Обвинявах се за всичките беди сполетели близките ми.И както често става естествено че те сякаш надушиха това и обвиниха мен.И тогава разбрах че не съм виновна.
Искам някой да ме посреща...искам някой да ме изпраща.Но да не ме обвинява за това че тръгвам.,...и затова че се прибирам.Да не ме обвинява.

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Живуркам си.Самата дума която си избрал ми подсказва самото отношение към темата...Да ти кажа честно интуитивно аз малко неща правя.Не претендирам че притежавам интуиция.Претендирам че притежавам разум и чувства.В разума се вслушвам въпреки че чувствата често взимат връх.

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Дишай дълбоко и мисли плитко

Ей това много ще ми отива знаеш ли?
Лошото е че трябва мнооого да се уча докато го постигна:)
Мога да ти кажа че даже надянала розовите очила не позволявам разума да ме напусне.
Мога да се напуша но дяволски ме е страх да не си изгубя разума.Много го ценя и това ми пречи.
Иначе мерси за предложението!

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Общността е стадна.Това ми пречи.Всички мислят приблизително еднакво.Това ме изнервя.Няма разнообразие...няма интересни неща.Отегчително е.
Никога не съм мислила че има моя и чужда страна.,..но вече я усещам.Усещам че хората не са на моя страна...и не знам защо.Преди имах много повече проблеми с хората и все пак не се чувствах предадена.Защото сигурно нищо не очаквах.Нищо.
А сега близки ме обвиняват за неща които не съм си и помисляла.И стават чужди.

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Знаеш ли посредствеността хем е въпрос на съдба хем не е.Точно затова се замислих като те четях.Когато един човек е оригинален...той е оригинален вътре в себе си.И може да е посредствен може и да не е.И тогава той сам трябва да избере какъв да е.Това не е въпрос на съдба.Съдбата се намесва в това дали ще е оригинален вътре в себе си.
А обикновения човек е обречен да бъде посредствен.
Но и двата типа хора търсят щастие и постигане на целите както ти си набелязал.И въпреки всичко ако желаеш постигане на целите за някои хора е важно също и КАК си ги постигнал.За хора като мен например.Не мога да се отърва от този интерес.Има неща под достойнството ми.И не знам дали ще мога да ги превъзмогна.
И не искам да съм посредствена.А го усещам.

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

можеш да предадеш някой друг, ако ти е възложил отговорност след като поиска такава от теб. без да те пита не може да ти възлага.
за да предадеш себе си трябва да искаш и нещо отсебе си, но без да се самоизнудваш.

хората мислят еднакво, ама това си е избор като цяло... затова примерно има пари - обща разменна монета. то и езика за това е общ - за да може да се уеднаквяват донякъде мислите, а си имаш и такива които ще запазиш само за себе си и за най-близките...

не се нервирай че не може всичко да бъде винаги на показ...

Наистина напрежението убива.Въпреки че точно когато съм под напрежението не го усещам.Даже ми дава сили за живот...да знам че ще го преодолея.Но когато започне да отминава...е тогава вече е голяма ми мъка.Направо се чудя на кой свят съм.Нещо като наркотиците...
И ще се науча да се предпазвам от стреса.За това се иска много опит и вяра в себе си.Трябва да се науча.
А за откритостта.Не мога и не искам да приема че е така.Баси...преди имах късмет намирах свестни хора.Сега около мен имам чувството че само хиени се навъртата баси.И ме мислят за глупава.Е това само ми помага де...ама честно да ти кажа не е никак интересно.Ти знаеш ли че и някои мъже злорадстват и сплетничат като жени?И то не знам какво съм им направила...не съм им отказала чуканеТе не са и предлагали...ама на момента направо ми иде да взема някоя пушка и да си поиграем на дивия запад.
Какво да се сгромоляса ? Как разбираш ти всичко да се сгромоляса ?
Преди да кажеш нещо, нека ти кажа как го разбирам аз - да се промени.
Не е баш така.Значи промяната може и да е за хубаво.За сгромолясване разбирам да изгубя контрол над нещата.Пак от някой друг да зависи съдбата ми.Да нямам сили сама да вземам решения....Ей това разбирам под сгромолясване.Към промяната изпитвам страх...но съм преживяла много промени...и видях че съм още жива.
Знам че да виждаш всичко черно бяло не е редно.Усещам го...а сега си го позволявам.Като шоколада е.Вредно малко но много вкусно.Ще се възстановя.Само ми трябва с някой откровен разговор...просто така...чисти взаимоотношения...отпускане.

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Много си права!Наистина си ме разбрала.Не споделям защото няма да разберат.Те така са и свикнали.Благодаря ти!Показа ми че може и да ме разбират хората!

What you take won't kill you,
But careful what you're giving!

Светът и хората около нас са точно отражение на вътрешния ни свят. Хората, които срещаш, отразяват частици от същността ти. Събитията, които се случват, са показатели за това в какво вярваш и от какво се страхуваш. Така е устроен животът. Винаги има обратна връзка, която да ни покаже как стоят нещата. Ако не ти харесва положението, промени себе си. Ще останеш много учудена колко бързо и естествено ще се промени и светът около теб.

Аха. Бих се радвал да ми споделиш отношението ми.
Към темата.

________________________

са си свиркам - още въпроси?

Не споделям, защото няма да ме разберат.
Това е много крайно, според мен.

Невъзможно е да не могат приятелите ти да те разберат. Невъзможно е никой от тях да не заслужава доверието ти.
В същото време не е нужно цялото ти обкръжение да те разбира винаги, за всичко и напълно. Разговорът с всеки е различен, защото и хората, и отношението ти към всеки от тях е различно. Но сред тях все има някой, с когото спокойно да говориш за това, което те радва/ тревожи/ оскърбява/ вълнува/ озлобява/ разнежва/ разплаква ......
Опитай, сподели! Може би и те имат нужда да знаят, че имат доверието ти!
Нека ти дава увереност това, че ти сама ще определиш докъде и доколко ще им разкриеш себе си.

Ту лоша, ту добра..... ту и двете заедно.

И да мислиш плитко се иска разум

Има на света едно единствено истинско съкровище-доброто сърце