Хан
7 отговора
220 прегледа
Хан
Като намерило крайпътен хан,
у мене се с сборище събрало -
една огромна, разноцветна сган,
живее в умореното ми тяло.
Понякога, край някой ъгъл свит,
аз чувам тази мисъл как тиктака -
дали изобщо имам собствен лик,
или един от тях съм просто някой.
Че дето и да ида те са с мен -
във моя дом, в полето ли просторно,
и аз не зная - те ли са ми в плен,
или пристъпям сам след тях покорно.
Един ме хваща като стар познат
и в кръчма разлюляна ме завежда,
та с циганите, като техен брат,
една след друга песни да нареждам.
И тръгнем ли си рано сутринта,
когато веселбата вече стихва,
със най-невинен поглед на света,
той ме поглежда и ми се усмихва.
А с друг сме двама, щом навън вали.
До мене тихо, мълчаливо крачи,
и край горичка малка от ели,
като дечица без причина плачем.
Понякога си мисля в миг такъв,
че той - съм аз, че в него мен откривам,
и чувствам как от топлата ми кръв
във неговите вени се прелива.
Но всичко свършва - тръгва си дъждът,
и бързам аз, а той след мене тича.
До следващия нов дъждовен път
го виждам просто скучен и безличен.
На някой ден в следобеда горещ,
със друг един вървим като бандити,
и търсим да задигнем чужда вещ,
или да вземем някому парите.
Аз толкова го мразя, а пък той,
с устата мои минувачи псува.
Крещя, че аз съм друг, но няма кой,
да ме поглежда или да ме чува.
От него се откъсвам разгневен,
когато иска да играем сварка
и с друг един, в залязващия ден,
играем с малките дечица в парка.
А някои не зная и до днес,
не знам за тях кои са, откъде са.
Дали си имат ум, лице и чест,
дали живота с тях е интресен.
Отдавна искам да се срещна с тях,
но те от мен се крият, или бягат,
и аз си мисля, че тежи ми грях
и пак тежи ми нещо и ме стяга.
И тук - сред този мъжки карнавал,
една жена от много дни живее -
кога е влязла там, не съм разбрал,
но те изглежда се погаждат с нея.
Едни сънуват нейните очи
и тайно нежни стихове й пращат,
(аз знам, че тя до този ден мълчи,
че мъничка е още и не схваща)
А други, акто диви зверове
във лапите си искат да я хванат,
инстинктите от много векове
ги мамят, и тогава аз я браня.
Научил съм се всеки божи ден,
по мъничко от тях да се откъсвам.
Присядам, гледам залеза червен,
без думичка, докато стане късно
и в стъпките на идващата нощ,
пак чувам тази мисъл да тиктака -
във този свят голям, добър и лош,
ще изгоря ли, без да стана някой.
у мене се с сборище събрало -
една огромна, разноцветна сган,
живее в умореното ми тяло.
Понякога, край някой ъгъл свит,
аз чувам тази мисъл как тиктака -
дали изобщо имам собствен лик,
или един от тях съм просто някой.
Че дето и да ида те са с мен -
във моя дом, в полето ли просторно,
и аз не зная - те ли са ми в плен,
или пристъпям сам след тях покорно.
Един ме хваща като стар познат
и в кръчма разлюляна ме завежда,
та с циганите, като техен брат,
една след друга песни да нареждам.
И тръгнем ли си рано сутринта,
когато веселбата вече стихва,
със най-невинен поглед на света,
той ме поглежда и ми се усмихва.
А с друг сме двама, щом навън вали.
До мене тихо, мълчаливо крачи,
и край горичка малка от ели,
като дечица без причина плачем.
Понякога си мисля в миг такъв,
че той - съм аз, че в него мен откривам,
и чувствам как от топлата ми кръв
във неговите вени се прелива.
Но всичко свършва - тръгва си дъждът,
и бързам аз, а той след мене тича.
До следващия нов дъждовен път
го виждам просто скучен и безличен.
На някой ден в следобеда горещ,
със друг един вървим като бандити,
и търсим да задигнем чужда вещ,
или да вземем някому парите.
Аз толкова го мразя, а пък той,
с устата мои минувачи псува.
Крещя, че аз съм друг, но няма кой,
да ме поглежда или да ме чува.
От него се откъсвам разгневен,
когато иска да играем сварка
и с друг един, в залязващия ден,
играем с малките дечица в парка.
А някои не зная и до днес,
не знам за тях кои са, откъде са.
Дали си имат ум, лице и чест,
дали живота с тях е интресен.
Отдавна искам да се срещна с тях,
но те от мен се крият, или бягат,
и аз си мисля, че тежи ми грях
и пак тежи ми нещо и ме стяга.
И тук - сред този мъжки карнавал,
една жена от много дни живее -
кога е влязла там, не съм разбрал,
но те изглежда се погаждат с нея.
Едни сънуват нейните очи
и тайно нежни стихове й пращат,
(аз знам, че тя до този ден мълчи,
че мъничка е още и не схваща)
А други, акто диви зверове
във лапите си искат да я хванат,
инстинктите от много векове
ги мамят, и тогава аз я браня.
Научил съм се всеки божи ден,
по мъничко от тях да се откъсвам.
Присядам, гледам залеза червен,
без думичка, докато стане късно
и в стъпките на идващата нощ,
пак чувам тази мисъл да тиктака -
във този свят голям, добър и лош,
ще изгоря ли, без да стана някой.
в отговор на Diva_Magia
#5
Re: Хан
Blagodarja - i na teb - shtjah da propusna da procheta neshto tolkova hubavo!:)