Дълъг постинг - 2.
10 отговора
110 прегледа
Дълъг постинг - 2.
ПОЛЕВОТО СЪЗНАНИЕ И БИОИНФОРМАЦИОННИТЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ
"Чудесната сложност на силите, които изглежда контролират веществото, ако всъщност те не го и създават, са, и трябва да бъдат продукти на разума."
Алфред Ръсел
В светлината на изложените факти и теоретични съображения в предишните раздели, трябва да се преразгледа тезиса за човека, като взаимодействащ си само с непосредственото обкръжение, възприемайки информацията от средата директно. По-вярна е представата, че цялата биосфера, съставна част на която е човека представлява единна в информационно отношение система, в която всички елементи (клетки и организми) си взаимодействат. Такъв принцип на всеобщо информационно взаимодействие пряко следва от учението на В.И.Вернадски за биосферата на нашата планета като единен организъм. Това учение предполага, че клетките на растенията и тези, от които се състоят телата на животните са включени в общи информационни взаимодействия. В подкрепа на принципа на всеобщо информационно взаимодействие може да послужи и общият принцип на информационно функциониране на соматичните и нервни клетки. Невронът се състои от тяло на клетката, кратки израстъци (дендрити) по които в клетката постъпват импулси и дълъг израстък (аксон), по който информацията излиза от клетката. Съвместната, съгласувана работа на невроните позволява да се осъществи построяването на модела на външния свят и регулацията на поведението. Тук трябва да се подчертае, че информационните процеси, които се осъществяват на основата на работата на нервните клетки и които носят названието психични, по най-тесен начин са свързани с биоинформационните процеси в обикновените соматични клетки, иначе казано, с информационната служба на обикновените клетки. Съвременните данни за информационната служба на живите клетки позволява да се направи извода, че тази служба се обективира в определени химически структури и включва в себе си три компонента: а) изходна наследствена информация, която се кодира в молекулите на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), б) транспорт на тази информация, който се осъществява от рибонуклеиновата киселина (РНК), в) въплъщение на тази информация чрез белтъчните структури. Тези три компонента на информационната служба са характерни и за работата на нервната клетка - неврона. И при нея съществуват трите компонента - изходна информация, транспорт на информацията и въплъщение на информацията. Разликата се състои в това, че изходната информация в работата на нервните клетки, например обслужващи знението, постъпва не от генетичните структури, а от външният свят. Що се отнася до другите два компонента на информационния процес, то има основания да се смята, че тези компоненти се осъществяват от същите структури, както в соматичните клетки: транспорта на информацията става с помощта на РНК, а получената от нервните клетки информация се фиксира в белтъчните структури. Тази общност на контурите на информационните системи на соматичните и нервни клетки свидетелства за това, че психиката не е привнесена в живите системи отвън, а се явява специализация и модификация на информационните системи, изначално характерни за живота. От гледна точка на всеобщата връзка в биосферата, биоинформационната връзка не само не излиза извън сферата на живота, но необходимо влиза в организацията на биосферата. Такова всеобщо информационно единство на живота представлява необходимо условие за това единство на биосферата, за което писа Вернадски (Вернадски,В.И., 1960). Уместно е да цитираме и тезата на акад. Казначеев - председател на Общосъюзният комитет по проблемите на енергоинформационния обмен в природата. Той и сътрудниците му са стигнали до извода, че истинската природа на живите организми се проявява в тяхното взаимно влияние, а не в изолираният им живот. От тази картина на живота следва, че вегетативната система на човека и неговите соматични клетки, бидейки по-непосредствено включени в биосферата, отколкото висшите отдели на големите полукълба, изпитват постоянни въздействия от типа на телепатичните. Но тези въздействия не достигат до кората на човека и субективно той не знае за тях. В тази светлина, вероятно, би могло да се намери обяснение на странният факт, че хора с екстрасензорни способности си служат при биоинформационните контакти с такива сравнително прости средства като багети, махала с най-различни форми и др. Необходимостта от надеждна междинна връзка между най-ниското мозъчно ниво на възприятие на екстрасензорна информация и най-висшите корови отдели, където тя се осмисля, довежда, вероятно, до употребата на такива помощни приспособления. Напълно логично е, възприетата в по-нисшите мозъчни отдели екстрасензирна информация да дава отражение върху моториката при използване на тези приспособления. Тези автоматизми могат да бъдат ефективни индикатори за пси-явленията, защото функционират на сравнително безсъзнателно ниво, проявяващо се в по-малката заинтересованост и редуцирани усилия от страна на субекта. А тази реакция, колкото и да е парадоксално, се оказва много по-надеждна от интерпретациите на изходната информация, които се дават от най-висшите мозъчни инстанции, за които това е неспецифична дейност. Тази насока на мислене, сочеща по-древните отдели на мозъка като по-адекватни канали за възприятие и преработка на екстрасензорна информация се потвърждава и във филогенетичен план. Значително по-изострено е възприятието на някои животни към сигнали, които по своята същност са израз на всеобщата биоинформационна връзка в природата и които ние хората не възприемаме (или не обмисляме). Примери за това са безпокойството и странното поведение при кучета и някои видове риби часове преди настъпването на земетресение. Човекът също е способен, понякога, да улавя без промени биоинформационните сигнали и да ги интерпретира правилно. За това свидетелстват многочислените експерименти с реакции на различните вегетативни системи на организма на биоинформационни влияния. В този случай на предаване съдържанието на образния и семантичен компонент се свежда до минимум. Например експеримента се организира така, че да бъдат регистрирани възможните изменения в работата на съдовите системи на перципиента. Реакцията на тези системи се регистрира чрез такова прибори като плетизмограф и реограф. До сега са натрупани достатъчно данни, свидетелстващи за високото съвпадение във времето между мисления сигнал, изпращан от индуктора и изменение в състоянието на съдовата система на перципиента. Аналогични факти са получени и с електроенцефалографска методика. В тези случаи се отстраняват всички звена на психологично прекодиране в мозъка на перципиента. Самото изследвано лице обикновено не възприема този сигнал. Този опростен експеримент има все пак своите отрицателни страни. Преди всичко това е отсъствие на съдържание и значимост на сигнала. Само в редки случаи, когато се нарушава бариерата между мозъчните нива, обслужващи жизнените функции на организма, и висшите корови нива, възниква пряко информационно общуване на разстояние. Тезата, че отслабеният контрол на висшите корови нива над по-нисшите благоприятства биоинформационният обмен, пряко се потвърждава и от изследванията на Mc Donoudh и сътр., резултатите от които са публикувани в Journal of parapsychology (септ. 1989). В телепатични експерименти със случайни лица те постигнали разултати, които не се различавали от вероятностното разпределение, но установили, чрез ЕЕГ-изследвания, че успешните попадения, т.е. осъществяването на информационен контакт съответства на състояния на понижена корова възбуда. Организмите съставляващи биосферата, могат да бъдат разделени на две големи групи, ако в едната отнесем растенията, а в другата-живите системи, притежаващи поведение, способност да се преместват и самостоятелно да си доставят храна. Съвсем естествено е, че съществата, притежаващи поведение не могат да бъдат включени в единната система на всеобща биоинформационна връзка по този начин по който са включени в нея растенията. Такива информационни процеси, които се наричат психика и които са свързани с моделирането на различни обекти от околната среда, се оказват много по-значителни за съществата, отколкото включването им в единна система на информационно взаимодествие. Още повече за да осъществяват своето поведение и да набавят средства за съществуването си, те субективно трябва да бъдат включени само към информационните контакти, които регулират тяхното поведение в нужното направление. По такъв начин възникването на по-сложни системи, притежаващи собствени двигателни възможности и собствен информационен апарат, маделиращи окръжаващия свят, е довело, явно, до обособяване на организмите, до изключването им от глобалната информационна връзка със света. От една страна включеността на съзнанието във биоинформационните взаимодествия се проявява като работа на някакви рудиментарни, древни слоеве на мозъка, като определено атавистично негово проявление. Но от друга страна, литературата върху древната йога свидетелства за това, че способността за биоинформационни контакти на разстояние се придобива в резултат на специални тренировки, което навежда на мисълта за проявата в дадения случай на формулираният от Хегел диалектически закон за отрицание на отрицанието. Съгласно този закон, всяко развитие върви по спираловиден път, свързан с възвръщането към преходното на по-висока степен. Тезата за наличието при прачовеците и първите хора на способности за биоинформационен контакт с другите живи същества е развита, в частност, от съветският философ, историк и палеопсихолог Борис Фьодорович Поршнев (1905-'72), в книгата му "За началото на човешката история". Тематиката е антропологична, но ще посочим само някои палеопсихологични особености на нашите предци. Поршнев ги причислява към групата не некрофагите. Той смята, че триглодитидите не са били ловци, не са убивали представителите на заобикалящата ги фауна; те са въздействали активно - "хипнотично" върху централната нервна система, върху висшата нервна дейност на животните (или поне на някои видове); те са съумявали да адресират до тях "зрителни или слухови сигнали от интердиктивен тип". Такова съжителство било биологически взаимно изгодно и за двете страни. Може да се предположи, че най-древната звукова реч е била адресирана не от човек за човек, а от човека за всевъзможни други животни." (Поршнев Б.Ф., 1981). Така палеоантропът е предизвиквал у животните имитативно-интердиктивни реакции; и това е било неговото най-силно оръжие в борбата за оцеляване. След това "късните мустерци, усвоили изключително добре сигналната интердикция спрямо животните и птиците, са започнали най-сетне да я разпространяват върху себеподобните си. В последна сметка тази тенденция би довела до пълното превръщане на едните в изхранващи, а на другите в храненици. Но от друга страна, тя е активизирала и неврофизиологичният механизъм на противодействие: асугестивността, неконтактността". Сложната терминология, която използва Поршнев очевидно е необходима при този принципно нов, и силно психологизиран подход към произхода на човека. Хипотезата за наличието у прачовеците на "хипнотични" способности, протоформа на които са заразителността на прозявката и усмивката, звучи съвсем правдоподобно. Респираторният (при вдишване) начин за издаване на звуци, който е характерен за животните и наблюдаван при някои незасегнати от цивилизацията племена, също подкрепя идеята на Поршнев за съществувалата директно комуникация мужду човека и животните. Сложната терминология, която използва Поршнев очевидно е необходима при този принципно нов, и силно психологизиран подход към произхода на човека. Хипотезата за наличието у прачовеците на "хипнотични" способности, протоформа на които са заразителността на прозявката и усмивката, звучи съвсем правдоподобно. Респираторният (при вдишване) начин за издаване на звуци, който е характерен за животните и наблюдаван при някои незасегнати от цивилизацията племена, също подкрепя идеята на Поршнев за съществувалата директна комуникация мужду човека и животните. Ако използуваме закона за отрицание на отрицанието при разглеждане на проблема за биоинформационните способности, то общата схема на развитие на информационните процеси ще има следния вид. На първия стадий - всеобща информационна взаимовръзка на организма със света, явяваща се условие за отсъствието на индивидуалност, такава разтвореност на отделния организъм в единната система - биосферата, каквато се наблюдава на нивото на растителния свят. Възникването на обособени, способни самостоятелно да се придвижват организми (животни) довежда до отрицание на тази глобална връзка със света, до отделянето на организма като субект и противопоставянето му на останалия свят. Изключването на субекта от системата на всеобща информационна връзка е, казано с езика на Хегел, първо отрицание в развитието на тази система. Духовното развитие на човека довежда до развитието на тази всеобща връзка, но вече на по-висока степен на това развитие. Появата на телепатични способности като продукт на по-висшето развитие и преодоляването на тази основа на субективната разделеност между хората представлява второто отрицание в процеса на развитието на системата на биоинформационното взаимодействие. Възможно е, също така, на ниво организъм в новите условия на технократичната цивилизация, когато условията за живот се променят по-бързо от адаптивните възможности на човека и той е принуден да живее в нова среда, неговото възприятие към информационно-полевите потоци също да нараства като компенсаторен механизъм. Описаната до тук картина може да бъде схематизирана по следния начин. Ако на ранните етапи на еволюцията на човека дистантните връзки са били основни, то по-късно тези качества исторически са се съхранявали и охранявали в средите на вождове, шамани, оракули, целители и др. Постепенно социалните и материално-икономически механизми в историята на човечеството са изтласкали тези първостепенни, първородни механизми на небиологичната еволюция на човека, като разбира се те са продължили да функционират, без да имат водеща роля. Няма основание, обаче, да се смята, че механизмите на пряка, или както още може да бъде наречена екстрасензорна, информационна връзка със средата няма да бъдат усъвършенствувани и доразвити на по-високо ниво в процеса на духовната еволюция на човечеството. Пряко доказателство за съществуването на тези механизми ни дава, например, един факт от ежедневието, с който дотолкова сме свикнали, че пропускаме възможността да го анализираме по-подробно. Става дума за прозявката и по-точно за нейното "заразително" действие. Странен е фактът, че дори без визуален и слухов контакт нечия прозявка предизвиква същата реакция при лица, които се намират наблизо. Правени са експерименти, при които индукторът и реципиентът са разделени, включително в съседни стаи, без възможността за контакт в някоя от сетивните модалности, и въпреки това прозявката при едното лице много често е индуцирала същата реакция в другото. Явно става дума за класически пример на екстрасензорна перцепция, за възприятие на информация по полеви канал. Особено важно е да се отбележи, че актът на възприятие на тази информация не се осъзнава. И тук възниква особено важният въпрос - колко са външните подпрагови влияния от средата, които човек възприема, но не осъзнава, като въпросът значително се усложнява с факта, че става дума за полеви влияния, за които не познаваме специфичен рецептор. Въпреки, че тези влияния са неосъзнати, човешкият организъм реагира на тях, те имат и своята проекция в осъзнатото ни поведение. Спонтанно възникналите отношения на симпатия, антипатия, или пък заразителността на нечия усмивка могат да ни дадат илюстративен пример за това влияние. Най-добра традиция в изследването на екстрасензорната перцепция безспорно има парапсихологията, която в последните години постигна значителни успехи и само непознаващите фактологията на проведените изследвания в тази област могат да поставят под съмнение наличието на дистантно възприятие. В парапсихологията способността за екстрасензорна перцепция и психокинеза (която не се схваща само в аспекта на най-фрапиращите случаи на преместване на предмети, а най-общо е способността на човешкото съзнание да влияе върху физични процеси) се означават с термина "пси-способности" (psi-abilities). Американският парапсихолог Рекс Станфорт смята, че вероятно всеки притежава пси-способности, които оперират под прага на нормалното съзнание (Stanford,R., 1977). Той предполага, също, че хората могат несъзнателно да използуват тези способности, за да набират информация от обкръжението, която може да е в тяхна полза. Например, много хора са се натъквали на неочаквани, но полезни случайности. Може би, пита Станфорт, тези "съвпадения" не се дължат на шанса, а на индивидуалните пси-способности, събирайки информация и манипулирайки събитията, така че всички съставки на съвпадението да бъдат на правилно място в правилно време? Той нарича този вид процеси пси-опосредствуван инструментален отговор (PMIA). И тъй като сърцевината на неговия аргумент е, че пси-дейностите се извършват без съзнателно намерение на индивида, той го нарича непреднамерено пси. Станфорт смята, че посредством непреднамерените пси-способности хората подсъзнателно посрещат определени важни нужди. Екстрасензорната перцепция, например, може да бъде използувана, за да отдели релевантната информация; други аспекти на пси-способността - психокинезата например, може да бъде използувана да направи нещо с тази информация, което ще задоволи някои потребности. Изглежда странно, но се оказало напълно възможно теорията на Станфорт да бъде научно проверена. Например, през 1971г. Джеймс Карпентър, психолог в университета в Дюк, провел следния експеримент с екстрасензорна перцепция. Той разделил своите изследвани лица на две групи, според това, дали на предварителния тест, те са показали ниско или високо ниво на тревожност. На тях им било казано, че взимат участие в стандартен експеримент по екстрасензорна перцепция, в който те били помолени да отгатнат съдържанието на карти, представени им в запечатани пликове. Това, което изследваните лица не знаели, било, че при половината от тестовия материал картите не били единствените обекти, поставени в пликовете. Карпентър поставил също така и подбрани порнографски снимки. Анализирайки резултатите, той открил, че групата с високо ниво на тревожност имала по-добри резултати, когато пликовете съдържали само карти, докато групата с ниско ниво на тревожност се представила по-добре, когато в пликовете имало порнографски снимки. Учудващо, изследваните лица реагирали ясно и по съвсем различен начин, на информация, за която не са могли да имат никакво знание. Други учени, например Мартин Джонсън, професор по парапсихология в университета в Утрехт, е могъл да повтори резултатите на Карпентър в подобен експеримент. Все пак може да се спори, че субектите са знаели, че взимат участие в експеримент по екстрасензорна перцепция, въпреки че не са знаели за определени аспекти, за които те, всъщност, са били подложени на текст. Един по-убедителен пример за непреднамерени пси способности може да бъде демонстриран, ако същите резултати се появят при експерименти, в които изследваните лица нямат представа изобщо, че взимат участие в изследване на екстрасензорни способности. Станфорт съобщава точно за такова изследване, проведено през 1970г. В този експеримент доброволци са били помолени да прослушат записано на аудиокасета описание на сън и след това, по-късно да отговорят на въпроси, свързани с него. Камуфлираният компонент на екстрасензорна перцепция в експеримента е било наличието на определени отговори-цели. По този начин Станфорт искал да провери дали непреднамерената екстрасензорна перцепция ще помогне на участниците да отговорят коректно на въпросите, свързани с отговорите-цели. За да стане това, екстрасензорната перцепция трябва да влияе на паметта на изследваните лица по такъв начин, че да съхранява по-добре паметовите следи, за да осигури правилния отговор на определените въпроси. Резултатите показали, че начинът, по който действува паметта, се влияе от екстрасензорната перцепция, дори в условия, когато хората нямат представа, че са изследвани за екстрасензорна перцепция. Много експерименти от този род са публикувани, достатъчно, за да подкрепят теорията, която схематично може да бъде представена в следните три основни твърдения:
1.Хората могат да използуват екстрасензорната перцепция, без съзнателната увереност, че правят това.
2.Екстрасензорната перцепция може да бъде използувана непреднамерено, за да задоволи определени потребности.
3.Психокинезата, също както и екстрасензорната перцепция, може да бъде използувана непреднамерено и несъзнателно, за да задоволява потребности. Особено интересни изследвания по въпроса за връзката между човешките потребности и непреднамерената екстрасензорна перцепция били проведени от Мартин Джонсън, Бил Брауд, Рамакришна Рао и Ефраим Шехтер. Всички те разработват различни аспекти на един вид експеримент. В него студенти са подложени на академичен изпит, при който, някои от отговорите се намират в запечатани пликове, прикрепени към листа за отговори. Обект на експеримента е да се провери дали студентите ще отговарят по-добре на въпросите, за които има отговори в запечатаните пликове. Във всички експерименти, при спазване на всички критерии за научна обективност, учените открили, че студентите наистина се представяли по-добре на тези въпроси (Eysenck,H. & Sergent,C., 1982). Станфорт продължил насоката на тези изследвания като експериментално доказал, че колкото е по-голяма потребността, толкова по-силна е екстрасензорната перцепция. Все пак и тук има ограничения. Както знаем от експерименталната психология, ако силата на потребността е много голяма, поведението става дезорганизирано и резултатите се влошават. За психолозите е доста трудно, а и неприемливо от етична гледна точка да провеждат експерименти при подобни условия. Това, което може да се търси е ситуация на потребности, които са в конфликт помежду си. Станфорд прави важната забележка, че където потребностите са много силни, придружени с чувства за конфликт или вина, ефектът от екстрасензорната перцепция може да бъде намален. Може дори да се получи обратният ефект - намаляване на пси-способностите. Единственият случай на намаляване на пси-способностите в ситуация на непреднамерена проява на тези способности, е съобщен от К. Сарджант, при който парична награда е използувана като стимул. Като цяло, групата се представила под средната статистически очаквана стойност - един успокояващ резултат за тези, с оптимистичен възглед върху човешката природа. В светлината на казаното до тук възниква въпросът: "Ако непреднамерените пси-способности наистина работят, защо не получаваме, това, което искаме през цялото време?" Първият проблем, със сигурност е този, на състезаващите се мотивации. Най-общо, ако нещо е желано, много хора ще се стремят към него и по този начин, пси-опосредствуваният инструментален отговор може да бъде в състезание с този на друг човек. Вторият проблем - за който споменахме по-горе - е този, че ако нечие желание или потребност са много силни, вместо да подобрят представянето, те го влошават, организацията на поведението става слаба и интеграцията се загубва. Третият проблем е фактът, че определени атитюди и личностови характеристики, специално по отношение на преднамерената екстрасензорна перцепция резултират в лошо представяне и дори в негативни резултати (т.н. psi-missing). Станфорт смята, че е напълно вероятно ефектът от тези фактори да се отразява по същия начин и при непреднамереното действие на пси способностите. Лица с характеристики като: скептици, интраверти, с висока невротичност могат да попречат на проявата и дори да разрушат ефекта от действието на пси-способностите. В добавка към всичко това Станфорт, обединявайки резултатите от много изследвания, заедно с Бил Брауд, развива линия на мислене, която ни води до проблема за физиката на пси-способностите. Ние знаем, че ситуационните фактори (като състезаващи се мотивации), както и личностови характеристики (невротизма напр.) могат да попречат и дори да разрушат ефекта от пси-опосредствувания инструментален отговор. Има също така, обаче, определени характеристики на човешкия мозък и начина му на типично възприятие и отговор, които могат да доведат до същия ефект. Като част от изследването си върху пси-способностите Станфорт насочва вниманието си към ситуациите на променено състояние на съзнанието, при които се подобряват резултатите от екстрасензорната перцепция. Хонортон, третирайки екстрасензорната перцепция прагматично, като един вид слабо усещане, развива техниката "ganzfeld" (техника, при която сетивността на изследваното лице е ангажирана с фонов шум с ниска интензивност, например зрението е насочено към бял фон, без детайли, а слуха възприема фонов шум). При тези условия екстрасензорната перцепция се проявява по-добре, като резултат, както смята Хонортон, от намаляване на външния шум. Все пак, дали екстрасензорните ефекти ще бъдат над статистическото очакване или под него, отново зависи от личностови фактори. Станфорт смята, че причината състояния като "ganzfeld", хипноза и други, да улесняват екстрасензорната перцепция е, че те въздействуват върху мозъчната активност и тя става по-малко структурирана, по-некохерентна и по-непредсказуема. Относно възгледа на Хонортон, Станфорт смята, че външният шум, всъщност, не е никакъв шум, а добре систематизирана стимулация. Ние чуваме и виждаме определени, кохерентни, структурирани неща. Тези неща влагат организация в мозъка, в съзнанието. Те изискват определен вид реакции и отговори; те съдържат нива на мислене и действие. От друга страна мозъкът, без силно структурираните дейности, протичащи през цялото време, е по-склонен да генерира пси-ефекти. Така моделът на Станфорт обяснява защо някои променени състояния на съзнанието са така подходящи за проява на пси-способностите, като също обяснява и резултати от други изследвания. Например, резултатите показват, че по време на сесия в състояние на "ganzfeld", екстрасензорната перцепция постепенно се подобрява с течение на времето. Това се дължи на факта, че с времето постепенно активността на мозъка става все по-малко предсказуема, когато ограниченията, наложени й от външния свят, постепенно намаляват. Наистина най-нови изследвания на Сърджант, Хайди Бертлит и Сю Мос, директно потвърждават това мнение. Използувайки същата логика, идеите на Станфорт могат лесно да бъдат приложени към положителните ефекти на хипнозата върху екстрасензорната перцепция. Идеята, че пси-способностите се проявяват по-добре в системи, които са релативно вероятностни и недобре структурирани, е в съответствие с най-новите резултати от изследванията върху психокинезата и съвременните възгледи във физиката. Но да се върнем отново към разглеждане на практическите измерения на връзката на човешкото съзнание със средата, възможностите на тази връзка и нейните ограничения. Целесъобразно е да се спрем на някои от проблемите, възникващи при оценка на канала на дистанционната биоинформация. Преди всичко това е канал не на формална, а на съдържателна информация. Основен език на информационния контакт е, в дадения случай, езикът на образите и смислите. Анализът на биоинформационния контакт, например при цитираните експерименти по установяване на биоинформационен контакт на човек с растение, свидетелствува за това, че предаваната и приеманата информация носи смислов, семантичен характер. Тази съдържателна (образна и семантична) информация при биоинформационните съобщения изключва използуването при анализа й на този апарат на теория на информацията, който сега се използува в кибернетиката. Тук трябва да се помнят тези предупреждения, които изказа един от създателите на теория на информацията, К. Шенън, по повод неоправдано широкото използуване на тази теория в различни отрасли на знанието. В специални изследвания е било показано, че теория на информацията може да даде малко за разбиране на психичната дейност на човека - процесите на неговото възприятие и мислене. Основната трудност за използуването в дадения случай на апарата на теория на информацията се състои в това, че психичната конструкция на човека, неговите модели на околната среда носят съдържателен и семантичен, смислов характер. Всеки опит да се даде, например, вероятностна характеристика на съдържателната дейност, съществуваща в образите и системите на отношения, съществено обеднява тази дейност, лишава я от присъщото й качествено своеобразие. Не може, например, да представим телепатичното съобщение, като предаване на информация с помощта на двоичен ход. Телепатичният процес и ясновидството по своите вътрешни характеристики, по своето съдържание представляват образна и семантична проява на психичната дейност. Това може да бъде илюстрирано с някои особености на телепатичното общуване, които се забелязват при анализа на цялата съвкупност от факти. Една от тези психологични особености на телепатията е трансформацията на образите и семантичните структури при възприятието на биоинформацията. Както е известно, перципиента получава предаваната му информация не в този вид, в който е предадена. Той често трансформира съобщението от гледна точка на собственото си психично състояние в дадения момент, потребностите, мотивите и целите на неговата дейност. Дори тогава, когато перципиентът дава точно описание на предавания му образ, този образ в огромно болшинство от случаите възниква в перципиента не изведнъж, а в хода на постепенен процес. Казано по друг начин, отначало образът се възприема непълно и с неточности и впоследствие той става по-адекватен. Такава деформация на образите свидетелствува, явно, за някакво разсъгласуване между висшите регулиращи психични инстанции на перципиента и тези нива на мозъчна организация, които непосредствено осъществяват приема на биоинформацията. Това разсъгласуване води до това, че по-дълбоките слоеве, приемащи телепатичната информация, предават възприетия образ в по-високите мозъчни инстанции не непосредствено, а с някои промеждутъчни звена. В резултат възниква процес на трансформация на образа и включването му в системата на личността. Следователно, процесът на възприятие на телепатичната информация може да включва в себе си цял ред звена на прекодиране на тази информация, като много от тези звена не се осъзнават от приемащия тази информация. Оттук и честите неточности в разказите на перципиентите, фрагментарността на техните разкази, когато от целия предаван образ се улавят отделни елементи или съвкупност от елементи. Всичко това показва, че в повечето от случаите каналът за биовръзка не може да се разглежда като надежден информационен канал дори тогава, когато самият факт на прием на вярна информация не предизвиква съмнение. Повишаването на надеждността на прием на съобщенията е свързано, явно, с отстраняване на звената на прекодиране, с формирането на някаква пряка линия на вътрешномозъчно предаване на телепатичното съобщение. Във фазите на преработка първоначалното съобщение може да бъде видоизменено, може сигналът да отслабне и да не достигне до ниво съзнание, а може да се смеси с други сигнали и да бъде възприет като идващ по обичайния сетивен път. В този си изменен вид екстрасензорната информация може и често се интерпретира като интуиция, гениална идея (достигната все пак по обясним начин) и пр. Фактът, че висшите отдели на мозъка могат, както да видоизменят, така и да интерпретират съвсем погрешно екстрасензорните сигнали, се демонстрира от огромно количество парапсихологични експерименти, в които се наблюдава ефектът на изразено негативно отклонение на резултатите от очакваното вероятно разпределение. Този ефект в литературата по парапсихология се обозначава с термина "psi missing" и се изразява в забележимо отбягване на целта, която субектът се опитва съзнателно да достигне. Например, при експерименти за отгатване на изобразеното с карти на Зенер, ефектът се изразява в това, че при някои индивиди верните отговори системно са много по-малко от статистически очакваните. Дж. Райн смята, че причина за този ефект са негативната мотивация и системните когнитивни грешки, които оперират на несъзнателно ниво. Тази картина като цяло представя доколко отслабено, видоизменено и ненадеждно е възприятието на екстрасензорната информация от висшите отдели на мозъчната кора. Възможен изход при тази ситуация е търсенето на някакви по-сигурни маркери, представящи информацията преди да е обработена още на най-висше ниво. Направеният до тук теоретичен анализ на включеността на човека в биоинформационните взаимодействия в природата сочи следното: -общността на контурите на информационните системи на соматичните и нервни клетки свидетелствува за това, че психиката не е привнесена в живите системи отвън, а се явява специализация и модификация на информационните системи, изначално характерни за живота; -вегетативната система на човека и неговите соматични клетки, бидейки по-непосредствено включени в биосферата, отколкото висшите отдели на големите полукълба, изпитват постоянни въздействия от типа на телепатичните; тези въздействия не достигат до кората на човека и субективно той не знае за тях;
-в процеса на еволюционното развитие възникването на по-сложни организми, притежаващи собствени двигателни възможности и собствен информационен апарат, моделиращи окръжаващия свят, е довело, явно, до обособяване на тези организми, до изключването им от глобалната информационна връзка със света, до отделянето на организма като субект и противопоставянето му на останалия свят;
-според диалектичния закон за отрицание на отрицанието е напълно възможно, в процеса на духовното развитие на човека, пряката биоинформационна връзка със средата да се възстанови на едно по-високо равнище, което ще премахне субективната разделеност между хората и противопоставянето на човека и околната среда;
-съвременните данни върху изследване на екстрасензорната перцепция и анализът на канала на дистанционна биоинформация сочи, че възприятието на тази информация включва в себе си цял ред звена на прекодиране, като много от тези звена не се осъзнават от приемащия тази информация, което води до неточности и фрагментарност и като резултат каналът на биоинформационна връзка не може да се разглежда като надежден, дори и тогава, когато самият факт на прием на вярна информация не предизвиква съмнение. Така направеният анализ в предходните редове недвусмислено сочи наличието на директен биоинформационен обмен между полевите потоци информация в биосферата и съзнанието, обмен който се проявява във феномените на екстрасензорната перцепция.
Истината е някъде там ! - реплика на очния ми лекар.
"Чудесната сложност на силите, които изглежда контролират веществото, ако всъщност те не го и създават, са, и трябва да бъдат продукти на разума."
Алфред Ръсел
В светлината на изложените факти и теоретични съображения в предишните раздели, трябва да се преразгледа тезиса за човека, като взаимодействащ си само с непосредственото обкръжение, възприемайки информацията от средата директно. По-вярна е представата, че цялата биосфера, съставна част на която е човека представлява единна в информационно отношение система, в която всички елементи (клетки и организми) си взаимодействат. Такъв принцип на всеобщо информационно взаимодействие пряко следва от учението на В.И.Вернадски за биосферата на нашата планета като единен организъм. Това учение предполага, че клетките на растенията и тези, от които се състоят телата на животните са включени в общи информационни взаимодействия. В подкрепа на принципа на всеобщо информационно взаимодействие може да послужи и общият принцип на информационно функциониране на соматичните и нервни клетки. Невронът се състои от тяло на клетката, кратки израстъци (дендрити) по които в клетката постъпват импулси и дълъг израстък (аксон), по който информацията излиза от клетката. Съвместната, съгласувана работа на невроните позволява да се осъществи построяването на модела на външния свят и регулацията на поведението. Тук трябва да се подчертае, че информационните процеси, които се осъществяват на основата на работата на нервните клетки и които носят названието психични, по най-тесен начин са свързани с биоинформационните процеси в обикновените соматични клетки, иначе казано, с информационната служба на обикновените клетки. Съвременните данни за информационната служба на живите клетки позволява да се направи извода, че тази служба се обективира в определени химически структури и включва в себе си три компонента: а) изходна наследствена информация, която се кодира в молекулите на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК), б) транспорт на тази информация, който се осъществява от рибонуклеиновата киселина (РНК), в) въплъщение на тази информация чрез белтъчните структури. Тези три компонента на информационната служба са характерни и за работата на нервната клетка - неврона. И при нея съществуват трите компонента - изходна информация, транспорт на информацията и въплъщение на информацията. Разликата се състои в това, че изходната информация в работата на нервните клетки, например обслужващи знението, постъпва не от генетичните структури, а от външният свят. Що се отнася до другите два компонента на информационния процес, то има основания да се смята, че тези компоненти се осъществяват от същите структури, както в соматичните клетки: транспорта на информацията става с помощта на РНК, а получената от нервните клетки информация се фиксира в белтъчните структури. Тази общност на контурите на информационните системи на соматичните и нервни клетки свидетелства за това, че психиката не е привнесена в живите системи отвън, а се явява специализация и модификация на информационните системи, изначално характерни за живота. От гледна точка на всеобщата връзка в биосферата, биоинформационната връзка не само не излиза извън сферата на живота, но необходимо влиза в организацията на биосферата. Такова всеобщо информационно единство на живота представлява необходимо условие за това единство на биосферата, за което писа Вернадски (Вернадски,В.И., 1960). Уместно е да цитираме и тезата на акад. Казначеев - председател на Общосъюзният комитет по проблемите на енергоинформационния обмен в природата. Той и сътрудниците му са стигнали до извода, че истинската природа на живите организми се проявява в тяхното взаимно влияние, а не в изолираният им живот. От тази картина на живота следва, че вегетативната система на човека и неговите соматични клетки, бидейки по-непосредствено включени в биосферата, отколкото висшите отдели на големите полукълба, изпитват постоянни въздействия от типа на телепатичните. Но тези въздействия не достигат до кората на човека и субективно той не знае за тях. В тази светлина, вероятно, би могло да се намери обяснение на странният факт, че хора с екстрасензорни способности си служат при биоинформационните контакти с такива сравнително прости средства като багети, махала с най-различни форми и др. Необходимостта от надеждна междинна връзка между най-ниското мозъчно ниво на възприятие на екстрасензорна информация и най-висшите корови отдели, където тя се осмисля, довежда, вероятно, до употребата на такива помощни приспособления. Напълно логично е, възприетата в по-нисшите мозъчни отдели екстрасензирна информация да дава отражение върху моториката при използване на тези приспособления. Тези автоматизми могат да бъдат ефективни индикатори за пси-явленията, защото функционират на сравнително безсъзнателно ниво, проявяващо се в по-малката заинтересованост и редуцирани усилия от страна на субекта. А тази реакция, колкото и да е парадоксално, се оказва много по-надеждна от интерпретациите на изходната информация, които се дават от най-висшите мозъчни инстанции, за които това е неспецифична дейност. Тази насока на мислене, сочеща по-древните отдели на мозъка като по-адекватни канали за възприятие и преработка на екстрасензорна информация се потвърждава и във филогенетичен план. Значително по-изострено е възприятието на някои животни към сигнали, които по своята същност са израз на всеобщата биоинформационна връзка в природата и които ние хората не възприемаме (или не обмисляме). Примери за това са безпокойството и странното поведение при кучета и някои видове риби часове преди настъпването на земетресение. Човекът също е способен, понякога, да улавя без промени биоинформационните сигнали и да ги интерпретира правилно. За това свидетелстват многочислените експерименти с реакции на различните вегетативни системи на организма на биоинформационни влияния. В този случай на предаване съдържанието на образния и семантичен компонент се свежда до минимум. Например експеримента се организира така, че да бъдат регистрирани възможните изменения в работата на съдовите системи на перципиента. Реакцията на тези системи се регистрира чрез такова прибори като плетизмограф и реограф. До сега са натрупани достатъчно данни, свидетелстващи за високото съвпадение във времето между мисления сигнал, изпращан от индуктора и изменение в състоянието на съдовата система на перципиента. Аналогични факти са получени и с електроенцефалографска методика. В тези случаи се отстраняват всички звена на психологично прекодиране в мозъка на перципиента. Самото изследвано лице обикновено не възприема този сигнал. Този опростен експеримент има все пак своите отрицателни страни. Преди всичко това е отсъствие на съдържание и значимост на сигнала. Само в редки случаи, когато се нарушава бариерата между мозъчните нива, обслужващи жизнените функции на организма, и висшите корови нива, възниква пряко информационно общуване на разстояние. Тезата, че отслабеният контрол на висшите корови нива над по-нисшите благоприятства биоинформационният обмен, пряко се потвърждава и от изследванията на Mc Donoudh и сътр., резултатите от които са публикувани в Journal of parapsychology (септ. 1989). В телепатични експерименти със случайни лица те постигнали разултати, които не се различавали от вероятностното разпределение, но установили, чрез ЕЕГ-изследвания, че успешните попадения, т.е. осъществяването на информационен контакт съответства на състояния на понижена корова възбуда. Организмите съставляващи биосферата, могат да бъдат разделени на две големи групи, ако в едната отнесем растенията, а в другата-живите системи, притежаващи поведение, способност да се преместват и самостоятелно да си доставят храна. Съвсем естествено е, че съществата, притежаващи поведение не могат да бъдат включени в единната система на всеобща биоинформационна връзка по този начин по който са включени в нея растенията. Такива информационни процеси, които се наричат психика и които са свързани с моделирането на различни обекти от околната среда, се оказват много по-значителни за съществата, отколкото включването им в единна система на информационно взаимодествие. Още повече за да осъществяват своето поведение и да набавят средства за съществуването си, те субективно трябва да бъдат включени само към информационните контакти, които регулират тяхното поведение в нужното направление. По такъв начин възникването на по-сложни системи, притежаващи собствени двигателни възможности и собствен информационен апарат, маделиращи окръжаващия свят, е довело, явно, до обособяване на организмите, до изключването им от глобалната информационна връзка със света. От една страна включеността на съзнанието във биоинформационните взаимодествия се проявява като работа на някакви рудиментарни, древни слоеве на мозъка, като определено атавистично негово проявление. Но от друга страна, литературата върху древната йога свидетелства за това, че способността за биоинформационни контакти на разстояние се придобива в резултат на специални тренировки, което навежда на мисълта за проявата в дадения случай на формулираният от Хегел диалектически закон за отрицание на отрицанието. Съгласно този закон, всяко развитие върви по спираловиден път, свързан с възвръщането към преходното на по-висока степен. Тезата за наличието при прачовеците и първите хора на способности за биоинформационен контакт с другите живи същества е развита, в частност, от съветският философ, историк и палеопсихолог Борис Фьодорович Поршнев (1905-'72), в книгата му "За началото на човешката история". Тематиката е антропологична, но ще посочим само някои палеопсихологични особености на нашите предци. Поршнев ги причислява към групата не некрофагите. Той смята, че триглодитидите не са били ловци, не са убивали представителите на заобикалящата ги фауна; те са въздействали активно - "хипнотично" върху централната нервна система, върху висшата нервна дейност на животните (или поне на някои видове); те са съумявали да адресират до тях "зрителни или слухови сигнали от интердиктивен тип". Такова съжителство било биологически взаимно изгодно и за двете страни. Може да се предположи, че най-древната звукова реч е била адресирана не от човек за човек, а от човека за всевъзможни други животни." (Поршнев Б.Ф., 1981). Така палеоантропът е предизвиквал у животните имитативно-интердиктивни реакции; и това е било неговото най-силно оръжие в борбата за оцеляване. След това "късните мустерци, усвоили изключително добре сигналната интердикция спрямо животните и птиците, са започнали най-сетне да я разпространяват върху себеподобните си. В последна сметка тази тенденция би довела до пълното превръщане на едните в изхранващи, а на другите в храненици. Но от друга страна, тя е активизирала и неврофизиологичният механизъм на противодействие: асугестивността, неконтактността". Сложната терминология, която използва Поршнев очевидно е необходима при този принципно нов, и силно психологизиран подход към произхода на човека. Хипотезата за наличието у прачовеците на "хипнотични" способности, протоформа на които са заразителността на прозявката и усмивката, звучи съвсем правдоподобно. Респираторният (при вдишване) начин за издаване на звуци, който е характерен за животните и наблюдаван при някои незасегнати от цивилизацията племена, също подкрепя идеята на Поршнев за съществувалата директно комуникация мужду човека и животните. Сложната терминология, която използва Поршнев очевидно е необходима при този принципно нов, и силно психологизиран подход към произхода на човека. Хипотезата за наличието у прачовеците на "хипнотични" способности, протоформа на които са заразителността на прозявката и усмивката, звучи съвсем правдоподобно. Респираторният (при вдишване) начин за издаване на звуци, който е характерен за животните и наблюдаван при някои незасегнати от цивилизацията племена, също подкрепя идеята на Поршнев за съществувалата директна комуникация мужду човека и животните. Ако използуваме закона за отрицание на отрицанието при разглеждане на проблема за биоинформационните способности, то общата схема на развитие на информационните процеси ще има следния вид. На първия стадий - всеобща информационна взаимовръзка на организма със света, явяваща се условие за отсъствието на индивидуалност, такава разтвореност на отделния организъм в единната система - биосферата, каквато се наблюдава на нивото на растителния свят. Възникването на обособени, способни самостоятелно да се придвижват организми (животни) довежда до отрицание на тази глобална връзка със света, до отделянето на организма като субект и противопоставянето му на останалия свят. Изключването на субекта от системата на всеобща информационна връзка е, казано с езика на Хегел, първо отрицание в развитието на тази система. Духовното развитие на човека довежда до развитието на тази всеобща връзка, но вече на по-висока степен на това развитие. Появата на телепатични способности като продукт на по-висшето развитие и преодоляването на тази основа на субективната разделеност между хората представлява второто отрицание в процеса на развитието на системата на биоинформационното взаимодействие. Възможно е, също така, на ниво организъм в новите условия на технократичната цивилизация, когато условията за живот се променят по-бързо от адаптивните възможности на човека и той е принуден да живее в нова среда, неговото възприятие към информационно-полевите потоци също да нараства като компенсаторен механизъм. Описаната до тук картина може да бъде схематизирана по следния начин. Ако на ранните етапи на еволюцията на човека дистантните връзки са били основни, то по-късно тези качества исторически са се съхранявали и охранявали в средите на вождове, шамани, оракули, целители и др. Постепенно социалните и материално-икономически механизми в историята на човечеството са изтласкали тези първостепенни, първородни механизми на небиологичната еволюция на човека, като разбира се те са продължили да функционират, без да имат водеща роля. Няма основание, обаче, да се смята, че механизмите на пряка, или както още може да бъде наречена екстрасензорна, информационна връзка със средата няма да бъдат усъвършенствувани и доразвити на по-високо ниво в процеса на духовната еволюция на човечеството. Пряко доказателство за съществуването на тези механизми ни дава, например, един факт от ежедневието, с който дотолкова сме свикнали, че пропускаме възможността да го анализираме по-подробно. Става дума за прозявката и по-точно за нейното "заразително" действие. Странен е фактът, че дори без визуален и слухов контакт нечия прозявка предизвиква същата реакция при лица, които се намират наблизо. Правени са експерименти, при които индукторът и реципиентът са разделени, включително в съседни стаи, без възможността за контакт в някоя от сетивните модалности, и въпреки това прозявката при едното лице много често е индуцирала същата реакция в другото. Явно става дума за класически пример на екстрасензорна перцепция, за възприятие на информация по полеви канал. Особено важно е да се отбележи, че актът на възприятие на тази информация не се осъзнава. И тук възниква особено важният въпрос - колко са външните подпрагови влияния от средата, които човек възприема, но не осъзнава, като въпросът значително се усложнява с факта, че става дума за полеви влияния, за които не познаваме специфичен рецептор. Въпреки, че тези влияния са неосъзнати, човешкият организъм реагира на тях, те имат и своята проекция в осъзнатото ни поведение. Спонтанно възникналите отношения на симпатия, антипатия, или пък заразителността на нечия усмивка могат да ни дадат илюстративен пример за това влияние. Най-добра традиция в изследването на екстрасензорната перцепция безспорно има парапсихологията, която в последните години постигна значителни успехи и само непознаващите фактологията на проведените изследвания в тази област могат да поставят под съмнение наличието на дистантно възприятие. В парапсихологията способността за екстрасензорна перцепция и психокинеза (която не се схваща само в аспекта на най-фрапиращите случаи на преместване на предмети, а най-общо е способността на човешкото съзнание да влияе върху физични процеси) се означават с термина "пси-способности" (psi-abilities). Американският парапсихолог Рекс Станфорт смята, че вероятно всеки притежава пси-способности, които оперират под прага на нормалното съзнание (Stanford,R., 1977). Той предполага, също, че хората могат несъзнателно да използуват тези способности, за да набират информация от обкръжението, която може да е в тяхна полза. Например, много хора са се натъквали на неочаквани, но полезни случайности. Може би, пита Станфорт, тези "съвпадения" не се дължат на шанса, а на индивидуалните пси-способности, събирайки информация и манипулирайки събитията, така че всички съставки на съвпадението да бъдат на правилно място в правилно време? Той нарича този вид процеси пси-опосредствуван инструментален отговор (PMIA). И тъй като сърцевината на неговия аргумент е, че пси-дейностите се извършват без съзнателно намерение на индивида, той го нарича непреднамерено пси. Станфорт смята, че посредством непреднамерените пси-способности хората подсъзнателно посрещат определени важни нужди. Екстрасензорната перцепция, например, може да бъде използувана, за да отдели релевантната информация; други аспекти на пси-способността - психокинезата например, може да бъде използувана да направи нещо с тази информация, което ще задоволи някои потребности. Изглежда странно, но се оказало напълно възможно теорията на Станфорт да бъде научно проверена. Например, през 1971г. Джеймс Карпентър, психолог в университета в Дюк, провел следния експеримент с екстрасензорна перцепция. Той разделил своите изследвани лица на две групи, според това, дали на предварителния тест, те са показали ниско или високо ниво на тревожност. На тях им било казано, че взимат участие в стандартен експеримент по екстрасензорна перцепция, в който те били помолени да отгатнат съдържанието на карти, представени им в запечатани пликове. Това, което изследваните лица не знаели, било, че при половината от тестовия материал картите не били единствените обекти, поставени в пликовете. Карпентър поставил също така и подбрани порнографски снимки. Анализирайки резултатите, той открил, че групата с високо ниво на тревожност имала по-добри резултати, когато пликовете съдържали само карти, докато групата с ниско ниво на тревожност се представила по-добре, когато в пликовете имало порнографски снимки. Учудващо, изследваните лица реагирали ясно и по съвсем различен начин, на информация, за която не са могли да имат никакво знание. Други учени, например Мартин Джонсън, професор по парапсихология в университета в Утрехт, е могъл да повтори резултатите на Карпентър в подобен експеримент. Все пак може да се спори, че субектите са знаели, че взимат участие в експеримент по екстрасензорна перцепция, въпреки че не са знаели за определени аспекти, за които те, всъщност, са били подложени на текст. Един по-убедителен пример за непреднамерени пси способности може да бъде демонстриран, ако същите резултати се появят при експерименти, в които изследваните лица нямат представа изобщо, че взимат участие в изследване на екстрасензорни способности. Станфорт съобщава точно за такова изследване, проведено през 1970г. В този експеримент доброволци са били помолени да прослушат записано на аудиокасета описание на сън и след това, по-късно да отговорят на въпроси, свързани с него. Камуфлираният компонент на екстрасензорна перцепция в експеримента е било наличието на определени отговори-цели. По този начин Станфорт искал да провери дали непреднамерената екстрасензорна перцепция ще помогне на участниците да отговорят коректно на въпросите, свързани с отговорите-цели. За да стане това, екстрасензорната перцепция трябва да влияе на паметта на изследваните лица по такъв начин, че да съхранява по-добре паметовите следи, за да осигури правилния отговор на определените въпроси. Резултатите показали, че начинът, по който действува паметта, се влияе от екстрасензорната перцепция, дори в условия, когато хората нямат представа, че са изследвани за екстрасензорна перцепция. Много експерименти от този род са публикувани, достатъчно, за да подкрепят теорията, която схематично може да бъде представена в следните три основни твърдения:
1.Хората могат да използуват екстрасензорната перцепция, без съзнателната увереност, че правят това.
2.Екстрасензорната перцепция може да бъде използувана непреднамерено, за да задоволи определени потребности.
3.Психокинезата, също както и екстрасензорната перцепция, може да бъде използувана непреднамерено и несъзнателно, за да задоволява потребности. Особено интересни изследвания по въпроса за връзката между човешките потребности и непреднамерената екстрасензорна перцепция били проведени от Мартин Джонсън, Бил Брауд, Рамакришна Рао и Ефраим Шехтер. Всички те разработват различни аспекти на един вид експеримент. В него студенти са подложени на академичен изпит, при който, някои от отговорите се намират в запечатани пликове, прикрепени към листа за отговори. Обект на експеримента е да се провери дали студентите ще отговарят по-добре на въпросите, за които има отговори в запечатаните пликове. Във всички експерименти, при спазване на всички критерии за научна обективност, учените открили, че студентите наистина се представяли по-добре на тези въпроси (Eysenck,H. & Sergent,C., 1982). Станфорт продължил насоката на тези изследвания като експериментално доказал, че колкото е по-голяма потребността, толкова по-силна е екстрасензорната перцепция. Все пак и тук има ограничения. Както знаем от експерименталната психология, ако силата на потребността е много голяма, поведението става дезорганизирано и резултатите се влошават. За психолозите е доста трудно, а и неприемливо от етична гледна точка да провеждат експерименти при подобни условия. Това, което може да се търси е ситуация на потребности, които са в конфликт помежду си. Станфорд прави важната забележка, че където потребностите са много силни, придружени с чувства за конфликт или вина, ефектът от екстрасензорната перцепция може да бъде намален. Може дори да се получи обратният ефект - намаляване на пси-способностите. Единственият случай на намаляване на пси-способностите в ситуация на непреднамерена проява на тези способности, е съобщен от К. Сарджант, при който парична награда е използувана като стимул. Като цяло, групата се представила под средната статистически очаквана стойност - един успокояващ резултат за тези, с оптимистичен възглед върху човешката природа. В светлината на казаното до тук възниква въпросът: "Ако непреднамерените пси-способности наистина работят, защо не получаваме, това, което искаме през цялото време?" Първият проблем, със сигурност е този, на състезаващите се мотивации. Най-общо, ако нещо е желано, много хора ще се стремят към него и по този начин, пси-опосредствуваният инструментален отговор може да бъде в състезание с този на друг човек. Вторият проблем - за който споменахме по-горе - е този, че ако нечие желание или потребност са много силни, вместо да подобрят представянето, те го влошават, организацията на поведението става слаба и интеграцията се загубва. Третият проблем е фактът, че определени атитюди и личностови характеристики, специално по отношение на преднамерената екстрасензорна перцепция резултират в лошо представяне и дори в негативни резултати (т.н. psi-missing). Станфорт смята, че е напълно вероятно ефектът от тези фактори да се отразява по същия начин и при непреднамереното действие на пси способностите. Лица с характеристики като: скептици, интраверти, с висока невротичност могат да попречат на проявата и дори да разрушат ефекта от действието на пси-способностите. В добавка към всичко това Станфорт, обединявайки резултатите от много изследвания, заедно с Бил Брауд, развива линия на мислене, която ни води до проблема за физиката на пси-способностите. Ние знаем, че ситуационните фактори (като състезаващи се мотивации), както и личностови характеристики (невротизма напр.) могат да попречат и дори да разрушат ефекта от пси-опосредствувания инструментален отговор. Има също така, обаче, определени характеристики на човешкия мозък и начина му на типично възприятие и отговор, които могат да доведат до същия ефект. Като част от изследването си върху пси-способностите Станфорт насочва вниманието си към ситуациите на променено състояние на съзнанието, при които се подобряват резултатите от екстрасензорната перцепция. Хонортон, третирайки екстрасензорната перцепция прагматично, като един вид слабо усещане, развива техниката "ganzfeld" (техника, при която сетивността на изследваното лице е ангажирана с фонов шум с ниска интензивност, например зрението е насочено към бял фон, без детайли, а слуха възприема фонов шум). При тези условия екстрасензорната перцепция се проявява по-добре, като резултат, както смята Хонортон, от намаляване на външния шум. Все пак, дали екстрасензорните ефекти ще бъдат над статистическото очакване или под него, отново зависи от личностови фактори. Станфорт смята, че причината състояния като "ganzfeld", хипноза и други, да улесняват екстрасензорната перцепция е, че те въздействуват върху мозъчната активност и тя става по-малко структурирана, по-некохерентна и по-непредсказуема. Относно възгледа на Хонортон, Станфорт смята, че външният шум, всъщност, не е никакъв шум, а добре систематизирана стимулация. Ние чуваме и виждаме определени, кохерентни, структурирани неща. Тези неща влагат организация в мозъка, в съзнанието. Те изискват определен вид реакции и отговори; те съдържат нива на мислене и действие. От друга страна мозъкът, без силно структурираните дейности, протичащи през цялото време, е по-склонен да генерира пси-ефекти. Така моделът на Станфорт обяснява защо някои променени състояния на съзнанието са така подходящи за проява на пси-способностите, като също обяснява и резултати от други изследвания. Например, резултатите показват, че по време на сесия в състояние на "ganzfeld", екстрасензорната перцепция постепенно се подобрява с течение на времето. Това се дължи на факта, че с времето постепенно активността на мозъка става все по-малко предсказуема, когато ограниченията, наложени й от външния свят, постепенно намаляват. Наистина най-нови изследвания на Сърджант, Хайди Бертлит и Сю Мос, директно потвърждават това мнение. Използувайки същата логика, идеите на Станфорт могат лесно да бъдат приложени към положителните ефекти на хипнозата върху екстрасензорната перцепция. Идеята, че пси-способностите се проявяват по-добре в системи, които са релативно вероятностни и недобре структурирани, е в съответствие с най-новите резултати от изследванията върху психокинезата и съвременните възгледи във физиката. Но да се върнем отново към разглеждане на практическите измерения на връзката на човешкото съзнание със средата, възможностите на тази връзка и нейните ограничения. Целесъобразно е да се спрем на някои от проблемите, възникващи при оценка на канала на дистанционната биоинформация. Преди всичко това е канал не на формална, а на съдържателна информация. Основен език на информационния контакт е, в дадения случай, езикът на образите и смислите. Анализът на биоинформационния контакт, например при цитираните експерименти по установяване на биоинформационен контакт на човек с растение, свидетелствува за това, че предаваната и приеманата информация носи смислов, семантичен характер. Тази съдържателна (образна и семантична) информация при биоинформационните съобщения изключва използуването при анализа й на този апарат на теория на информацията, който сега се използува в кибернетиката. Тук трябва да се помнят тези предупреждения, които изказа един от създателите на теория на информацията, К. Шенън, по повод неоправдано широкото използуване на тази теория в различни отрасли на знанието. В специални изследвания е било показано, че теория на информацията може да даде малко за разбиране на психичната дейност на човека - процесите на неговото възприятие и мислене. Основната трудност за използуването в дадения случай на апарата на теория на информацията се състои в това, че психичната конструкция на човека, неговите модели на околната среда носят съдържателен и семантичен, смислов характер. Всеки опит да се даде, например, вероятностна характеристика на съдържателната дейност, съществуваща в образите и системите на отношения, съществено обеднява тази дейност, лишава я от присъщото й качествено своеобразие. Не може, например, да представим телепатичното съобщение, като предаване на информация с помощта на двоичен ход. Телепатичният процес и ясновидството по своите вътрешни характеристики, по своето съдържание представляват образна и семантична проява на психичната дейност. Това може да бъде илюстрирано с някои особености на телепатичното общуване, които се забелязват при анализа на цялата съвкупност от факти. Една от тези психологични особености на телепатията е трансформацията на образите и семантичните структури при възприятието на биоинформацията. Както е известно, перципиента получава предаваната му информация не в този вид, в който е предадена. Той често трансформира съобщението от гледна точка на собственото си психично състояние в дадения момент, потребностите, мотивите и целите на неговата дейност. Дори тогава, когато перципиентът дава точно описание на предавания му образ, този образ в огромно болшинство от случаите възниква в перципиента не изведнъж, а в хода на постепенен процес. Казано по друг начин, отначало образът се възприема непълно и с неточности и впоследствие той става по-адекватен. Такава деформация на образите свидетелствува, явно, за някакво разсъгласуване между висшите регулиращи психични инстанции на перципиента и тези нива на мозъчна организация, които непосредствено осъществяват приема на биоинформацията. Това разсъгласуване води до това, че по-дълбоките слоеве, приемащи телепатичната информация, предават възприетия образ в по-високите мозъчни инстанции не непосредствено, а с някои промеждутъчни звена. В резултат възниква процес на трансформация на образа и включването му в системата на личността. Следователно, процесът на възприятие на телепатичната информация може да включва в себе си цял ред звена на прекодиране на тази информация, като много от тези звена не се осъзнават от приемащия тази информация. Оттук и честите неточности в разказите на перципиентите, фрагментарността на техните разкази, когато от целия предаван образ се улавят отделни елементи или съвкупност от елементи. Всичко това показва, че в повечето от случаите каналът за биовръзка не може да се разглежда като надежден информационен канал дори тогава, когато самият факт на прием на вярна информация не предизвиква съмнение. Повишаването на надеждността на прием на съобщенията е свързано, явно, с отстраняване на звената на прекодиране, с формирането на някаква пряка линия на вътрешномозъчно предаване на телепатичното съобщение. Във фазите на преработка първоначалното съобщение може да бъде видоизменено, може сигналът да отслабне и да не достигне до ниво съзнание, а може да се смеси с други сигнали и да бъде възприет като идващ по обичайния сетивен път. В този си изменен вид екстрасензорната информация може и често се интерпретира като интуиция, гениална идея (достигната все пак по обясним начин) и пр. Фактът, че висшите отдели на мозъка могат, както да видоизменят, така и да интерпретират съвсем погрешно екстрасензорните сигнали, се демонстрира от огромно количество парапсихологични експерименти, в които се наблюдава ефектът на изразено негативно отклонение на резултатите от очакваното вероятно разпределение. Този ефект в литературата по парапсихология се обозначава с термина "psi missing" и се изразява в забележимо отбягване на целта, която субектът се опитва съзнателно да достигне. Например, при експерименти за отгатване на изобразеното с карти на Зенер, ефектът се изразява в това, че при някои индивиди верните отговори системно са много по-малко от статистически очакваните. Дж. Райн смята, че причина за този ефект са негативната мотивация и системните когнитивни грешки, които оперират на несъзнателно ниво. Тази картина като цяло представя доколко отслабено, видоизменено и ненадеждно е възприятието на екстрасензорната информация от висшите отдели на мозъчната кора. Възможен изход при тази ситуация е търсенето на някакви по-сигурни маркери, представящи информацията преди да е обработена още на най-висше ниво. Направеният до тук теоретичен анализ на включеността на човека в биоинформационните взаимодействия в природата сочи следното: -общността на контурите на информационните системи на соматичните и нервни клетки свидетелствува за това, че психиката не е привнесена в живите системи отвън, а се явява специализация и модификация на информационните системи, изначално характерни за живота; -вегетативната система на човека и неговите соматични клетки, бидейки по-непосредствено включени в биосферата, отколкото висшите отдели на големите полукълба, изпитват постоянни въздействия от типа на телепатичните; тези въздействия не достигат до кората на човека и субективно той не знае за тях;
-в процеса на еволюционното развитие възникването на по-сложни организми, притежаващи собствени двигателни възможности и собствен информационен апарат, моделиращи окръжаващия свят, е довело, явно, до обособяване на тези организми, до изключването им от глобалната информационна връзка със света, до отделянето на организма като субект и противопоставянето му на останалия свят;
-според диалектичния закон за отрицание на отрицанието е напълно възможно, в процеса на духовното развитие на човека, пряката биоинформационна връзка със средата да се възстанови на едно по-високо равнище, което ще премахне субективната разделеност между хората и противопоставянето на човека и околната среда;
-съвременните данни върху изследване на екстрасензорната перцепция и анализът на канала на дистанционна биоинформация сочи, че възприятието на тази информация включва в себе си цял ред звена на прекодиране, като много от тези звена не се осъзнават от приемащия тази информация, което води до неточности и фрагментарност и като резултат каналът на биоинформационна връзка не може да се разглежда като надежден, дори и тогава, когато самият факт на прием на вярна информация не предизвиква съмнение. Така направеният анализ в предходните редове недвусмислено сочи наличието на директен биоинформационен обмен между полевите потоци информация в биосферата и съзнанието, обмен който се проявява във феномените на екстрасензорната перцепция.
Истината е някъде там ! - реплика на очния ми лекар.
Re: Дълъг постинг - 2.
Мерси за интересното четиво!
Както може би се досещаш имам един дижурен въпрос - откъде копира дългия постинг или кой е автора на публикацията /явно не е Алфред Ръсел, както си помислих първоначално, щото той е починал преди 90 години/ и кога е публикувана /поне месец и година, щото се говори за "съвреммни данни", а ми се струва, че изследванията за които се споменава са отпреди около 20-на години/.
Подобни наистина съвременни изследвания прави биологът Рупърд Шелдрейк, за чиято теория на морфогенетични полета съм пускала тема преди месеци. Голяма част от изследванията му засягат телепатичните способности като предчувствието, че точно определен човек ще ти се обади по телефона, или пък усещането, че някой те наблюдава втренчено.
Follow your heart
Your intuition
It will lead you in the right direction
Както може би се досещаш имам един дижурен въпрос - откъде копира дългия постинг или кой е автора на публикацията /явно не е Алфред Ръсел, както си помислих първоначално, щото той е починал преди 90 години/ и кога е публикувана /поне месец и година, щото се говори за "съвреммни данни", а ми се струва, че изследванията за които се споменава са отпреди около 20-на години/.
Подобни наистина съвременни изследвания прави биологът Рупърд Шелдрейк, за чиято теория на морфогенетични полета съм пускала тема преди месеци. Голяма част от изследванията му засягат телепатичните способности като предчувствието, че точно определен човек ще ти се обади по телефона, или пък усещането, че някой те наблюдава втренчено.
Follow your heart
Your intuition
It will lead you in the right direction
