тъпо

За първи път отварям тема тук и се чувствам малко неудобно, защото темата не е от хубавите и радостните – тези, които да накарат човек да се включи с удоволствие в дискусията.

Ето защо, не задължавам никого да отговаря или пък да се произнася по въпроса. Надеждата ми е, че като си го излея накъде, може и да се разтоваря. Може пък и да помогне...


Не знам какво ми става напоследък. Изгубих някъде оптимизма си, енергията, желанието да уча и откривам. За първи път ми се случва нещо подобно.
За съжаление (а не е ли “за щастие”?) знам от какво идва всичко, но няма как да променя нещата. В някакъв тупик съм – в задънена улица, от която има само един изход, който обаче не желая да достигна – прекалено ще е болезнено.
Нямам сили за нищо – нито за семейството, нито за приятелите. Най-вече за т.нар. приятели. До сега винаги съм им давала сили да се успокоят, да премислят нещата, да поплачат на рамото ми, да продължат напред... Сега аз имам нужда да поплача на нечие рамо, а ... около мен няма никой. Единственият човек, с когото мога да споделя, няма нужда от това точно в този момент. Само ще го натоваря излишно, а и той нищо не може да направи.

Как само искам да се завра някъде на тъмно, да се свия на кълбо, да запуша ушите си и да не ги чувам. Да не чувам гласовете на приятелите си, които все за нещо ми мрънкат, вечно са недоволни от живота си, вечно искат непостижимото и нямат мярка понякога. Разкъсват ме. Понякога ме карат да изпадам в ярост от глупостите им, но ако им го кажа - ще се обидят! А понякога ме карат да плача от мъка...

Искам да обърна внимание най-накрая и на себе си. Да помисля на спокойствие... да се нарева на възглавницата... да се изчистя от цялата тази кал, която се е насъбрала в мен.

Но... няма начин!
Имам задължения. Имам семейство, което има нужда от мен (особено единия). Имам работа, която не мога да зарежа...
А искам... така искам да махна с ръка на всичко и да изчезна. Да потъна в дън земя и никой да не може да ме открие.

Или просто искам да се чувствам обичана? Защото обичам, но отсреща май няма никой...

Уморих се. От другите. От себе си.


Нормална ли съм?

Защо мислиш че само ти си така ?
Но ако не се усмихнеш, не потърсиш компания на приятели на по бира след работа - кой ще го направи за теб вместо теб ?

UB40 !

ne si normalna. tochno kato men si.

Хей ,усмихни се!
Нормална си ,поздравявам те!
Позната ситуация,поправима обаче!
Егоизмът е човешки недостатък.Но ако го събудиш в себе си ще си изненадана ,колко неща могат да се променят.
Изисквай такова отношение , каквото си готова да дадеш. Трябват критерии,после е лесно.
Уморена си от неразбиране . Разбери сама себе си и се обичай.Така ще помогнеш и на семейството си и ти ще усещаш нещатат различно.
Щастието е в самите нас. Не го търси Отсреща. Според мен ти си силна и ще се справиш.



По морето преминаха тръпки...

Замисли се дали изобщо са ти Приятели, или просто познати, които те използват криейки се зад "Приятел"
Имаше една приказка за "Приятел в нужда се познава", да не говорим за песентта на спешен случай за :"Верния приятел"... ти май си точно в такава ситуация..


Къде ли съм ...?

Добре те разбирам, и аз понякога се чувствам така...Само дето моите приятели са различни от твоите, знам, че ще ме изслушат, пък и съвет ще ми дадат от добро чувство. И аз им отвръщам със същото когато имат нужда.
Поплачи си, поприказвай с нас, дано ти олекне...
А за обичта, ами и аз имам крещяща нужда от обич, ама защо ли не е като доматите на пазара, да отидеш и да си купиш, а то е толкова сложно.

Май в това ми е проблема - да се науча да бъда егоист. Толкова съм се пазила до сега, че вече не знам как се прави

А дали съм силна? Не знам. Времето ще покаже.

Ееееххх... де да беше любовта като домат....
Успя да ме развеселиш, благодаря ти!

Пак заповядай!
Знаеш ли, че когато ми е най-тъпо и не ми се става от леглото и не ми се започва поредния монотонен ден, си повтарям една мисъл на Хенри Милър, която в момента не мога да цитирам точно, но смисъла е, че когато иска да се гръмне го възпира единствено мисълта, че утре, утре може да се случи нещо, да срещне нова любов, нов приятел и той се отказва от мисълта за самоубийство заради това утре, което носи надеждата...Толкова простичко и хубаво казано.

Ах, надеждата....
Тя винаги умира последна.

Но в интерес на истината, не съм стигнала ЧАК до там.
Не вярвам и да стигна. Никога не съм харесвала хората, кото са готови да посегнат на живота си, само защото нещо в момента не върви. Това за мен е признак на слабост. Много е лесно да се гръмнеш. По-трудно е да останеш жив.
Знам, че ще дойде някой ден, в който всичко това ще е зад гърба ми, но сега...

а...не се омърлушвай....
Имаме си ,ние хората, един инстинкт за самосъхранение ...
Ще ти е тъжно,ще се мъчиш..ще ти е трудно...
И накрая природата ще надделее...
От опит...пиша...

Мисля ,че трябва да си имаме един клуб на "анонимни меланхолици"...и като "анонимните алкохолици" да има излекувани между нас,които да са "опората " за другите...
И първият принцип да е...да си признаеш ,че имаш "проблем"...Ти вече си направила това..оттам нататък е лесно и ще мине сравнително бързо...

Аз съм един почти излекуван "меланхолик"...

но просто си иzчерпана....
Дошло е времето да се научиш да обичаш и себе си!!!!
Приоритетите!!!!
Но всичко това ти го zнаеш.....
Но е болеzнено.....
Успех

Life is only a transient transfection

Ако знаеш как те разбирам и все едно че на моменти чета себе си. Знам, че на много места ги има тези изречения и много хора са ги казвали.
Мисля, чи имаме нужда не изобщо да бъдем обичани, а да бъдем обичани от конкретния човек. Поне при мен е така. Аз съм обичана, до токава степен, че чак съм задушена от него - непрекъснато е около мен, до мен, с мен... нямам време и възможност да изляза сама дори до близкия магазин... не помня от кога не съм излизала по женски с приятелки... и не мога на никого да споделя и един вид да се по оплача, защото всички ми казват "Какъв прекрасен човек имаш до себе си! Той толкова те обича!" , включително и най-близките ми. Решавайки че живота ми е подреден и прекрасен, значи могат да ми товарят съзнанието и да ми отнемат времето с проблеми... верно е че съм много добър слушател, но понякога на човек му писва от това да бъде в ролята на психоаналитик...
Ох, пак много се разговорих и май малко казах... нали сега няма да ми се смеете много?

Сега като се замисля, много добре си го казал.И се сещам че на теб трябва най-много да благодаря. Благодарение на теб намерих много истински приятели които са не само виртуални, а и реални.Благодаря ти.И доскорошни срещи.Може би в началото на октомври, но пък сега ще дойда с Куба-Лубре палачинките и ще са само за теб.

Не Ви трябва метеоролог, за да знаете накъде духа вятърът

Бил е много прав!
Сега, като го каза и се замислих, че всъщност наистина, когато съм била в страхотно настоение, все се е намирал някой, който да ме свали на земята.

И покрай това, се сетих и за друго - Защо никога до сега не съм срещнала човек, на който, като му кажа че смятам да започна нещо ново той да не тръгва да ми обяснява колко поддатливо на провал е всичко и да ме убеждава колко много ще сгреша, вместо да каже "Браво! Ако имаш нужда от помощ - свиркай"? А?

Сега, когато имам нужда, се оказа наистина, че нямам истински приятели. Всички (с едно изключение) се оказаха... не знам как да го нарека... душевни вампири?!?! От това много боли... много...

Там е работата, че се замислям... И от това ми става още по-тъпо.

Боли, боли и минава... За туй е прошката..!
И как така не си ме срещнала до сега???!!! Аз съм такъв човек:
ако кажеш "Искам да скоча от 13 етаж" Ще ти кажа браво и ще ти предложа помоща си! Защото знам че когато застанеш на парапета и погледнеш надолу,ще вземеш вярното (за теб) решение! Ако скочиш,значи нямало е да мога да те спра с кандърми, ако не скочиш това ще е твое решение и едва ли ще имаш желание да повтаряш. А представи си ако искаш да направиш нещо съзидателно! Не ще те подкрепя, ами направо ще го направя вместо теб! Ето такъв човек съм аз!!!

Ами това значи че вече той има нужда от помощ.Значи кога ти имаш щастието при теб, не би следвало да помагаш ли? Е явно тогава си от така наречените псевдоприятели за твоите приятели.Радвам се че нямам теб за приятелка

Не Ви трябва метеоролог, за да знаете накъде духа вятърът

Нормална си.
И сама. Но може би само така изглежда - че си сама. Може би се заблуждаваш. Провери ако искаш. Жените често бъркат в заключенията си. Не ги умеят тези работи, защото все някакви емоции ги гонят по петите и им объркват мисленето.

Земля в Илюминаторе ...

Така като гледам, ти също споделяш мнението на своя приятел.А колкото до обидата, не съм искал и се извинявам, но аз също изказах моето си мнение.

Не Ви трябва метеоролог, за да знаете накъде духа вятърът